събота, 16 март 2013 г.

Вярност

Защо ме напусна старият шофьор ли?
От вярност. Странно ви звучи приятели, но е точно така. Случи се преди месец. Спря колата, вън от населено място. Пустош и разбита настилка. Питам го, какво го прихваща. Не отговаря, усмихва се като демон. Посягам към телефона, не работи. Пистолета го няма. Покушение си мисля, а от усмивката му ме полазват тръпки. За пръв път в живота си се чувствам безсилен. Иде ми да извия врата на това недоносче и изведнъж разбирам, че съм неспособен. Кога съм загубил сила, нямам представа. Удивен съм дори. Нима това съм аз. Онзи за когото промълви ли се и призраците влизат обратно в гробовете, за когото се носят какви ли не слухове с чието влияние обясняват приливите и отливите. Изведнъж се опомням безсилен и в чужди ръце. При това в ръцете на младеж изглеждащ доста посредствено.
-Карай колата!-крещях му, а той кротко ми казва:

-Слизай!
-Разби си живота!
-Слизай!
-Ти луд ли си? Питам те, луд ли си!
-До табелата на града има само двадесет километра. Ще те чакам на нея.
-Кажи ми, луд ли си!
-Слизай!
-Какво направи с телефоните?
-Слизай!
-Това няма да ти се размине!
Насочи срещу мен пистолет. Промърморих:
-Тази ръка, ще бъде отрязана.
-Чакам те близо до табелата.
Заканих се пак и слязох. Изгорели газове напълниха очите ми. В такова жалко положение не съм се намирал от детство, а когато се опитах да направя крачка…
Ужасих се. Открих, че нямам крака. Кога ми бяха атрофирали, мога само да гадая. От двадесет и четири години, постоянно съм на колела. Толкова съм зает, че все съм в движение. Преодолявам големи разстояния, но не използвам краката си. 
Слезех ли от колата на ръце ме носеха. Партньори и ухажори, труженици и магарета, приятели и врагове и какви ли не, още. Чезнели ми краката, а аз как да разбера като дори чорапите сам не си слагам. Уж, педикюр ми правили в студиите за разкрасяване, а то просто пари за нищо ми взимали. И защо кучето или някоя девица ми носеха чехлите. За да ги погаля зад ушите, за това, а иначе нужда нямало. Превърнал се бях в червей с глава. Ръце някакви имах, но и те за нищо не ставаха. С по шест пръста, но всички фини като на пианистка. Само клавиши и бутони бяха натискали и по женски тела мързеливо се бяха плъзгали. Дори и вилици не държаха, а от ръцете на любовници поемах храна, от телата им като от чаша, вино и мартини, пиех. За сметка на ръцете и краката тлъстините и гънките им бяха подвижни, а кожата по тях слузеста, лепкава. Опашката с която плашех имах. Не точно на червей, по-скоро на огромна, сухоземна, попова лъжичка приличах. Запълзях. 
Гълтайки прах запълзях напред. Често спирах и почивах. Криех се в канавката да не ме прегазят и пълзях. Пет километра изминах за пет дни. После нещата започнаха да се оправят. Загубих значителна част от теглото си. Краката ми започнаха да се откриват. В началото не ме слушаха. Не ме издържаха. След туй започнаха да се движат. Бързо се уморяваха. После разстоянията които изминаваха преди да се свият ставаха по-големи и докато стигна до табелата където още ме чакаше вече имах прилични крака. Исках да бъда строг, но не успях. Малко говорихме.
-Знаеш ли, ти постъпи правилно!-рекох му аз.-Радвам се, че работиш при мен.
-Днес е последният ми ден. – отвърна ми.
-Не те разбирам. Ще те повиша.
-Заклех се във вярност. Не обичам да нарушавам клетви.
-Не те разбирам.
-Беше останал без крака. Много по-лошо ще бъде да останеш и без мозък.



хумористична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email