неделя, 10 март 2013 г.

Оцеляване

Изритах го, и аз не знам, защо. Дочух нещо. Знаех, че е от глупост. Той не беше по тези неща. Мухльо си беше, освен вестника и малко водка, да, и да дреме пред онова чудо за оглупяване - телевизора, не проявяваше много живот. Навремето ме очарова с двете си различни ретини. Като Александър Македонски. Не му давах да си слага лещи. Харесваше ми и кафявото и синьото му око. Иначе нищо необикновено. Даже скучен. Като чух за сервитьорката дори ме зарадва. И той да направи нещо. В къщи щеше да изгние. Напоследък и към мен не проявяваше желание, аз от месеци към него никакво. Не повярвах в началото докато ми разказваха. Анализирах и стигнах до заключението, че са прави. Смятах да го подложа на кръстосан разпит, да му се усмихвам, да се правя на глупава, на умна, да флиртувам, да му се усмихвам, да го разтегна на колело, на кръст да го разпъна, да го накарам да се чувства неловко, да се изпоти и да му се разтреперят краката, да ме гледа глупаво и двуцветно, а накрая да ми стане сладък, да правим любов и да се направя, че няма да му простя до края на живота си, без в действителност изобщо да съм му се разсърдила. Не, че не ревнувах, ама като го гледам какъв е, не съм много притеснена. По-скоро влезе малко живот във вече станалият ни скучен дом. 
Когато влязох у дома и го видях пак разгърнал вестник на креслото. Кафявото око уморено, синьото глупаво. Побеснях, разкрещях се…
„Върви при нея, върви при нея!”


Уплаши се. Ударих го с една ваза. Опита се да се брани, замерих го с книга с твърди корици и с единият ъгъл го ударих по слепоочието. Сви се от болка, ритнах го с все сили в носа. Текна му кръв, нещо друго попадна в ръката ми и го ударих.
„Вън! Вън…”-опита се да се облече. Не му дадох възможност. Треснах вратата.
„Искам да ти обясня! Да ти обясня!”-крещеше отвън. Звънеше. Изтръгнах звънеца. Застана пред прозореца. Втурнах се по стълбите, колкото да заключа и външната врата. 
Викаше още малко. Залях го с кофа вода. 
Нададе крясък. Температурата сигурно беше десет под нулата. Май се разплака. По чехли и по халат, мокър. Така му се пада.
-Отивай при нея! – викнах му- Бъди мъж. Така ще умреш. Ще умреш, разбираш ли! Ай чао.
Треснах прозореца. Пуснах си климатика и се унесох пред телевизора. 
Сега да отиде при нея. Да прекара една нощ и да разбере колко му липсва дома и да си помисли дали е готов пак да рискува мързеливият си уреден живот. Глупак, при тази температура само куче може да оцелее.
Унесох се. Чувах скимтене. Сигурно и на помиярите им е студено. Труден е въпроса за оцеляване. Труден. 
Ще трябва да отиде при нея. За да оцелее. Вън човек не може. Вече сигурно е под двадесет. 
Повече не го видях, но на другата сутрин когато излязох…
Едно рошаво куче тръгна към мен. Разстоянието между нас беше петнадесетина метра, но съм сигурна, че видях правилно…
Имаше синьо и кафяво око. Втурна се към мен. Приклекнах за да го прегърна, но тогава се появи колата на ветеринарна служба. Хвърлиха мрежите и го прибраха. 

1 коментар:

Follow by Email