Посредствената

За да не я вижда избоде очите си. Тя му противоречеше и с това, че я имаше. Със сивите си очи, със ситните бръчки, с омекващата с възрастта кожа, слабото тяло. Изпитото изящество на светица без бог. Посредствена жена, жужаща в ефира муха, дразнеща суета, глупава гримаса, фигурка излята в калъпа на световната система за масово производство, скучна като поточна линия в консервен комбинат, с колекция от дипломи интелектуална нула, дори по-зле от нула, защото нулата е лишеното от материалният тумор съвършенство. Нула със запетайка и без единица след това беше. В огледалото не виждаше себе си, а еснафските си прояви за красота. Мислеше да я промуши с шило или да я залее с радиоактивни отпадъци. Разгърнеше ли някое от списанията си, все едно тя правеше това с него. При това не го съзнаваше. Овца. Клониран непретенциозен разум. Занимаваше се с обществени дейности, редеше и разграждаше фрази на стари мислители отдавна обезсилени от значение. Лазеше му по нервите и грозеше битието му. Да я напусне, нямаше да се спаси. Това значеше да постъпи според схематичното и мислене и представите. Така както би постъпила тя. Както постъпват хората в ограбеният й свят. А и тя е на всякъде. Щеше да я вижда в друг образ и подобие. Да го разсейва и да изкривява формите на откровенията му, да го отклонява от истинският поглед за нещата, да спори безмълвно с него, да го снижава в долината на костите и самовъзпроизвеждата се плът, светът на оскъдните идеи и съществуването втора употреба. Тя е навсякъде. Ще бъде аптекарката и продавачката на самобръсначки, слушателка на лекциите му и инкасаторка, сервитьорка и таксиметров шофьор, шаферка на сватбата на сина им и дори негова съпруга, тя е навсякъде. Даже в космоса. Блудкава, натрапчива, арогантна. Неосъзната лицемерка. Алегория на масовата култура. Подлудяваше го, изсмукваше енергията му. 
Можеше да го направи по-безболезнен начин, но беше вбесен. Грабна ножицата от нощното шкафче и я заби в очите си. 
По-трудно му беше да се лиши от слух. Спука тъпанчетата си, натъпка ушите си с корк и морска пяна, добави дебел пласт лепило, над него цимент, отгоре му гипс и го замаза с вар. За всеки случай си пусна дълга коса. 
Усещаше детонацията от стъпките й, безсмисленото й лутане в стаята и света. Докосваше го случайно, с ръка, с край на рокля, с върха на косите си. Предизвикваше вятър шетайки. Изтичаха от кожата й електрически заряди. Няколко дни такава му приличаше на божество, а после му стана още по-тривиална от преди. Имплантира си силициеви люспи и заприлича на огромен двукрак гущер без опашка. 
Ароматът й се оказа по-противен и от присъствието й. Сложи в ноздрите си филтри. Подобни на тези които слагаха на комините в комбината за азотни торове от който притежаваше значителен процент акции, само че достатъчно малки за да запушат ноздрите му. Чувстваше вкуса на овлажненият от дишането и от кожата й въздух. Слюнката й, дори и по добре измитите домакински прибори. Все едно се хранеше с нея и му се повръщаше. Дълго време си прави гаргара с разредена киселина и накрая не можеше да различи хляб и сладолед. 
И се разтвори в пурпурни и платинени лъчения, в трептящи обръчи и бликащи огньове, в играещи си, дишащи венци, под него се зъбеха бели стръмнини, а около тях се ширеше зеленина из която танцуваха самодиви. Приличаха в началото на нея, но губеха образ докато накрая придобиха чертите на истинската красота. Развяха плазмени къдрици и с върховете им плющяха в ритмите на тържествени химни. Сребристи облаци стелеха мирозданието и духа му се носеше свободен над тях. 
С възторжен глас сърцето му известяваше победата. Издигането над нищожните световни желания в небесният дворец на собствените си усещания. 
Изпълни го блаженството на божественото.
И не знаеше…
Но в този миг, посредствената се грижеше за него. 


хумористична фантастика