Омразната

Когато татко й избяга с онази, майка й се пропи. Започна да се държи глупаво, загуби достойнство, стана рошава. Клепеше се, не се гримираше и тъй като плачеше често приличаше на Баба Яга. Носа й даже се сгърби повече и още малко да започне да кукурига и да кълве с него царевични зърна. Ходеше с една огромна, олющена чанта като, че ли мъкнеше в нея не дамски принадлежности, а боеприпаси. Пълна беше с хапчета, картички и снимки. Не, че ги поглеждаше, но сигурно се боеше да не ги изгуби като всичко останало. Преди беше очарователна, сега на нищо не приличаше. Хвалеше се, че има много ухажори, а пускаше на пияници. Караше я да се срамува от нея. Всички в училище знаеха каква майка има. Пълни глупаци бяха, ама я подиграваха. И момичетата бяха глупаци. В мъжки род. Само цепките им ги правеха жени. Иначе ни циците им цици, ни в душите им онзи топъл хаос, който изкушава, поощрява странни мисли, способен е и на жестокост, но и нежност, а на грубост – никога. 
Като пораснат или ще станат дебели домакини или хирургията ще е толкова напреднала, че всички ще си присадят членове и ще я търсят. Ще й падат на колене, защото в този свят малко са останали истинските жени, но сега я подиграват. Майка и била такава – онакава. Същата като нея ще станеш и така…
Правеше се, че не й пука. Понякога се озъбваше. Отпущаше думите си, за минута все едно оскубваше перушина от кокошки. Къртеше ги от всякъде и ги оставяше да си поплачат. Даже и на бой налитаха, ама и това не минаваше защото първо и тя имаше ръце и второ за разлика от майка си която само се фука, тя си имаше рицари, по-големи, че даже възрастни. Знаеше си много добре какви им минават през главите, ама я някой си позволеше нещо по-различно от блясък в погледа и несподелена фантазия, веднага го пращаше в затвора при манафите и яките типове осъдени, че с два шамара са убили данъчен, но иначе са хора като хора и имат семейства и непълнолетни дъщери отвън. Изглежда обожателите я усещаха, че има характер и могат да им се случат много случки, затова само си позволяваха ролята на ангели – хранители. Учителят по математика, параджията, зам. директора, охранителят – бивш военен, няколко глупака от горните курсове които сериозно си мислеха, че ще я дочакат да стане достатъчно голяма, като че ли е умряла за замътените им от бира погледи и празното им оригиналничене. Докато си ги имаше обаче, кокошките нямаше да накълват очите й. Подиграваха я. Правеше се, че не й пука. Прекаляваха ли, разплакваше ги…
Нея никой не видя да плаче. Тя се криеше. Можеше да задържи с часове сълзите си, ако се наложи. Останеше ли сама, все едно бент падаше. Стихия се отприщваше, мисли и памет, помиташе. Рушеше съграждани кули. От корени изтръгваше всичко онова което току що е разгърнало клони и разцъфтяло в мечти. Запечатаните образи като хартия разкъсваше. Плачеше. Плачеше докато гърлото я заболи, докато почувства трахеите като увехнали, а лицето си сбръчкано като на стара жена. Срамуваше се от майка си, а онези кокошки даже не знаят какво е истински плач. Само точат сополи и циврят. Имитират. Някой ден и оргазми пред мъжете си ще имитират. Презираше ги. Баща си пък съжаляваше. Мухльо. Онази кучка обаче, която го отне от дома им, мразеше. И щеше да й отмъсти. Кроеше планове. 
Идеята я отвращаваше, но й мина през главата, да изпълни някоя от мръсничките мечти на охранителя. Той всеки ден я караше с колата. Смигваше му, хилеше му се, детински слагаше глава на коленете му и го гледаше в очите. 
Страшно се забавляваше. Виждаше се как му чезнат бръчки, тъй му се изпъваше кожата. 
Той имаше пистолет. Трябваше само малко, много малко да направи с него. После щеше да го изнудва, че ще разкаже какво е имало между тях, ако не убие онази. Първо ще му хрумне, че ще е по-добре не онази, а нея да убие. Ще прецени обаче, че в случая ще е сред първите заподозрени, а и няма да има повече от това което е опитал и тя ще се постарае да му хареса, въпреки, че не го е правила. Може и да репетира с някое от момчетата. Мисли по плана седмици наред. Ставаше й гадно, на няколко пъти повърна. Присъни й се даже. Почувства се толкова мръсна, че на следващият ден не отиде на училище, а плака и стоя под душа с часове. Не можеше да сложи нищо в устата, че го повръщаше.
„Не става, не че не мога! Един куршум ще е твърде малко за всичко което съм изживяла и ще платя….Друго ще е!”
В следващата седмица се държа зле с човека от охраната. Простодушният диабетик се чувстваше виновен без и да има престава какво се случва в главата й. В действителност той гледаше на момичето като на внучка си и ако можеше да прочете мислите на „невинното създание”, за минути щеше да е в шокова зала и ако бърза помощ закъснееше, нямаше да могат да спасят живота му. Все пак се сближиха отново, а тя си рече, че е глупачка, дядката не е виновен за нищо и започна да усеща, че има други чувства към нея от тези за които го подозираше.
„Без да го изнудвам мога да го накарам. Мисли ме за ангелче. Ще го пазя в резерв. Един куршум й е твърде малко. Но нека изчакам. То мисълта ще дойде сама. Какво може да е по-лошо за една кучка от куршум. Много неща, май това е най-доброто. Няма сега да я мисля…Ще се забавлявам…”
Вървеше с бесен поглед и вирнато дупе из коридорите. Чакаше само някоя да я закачи, да каже нещо по адрес на майка й, че да я смачка и да я хвърли в кошчето. Лека полека обаче и най-жестоките замлъкнаха. Бояха се, а съзнаваха, че в пряк сблъсък губят. Изолираха я, уговориха и тези които все още й обръщат внимание да замълчат. Не го очакваше, но й стана тежко. Постигна целта си. Вече никой не се радваше, чрез нейната болка. Почувства се горда, победила, но сама. Не, не го очакваше, но й дотежа…
„Сигурно съм извратена и обичам да ме боли. Прави ми кеф да ме унижават разни глупачки. Какво знаят за живота и обичта, изобщо. Обичат техните и се гордеят, че им купуват това онова, че работят там и не знам си къде, водят ги насам натам, имат туй онуй…А не знаят какво е да се срамуваш от някого и да го обичаш…Защото аз нямам друго освен мама. Кокошки! Доволна съм, че не разговарят с мен…”
Както си мислеше, повярва го. Почувства се високо, на чист въздух, сред птичи гласове. И изведнъж порасна. Дори гаджето й който беше с почти шест години по-голям и се струваше като дете. Натискаха се с него по ъглите. Пипаше го тъй, че щеше да се пръсне. Не посмя да го вземе за съучастник в покушението с киселината. 
„Добро момче. Защо да му съсипвам живота. Страхопъзльо е, а и от мен няма да получи повече от това което има сега. Държа първият ми да е мъж, не хлапе. Не искам да взимам повече отколкото давам…”
Киселината открадна от хранилището по химия. Азотна, концентрирана. За секунди и от сладката физиономия на кучката щяха да останат само кости. После щяха да я пратят в училище за непълнолетни престъпници, но кой да й липсва. Само майка й, но пък нямаше да я боли по този начин както като беше при нея и я виждаше. 
Издебна я. Снима я от храстите. Разглеждаше внимателно снимките за да прецени накъде да насочи киселината. Ако не я разплискаше по цялото лице възможно беше да пропусне най-очарователното в нея и да не я разгрози достатъчно. 
Отказа се да мисли. Не можеше да прецени. Щеше да импровизира. Същата вечер научи от майка си, че онази е изоставила баща й. По-точно той избягал. Омръзнало му. През седмица си сменяла любовниците.
„Ами не е като теб! С един мъж и да загубиш всичко…”
Той нямало да се върне при тях.
„Че кой ли го иска…Глупак! Защо просто не я чукаше! Защо?”
Унесе се и видя омразната.
„Тя е пожелала повече от чукане, а такава жена…Тя може да взема. Приличаме си. Даже външно. Мръсница. Все едно тя е истинската ми майка…”
На другият ден я чака с киселината в храстите. На същото място откъдето и направи снимките. Беше вече на метър. Отвори шишенцето. Силно замириса. Едва издържа да не изкашля…
„Аста ла виста, бейби!”
Сърцето й се преобърна и я остави да отмине.
„Малко ще ти е! Твърде малко! Вече разбрах…Живей си скапаният живот, животно такова. Той ще те ограби достатъчно, но няма да си мъртва. Ще си жива само за да те прегазя…”
Отблизо видя. Кучката правеше със себе си същото което правеше със себе си и майка й. Разрушаваше се. Правеше го обаче по-бавно, с наслада. Мислеше, че се обичаше, а се мразеше. И разрушаваше. 
Видя подутите й от безсъние очи. Размазаният грим не криеше нищо. Забеляза и петната от засъхнала семенна течност. Изглежда много е бързала, случило се е нещо непредвидено, някакъв фал. Иначе и най-голямата мърла няма да тръгне така, а подобна жена изключено, но имаше някакви остатъци. Не можеше да сбърка. Понякога с ръка довеждаше приятеля си до свършване. Останало беше малко по дясната страна на брадата й и по лявото слепоочие. Най-вероятно е била с двама, но не това е най-важно. Най-важното е, че се съсипваше и й харесваше. Просто си личеше. Виждаше се, само за пет години, от времето в което отне баща й досега се беше състарила видимо с петнадесет. От далече не се забелязваше, но от близо…Трябва да си сляп…
Красива беше, по-красива от преди, но набързо се беше състарила. 
Лъхна на алкохол.
И видя ясно отблизо. Двете наистина си приличаха като майка и дъщеря. Косите им различни и изразът леко. Съвсем леко. И устните на мръсницата по-плътни, а долната устна извита сякаш се цупи.
„Страхотна е! Ще й дам да се разбере. Самка…”
Още на другият ден си боядиса косите черни. Дълги процедури трябваха да ги изправи. Стоеше пред огледалото, а снимката на тази която мрази беше залепена на долният му ъгъл.
Стоеше с часове понякога за да придобие израза й. Растеше и тренираше за да има прекрасно тяло. Имплантира в устните си силекон. Две години се упражнява за да извие долната така сякаш се цупи. 
Мъжете й се лепяха, а тя ги използваше както правеше с тях навремето омразната. Консумираше ги, харесваше й, но един път не остана будна след двадесет и три часа, нито пиеше. 
Започна да обръща по чашка омъжена.
Сключи брак на двадесет и шест. Съпругът й избяга след година. Малодушен беше. Искаше да живеят според общественото мнение. Различието й от познатите му нрави го плашеше. Човек без въображение и лична воля.
„На някой му пука…”
Смачка бележката която й бе оставил и я хвърли в кошчето. Започна да пие повече, даже и да се напива, но вече беше късно тази слабост да попречи за отмъщението.
Знаеше, че мръсницата вече прилича на своят скапан от цироза черен дроб. Дебела смазана и съвсем разбита. 
Едва се движи и кисне на една пейка пред блока с бутилка от двеста грама която лиже по цял ден, защото няма да има пари за втора.
Сама живееше. Изоставена от всички. 
Справедливо възмездие. 
Не беше я виждала, но сведения взе от точни хора. 
Пътува цяла нощ за да стигне градът в който живееше сега скапаната бабишкера. 
Не мигна. Сравняваше образи си с онзи който имаше тогава тя. 
„Като две капки вода и умората по лицето ми е същата.”
Нарочно пи за да замирише като нея. Флиртува с двама младежи, но се отказа да се престарава в постигане на пълна прилика.
Видя я от далеч на пейката. Наблюдава я докато тръгне да се прибира.
Ще са само двете. 
„Пачаврата умира и ще види себе си в най-славното си време. 
Единственото което е имала тази ограбена душа: красотата и младостта си ще види. 
Ще се разреве, защото ще си припомни как лекомислено е пропиляла всичко…
А аз жестоко ще й се присмивам!”
Това си мислеше докато звънеше. В това се състоеше и отмъщението й.
Получи се по-различно от очакванията й. Когато застанаха на метър една срещу друга…Беше като огледало през времето… И двете нададоха крясък и дълго след това плакаха. 
Едната видя каква е била.
Другата на какво ще прилича. 


любовна и еротична психо - драма