суббота, 12 января 2013 г.

Дрехата на триумфа

Дълго ме увещаваше да се съблека и вляза при нея във вира. Нямах бански. Не смятахме да се къпем. Просто излязохме. Не знам какво й хрумна. Свиркаше ми, събуди ме и ми викна да тръгвам с нея. И аз не знам, защо я последвах. Интересно ли ми беше или не можех да й откажа. Питах я, било без повод. Ей така, искала да се поразходим двете. Малко ме смущаваше поведението й, но доверие й имах. После й хрумна да идем до вира. Хвърли всичките си дрехи и скочи вътре. Усмихна ме. Освободена една. Слънчево дете. 
-Хайде, идвай. Огледай се. Сами сме. Рано е още. Няма никой. Останалите не са се събудили. Двете сме…
Обръщаше се по гръб и пречупените светлини играеха по гладката й кожа. Приличаше на човекоподобна рибка. Гмуркаше се и излизаше с плясък. 
-Старците са из двора и на полето. Младите не са се събудили. От мен ли се срамуваш, а? Глупаво е… Съблечи се. Искаш ли аз да дойда да ти помогна, ако ти е неудобно сама да го сториш, а…

Пръскаше ме с вода. Дяволче такова. Пълна е с хрумвания. Плъзгаше се по тинята на някой камък и падаше, заливайки се в смях, докато водата го погълнеше. 
-Ама и ти си… Много си смотана. Знаеш ли колко е хубава водата. И си на четиринадесет, а аз съм на тринадесет, ама не се срамувам като теб. 
Удряше с цяла длан вълните, бавно клякаше, свиваше се на кълбо и се завърташе.
-Добре. Отказвам се… - рече и се гмурна.
И тогава… Прииска ми се да съм тя или не знам… Вълна премина през тялото ми. Като пръсти го обходи. Помислих си налудничави неща. Промърморих си: „какво пък ми пука”. И малко припряно хвърлих върху камъните фланелката, после полата, после бикините. Не криеха нищо, а и не се задържаха добре. Щях да ги изгубя някъде във водата. Стоях гола, а малката ме пръскаше. Смееше се. Очите й издаваха и одобрение, и лека завист от формите ми. Хубаво тяло имаше, но бях по-развита. Затова и повече се смущавах. 
Хладната вода ме сряза. Гмурнах се, за да свикна с температурата, а когато изплувах, малката беше на брега и събираше с кикот дрехите. Втурнах се, но се подхлъзнах и паднах във водата. После беше късно.
-Аха! – изсмя се злорадо – Ти какво си помисли, че те свалям, а! Като всички момчета, така ли!
-Моля те, остави ми дрехите.
-Че защо са ти! Тъй и тъй искаш всички да те видят без тях.
Не бях я виждала такава. Приличаше на обсебена от демони. Мислех я за мило същество. 
-Шегуваш се, нали? – опитах се да се засмея.
-Ха – ха. – гракна – Аз да не се преструвам като теб. Срам я било да се съблече, а все това й е в главата. Лицемерка скапана. 
Не приличаше на себе си. Пак направих опит да изляза бързо на брега, а тя изтича бързо до самата гора и се изхили.
-Като посинееш от студ, ще излезеш, хубавице.
-Не съм ти взела приятеля.
-Не ми е приятел. Не ми обръща внимание. Очите му все в теб.
-Не съм искала – извиках. Изкикоти ми се ехидно и се разплаках.
-Ще ти видят всичките записките. Връщам се и ще ги събудя до един хлапаците. И оня, овчарят, селският идиот, че и много дядовци ще точат лиги. Ще ти хареса, знам си. Хубаво ти правя даже, че те лекувам от лицемерието ти. 
Прилошаваше ми. Идеше ми да се удавя, но нещо не ми даваше.
-Ще те чакаме и ще ти ръкопляскаме, през цялата улица до къщата на дядо ти. 
-Ще си имаш неприятности.
-Да. Нашите като дойдат да ме вземат, ще ме накажат. Е, всичко се плаща. Аз седмица ще си стоя заключена, а теб ще те говорят цял живот.
-Моля те, ще му кажа, че ти го харесваш, а аз не…
-Боклук!
-Приятелки сме?
-С теб ли съм приятелка! Пачавра!
-Не си на себе си.
-Мъж няма да си намериш. От цяла страна сме се събрали. Всички ще те разнесат като се върнат, а аз на цяло училище ще разкажа. Само в бардака ще те искат. То там ти е и мястото.
-Моля те. Не е смешно. Имах пневмония. Студено ми е…
-Чакам те в селото, за да ти ръкопляскам с всички останали… - махна и потъна в гората.
Обзе ме такъв ужас, почувствах се така беззащитна и ограбена, и прегазена от думите й, че не чувствах и студа, и онова в дробовете ми, което едва не ме уби преди месец, че отново се пробужда. Траках със зъби, представях си погледите им и подмятанията, смеховете им, плюнките им, които хвърчат към мен. Така ще стане. Един ще повлече всички останали. По-унизена от това не можех да бъда. Не можех. Но защо съм жива още. Нещото в гърдите ми се изду, раздвижи, открадна въздуха ми и в този момент, сигурна съм, не аз, а то в мен помисли:
„По-долу и без друго не можеш да бъдеш. Ще те чакат, чакат и ако не идеш, те ще дойдат. И далеч повече ще ти се подиграват. Ти си на дъното. Вече няма от какво повече да се срамуваш. На дъното си, но въпреки това жива. Тръгни с гордо вдигната глава. Гордей се с това, че те има…”
Излязох на брега и тръгнах през гората. При най-малкия шум се криех, където сваря. Свивах се в храсти, прилепях се до стеблата. Лягах и се опитвах да се скрия под тревата. 
„Гордей се, няма къде по-долу, но още си жива….”
Набирах кураж, озъртайки се, бавно се предвижвах, но гората свърши. Откри се полянката и селото отдолу. Вече нямаше къде да се крия. 
Да чупя два клона и да се прикрия с тях отзад и отпред?
Като си представих как ще изглеждам, се разплаках, а се изви силен вятър. Притъмня от прах и разнесени из въздуха дреболии. Не можех да стоя повече с това нещо в гърдите. Щях да умра. Да умра. Повторна пневмония нямаше да си понеса. Тръгна ли, ще мина през унижението. Остана ли, ще съм мъртва. Вятърът се усилваше, клони се трошаха, кръгове листа се виеха. Режеше гърдите ми. Вече не можех и да плача, защото въздух нямах.
„По-долу и без друго не можеш да бъдеш, но въпреки това си жива. Има с какво да се гордееш. Тръгни с вдигната глава!”
И го направих. Забравих, че съм гола. Вървях изправена, а вятърът ме биеше отвсякъде, като че ли да ме прекърши. Но още повече се изправях. И още повече се усилваше. Докато накрая тъй внезапно спря, както се появи. Слънце заслепи очите ми. Представях си, че са светкавици на фотоапарати, че съм звезда. И още не осъзнавах, но бях. Ръкопляскаха ми, свирканията бяха от възторг, а не от презрение. Овациите от възхищение. Това беше триумф, усещах го и още не знаех на какво се дължи. Исках да се усмихна, но бях твърде горда, за да им обърна внимание. Така трябваше.
До края на ваканцията бях отегчена от комплименти и приказките колко величествена съм била: „Клеопатра! Какво говоря, би ти завидяла!”, „По-красива одежда не съм виждала…”, „Разкош!” „Царица”, „Индианска принцеса!” „Аз съм още на седем години и четири месеца, но вземи пръстена, аз ще раста бързо и ще те настигна…”
Какво се беше случило ли?
Мисля си, че е походката. Почти сигурна.
Дрехата, ли? Да излязох от гората гола, но в селото влязох облечена. Бях още мокра, а и докато съм се притискала из стеблата, съм се нацапала със смола. Вятърът е полепил по мен листа. Когато се огледах у дома, сама ахнах. По мене листа от дървета, божури, макове, маргаритки, лилии, карамфили, рози, от лявото ми рамо през двете гърди, през корема под формата на странен орнамент, едното бедро разголено, но от прасеца надолу кракът покрит, гърбът разголен, но не и дупето. Косата ми извита във форма на раковина, паяжина по нея. По дясната ми буза листа от бук. 
С годините съм се обличала екстравагантно, но по-красива дреха от тази не съм имала. 
И пак ти казвам, приятелю. Мисля си, че чудото беше в походката и изправения гръб. 




любовна и еротична психо-драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email