Заплетени стрелки

Заплела е косата си в гъсталаците. Направила си е малко нощно къпане в езерото. Излязла е полугола от хижата, после е хвърлила всичко от себе си. На разсъмване решила, че е време да се връща. Какво я е накарало да мине през гората с тези буйни къдрици падащи почти до кръста, един Бог знае. Сигурно се е помислила за самодива каквато определено не е. Първо й си е сторило, че е смешно. Опитвала се е да се разплете, но още повече се е заплитала. Борила се е, плакала е. Мравки са я лазили. Тя много се бои от змии. Не можела е ни да седне, ни да се
облегне. Едно куче наоколо глозгало череп на някакво животно. Да викне за помощ, бояла се е. Клоните изхлузили хавлията. Само ръцете й на гърдите. Наоколо бракониери и пияни курортисти. Не е знаела как ще постъпят. А как да постъпи тя, още по-малко е знаела. Сигурно се е молила и клетви е редила. Ума си е загубила. Казва, че много неща не помни. Струвало й се е, че са минали хиляди животи. Мравки я пълзели повече и повече. И вече губила съзнание когато чула познати гласове. Моят и на приятеля й, миг по-късно ни видяла. Всичко проследила. Всичко. 
Бяха се карали. Той спеше в стаята на един от дружките си. Тя в тяхната сама. Излязохме толкова рано, че малко валя уж за охлюви. Направих се на глупачка, за да се уверя дали наистина ме сваля. И бях разочарована в началото. Изглеждаше, че не, а нещо ми се искаше да бъде истина. Държеше се като дете, говореше ми глупости. Надяваше се, май, аз да изпратя сигнала първа. Тръпнех от очакване, а и гората ухае. В кръвта се вливат ароматите, подлудяват я. Прегърна ме и започна да ми говори колко близки сме били. Колко по-близки от колкото са двамата. Вярно бе, на мене казваше това което пред нея премълчаваше. Слушах го, понякога разбирах, понякога досаждаше. Стори ми се, че и тази прегръдка е приятелска. Търсеше разбиране, изглежда нищо повече. Но неусетно преминаха границата между двама ни милувките. Дъхът ми секна, чак ми притъмня и прималя и притъмня, а бе приятно. Трябваше да го отблъсна, но още бяхме никъде. Исках да се уверя, че истина е туй което става и не си въобразявам. Той много, много ми харесваше. Не, че е красавец, ама с тяло като олимпиец и сигурно е екстрасенс, знае коя точка да докосне, да замъгли мисълта. И ръцете му на скулптор, груби тежки, а толкова нежни. Не галят, а ваят. Моделираха ме, губех себе си. Казвах му: „Недей, недей…”, а не бях на себе си и си мислех, че мечтая просто. Шептях „недей” и се боях да извикам да не се събудя, а по-възбуден и красив сън не съм сънувала.
Гледала ни е прехапвала е устни да не изкрещи. Видяла е как пада ризата ми. Как целува гърдите му. Как омеквам в ръцете му. Падам на земята. Целува ме навсякъде. Смъква ми бикините и ме целува и там. Започва да сваля панталоните. Стягам тогава бедра. Сключвам крака и крещя:
„Недей! Събуди се, ей! Спомни коя съм! Чу ли ме! Хайде обръщай гръб да се облека…”
Каза ми нещо, срязах го. Втори път опита, пак го срязах. Започнах да го прекъсвам и да говоря глупости. Просълзих се, исках го, но нещо ми пречеше. Не, не е било погледа й. За него не знаех, нито го чувствах. Не си помислих, че може и да разбере, нито пък знаех защо ми пукаше толкова за нея. 
А тя гледала. И всичко, всичко видяла. 
Тръгнахме. Вървях на няколко крачки зад него. Повече мълчахме. Зачудих се колко ли сме се бавили Няма ли да полюбопитства тайфата. Къде двамата толкова дълго и защо се връщаме без охлюви. Поглеждам ръката. Часовника го няма. А ми е спомен от майка, скъп ми е. Какво да правя. Тръгнах обратно. Казах му да продължава, защото знаех, че опита ли пак няма да успея да го отблъсна. Молих се само да открия часовника. Много беше за мене, наистина. Блестеше си там в тревата. Тогава тя ми извика. Около нея клони и чудо. Разплитах ги, деряха ме. Дрехите ми на парцал станаха. Накрая бях толкова облечена колкото и тя беше. Цивреше ли, цивреше. Увещаваше ме, молеше да я разплета, а аз това и правих. Толкова бях трескава и не обръщах внимание на себе си, че чак като разплетох последният кичур осъзнах, че моята коса се беше заплела. През няколко клона увита. И така, че ръката ми не можеше да стигне до единият възел. Друга коса имах тогава. Дълга и не като сега изрусена. Протягах, протягах ръка. Милиметри я деляха пръстите от възела. А другите ме държаха далече от него. Тях пък не можех да разплета, преди да съм го разплела. Друг човек ще го направи лесно. Сам да го сториш изключено. 
Молих й се, а тя ми се кикотеше. Променила е и поглед и изражение. Приличаше на див звяр, но по – лошо. Защото дивият звяр не може да се присмива както ми се присмиваше. Казах й, че я мразя. Захили се. После тръгна надолу. Виках и за помощ, отвръщаше с „ойларипи” 
И в следващите часове изживях ужаса който тя е изживяла без да имам нейният късмет. 
Намери ме един пиян дървар и какво прави с мен, не ми е дума. После и приятели си викна. Хубаво, че на един му се стори, че му пречат клоните. Друго си му пречеше, но отрязаха косата ми. Мислех, че и три крачки не съм способна да направя. Откъде взех сили да побягна по пътеката и до днес не знам. Бягах като луда. Какво ли не ме шиба по лицето и отзад и отпред и отдолу и горе. Колко пъти паднах. Колко пъти ми се стори, че ме настигат. Колко пъти обърках пътеките и колко пъти на прав път си мислех, че ги бъркам. Имах чувството, че тичам право към ръцете на маниаците. Бях уплашено зверче. Не знаех и къде съм, нито изобщо ще открия ли пътеката. 
Накрая панорама се откри през клоните. И видях, че хижата е наблизо. Под мене е почти. И тогава ми се стори, че съм най-далече от спасението. Защото чух и гласовете на онези нещастници. „Къде е курвата…”, „Натам тръгна”, „Не, натам беше”…
Приближаваха се. Чух и нещо друго. От към храсталаците долиташе нещо като мяучене на коте. Тихо хлипане. Открих я. Пак си беше заплела косата и почти изгубила съзнание. 
„Ей по тая пътека тръгна…”-чуваха се гласовете все по-близо.
Нямах време и си заслужаваше. Даже си помислих, че е възмездие. Онези бяха съвсем близо. Нямах време да се занимавам с нея. Ръцете ми го сториха, развързаха и косата. И побягнахме. 
После се говориха за мен какви ли не. Но онези ги осъдиха. Този път правосъдие имаше, но и приказки за мен не липсваха. Свикнах им. Вече и престанаха. С нея се бързо се сдобрих. Три седмици след това ми се обади. Цивреше като тогава когато я открих заплетена. Казах й, че не я мразя. Помоли ме да им кумувам. Смятаха да се оженят. 
Нагло прозвуча, дори абсурдно. 
Приех, не съжалявам. Когато я прегърнах се почувствах толкова щастлива, колкото самата тя беше. 
И слабост ме изпълни, свалих часовника на майка. Сложих го в ръката й. Беше спрял в онези часове. Време не показваше, но заради златото още нещо струваше. Когато тя разтвори пръсти. Странно ще ти прозвучи. Стрелките бяха тръгнали.
И като се замисля: за двете. 
Споменах за време. Май го просрочихме. Поиска история, не секс. Не променя нещата…
О, не. Ресто не връщам. Благодаря. Много щедро от твоя страна.
Ще дойдеш ли пак. Аз не съм само история…