Любовникът

Превръщаше гърдите и в плазма, докосванията му и влажни и хладни я изпепеляваха. Галеше ушите и устните й, врата и рамото. Рисуваше надолу по гърба, лъкатушеща пътека, плъзгаше я по корема, нагоре и надолу, надолу и нагоре. Завърташе кръгове, все по-бързи, все по-надолу, после по бедрата, до коляното, изливаше се отзад по прасците. Довеждаше я до състояние в което тя не се чувстваше едно с кожата си. Излизаше вън от нея. Безформено чисто чувство което пулсираше, крещеше, пръскаше стените. Не беше на себе си, загубила всякакви задръжки искаше да направи всичко най-недопустимо, всичко да открие на целият свят. Този похотливец я превръщаше в друга. В други, защото се чувстваше повече от една. Чувстваше се легион от сладострастни бесове. Публичен дом в едно тяло. Езическо племе отдадено на разгул. Световни състояния на упадък. Крещеше, а я слушаха съседи и знаеше, че я слушат. Идеше й да се скъса, да умре. Понякога му съскаше: „убий ме”, а той мълчеше и продължаваше да вае с милувки от
тялото й, неговият демон. 
Свършеше ли играта съжаляваше. Често съжаляваше. Опомняше се ограбена и умърсена. Оглозгана се чувстваше като ябълка, до кост. Изсмукана. Безволева. Безсилна да устои, достатъчно разумна за да осъзнае. Идеше й да пие до безсъзнание. Да си намери друг. Него да убие. С нищо не превъзхождаше мъжа й. Само с милувките, но те не са достатъчно за да го обикне повече. Тя не го обичаше, тя просто разрешаваше да я ограбва. Харесваше й. Чувстваше се претрупана. Натежала от себе си. Пълна с излишно хубаво. Имаше чувството, че ще се пръсне, ще захароса всичко около себе си или ще ферментира и сладостта ще стане кисела. Като на сдуханите дъртачки с които се разминава из стълбищата. Незадоволени и злобни домашни кучки. Натрупали омраза за цял свят. Откакто разбраха, че си има любовник съвсем я намразиха. Да можеха да я убият с поглед да бяха го направили. Умираха от желание да кажат на мъжа й. Знаеше, че изчакват, изчакват удобният момент. Не искат да развалят играта рано. Искат той да разбере когато вече нещата стигнат твърде далеч. На няколко пъти й се прииска да спре дотук. Не беше подготвена да загуби съпруга си, но нямаше, нямаше сили да устои на галенията на онзи демон. 
Пиеше и четеше до късно. Поглеждаше часовника. Всяка изтекла минута за нея беше спечелена битка.
„Ето вече е двадесет и три и десет, не сме заедно мога и без него…Ето вече е двадесет и три и петнадесет, не сме заедно мога и без него…Но коя книга изобщо чета. Май не съм в текста и защо не ми се пие…Ето вече е двадесет и три и седемнадесет, не сме заедно, мога и без него…Аз съм победителка, аз съм богиня…”
Притвори очи и се почувства богиня, а богинята го пожела и беше с ясното съзнание, че може да си позволи всичко. Разтрепери се, преплака й се, пак губеше. Пак щеше да го потърси. Близко беше до победата, но победата щеше само да я изпълни с печал. Всичко онова което този сладострастник крадеше би останало несподолено. Богатство твърде тежко за да бъде понесено от самотно сърце. Той я караше да се чувства Едемски плод, плод на познанието и греха, плод на живота, непознат плод, стотици непознати плодове, самотни плодове, невкусени от Адам и Ева до днес плодове. Непознати и за змията дори. Караше я да се чувства сокове, свободни състояния на страсти. Собствено решение. Хаотични мисли и аромати. Караше я да се чувства разголени фибри. Димящи чувстващи пътеки сред блато. Разтапяне и задушливост. Караше я да сънува докато е будна, защото знаеше кое иска да му даде и към него посягаше. Нямала беше мъж който така добре да познава тялото й. Така лакомо да взема всичко от него. Така да лъкатуши, да улучва точките, да знае как да си играе с пламъците, да не иска повече от това да я довежда до лудост. Загадъчен, мълчалив, нищожен. Прекрасен беше…Чувстваше се мръсница и го търсеше. Чувстваше се хипнотизирано дете и го искаше. Събличаше се сама. Сама придизвикваше началото, а после той знаеше….
И пак, и пак почти всяка късна вечер. Обличаше ефирна нощница, в началото слагаше еротично бельо, но вече и това не правеше. Знаеше, че ще го разкъса, сама ще го направи, а нямаше никакъв смисъл…
Но в тази вечер, малко преди да стигне върха мъжа й заби по вратата. Казали му бяха, неизбежно беше. Биеше яростно. Сърцето й подскочи, а после се успокои. Да става каквото ще. 
Скри го набързо и дръпна резето.
Без да казва нищо съпругът й обиколи стаите. 
-Защо не провериш и в гардероба. – иронично му подхвърли. 
Нищо не й отговори. Погледна я. Прозиращата под нощницата плът беше тъй топла, а подозренията му тъй лишени от основание и налудничави, че гнева му отстъпи на възбудата. Усмихна му се, наприжението му видимо го напусна. Плахостта й премина в предизвикателство. Ревността му в желание…
Докоснаха се и се любеха различно от намика през последните месеци.
Той заспа, тя сънуваше кошмари без да е заспала. Мислеше си за другият: „С нищо не превъзхожда съпруга ми, защо ми е?” Дори не я желаеше, просто се случваше, имаше я без да осъзнае, без да оцени. Понякога я отвращаваше, искаше й се да го смаже и можеше да го стори. Той беше пълно нищожество. Пълно нищожество, без нейните трепети, но мисълта, че е толкова жалък само я възбуждаше допълнително.
„Толкова жалък и безволев, и безгръбначен. Вечният любовник, малката тайна на всяка темпераметна жена. Жертвата ми която ме превръща в жертва. Толкова по-гол изглежда от останалите. Неустоим…Наркоза! Трябва да я откажа. Ето имам си законният любовник до себе си, а онова пълзящо с нищо, с нищо не го превъзхожда. С нищо!”
Но имаше още жадни сокове в себе си…
Вечно й се стори чакането на сутринта. Дълги часове петте минути в които се бръснеше съпруга й. Суха и банална целувката му, а когато излезе й стана мил. Обикна го повече. Бореше се с желанието си към другият, борбата я възбуждаше повече. И разумът й помръкна и ръцете сами потърсиха любовника.
Разровиха саксията в която живееше и пуснаха червея да пълзи и лъкатуши по голото тяло…


хумор, сатира, разкази с неочакван край