четверг, 28 марта 2013 г.

Кърмещата змия

За да не се получи мастит изцеждаше колкото мляко е останало в гърдите й. Малкият имаше апетит, но и тя много мляко. Жал и беше да го хвърля, слагаше го на външната врата. Някаква животинка веднага го намери. Котенце или мишле, кой го знае, все Божие създание. И с нея някой някога беше се отнесъл така. Родителите си не познаваше, била е намерена изхвърлена, но гладна не остана. Имаше възможност да получи и добро образование, но всичко както я привличаше, така скоро и ставаше скучно. Слушаше лекциите, унасяше се, заживяваше в приказен свят. Там беше интересно, ако можеше да го напише, щеше да го направи и да се наслади на славата на голяма писателка, но при всеки опит да го пресъздаде го забравяше. Беше си просто мечтателка и романтичка. И сега вярваше, че той някога ще се върне, ще поиска да види сина си. Не искаше да приеме, че за него е била просто авантюра, че той не е желаел детето и никога няма да го нарече свое. Струваше й се, че прилича на него, а беше още толкова
малко, че не приличаше на никого и на нищо друго освен едно бебе. 
С кого ли делеше храна сега то, не знаеше, а й беше любопитно. Чудеше се какво ли е това друго сладко бебче което се храни от нея и с нея. Дебнеше го, но малкото тарикатче знаеше кога да идва. Усещаше кога е зад прозореца. Кога надниква от ъгъла. 
Криеше се зад завеси като оставяше процеп само за окото си. Стоеше по четвърт час, че и повече. Все бебето се разплакваше или до тоалетната отиваше, някой по телефона й се обаждаше или вода й се препиваше. Върнеше ли се, млякото беше изцокано. 
„Сигурно е духче, не е животинка.”-мислеше си тя. Сънуваше рижо коте и сляпо куче, което не расте, остава си винаги колкото шепичка и скимти, не лае. 
Когато млякото и спря, започна да му купува и то продължи да си взима порцията. Сънуваше къртиче и невистулка, понякога се превръщаха в същества от извънземен произход, а когато го видя дъха й пресекна. Не повярва на очите си, едва не се разплака. Хлад и силно отвращение я обзеха. То сякаш я полази. Щеше да изкрещи, махна с ръка като да го отхвърли от тялото си, а после…После й стана топло. Прие го такова каквото е. Все пак това беше Божие създание. Змия. Голяма змия. Видя я как изцоква млякото, вие се из двора и изчезва в дупката си. 
„Съдба си ми ти, какво да те правя. Змия…”
Спомни си, че змията символизира и мъдростта. Не можеше да понася змиите. Когато в детският дом си дърпаше косите със съученичка все крещеше: „змия”.
„Змия като змия. Живот като живот. Разнообразие….”
Засмя се, но дълго време й беше хладно още. Дълго време, но свикна.
Малкият растеше. Необуздан и буен, ако някой й създаваше проблеми, не беше змията, а той. Напротив, змията май помагаше. Чист остана дома й когато в квартала стана нашествието на плъховете и плъзнаха по домовете на всички. Чудеха се как да се справят с тях, пръскаха с какви ли не отрови, слагаха къде ли не капани, че един дядо сам си заклещи крака във вълчи капан който беше сложил да хване нахалният гризач и цяла махала му се смя. Питаха я как се е отървала от напастта, а тя се усмихваше и казваше: „имам си дух в двора” и не беше далеч от истината. Беше смок, не отровен, но внушителен. 
Крадец се е опитал да влезе веднъж, но явно изненадан от пазача на дома, здраво се беше уплашил, толкова здраво, че беше изпуснал чантата си подобна лекарска пълна с инструменти за отваряне на врати и разбиване на ключалки. 
Детето обаче нещо му ставаше. Не ходеше често на училище и разбиваше стъкла. Водеха го и при психолог. После неочаквано се промени. Стана отличник и започна да расте бързо. Повличаше след себе си останалите деца. Гледаха го в очите й изпълняваха. Външно беше дете за пример, но нещо я плашеше в него и не знаеше какво, а то почти не разговаряше с нея. Успокояваше я от време на време като казваше: „обичам те, мамо”. 
-Какво става с теб, мило. Плашиш ме!-призна му веднъж, а то стана когато видя сериозният му израз. Беше затворил книга и си мислеше нещо. Приличаше на възрастен.
-В тези книги пише толкова излишни неща.
-Но това е детска книга..
Отвърна й тихо, тихо чак плашещо. Приличаше на съскане на змия:
-Аз ще победя живота и ще ти го подаря…
-Не е необходимо…-сподави гласа си за да не се разплаче. Беше ужасена от детето. А то растеше и проявяваше лидерският си дух. Донякъде това я радваше, но я и плашеше сляпата вяра с която децата го следват към нещо което не разбираше.Често си спомняше и думите му: „аз ще победя живота и ще ти го подаря…”. Имаше нещо ужасяващо в интонацията и погледа му иначе думите сами по себе си не звучаха никак зле. 
Случи се след като се разболя от грип и не можа да се изправи от леглото си цяла седмица. Той се грижеше за нея. В просъница й се виждаше голям. Приличаше много на баща си, но имаше и нейни черти. Тези които не беше искала да прояви. Сурови бяха, силни и опасни.
Когато температурата й спадна, той й каза:
-Имам подарък за теб.
Сърцето й подскочи. Предчувствуваше, че ще е нещо страшно. 
-Ще стане красив колан от това…
Хвърли на масата змийска кожа.
-Защо?-със сподавен глас попита.
-Просто победих. Обещах ти, да ти подаря…
-Защо уби!
Прочете страшен отговор в змийският му поглед. 


хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email