неделя, 24 март 2013 г.

Войната на растенията

Седемдесет и седем дена клековете остриха игли, остреха ги за да нарежат вятъра. За да нарежат вятъра така, че да го превърнат в шепот. В доловим за дъното на съзнанието шепот, който щеше да насочи бракониери към мурите които живееха недалече, малко по-надолу от клековете. Заиграха брадви. Паднаха част от мурите и гората би била отсечена и клековете щяха да плъзнат надолу към освободените територии. Имаха мисия да увеличат рода си и той да се шири по земята и да бъде славен, но високите мури ги криеха от слънцето. Бяха спорили, разменяли ноти. Дълги години траеха преговорите за тази част от планината. Клековете смятаха, че рано или късно природата, тоест – хората, ще разрешат проблема. Приемаха мурите за крехки. Вярно е, че отделното стебло живее дълго, но не е важен толкова живота на единицата колкото на цялото общество. Докато клековете се множаха мурите оредяваха, но тъй и не
отстъпиха спорната територия. Често отсичани, отстранявани за ски писти и пътеки, палени по невнимание. Жертви и на други природни стихии освен хората, удряни от мълнии, завличани от бързей след порой, срутване на земните пластове, лавини, те гинеха и намаляваха, но все още растяха там където клековете смятаха, че е тяхно право да се разпрострат. Споровете продължаваха, стигнаха до мъртва точка. Войната беше неизбежна, въпрос на дни и ако клековете не бяха нападнали първи, мурите щяха да го направят за да се защитят, чрез превантивен удар. Много стебла бяха съсечени, но мурите се бранеха отчаяно. Една наруши всички закони на земното притегляне, заигра като човешка танцьорка, зави се като винт, падна и прекъсна гръбначният стълб на един от бракониерите. Настъпи паника сред хората, защото и те изпитват някакви чувства. При създалата си ситуация други хора научиха какво се случва в гората и хвърлиха в тъмница бракониерите. 
Седемдесет и седем дена мурите пееха траурни песни и оплакваха жертвите си. За разлика от клековете които бяха варвари, социална маса със сиво съзнание, напълно лишени от лица, мурите имаха високо развито чувство за индивидуалност. С всеки живот за тях свършваше вселена. Всеки от тях беше скъп колкото природата. Всяка душа и ствол бяха неповторими. Страдаха за своите братя и проклинаха коварните варвари от стръмнините. Гневяха се и клоните им страховито пращяха. Настръхнали, изправили върхове като копия към портите над които растяха клековете изчакваха удобният момент и той дойде. Лекомислени младежи хвърлиха един ден раници сред мурите, надигнаха бутилки и врява. Заиграха се. Отвориха съзнание и станаха уязвими за горското внушение. Мурите им подшушнаха да откраднат бензин от близката хижа и да подпалят клековете. Имаше разногласия сред младите хора, но накрая решиха, че е много вдъхновяващо, диво, ще е голям купон, а и клековете са грозни. 
Седем дни и седем нощи горяха клековете. По тези стръмнини пожарна не може да дойде. Лято беше при това жарко. Единствено жилавите и сурови стебла на клековете ги спасиха от тотална гибел. Озвериха се. Те не плачеха за покойниците си. Нямаха лица и имена за разлика от суетните мури. Бяха родени войни и опазването на рода беше важно за тях, но отчетоха огромни загуби. Отвърнаха със светкавичен удар. Спря уморен турист по пътеката, запали цигара. Клековете изпратиха насочен аромат в дробовете му. Той се разкашля, изпусна цигарата. Загърчи се от кашлица, очите му се премрежиха, докато я успокои загуби горящият фас сред тревата. Огледа се, поразтъпчи се, помириса. Не се виждаше, реши, че го е угасил и продължи. Огънят се разрази след часове и унищожи още няколко мури, преди да дойде помощ от небето. Неочакван дъжд възпря отмъщението на клековете.
Този път мурите не плакаха. Свиха клони в страданието си и замислиха тоталният удар. Подведоха с шепот едно съвсем малко хлапе. Скриха го в една пещера до пропастта. Когато родителите му го затърсиха им се стори, че чуват хлипането му сред клековете. Това беше измама. Помръкналото от ужас и болка съзнание бърка звуците. Мурите прогониха от клоните си болните птици и те се опитаха да прелетят до другата гора, но силите им стигнаха до клековете, паднаха сред тях и докато агонизираха издаваха тези звуци. Затърсиха хората сред клековете детето си. Струваше им се, че го чуват. Все по-близо е и по-близо, а то умира. Викнаха и други хора и те започнаха да секат клековете за да открият детето. Дни го търсиха, накрая случайно го откри човек който изобщо не знаеше за изчезналото дете, в пещерата. Продължиха обаче да се секат клекове. Хората са като лавината. Отприщят ли се веднъж, трудно се възпират. Някои го правеха от чиста злоба, други решиха, че въпреки, че детето не се е заплело сред тях, клековете са опасни за децата. Преди човешките закони да ги възпрат, клековете над портата бяха унищожени като народност. Оскъдни групи и единици останаха от тях, а те са слабо индивидуални и вече изобщо не приличаха на разумни същества. Претърпяха крах. 
Дълго възпяваха славната си победа мурите. Пееха химни ден и нощ. Радваха се на възвисеният си дух, на волята с която покоряваха за да отправят високите си върхове към небето. Какво за тях бяха някакви си жалки клекове. Пълзящи създания, криещи се из височините защото нямат стремеж към растеж и не могат със свои сили да стигнат до слънцето. Радваха се и се веселяха, но скоро настъпи зимата. Натрупаха се снегове по портите и над тях. Натрупаха се и там където имаше някога клекове. Трупаха се и по-нагоре. И един ден се отприщиха. Случвало се беше и преди, но клековете ги възпираха. Вместо тях сега обаче имаше още снегове и те само увеличиха силата на снежната маса и тя с крясък се стовари върху мурите и ги сдъвчи. 



Приказна и диаболична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email