Ходатай

Да върша добро ми е мисията. Не, че знам какво е, но го правя. И не се възползвам, не че не мога. Хората са ми благодарни, всъщност знам ли. Не съм сигурен, но тъй съм устроен. Мога ли да сторя нещо за някого, правя го. Имам връзки в министерският съвет и синода, в армията и подземният свят, в тайната гилдия на майсторите бояджии и клуба на общуващите с извънземни, без шизофренични заболявания. Имам приятели влиятелни травестити и на тях съм помагал когато са имали нужда. Близък съм с важни лица от електронните и печатни медии, от легитимни и нелегитимни гилдии на писатели и художници, от формални и неформални политически
групировки, с водачите на разрешени и забранени религиозни култове. Имам си приказка с данъчни и висши полицейски служители, с кметове и общински съветници на малки и не толкова малки градове из цялата страна. Влизам под кожата на всекиго, будя заинтересованост, очаровам, предизвиквам чувство, призовавам човечност, ако работата зависи от жена – ухажвам я, а жените винаги са намирали нещо в мен, не знам какво, дребен, плешив и не знам си още какво съм, но ме харесват. Ако зависи от мъж все ще се досетя кой футболен отбор обича, по какви коли си пада, какви тайни фантазии и желания има и ако се налага и на него ще направя услуга, за да направи той на мен и на моя човек. На един ще издействам общинско жилище, на друг ще се запилее някъде дознанието, трети ще получи спонсорство, четвърти работата, пети ще бъде спасен от гаден конкурент, че компетентни лица ще открият много нарушения в дейността му, шести ще се спаси от съседа си скандалджия, когото ще приберат в лудницата, седми ще получи кредит, осми рамо за бизнес, девети шанс за политическа кариера, десети ще се прибере при съпругата си, единадесети ще се сдобри с приятеля си, дванадесети ще получи бързо имотите за които води война с години, тринадесети…
А аз ще бъда удовлетворен, защото умея го, умея го, умея го…И не получавам благодарности. Парите които прибирам са защото и аз имам разходи, защото и аз нося душа, защото и моето време струва нещо и можех да се захвана с много примамливи дейности които за други съм издействал, но аз съм отдаден изцяло да правя още хора като тях щастливи. Ходатайствам пред прокурори и съдии, пред директори и собственици, пред полицейски началници и мафиотски кръстници, пред епископи и министри, ако трябва ще ходатайствам и пред сатана, а някой ден, сигурен съм, че ще ходатайствам и пред Господ, не че вярвам в него. 
Ако имаше богове, те щяха да ми бъдат приятели. 
Чувал съм да казват за мен, че съм корумпиран. Приемам го тежко, но не го показвам, ако се наложи ще свърша работа на същият този който ме е калял така. 
Да му направя добро, ще е моето отмъщение. 
Нека разбере. Парите, когато са давани, не са давани от мен, а от моят клиент, по негово настояване. В случаи когато може да мине и без тях, не ги предавам изобщо. Не е защото искам да ги задържа за себе си, а ги задържам за себе си, за да няма никаква аналогия с корупция. Чувал съм да ме наричат „самоходното мазно нещо”, в началото ме обиждаше, а после се застъпих за тези хора пред душата си и й казах, че те не са толкова лоши, че светът е машина и един механизъм трябва да е смазан за да работи добре. Няма нищо лошо в това което ме наричат, макар те да не го разбират. Нощем преди да заспя, ходатайствам пред съня си, за прекараният ден. Когато храната е отвратителна ходатайствам пред стомаха си за нея, а съпругата ми готви отвратително откакто е спряла да спи с мен. Близо шест месеца, не знам какво й е. Няма да се разделя с жена с мерки на манекен, професорска титла и дипломатически пост, а още по-малко ще покажа, че не харесвам храната й. Понякога убеждавам огледалото да я направи по-усмихната, а чертите й по-топли. Не, че съм откачил, но кой знае, може да ме чуе и да се смили над мен. Иначе всичките ми номера тя знае. Почти не си говорим вече, но аз си имам работа, а и любовници не ми липсват. Днес ми се обади една стара. От преди петнадесет години. Синът й имал някакви проблеми в училище, правил ги едни. Каквито си ги правят децата. И човек с по-ниска квалификация от моята щеше да се справи, но нямах нищо против да й помогна и да се срещна с нея. Тя нямаше също нищо против да се срещне с мен, ако й помогна. Разучих добре случая. Без материална гаранция нямаше да мине. Малкият гении беше търгувал с въшки, за да се освободят ученици от по-горни класове от контролните. Накрая пламнала епидемия. Всичко щяло да мине, ако препарата с който се мажела една от преподавателките, любовница на директора не развалил русите й коси в които той бил влюбен, а тя твърдяла, че са естествени. 
Изобщо работата станала дебела. Няколко часа творях, измислях планове, накрая импровизирах. За да затрогна директора дадох дневника на момчето, изписан с поезия, а между страниците забравена небрежно една едра банкнота…
Видях как очите му пламнаха докато четеше някой от стиховете. Реших, че е момента и започнах. Тайната е не толкова изяществото на думите ми, колкото гласа ми. Глас на хипнотизатор имам:


-Това момче е физически недоразвито и меланхолично. Това са причините за неадекватното му поведение в някои случаи. Но то е добро момче и умолявам ви приемете го отново във вашето заведение…


Мисля, че номера се получи. Преди да се срещна със старата си любовница ми се обади една по-нова от преди четири години. Също проблем със сина й. Той пък в хотела в който работи. Още един гении. Той пък инсталирал камери. Разпространявал след това в интернет. Нищо особено, как мъже се бръснат и се плезят пред огледалото, жени си поставят грим, а някои от тях си пеят хитове. На никой обаче не му е приятно да си види физиономията сутрин в интернет, а и едва ли всички са отсядали в хотела със знанието на съпруг или съпруга. 
Кога ще почина аз? Други планове имах за вечерта. Но и тя нямаше нищо против да се срещне с мен, ако помогна на сина й. Нямаше и нищо против, да се срещна с нея и другата едновременно, за да си спестя време. Наистина то не ми достигаше. Само след половин час се срещнах с администратора на хотела. Човекът беше любител антиквар и за тези тридесет минути успях да му намеря уникално пиратско издание на „Том Сойер”, липсваше един лист и за да не се помисли за измамен и да не забравя да му кажа, че листа липсва поставих като знак банкнота със същата стойност каквато и при директора. 


-Това момче е физически недоразвито и меланхолично. Това са причините за неадекватното му поведение в някои случаи. Но то е добро момче и умолявам ви приемете го отново във вашето заведение…


Странно. Никога не беше ми се случвало преди да повтарям едни и същи думи. Нещо става с главата ми. Бързам ли или съм уморен. Изчерпвам ли се, нима е време да се пенсионирам, но има ли пенсия за добрите дела. Мисля си и си пиша. Седнал съм в една кръчма и чакам любовниците си. Двете заедно. Ще дойдат след около час. Получи се голяма дупка във времето. Случва се на тези които все бързат. Е, без друго имах нужда да си събера мислите. Пиша и си мисля. Пиша, че пиша. Ще захвърля този химикал…
Чу се гърмеж. Помислих си, че съм мъртъв, но не…Из заведението се разстели дим, очите ми се препълниха със сълзи. Вдъхнах, прималя ми, разкашлях се…
Притиснах с ръкав носа си и изтичах навън. Успях да видя лицето на терориста. Беше същото дете пред което се бях застъпил пред директора. Хилеше се. Малко след това се захилих и аз. Май дима. Хвърлих по пътя обувките. Съблякох си ризата…Запях романси, но като марш. Направих физиономия на някого. Подгони ме. И без друго бягах. Кога побягнах? Някаква кола мина по перваза на прозореца. Не, на прозореца, а на очилата, но аз нямам очила. Какви са тези чистачки с розови дрехи? Една проститутка ми се усмихва. Превръща се в бял облак и храчи часовници, а те звънят. Килнах се настрани и спрях да означавам нещо. Пространството се сви и се превърна в малък червей който пълзеше по петите ми. Бягах със скоростта на мотоциклет, но той ме достигаше…
Нещо имаше в този проклет газ. Нещо имаше. Главата ми не е наред. Ще скъсам ушите на този невръстен терорист. Ще му скъсам ушите. А може и да не ги скъсам. Ще се застъпя за него пред себе си и ще му простя за да ми е още по-благодарна майка му. 
Ето, почти съм добре. Ама здравата ме дрогира. Пред къщи съм. Трябва да дишам дълбоко. Ще пия едно кафе. Не, добре съм. Какъв е този офис? И какъв е този бележник в ръката ми? Сетих се, в него си водих записки за да убия времето в заведението преди малкият да извърши пъкленото си дело. Ще напиша още ред два, за да се уверя, че съм в кондиция. Но аз не съм. Къде отиде стълбището? Кога го изкачих. Сигурно съм го глътнал. Но мога да пиша. Ето пиша, че мога да пиша. Само, че не трябва да пиша, а да пъхна една едра банкнота между страниците. Ето, правя го. Супер. Добре съм. Сега трябва да разбера какъв е този офис. Не е офис. Хванах, измамника, това е апартамента ми който се представя като офис. Ще проверя, ако ключа отключи, значи е така. Отключва се…
Влизам вътре. Срещу мен един дипломат. Тоест – жена ми. 
Тя ли е? Да, без съмнение.
С поглед ме убива, но аз не искам да ме убива. Искам от нея любов. Давам и бележника. Разглежда го, спира пред банкнотата. Гледа ме странно. 
Искам да направя нещо друго, но вместо него разкопчавам панталоните си, смъквам гащите си. 

Искам да кажа нещо друго, но вместо него изричам вълшебните думички:

-Това момче е физически недоразвито и меланхолично. Това са причините за неадекватното му поведение в някои случаи. Но то е добро момче и умолявам ви приемете го отново във вашето, искам да кажа в твоето заведение…


В следващият миг се осъзнавам, в стаята ми дъщеря ми в напреднала бременност, зет ми и родителите му, важни хора в страната си, няколко колеги на жена ми, сина ми и едно русо момиче явно гаджето му, един светски хроникьор и редакторката на известно женско списание…
Стъписан съм, парализиран като кошмар. Мълчанието е по-страшно от всяко чудовище.
-Това момче е физически недоразвито и меланхолично….-опитвам се да се застъпя за себе си…
Побягвам.



Хумор, сатира, разкази с неочакван край

1 коментар:

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...