четвъртък, 18 април 2013 г.

Стриптийз ( разказ от книгата "Мадам Мистерия")





Стриптийз
1.

Аз съм от село. Високо - там, сред планините. Събличах се сред дърветата. Нямаше очи, но се смущавах. Измислях си погле­ди, защото ми беше самотно. Но само докато се събличах, вярвах в измислицата си. И тъй приятно, тъй докосващо беше това сму­ще­­ние...
Този, който ме отгледа като родител, беше дядо ми. Прост чо­век, самороден скулптор. Трепеше се от работа, после дълбаеше ка­мъка. Все баба ми търсеше. Изчезнала някъде сред стръмнините. Може би пропаст я глътнала. Все сънувах как пада, а после - че аз съм тя. По­глъ­ща ме пропастта, крещя. Собственият ми крясък ме по­глъ­ща преди физическата бездна. Пробуждам се паднала. Мър­тва в реал­ността. В най-голямата красота на земята - мъртва.
На тринайсет съм. Само аз съм на толкова. Дори трийсетго­диш­ни няма. Всички са над шейсет. Като започне учебната година, ще е друго, но пак си оставам момичето от планините. Пак съм там, където само като се събличам, усещам чуждо присъствие.
А дядо вае все по-красиви и по-красиви образи. Все по-женс­твена е жената. Все повече прилича на онази, в която мечтая да се превърна. Чудя се каква пропаст е погълнала баба. Да не би да е избя­гала? И пропастта да е света? Отегчих ли те? Хайде, ела ут­ре. Уморих се и аз. Не мога винаги да събличам душата си. Тя­­ло­то мога всяка вечер. Ще дойдеш да ме гледаш, нали? След голото ми тяло можеш да разбереш и голото ми минало.

2.

Чертите й на ученичка, езикът й на поетеса, погледът на мона­хи­ня, оказа се стриптийзьорка. Случайно запознанство, блъсна ме на ъгъла, разляха се боите ми. Извинява се, че пищи, че се мо­­ли да я извиня. Казвам й да не се притеснява, тя не чува, про­дъл­жава. Почва да събира тубичките, в желанието си да помогне по-скоро пречи. Блъска ги пак, някакъв дебелак стъпва върху чер­­вената боя и тя се пръска върху лицето ми.
Скача един агресивен дядо с бастун. "Убиха младежа!" - крещи и е готов като никой друг да се притече на помощ, че и в смъртен бой да влезе с нападателя заради един непознат. Някаква леля при­пада. Кола забива спирачки. Паника. И едва след като двамата сме се изнесли на безопасно разстояние, забелязваме идващата ли­нейка, после полиция, която арестува дядото.
- Трябва да ти купя бои - държи ме за ръката, сега забелязвам, че очите й са сиви. Като с мек молив рисувани. Ретини с такъв цвят не съм виждал. Графит, блед графит.
- Дотук с желанието да ми помогнеш - засмивам се строго. - Току-що заради теб прибраха последният жив самарянин.
- Падам си по художници! - казва ми.
- Не съм художник.

3.

- А аз съм. Какво съм ли? Художник, какъвто ти ми каза, че не си. Защо си мислиш, че си дописник в мъжко списание? Разо­ча­рован ми изглеждаш. Искаш ли сега халатът да падне специално за теб? Хе-хе. Няма да го направя. Не ръкопляскаше с останалите нерези. Но и с мечтателите не откърти птица от дробовете си. Ис­тин­ската мъжка въздишка по женското тяло превръщам в пти­ца, както птиците тогава превръщах в мъжки въздишки. Но худож­ник съм, казвам ти. Художник. По-специално скулптор, като дядо. Търся идеалната. Същата, която и той. Голата. Изкуството ми е да се събличам, харесва ми. Влюбена съм в него. Всичко е за мен. Дрехите са камъка. Всеки ден се обличам в различен камък. Търся най-здравата скала, от която да извая себе си. Както той търсеше по-здрава и по-здрава, за да се пребори с природата и да достигне формата, която желае от нея. Голя­мата му любов е избягала. Това е истината. В тази пропаст е паднала. В тази, света. Ти я виждаш. Питаш ме, чукам ли се, в смисъл, част от рабо­тата ли ми е. Ами: да. Просто такива са правилата на тази дупка, негласните споразу­мения. И за да се събличам, трябва и да се чукам. Не е компромис, нищо не е. Любов правя с очите. Но не с всички очи, а само с те­зи, които откъртват птиците от гърдите си. Не ти хареса танца ми тази вечер. Жалко, много жалко. Исках, исках да ме разбереш, най-хубавото от себе си да ти покажа, по-добре от всякога тан­цувах. По-добре от всякога. Имаше нещо толкова мило в тези раз­пи­лени тубички. Не исках да ти давам интервю за списанието ти, а да ти позирам за това, което повече обичаш да правиш. Яд ме е, нищо не успях да съблека. Нищо. Толкова ли те вълнуваше дали про­ституирам? Те ми осигуряват терен да показвам майстор­с­твото си. За това го правя, а не заради парите. Не че има нещо лошо да го правя заради тях, но не. Искам просто да се събличам. Но ти ме облече. Слушай, ще ти покажа най-специалния си стри­п­тийз.
4.

Още не беше потеглила полицейската кола с арестувания хра­брец, когато тя ми предложи да ми позира гола, с уговорката да не я пожелая. Стресна ме, гледам я и не вярвам на очите си. Флир­тува, но много агресивно флиртува.
- Художник си. И искам да видя голата ти същност на плат­ното. Не моята.
- По-скоро ще ти взема интервю. Такова момиче е мечта за чита­телите ми. Самата невинност, готова веднага да се съблече.
- За къде интервю?
Казвам й името на списанието.
- Охо! Ми че ти попадна точно на тази, която трябва. Тук ха­рес­ва ли ти? Довечера ще видиш и моята дупка, тази, в която ра­ботя, но се­га имаме нужда по питие.

5.

Нямаше очи. Никакви очи нямаше сред дърветата. Свикнах с усещането, че съм наблюдавана и те ослепяха. Все едно ми беше дали вървя гола или облечена, а дивата гора няма голяма разлика с мега­полиса. Да, по-шумно изглежда тук, по-спокойно изглежда там. По-скучно там, по-забавно тук. Но все си разум сред стихия. Не ме раз­бираш ли? Ами бъди подрастващо момиче сред плани­ни­те и слез веднага в мегаполиса и ще разбереш. Искам да те пре­дупредя, приятелю, това с птиците е истина. Когато възбудя, възбудя, възбудя, ама до полуда мъж, на който, разбира се, не се отдавам, от гърдите му се откъртва птица. Толкова е силна въз­диш­ката му по мен, че се пре­връща в птица. В хищна птица. Имам си колекция от двеста чети­ридесет и осем. И мога да ги призова. Откъртените по мен въздишки. Моля те, без фотоапарат. Ще ви­диш най-специалния ми танц.

6.

Шантаво момиче. Да й кажа, че съм влюбен, няма да повярва. То, аз вече не си вярвам. Твърде често е било. Такава обаче не вярвах, че има. Покачи ме… Откъде го намери този покрив? Спе­циално го е търсила, знам си, но добре е улучила квартала, висо­чината, как падат светлините от различните ъгли. Качва се до ре­т­ланслатора, все едно е на пилон. Изключителна сцена. Жалко, жалко, че ми забрани да снимам.
Стои. Неподвижна е. Само вятъра развява косите й. Сега рок­ля­та й изглежда прозрачна. Изглежда бяла. Срязва я светлината. Ръцете й са леко разтворени. Стои така около три-четири минути. И тогава се чуват крясъците. Страшно е. Вият се птиците, правят все по тесни кръгове около ретранслатора. Спущат се надолу. В кръга им е. Упла­шен съм. Готов съм да се втурна като дядото, но усе­щам, че е ло­ша идея. Разпиляват се за миг. И се стрелкат от всич­ки страни към нея.
С клюновете разкъсват дрехите й на парцали.
Гола е. Жива. Но гола. Втурвам се към нея. На три-четири мес­та е клъвната и кърви. Заради мен го направи. И е в шок. Са­ма не е зна­ела как ще завърши опасната й игра.
- Не го прави повече! - крещя й. - Не го прави повече!
Впивам устни в раните й и в устните й. Любим се на покрива, после у дома.
- Защо се уплаши? - часове по-късно, когато и двамата бяхме спо­­койни, попита.
- Рискът беше реален, нали?
- Като че ли ти пука! - изрече неочаквано хладно и стана от лег­лото. - Трябва да има някакви шибани женски дрехи тук. Не мо­га да тръгна гола. Не че не мога, но вече ми писна.
Разтреперих се, не можах веднага да реагирам.
- Охо! Той имал и очички. При това широко разтворени. Е, какво виждаш сега? Гняв? Истерия? Сцена? Още съм гола, виж­даш ли ме гола? Не, не, това не те впечатлява, а дрипите от емо­ции. Ви­дя ме веднъж за секунда и се възползва от мигнове­ната ми сла­бост, за да ме имаш и сексуално. Е, точно нищо нямаше. Точно това, което за стотарка може да има всеки. Повече исках да ти дам, изкуството си. Душата си… И ако искаш да знаеш, на­и­стина рис­кувах живота си. Ви­наги, винаги има риск за живота, ако искаш да покажеш най-красивото, най-красивото и най-го­лото от себе си. Най-голото и най-красивото! Разбра ли, худож­нико? Винаги има риск в красотата! Кажи ми има ли някакви жен­ски дрехи!
- На бившата ми..
- Така си и знаех. Дай - кротко каза последното, а преди из­лиза­не все пак позволи да я целуна и измърка: - Пак ме потърси, но нека да мине седмица, че да ми мине.
Чух тропането на асансьора, после видях отдалечаващата се фигура от прозореца.
И тогава... Не можах да я задържа. Просто беше толкова сил­на, толкова дива…Изду ми гърдите, щеше да ги пръсне…И излетя с крясък навън. Птицата, която беше откъртила от мен.
Два дни исках да й се обадя. Не посмях. Каза ми седмица. Чув­ствах нещо тревожно и не се излъгах. Попаднах на краткото съ­общение в криминалната хроника, че на покрива на блок… онзи блок, беше намерен оглозган женски скелет…


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email