Мария Магдалена в ученическа пола

 

Опитвам се да му кажа много неща, но очите му горят.

Демон има. Ще се моля за него! Хваща ме грубо за ръката.

Казвам му: “не бива”, той не е лош, даже е чувствителен. Харесва ми, това е лошо.

Започвам да му говоря, изливат се думите, те не са и мои. Това е Словото. Приех го в себе си, затова говори чрез мен.

Ирония изкриви лицето му. Защо трябваше да ме защитава!

Обсебват ме демоните. Заради тялото ми ли? Хубаво е, да. Дъщеря на Ева съм. И на Мария Магдалена също! Но мога да бъда и примерната Марта! И злокобната Дина, заради която Йосиф и останалите ми братя ще погубят рода му! И лекомислената самарянка с многото деца от различни мъже или без деца, погубила семето им, заради собственото им сладострастие, което само съм изкусила! И силиконовите му кумири мога да бъда, и да ми се кланя с останалите идолопоклонци на плътта и мъжкото си Его!

Нареждам му го, не знам какво говоря, опитвам са да го овладея, това не е Словото, демон си играе с него. Трябва да го спра, а се разридах.

Знам, че горят очите ми, че са по-черни от всякога. Знам каква котка съм изпълни ме тази топлина. Бясна съм, а на него май му харесва. Не е сатана, глупав и лекомислен е. Жалко: талант, рисува прекрасно.

И добродушен глупчо.

Бяхме нещо като гаджета, преди да разбера много и да променя себе си. Вчера едва не се сби с цял клас. Слабичък е, но като настръхнало животно мяташе искри.

Едни глупачки, прости им Господи, те не знаят, какво вършат, обиколиха ме, закрещяха ми: „сектантка, сектантка“, а една ме хвана за косата. Опитах се да се отскубна, но изглежда им се стори, че се бия…И след секунда: едни ръкопляскат, други се включват.

Той се опита да ни раздели. Да, ама и те си имат приятели. Заприлича на рухващ Вавилон. Според него: зоопарк. Каза ми го после, в двора, запали цигара, откога ли пуши! Не е редно.

Забелязах, че ръката му трепери. Много се беше разстроил. Исках да я хвана, да я притисна в себе си, но как ли ще го възприеме!

“Зоопарк! Чист зоопарк! А във Вавилон, рухващият, бих искал да живея!”

“Града на порока, а?”-засмях му се, доста свободно.

“На твърде голяма шарения, за да е човек, малко по толерантен...Ама и аз си ги говоря глупости!”

Не бяха глупости! По-скоро е обсебен. Как му хрумна! Впечатли ме, даже ме уплаши вчера, а днес, крайно ме разочарова. И той е като тях! Рицарски подвизи извършва заради едното му тяло. Хубава съм била. Защо го повтаря.

-Да. Грижа се за себе си, а ти е рано да пушиш. Ще имам едно много хубаво тяло, защото то е храм на духа ми, но нищо повече.

-Не е ли грях като изкуството ми? – опитва се да ме иронизира или предизвиква, май за него е едно и също.

-Кой пък ти каза, че е грях? Грях е, ако го кумиризираш, ако се кланяш на образите, които си изваял. Май си на път да го сториш, но не го правиш, нали?

Изглежда го засегнах. На никакви образи не се кланял, доста сърдито го рече.

-Побъркан си от форми. Нищо не търсиш в тях!

Каза ми, че съм перко. Аз пък, че ще се моля за него. Изгледа ме точно като теле. Направи реверанс, дръпна ми ръката и я целуна. Идиот. Харесвам го, не бива.

Вечерта ми позвъни. Откъде е намерил телефона ми. Кани ме на кафе. След сбирката ни. Казвам му, че не става, имам уроци по пиано. Не знаел, че свиря. И аз не знам дали свиря. Просто не искам да мисля. Бах ми помага да освободя душата от тялото си и тя да витае из стаята, докато то охладнее от греховните си помисли, прибори го съня и мога спокойно да я прибера в него.

Не съм искала да го правя. Казах го, ей така. Изключих, че говоря с някого. Казах го, по-скоро на себе си. Мислила съм го, но не бях събирала мисълта си, случи се неочаквано и за мен.

А гласът ми! Несъобразен. Такава въздишка чух от другата страна.

Как можах да го кажа на седемнадесетгодишен мъж, който си няма друга, а много си пада по мен. Дявола ли ме обсеби. Треснах слушалката.

Подавам се на изкушението. Това е истината. За това не мога да съобразя какво правя. Моля се, моля се за себе си, за душата на това момче.

Следващите дни съм болна. После спирам да ходя на училище. Интрига е, нямам вина. Онези брошури са от някакъв гибелен култ. Нямат общо с истинското Слово и това което проповядваме. Не бих ги докоснала, бих ги изгорила. В ада ще горят авторите им, ако не се покаят и не приемат правилния път! Крещях го в учителската стая.

Не, че не ми повярваха, повярваха ми, но не правиха разлика между мен и онези диплянки. И едното и другото не бяха за училище. Е, не са ме хвърлили на лъвовете.

Отиваме в едно хубаво село. Ще изгубя годината, но тъкмо ще наблегна на други уроци.

Хубава къщичка. Свеж въздух. Имаме си на двора и двете дървета. Е, не са онези, но аз като такива си ги представям. Лятото ще вържат плодове, а сега мога да си представям колко са сочни. Да им се усмихвам всяка сутрин и да свиря на пианото.

Мислех за него. Какво ли прави? Сънувах понякога устните му...По себе си. Плачех и свирех. Защо не дойде с мен на сбирките. Можеше да бъде спасен и да изчакаме. Да бъдем семейство! Свирех, свирех за да не плача! Какво ли прави. Да набера ли телефона му! Не, кошмар беше последния ни разговор.

Докато една сутрин, реших никога повече да не го видя! Ще го прогоня и от мислите си! Толкова жесток човек! Да ми се беше нахвърлил с останалите, вместо да ме защитава! Да ме беше разкъсал! По-добре!

Видях шедьовъра му. Най-красивата му творба. С много любов, с много страст, болезнена, истинска, изкупителна.

Иисус, а в краката му Мария Магдалена. Тя, а всъщност аз. Моето тяло, но и нещо повече от тяло. Онова което си мислех, че не вижда у мен и което се заблуждавах, че няма форма. Някак го беше направил. Не разбирам как.

Плачеше в краката му, като жива. И всичко в нея беше Чистата Обич.

Творба: веднъж!

Само, защо трябваше да е дърворезба, много дълбока дърворезба в едно от двете ми живи дръвчета!

Съдрал му кожата и дълбал навътре, за да даде живот на ваянието си, беше умъртвил дръвчето.