Толкова красива

Ял е бой.

Имал телескоп. Комшията от долните етажи се качил да оправя антената си и го видял как наблюдава.

Правил го е от месеци.

В таванската си живееше под наем. Кой знае от къде беше. Скапан образ някакъв. Типично извратено копеле. Тихо и потайно. Вървяло като призрак. Слабо и прегърбено. Често с набола брада. С какво се е занимавал, с какво се е издържал, един Господ, знаеше. Плащал си е редовно наема. Нямал гости. Ни мъже, ни жени. Хазяйката за това го търпяла. Иначе не й харесвал погледа. Както твърди. Змийски един. Имала чувството, че се опитва да надникне в скришното. Явно хоби.

Сигурно е лъскал бастуна докато е гледал през телескопа.

Бързо се разнесе историята му. Цял квартал научи. Едни вдигаха рамене, какво пък толкова бил сторил. На своя територия е, която не иска да я гледат да си пусне завесите.

Други се хилеха направо, хубаво правило момчето. И те щели да си купят. Повечето му бяха бесни. Мислеше се за оплакване по законовият ред, но мъжа й, братовчед му и още един комшия, просто са си го издебнали и му теглили як пердах.

Хвалиха се вечерта, рядко им прислужваше с толкова голямо удоволствие. Общо взето не й допадаха грубостите им, свикнала им беше, с леко пренебрежение се отнасяше, понякога ги взимаше на мезе, докато им носеше мезето. Гледаха й като на един от компанията и мъжа й често държеше да играе той ролята на домакиня, но тази вечер си беше нейна. Кавалерите й я бяха защитили. Поглеждаше от време на време през прозореца в капандурата. Тръпки я побиваха. Момчетата се забавляваха. Заспориха за коли. И от коли не разбираха, но бяха сладки. Твърде увлечени са, едва ли са забелязали изчервяванията й.

Пак погледна към капандурата. Дори не беше го виждала, а и да го е виждала не знаеше, че е той. Човек който не прави впечатление или ако направи поне не пробужда дълбоко любопитство. Изглеждал е противно, това вече разбра, но кой беше? Няма значение. Повече я вълнуваше какво е видял.

Някои дни като останеше сама...Просто й ставаше скучно, а скуката приличаше на възбуда и преминаваше във възбуда. Имаше много фантазии и креслото тъй я желаеше...

Коленете й отмаляваха, ръката сама посягаше. Рядко се е случвало, възможно е да не е гледал. За това не знаеше и мъжа й. Знаеше, че ще му хареса, разкаже ли му, но не смееше. Защо не смееше, сама не знаеше. Знаеше, че ще го възбуди, ще я усети иначе, още повече ще я пожелае. Имаше въображение и той, думите лудуваха по езика й, но не му каза. Не му каза. Ако непознатият е наблюдавал тези сцени знаеше за нея повече отколкото собственият й съпруг.

При заспиване непознатият й се присъни свещеник на който се изповядваше, преди събуждане – изнасилвач. Посегнал й беше. Не се чувстваше омърсена, а открадната. Усещаше, че води друг живот, независим от този който съзнава, живот в сетивата на непознатите, нейна форма над която няма воля, тяхна играчка. Толкова дълбоко беше бръкнал. Колкото и да го бяха били малко му беше. Имаше ли представа как се чувства сега! Припомняше си, че обичаше да танцува. Това често правеше. Хавлията й падаше от раменете. Или хвърляше дреха след дреха имитираща стриптийз.

Разплака се едва когато си представи, че я е гледал и как застава пред огледалото и се реше. От дете не даваше никой да я види. Дори родителите си. После разрешаваше на интимните си приятели и не винаги.

Копелето, разбира се, напусна квартала. Хубав урок му дадоха момчетата. Понякога не можеше да ги понася, но сега съзна, че приятелите са си приятели, че без тях не може, че в един реален, лишен от сантименталност образ, това е любовта. Сложи си плътни завеси, мъжът й беше готов и ролетни щори да поставят, но не й беше до ремонти, до посрещане на майстори. Имаше чувството, че е усещала погледа, че се е изтощила достатъчно от чуждото присъствие и най-сетне е време да остане за малко сама и единствено с най-близкият. На моменти дори й той и идваше много.

Като, че ли момчетата го усещаха и се събираха в техните домове, а тя боледуваше малко повече от две седмици и всичко се върна в релси и тръгна както някога. Съвсем забравиха за воайора. Сети се случайно, месеци по-късно. Хазяйката му беше застанала след нея на опашката. Оплакваше се на своя съседка, че няма наематели. Все не случвала. Онова извратеното копеле било последния. Защо й го припомни? Защо! Беше го забравила. Съвсем го беше забравила. Пак погледна към капандурата. Твърде далече изглеждаше. И ъгъла един. Дали изобщо я е наблюдавал. Реши от любопитство да си направи експеримент. Дори без телескоп можеше да се прецени. Помоли възрастната жена да й отключи, да я остави за малко сама. Застана на капандурата. Стотици прозорци. Стотици. Виждаше се нейният. Едва не се разплака, после осъзна, че я разстрои мисълта, че прозореца и не е с нищо по-значим от всеки един от стотиците. Дълго гледа навън и на тръгване видя картината. Беше покрита с картони. Само края й се виждаше. Можеше даже да не я забележи. Тръгваше си когато привлече вниманието й. Внимателно махна картоните от платното. Малко платно, не беше по-голямо от кутия пица. Маслена боя.

Дъхът й спря.

Не беше честно! Впи несъзнателно нокти в коляното. Толкова й горчеше отвътре, че чак лютеше. Не беше честно! Сви устни, не нямаше да заплаче. Нямаше! Това беше нейното лице. Нейното. Скулите и трапчинките, устните й усмивката. Тъмно русата коса и вирнатото носле. Детинският израз. Нейното лице, но очите. Не бяха нейните очи, а очи на фея от приказка. Неестествено големи, лъчезарни. Същият цвят, но по-големи и макар със същата форма, разтворени различно. Като разлистени пъпки в ранна пролет. Усмихваха се. В друга реалност надничаха.

„Никой не ме е виждал толкова красива. Никой. Дори аз самата.”

Огледа се. Далеч по-празна и се стори таванската. Потискащо празна. Като гърди.

„И няма да ме види повече!”

Унищожи картината.