Говори се, че съм му любовница. Това не е вярно. Аз съм арфата му, а той е стар, беден глупак.
Мои приятели разбраха, че арфата му има антикварна стойност. Бяхме пияни като решихме да я откраднем. Не беше трудно. И с пирон можеше да се отвори ключалката му, а знаех и в коя дупка на тухлите крие ключа.
Свиреше божествено. И на сатир приличаше. Тъмен, с козя брада. Стар колкото мечтите за безсмъртие, но с огнен поглед.
Иначе - жалък. Тъжна е бедността. На него нещо му и имаше.
Говореше си сам объркано, но с никого другиго. На мен ми кимаше. И тогава усмивката му ставаше като на седемнадесет. Свенлива. На старческо лице би трябвало да стои като похот, но не ми изглеждаше така.
Дали пък не е... Не, просто е странен. И освен арфата, нищо друго си няма.
Опитах се да намеря мелодиите, които свиреше. Не попаднах на подобни... Може би не съм търсила където трябва.
Приличаше на предкласика, но не... не съвсем. Имаше неон. И лъхаше бензин, но не знам защо ми се струваше, че и на средиземноморски вятър. Никога не съм била из онези географски ширини. Така си нарочих чувството, не мога да си обясня защо.
Вече я качихме в онзи потрошен бус, когато съжалих. Даже ме задави рев. Приятелите ми се кискат, отвратителни са! Цунка ме единият по едната бузка, другият ме е гушнал през кръста. Съкровище съм била. Мразя ги! Хубаво ми е с тях и ме обичат, но човешко ли е...
Казвам, че ми е лошо. Добре, че не ме попитаха дали не ме е хванало страх. Щях да се разрева, а не съм плакала. Пред момчета пък няма и да го направя. Поне да бяха мъже. Толкова малки и жалки никога не са ми изглеждали. Пълнолетни са, но си остават деца. Такава жестокост!
Ами аз!
Тръгвам като побъркана, не знам накъде. Искам само да се отдалеча от тях и да се нарева. После ми минава - в стаята на объркания, болен човек съм. На празното място. Там, където е стояла единствената му утеха. Чувам стъпките му по стълбите. Не знам защо го правя. Твърде млада съм, твърде възрастен е.
Събличам се. Глупаво е. Не мога да заменя арфата му. Искам да се разплача. Не мога... Но чувствам, че имам сили, ако не да я заменя, то поне да го заблудя, че съм арфа. Да се престоря на арфа. Той няма да забележи. Луд е, глупав е. Ще стоя неподвижна. Винаги в този час свири. Веднъж се разболя и цялата махала не можа да мигне до сутринта. Нещо като сънчо ни е. Едва се чува, по-скоро гали слуха. Част от естествената полифония е, като че ли нейната идея, която я събира, за да не звучи като шум.
Помня, че в онази нощ беше много шумно. Страшно шумно ми се струваше като го нямаше онзи музикален вопъл. Тъй нежен и красив, а преизпълнен със страдание, докосващ се до всичко действително, за да го направи да изглежда приказно, носещо неясното си послание.
Полудяла съм! Какво правя! Аз съм гола до прозореца му...
- Не, ти си арфа, малката! – прошепна по-голямата жена в мен. И хладнокръвието й ме завладя.
Навярно наистина съм се превърнала в струнния му инструмент. Той не се изненада, нито имаше объркване, нито действията му изглеждаха по-различни от онези, които си представям, когато е заставал пред истинската арфа. Докосваше ме... и трябва да си призная, по-приятно усещане не съм изпитвала, нито ще изпитам. Докосваше ме навсякъде, плъзгаха се пръстите му. Но не! Никаква похот, никакво сладострастие, освен, може би, в апогеите на композицията, когато всичко разумно се разбиваше, като че ли в твърдта на ограничаващи го небеса.
Но този еротизъм нямаше нищо общо с познатия.
Лудостта му изтичаше през пръстите.
Знаете ли, какво са някои музикални инструменти? И може би не само музикални инструменти, а моливчето и клавиатурата за пишещия, четката за художника. Не, за тях няма да говоря сега и не мога да съм сигурна, още по-малко да генерализирам, аз... говорех за това, което се почувствах - гръмоотвод, през който мълниите на умопомрачената мисъл отиваха в земята.
Лееше се музиката от мен, чувах я. Летях с нея, частичка по частичка се отделях от себе си, за да полетя и да достигна през слуха дълбоко в нечие съзнание.
От едно объркано момиче – хулиган, ме превръщаше в идея. В най-нежната, тази, която... в крайна сметка заслужих да бъда.
Когато заспа, се облякох набързо. Чувствах се по-лека, по-красива от всякога. Някак по-зряла, непозната, по-женствена.
Нещо в мен се беше променило, но когато застанах пред огледалото, видях познатото лице.
Сутрин излизаше в малките часове. Още по тъмно. Сигурно се разхожда, какво ли друго да прави. Връща се само вечер, за единия сън. Тогава заемах мястото на арфата му. Всяка вечер си казвах, че е за последно. Но на следващата ме изпълваше диво желание, усещане за празнота.
Вече не общувам със старите си приятели. Те знаят, че съм му любовница. Никой няма да повярва, че аз съм само арфата, която тогава откраднахме. С нашите не си говоря. Бих се махнала, но искам да съм по-близо до него. Те пък биха го убили, но са страхливи. Казах им, че пипнат ли го, бавно ще умират.
Говорят ме навсякъде. Научих, че съм разбрала за скрито негово богатство, че съм със стария ексцентрик заради завещанието му, а той само живее бедно, защото целта на живота му е да умре богат и да остави всичките си земни наслади в ръцете на млада използвачка...
Усмихвам се, само се усмихвам.
Не смея, не смея да разстроя арфата. Защото ще се развали мелодията. А без нея всичко ще стане по-грозно и отколкото изглежда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар