понеделник, 4 май 2015 г.

За Сибин Майналовски и книгата му Змии в стените

"Сянката" получих чрез посредник, "Усмивка в полунощ" по пощата, но "Змии в стените" си купих лично от автора. Срещнахме се в едно кафе, купих си дългоочакваната от колекцията ми книга, заговорихме се с автора. И без да съм си и помислял аз подхванах за неща, които е писал още в предговора и последния разказ, който се явява и като послеслов на книгата.
За оценки, по-скоро за присъди; квартално мъмрене най-вече от страна на такива, които не помнят кварталните събрания и ако им разкаже някой за тези събрания, но им разкаже достатъчно добре, че да го разберат ще им се стори, че това е антиутопия и ще тръгнат да критикуват стилистичните похвати. Говорихме още за култура и халтура, най-вече за халтурата в модерното, хипер-продукцията на лесно смилаема храна за душата, която опакована като "фантастика" пълни стелажите на книжарниците. За болки, за комплекси, за търсене на смисъл, а часове по-късно общуването ни продължи на едно по-високо ниво. Същите теми, но по-искрено, по-силно изречени във форма, в която при нормален разговор е невъзможна. Чрез историите му, чрез разказите му. Бях подготвен, да - бях. От предишните ми книги, от запознаването ни, но не чак толкова подготвен, колкото очаквах. Сибин Майналовски отново ме удиви. Не с всичките истории, не. Някои ще имам да ги дочитам, много пъти да ги дочитам, защото това е коварното на сборниците разкази - не всяка история те намира в необходимото душевно състояние, че да те овладее напълно, не само да я асимилираш интелектуално, а и да я съприжевееш. Когато за няколко часа подпомогнат от малкия обем преживееш двадесет и четири екстремални приключения със сходен, но все пак различен емоционален заряд, все някоя от историите ще възприемеш по-добре за сметка на друга, все някоя ще е по-близка до моментното ти състояние от друга. Но достатъчно е дори само това, че нямаше и една от всички в които да не намеря свои впечатления, свои мисли, близост с всеки от героите, нищо, че са герои които ме карат да настръхна. Най-силно ме затрогна: "Мъчно ми е без Бенджи" - първия разказ, непосредствено след предговора, в който автора предупреждава да се "чете между редовете" тоест - пише за мислещи читатели и търси събеседник, сродна душа, не потребител, който само ще консумира текст. И още с този разказ го оправдава, защото не-мислещ човек изобщо не е чел разказа, защото всеки трябва да си направи своето тълкуване на иначе доста откровеното послание. За любовта, за трансформацията и в звяр. Все познати неща, но когато се изрекат по толкова оригинален начин, вече въздействат различно и стимулират преосмисляне на проблема, а подобно преосмисляне никога не е излишно.
Най-философски "Часовникът" - прочетете го, колкото по-внимателно толкова по-добре и помислете дали героя му не е всеки човек. Страховита равносметка на битието, но като си я направим по-коректно ще оценим и силата, която имаме за да сме живи.
"Говорещият с котки" - шедьовър, типичен хорър и нека да си казва автора, че в неговите творби доброто не побеждава. Побеждава. Но ако самия автор намира, че леенето на кръв дори в името на справедливостта не е добро, аз не мога да го упрекна.
И нека да се върнем отново до критиките, до подмятанията на недостатъчно начетени и задълбочени читатели за комплексите на автора. Писах го и при "Усмивка в полунощ" пак ще го пиша, с други думи. Сибин Майналовски е куражлия. И огромният му кураж, по-коректно даже е да го наречем: творческа доблест допринася творбите му да са истински творби, а не имитации на имитациите на имитациите. Куражът му е в това, че е дал право на комплексите му да пишат, а като казвам "комплексите му"...хайде, стига...Те не са само негови, те са във всеки или най-малко масови са. Но ако другите ги крият, спотаяват, изкривяват измисляйки им благородни маски, Сибин ги е отприщил, откровено, показва ги. Та, кой е комплексар, според мен онези, които толкова се срамуват от себе си, че се преобразяват в неща в които не са, без да променят онова от което се срамуват. Но куража не е достатъчен за да се получи творчество. Необходим е контрола, умението да превръщаш демоните си в изкуство. Талантът, а той е на лице. И ако някога описва гадни неща...То е само защото са си гадни. Има си ги и в реалността и в подсъзнателното ни и си заслужава да се изследват. Защото така се и обезсилват.
В кой разказ най-натурално е описал гадост. В "Младоженците", а това е разказ с много силно морално послание. Защото никакво морално послание не е, когато в дадено филмче или книжка по най-красив и съблазнителен начин показват прегрешение, а после за да има "морално послание" махат като стара леличка с пръст и ти казват: "хедонизма и превръщането на човек в инструмент за наслада е лошо нещо". Такова "морално послание" по-скоро ще те накара да опиташ греха отколкото да се замислиш: "заслужава ли си мимолетната ми наслада, ако цената за нея е една погубена душа". И склонен съм да го кажа аз - автора на "Фриволните разкази" с целия секс, еротика, изневери и какво ли не, че в тези фриволни времена твърде рядко си задаваме както трябва тези въпроси. И е безценен този автор, който намери подходящата форма за да ни подтикне да си ги зададем.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email