воскресенье, 13 января 2013 г.

Чудовището

Откакто се хванах с малкото мърморещо чудовище се чувствах парцал. По-малко от седем пъти всяка нощ за нея не беше секс, а тъй като едва ли има жребец на земята способен на такова изпитание, тя вървеше нервна, незадоволена, вдигаше скандали на всеки ъгъл и от срам умирах. Изгони котката ми, боядиса ярко стените ми. Водеше ме всяка неделя на туризъм за да съм откажел цигарите, а тя пушеше двойно повече от мен и не знам откъде намираше въздух да припка из баирите като дива коза. Сигурен съм, че беше биоробот, създаден в лабораториите на ЦРУ с една – единствена цел – да ме унищожи. Навярно представлявам някаква потенциална опасност за човечеството, за която не подозирам. Друго обяснение нямам. Тя не се храни. Спи по един час. Хвърчи по цял ден от дом на дом и учи децата на латински и старогръцки. Твърди за тях, че са изроди които я побъркват, но обича повече от себе си. На всичкото отгоре взима
разстоянията между кварталите на кънки и се надявам някой ден със скоростта която прелита да се блъсне в някой трамвай, да потече като разплескан домат по него върху релсите и той да мине върху нея. На гърба си носи раница с двадесет килограма енциклопедии, речници и прочие учебни помагала. Не, че всички и трябват, ама е луда. Друга на нейно място трябваше да е скапана, а в тя в стриптийз – бара до никое време в мъжка компания в която няма и един достатъчно стабилен за да ми я открадне. Върне се по никое време. Започне да домакинства. Буди цял блок с тропането си, но мен понякога не успява. Толкова съм уморен от нея. В такива случаи буквално ме влачи към банята, пуска душа и…Побърква ме. Нямам кой знае какъв богат опит с жените, но не мога да повярвам, че това което прави, го може само с две устни, две ръце, два крака и едно тяло. Сякаш се клонира, превръща се в гора от плът която ме поглъща, смила, извежда зад всички граници на чувствената наслада, но несравнимата сладост преминава в ужас. Иска още и още и още, докато мога, а след това започнат скандалите. Блокът отдавна е буден, но светват един след друг прозорците и на околните. Да сутринта е утихнала. Глези се, тъй е красива и тъй приятно го прави, че и прощавам. Спим час – два – три, понякога и повече, а после се пробужда звяра. Започва най-ужасното, нейното мърморене. Все едно ми скубе една след друга мислите, с нажежена пинцета. Не съществува нищо друго освен монотонният й глас. Забива ками в сърцето ми, мачка мозъка ми като кесийка от слънчоглед, мята го в кошчето и после плюе върху него. Забива токчета в самочувствието ми, кара ме да повярвам, че съм несполучлив генетичен опит на природата и до такава степен ме съсипва, че нямам сили и да се самоубия, а ми се иска в тези часове докато дойде време да сложи кънките и да излети навън. Целува ме на вратата, честно иде ми да припадна. Красива е като нимфа. Изглежда лъчезарна като слънчево зайче. Ако тежи петдесет килограма, една четвърт от теглото й е в бюста. Но ако повечето не го забелязваха беше заради усмивката й. Трапчинки се появяваха на бузките й. Предизвикваха приливна вълна от тръпнещи заряди и тя заливаше сетива и съзнание, и чезнеше всяко чувство за реалност.
Който я видеше, завиждаше ми. Който поговореше и двадесет минути с нея, смяташе ме за прокълнат. 
Да я зарежа се оказа сложно. Обичала ме и тя не знаела защо. Казва го, подсмърча.
„Добре.”-преглъща-„Нямам къде да отида. Освен да се върна при съпруга си, а той е психопат. Боя се от него. Без да искам ще го направя, от страх, не да ти навредя, но няма да успея да издържа, ще кажа къде съм била през тези два месеца.
Можеше да е блъф, но нямах намерение да проверя. Наистина не знаех нищо за нея, тайна имаше, а тя да нарече някого психопат и да се бои от нещо, значи наистина е сериозно. 
Преди часове извърших нещо много смело. Реших да се поразровя в багажа й. Кротко ме беше предупредила, че няма да й е приятно, ако разбере, че съм го правил. Думите й означаваха, че ще завидя на всички онези еретици които са оцелели в подземията на испанската инквизиция. Но трябваше да се престраша. Можеше да има нещо което да ми освети миналото й. Не се излъгах. Попаднах на купчина снимки. На повечето изглеждаше щастлива прегърнала някой не изглеждащ никак щастливо. На няколко се носеше на кънки, разголваше гърди сред горите, пиеше кафе или бира, скачаше с бънджи. Имаше и портрети на нейни приятели и приятелки. Един ме доведе до сълзи. Разбрах от кого е научила за мен. От моят Голям Спокоен Бял Цепелин. Милата, къде ли е тя. Как може да се познава с това изчадие? Как е могла да й каже за мен? Какво ли прави? Искаше ме, как ме искаше само. Но тя беше едно огромно същество от друга планета. Плавно се поклащаше. Приличаше на каравела в залив. На слон. Най-вече на Голям Спокоен Бял Цепелин. Тежеше сигурно над сто и петдесет. Е, малко преувеличавам, но наистина беше огромна. Думите й обаче. Гласът, лееше се. Най-спокойният зареден с ведрина глас. Озаряваше душата. Сънувах зелена трева докато ми говореше. Чувствах се прилитащо над стръковете глухарче. Прегърнеше ли се превръщах в дете. Уморено от игра, с подскачащо сърце. Забравило тревоги и душевни рани. Ефимерно създание без тяло, а с витаещо сред небеса съзнание. Срещахме се често. Нямах с друг който така да споделям и който така да ме разбира. Нито бях чул по-красиви стихове от нейните. Малко след като ми каза, че ме обича, замина. Не знаех, че толкова ще я разочароват думите й. Не помня как точно и го казах, но беше в смисъл, че не изпитвам сексуално влечение към нея, че любовта ни е всичко друго, но не и любов между мъж и жена. Липсваше ми, много ми липсваше. Отпътувах и аз. Съвсем бях забравил за нея. Сега ще питам моето прекрасно чудовище от къде се познават. Ще ме пита защо. Ще й кажа: „защото обичам тази жена. Кажи ми къде да я открия. Теб оставям.” Така ще й кажа…
Вратата се блъсна и нахлу демона. Толкова рано? Както винаги потна и с животински поглед.
-Откъде я познаваш?
-Казах ли ти да не ми ровиш в багажа!
-Приятелка ти е, нали?
-Казах ли ти да не ми ровиш в багажа, тикво с тиквата ти!
-Откъде я познаваш!
-Ти си глупак. – засмя се неочаквано.
-Кажи ми!
-Бях аз, преди да отслабна с петдесет и три килограма. 
Прилоша ми. Идеше ми да я хвана за врата. Лъжеше. Будалкаше ме. 
-Тя нямаше тези трапчинки! 
-Ами бузите й бяха опънати.
-И очите й…
-Бяха черни, нали. Аз пък нося лещи. Косата ми сега е естествен цвят. Тя се боядисваше в черно. Метаболизъм, всичко е метаболизъм. Тъпанар. Хвърлих килограмите само за месец и половина. 
-Не вярвам.
-Ами повярвай. Тя е мъртва. Аз я изядох. 
-Друга си.
-Разбира се, че съм друга. Тя беше една дебела мързелана. И спокойна една….-разтрепери се….Счупи пет клечки преди да успее да запали цигарата.-Аз съм нервна, ама това е живота. Мога да ти благодаря, че ми откри истината и болката…И ще ти го върна тъпкано, да знаеш…
-Моля те, върни ми я…
Засмя се:
-Късно е вече. Тя е мъртва. Дебелата обичлива глупачка е мъртва.
Смехът й отмина в сълзи.
-Нямам вече апетит. И не обичам. Метаболизъм. 
-Ти обичах хлапетата, нали? Бременността се отразява на метаболизма…
-Не си прави такива шеги…
-Сериозен съм.
Разрида се, прегърна ме, но когато се целунахме отхапа долната ми устна и ме изгледа с онзи неин изпълнен с демони поглед.
-Но пожелаеш ли красавицата….Тя ще се върне….Запомни го!


хумор, сатира, разкази с неочакван край

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email