Прилича на пеперуда в нея. На голо е облечена. Виждам, че не я сваля и на плажа. Прозира пластиката й. Хубавица е, но така е богиня. Отклонявам поглед и внимание на другаде.
Вечерта пак я виждам по центъра на градчето. Пак прилича на пеперуда, пърха коприната. Разминаваме се наблизо, кима ми, забелязала ме е. По-късно осъзнавам, че ми е хвърлила и предизвикателна усмивка. Имам в тази вечер вече среща с друга. Но пеперудата ми е пред очите и в главата. Не, че е по-красива, не. Като нарисувана е под роклята, истинска ли е изобщо?
Дни по-късно я качвам на стоп и това, ако не е съдба! Държи се предизвикателно, аз пък забелязвам, че не е хванала много тен. Виновно се усмихва, не че не обичала слънцето, нещо мрънка. Обзема ме усещане за силна близост. Внезапно ме обзема. Като, че ли съм я имал и съм я докосвал.
Разтворила е устни, кръстосали сме погледи. Очите ни си водят свой диалог, наясно са, няма нужда от повече думи. Знам един хубав мотел на пътя, бесни спомени, красиви спомени, много, много страстни спомени.
Искам я и ме иска.
Не само, че няма да откаже, а и очаква да й го предложа.
Не го правя. Отминаваме мотела.
Спираме в едно бистро, сменяме телефони, оставям я на колелото.
Малко по-късно отбивам за да изтрия телефона й.
Все едно не съм аз, някой друг мисли и действа в мен. Представа си нямам, защо не посмях да я любя, защо изтрих телефона.
И пак я виждам, и пак.
Като натрапчива мелодия, като мантра. Които не се чуват, а се превръщат в светлина и образи, за да те изпълнят и ограбят настоящето.
Пърха роклята й.
Толкова лека, толкова закачлива.
Присънва ми се, лети с нея, а аз падам...
Не съм уплашен, а съм учуден.
Желая по-бързо да свърши всичко и да се събудя, макар в съня си съм сигурен, че не спя.
Като, че ли със свършека на земният живот, свършва и съня.
Телефонът звънеше, дъщеря ми.
Питам я за майка й. Не, че ме интересува.
Малката чурулика, пита как е било на морето.
Казвам, че следващият път, ми се иска да бъдем тримата.
Тя, аз и приятеля й.
Няма да им преча, искам само да го науча да се гмурка.
Тя се смее, съжалява, че заради нейните изпити не можали и тази година. Момчето щяло да ми хареса. На мен приличал. Каза ми го, за да ме зарадва.
Изпаднах в паника обаче, точно от това, без да съм съзнавал съм се боял.
Щях да изкрещя нещо и вътре в себе си.
Да можех друга жена да обичам колкото дъщеря си.
Не помня как приключи разговора, фрагменти от съня ми, играят още пред очите.
Падам, а жената - пеперуда пърха около мен.
Защо й изтрих телефона?
Да не би да съм влюбен?
Спасява ме от мислите, една стара приятелка.
Едва не се сблъскахме, носеше някакви плодове, прибираше се, в къщи.
Чакаха я, седнахме уж само за едно кафе.
Каза ми, че е щастлива. Къде забрави плодовете, в това кафене или после в таксито?
Не искам да разстройвам, ничий живот, случи се от само себе си. Тя не съжаляваше, аз се престорих, че не съжалявам. Разделихме се с целувка и с поредното обещание да не го правим повече.
Рязко се обърнах, вятъра беше повял, а имах усещането, че зад гърба ми играе копринената рокля. Тя беше причината, не момичето.
Най-еротичната рокля. Толкова ефирна, че приличаше на недействителна, а създаваше усещането, че момичето под нея е недействително.
Жалко, че изтрих телефона й. Жалко!
Но тя позвъни.
Трябваше да я срещна, да я имам и всичко да свърши. Да изчезне от мислите ми, да напусне желанията ми.
Спрях на половината от пътя.
Пак говорихме по телефона.
Разказах й всичко, всичко за себе си. Поне това, което имаше значение. Трудно намирах думата. Попитах я, още ли желае да се срещнем.
Каза ми: Да.
И усещането за падане завърши.
Плъзнаха се ръцете ми по тялото й. Затворил бях очи. Десетки пъти си го бях представял, пак беше с тази рокля. Смъквах я от раменете й.
Погледнах. От очите й се стичаха сълзи.
Гола беше. Целунах я. И ни погълна усещането, а при мен беше и отново онова, че не я любя за първи път, нещо повече, цял живот не съм имал друга жена, а сега я желая повече от всякога.
На сутринта ми каза за роклята.
-Скроих я от остатъка от парашута...който е трябвало да го спаси...Случи се на първата седмица от меденият ни месец...Толкова лека изглежда болката, нали? Но, не знаем какво смъкваме от раменете си...
Затворил бях очи. Тя летеше, а аз бях престанал да падам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар