Страст и поза

 Страст и поза

Странно момче е. Живее в свой свят.

И очите му едни такива: големи, говорят.

Говорят и цветята в снимките му. Теменужките са клюкарки, лалето шепти любовни стихове, розата с глас на секстелефонистка: изповядва интимни свои тайни. Истина е, чувам ги. И не си въобразявам, защото и други чуват същото. Умее да снима цветя.

И облаци също. Облаците мълчат, но надничат от тях лица на истини които не могат да бъдат изречени. Стеблата му са пияни танцьорки, при това безсрамни. Странно момче е, отдавна на години мъж. По-възрастен е поне с петнадесет години от мен, но чувствам се какичка.

Снимал е веднъж косата ми, разрошена от вятъра. Изчервих се, лесно не се изчервявам. Не знаех, че косата ми, можела да бъде такава безсрамница. Даже малко му се разсърдих. Троснах му се, стресна се. Дано не е изтрил снимките. Дано. Дебнал ли ме е от прозореца или е станало случайно. Бързала съм за работа. А вятъра ме е опипвал, чувствала съм го, но съм се правила, че ми е все тази.

Също като маце на купон, което се прави на по-пияно и по-заспало отколкото е наистина, за да даде възможност на някой, да се възползва от състоянието й, само защото пред себе си, не би оправдала, че му се е отдала или просто му е позволила да я поопипа и полигави, въпреки, че на дивата й нимфа й се иска.

Тъй и аз с вятъра. Вдигнал е косата ми като поличка, галил е под нея, някакво мое латентно, побъркано от възбуда същество или съществуване. Изписала съм го. Запечатал го е. Дано не е изтрил снимките. Нямам кураж да го попитам, пази ли ги. Зле реагирах. Малко се бои оттогава от мен. Изобщо, твърде боязлив е.

Три гаджета преброих, че смени. Все хубавици, но не е способен да поддържа дълго връзка. Сам е сега, като че ли така му е най-добре. Снима и камъчета и водни капки. Виждала съм му и сайта в интернет. Не му казвам, че съм му редовна посетителка. Преди и лично ми показваше снимките, но след онази случка с папарашката снимка на косата ми, не мога дори да го помоля. Той пък ме обикаля по улиците. Държа се като звяр. И се чувствам по-голяма, макар да ме помни от дете и пред очите да съм му отраснала.

Спря напоследък да публикува нови снимки. Честно, тревожа се. За кого ли! Май за себе си. Зависима съм от красотите му. Иска ми се да съм някое от цветчетата му или облаците, стеблата или камъчетата. Изкушавах се седмици за стъпката. Тресях се цяла. По-дръзка съм. Кратък е живота. И несигурен, много несигурен. Загубих съпруга си за една секунда. Само три месеца бяхме заедно, но връзката ни беше от три години.

Още ме обича, не може да се върне. Плаши го живота тук, пише ми понякога мили трогателни глупости. Отдавна го възприемам като своя измислица, красива своя измислица. Даже не сме разведени официално.

И не го желая.

Така се чувствам по-равнопоставена с мъжете които по-често ме привличат.

Имам ги за кратко, после при съпругите си.

Правя се на сърдита, но е номер.

Ничие щастие не желая да развалям.

Мисля, че отдавна свикнах със самотата си. Харесвана съм, желана съм има и луднали по мен. Мога да променя всичко, все отлагам. Сигурно желая нещо по-различно. Търся го, не вярвам, че го има. Не вярвам, че ми липсва. Чувствам го край себе си. Някакво присъствие, споделено извън представите ни за споделяне. Някого си имам и ме има някого. Не съпруга ми, той е само документ, който е лъжовно обяснение на усещането ми. Имам си периоди, когато ми става ужасно. И напоследък, пак така. Разгонила се е до полуда котката под кожата ми, дразни ме.

Котка, ама истинска кучка.

За пет мръсници фантазии имам.

Няма какво да ми попречи да осъществя някоя, нещо не страдам от излишни скрупули. Чувствам обаче, че ще се излъжа. Не това искам, а нещо по-различно.

Липсват ми снимките му.

Говорещите цветя и събличащите страховити истини облаци, кършещите бедра стебла и косата ми, запретната като пола от вятъра. Искам да му позирам.

Не набирам кураж да му го кажа. Все едно не съм аз. Аз винаги съм била дръзка. Момчешки съм се държала. Агресивно почти, плашила съм някои мъже даже. Не мога да се позная. Колко му е да му кажа, направо да си му кажа да ме снима без дрехи.

Живее над дома ми.

Двадесет и една стълби, но ми се струват двеста и четиридесет.

Изкачвам ги и силите ми свършват преди да потропам на вратата му. Защо няма звънец! Не, по-добре да пусна обява във вестника:

“Търся еротичен модел за любителски снимки!”

Ще привлече погледи. Ще се правя, че е заради парите. Няма да ми пука, ако някой загорял нерез поиска повече от снимките. Ако не ми хареса ще го ритна в макарите. Късам се от смях като си ги мисля такива, но по-скоро за това ще намеря сили. Да. Твърде държа на този. Боя се да не ме разочарова.

Много се боя.

Ами, ако той поиска нещо повече от снимките! На него няма да успея да откажа. Няма. Но не това искам. Не това. Искам да ме люби с очите си. Както люби цветята и облаците. Това искам. Другото ще опошли. Боя се да не остана разочарована. Гоня мислите, гоня желанието. Но най-накрая все пак му го казах:

-Искам да ме снимаш гола!

Прочетох въпроса в очите му и се изсмях, но сериозно изрекох:

 -Да! Само да ме снимаш! Само да ме снимаш! Разбираш ли, не ме разочаровай, моля те! Малко красота е останала жива като усещане, за мен. Моля те, не я погубвай.

Нещо обърка език. Прегърнах го, съвсем приятелски. Отседнахме в едно кафе. Той само горещ шоколад, аз изпих два малки джина. Смях се безобразно, исках само да му покажа, колко освободена мога да бъда. Всичко е негов избор, аз съм природата.

Свободата е негова. Давам му я. Но пак го помолих да не ме разочарова.

Предложих му да ме снима легнала в локва, как мажа гърди и бедра с калта.

Разтвориха се устните му от възбуда. Помирисах го. Ще се взриви.

Харесва ме. Признава ми, че винаги съм го привличала.

Притесни ме, какво значи това “винаги”! Та той ме познава от дете. Навреме се коригира, все едно прочел мислите ми. Откакто съм станала жена.

Късам се и искам да избягам, ала не мога. Ще ме разочарова. Контролира ме.

Аз не исках това. Исках само да накара да говори голотата ми. Ще ме разочарова.

Чувствам го. Ще ме разочарова.

Исках просто да ме снима.

Само да ме снима. Нищо повече.

Само да ме снима.

Да го вдъхновя.

Напоследък няма нови творби. Това исках. Но и той е като всички останали мъже. Подлудил ме е. Следвам го и знам какво ще се случи.

Безволева съм и вървя като на заколение към изпълнение на потайно мое желание.

Не биваше така, друг подход трябваше да намеря. Ако и възможен.

Събличам се.

Като ослепяла съм.

Чувствам се огромна като космос, а в мен избухват милиарди свръхнови. Изживяват за секунди кратките си стотици милиарди години и се разтварят в черни дупки които ме просмукват в себе си.

Снима ме, снима ме.

Сякаш ме гали, побърква, целува отвътре. Ще ме разочарова.

Гледам на другият ден снимките.

Снимал е душата ми.

 Отдадена на ангела на светлината – своят дявол. Шедьовър.

Не съм виждала нищо по-красиво. Не съм аз. Не е просто гола жена в еротични пози.

Материята е. Цялата материя като женско тяло.

Всички природни стихии, побеснели. Крушителни и съзидателни. Стене всяка моя клетка, стене със светлосенки. Чувам ги. Ясно е виждал, че го желая! До полуда го желая!

И не се възползва. Само ме снима!

Виждал е, че го желая, че говоря глупости, но послуша устните ми...

От страх да не ме разочарова...така ме разочарова!

 

©Стефан Кръстев

2008