Зовяща за помощ любов

 

Говори ми, едни такива ми ти глупости, слагам слушалките на ушите си, спускам клепачи, но продължавам да го чувствам до себе си.

Щях да го наградя с молбата да намаже гърба ми с плажно масло, но избърза с нещо, с нещо прекали. И аз не знам с какво, досаден ми стана.

Дали да не поплувам, едва ли ще виси толкова дълго. Ще си намери друга плажна статуя за преклонение, ще й подосажда. Може пък и да намаже. Най-много гърба й. Може пък и мъжа й да го пипне за жертва и да го накара цял ден да праскат белот на слънцето и да слуша ловни подвизи. По-добре отколкото да го напердашат, което си и проси.

Отварям очи, оглеждам се. Невероятно, няма го. Проявил такт, очаквах да бди над съня ми. Надигнах се мързеливо, две лелки, правят с две хлапета замъци. Един значително по-дебел и по-космат гларус от този който ми досаждаше, размахва ръце напред назад, за да се поразкърши преди влизането във вълните. Станало е облачно. Поглеждам назад към шубраците, тъкмо излиза една влюбена двойка. Много са сладки и двамата. Сигурно са колкото родителите ми, а изглеждат по-млади и от мен. Държат се, не като кръшкачи. Усеща се. Вероятно несполучливи бракове, вероятно дълга самота. Все едно за първи път се срещат с тайнството на интимността и се държат с едно плахо боготворение към нея и партньора си. Сексбомбата на спасителната вишка я няма. Вместо нея един грозен атлет.

Стана ми смешно. Даже не се сетих в първият момент защо. Не предадох значение на думите си преди малко, то си бяха майтап, не може нормален човек да им се върже.

Онзи ми ти симпатичен досадник ми заговори за някаква богиня с шоколадови зърна, които и екваториалното слънце не можело да разтопи, но творческият й пламък и женската страст - разтопили, за да си имат материал, от който да ме създаде.

Не ми се слушат такива. Казвам му да пропише стихове, той: пишел, щял да напише за мен, но най-истинският стих се пишел с пръсти по бузка и език по тяло.

Засмивам се напрегнато, а си познавам смеха. Прилича на наслояващите се като сега облаци преди да завали. Предвестник на възбуда. Раздразних се на себе си и върнах чувството си за хумор.

Казах му да погледне онази хубавица на спасителната вишка. Къдрокосата като вълните, русокосата като слънцето, с цици като дюните, с кожа навярно по-нежна и от пясъка. По-цветисто започнах да говоря и от него.

Казах му, че ако бях на негово място щях да си изпрося една целувка от нея. Как ли? Ами да се направи, че се дави, тя ще го извади и ще започне да му прави изкуствено дишане, а видя ли да го целува от ревност ще се влюбя в него. Не ми вярва, то не си е за вярване, но гледа ме ококорен. Малко след това го изключих, а сега го няма. Все по-гъсти стават облаците. Тръгвам към лелите и децата. Питам ги за момчето до мен, а те...Май, влязло в морето.

"Май?"

Вдигат рамене. Чудят се. Тръгвам към спасителя, но безкрайно далеч ми изглежда вишката. Губя време.

Не, не може да го е направил. Пошегувах се и си звучеше като шега. Даже твърде плоска. Губя време.

Дори поет не би се вързал. Губя време.

Спирам се, след това скачам във водата.

Побъркала съм се. Чувствам го, чувствам къде е. Имам някакво сетиво, което улавя предсмъртните му мисли, които крещят за помощ.

Много солена излезе шегата ми. Много солена.

Губя сигнала и се отказвам. Нещо в мен ридае, къса ме.

Досаждаше ми, но аз самата исках да ми досажда.

Не си го признавах, но той го е усещал. Симпатичен наивник. Улавял е сигналите ми, както аз улавям сигнала на давещият се.

Хващам го за врата, плувам. Откъде съм взела този спасителен буик. В паниката ми е паднал от някъде...

Излизаме от вълните и си спомням, вече си спомням.

Натискам гърдите на момчето което извадих. Далеч по-младо е от онзи, който тогава изчезна.

То плюе вода, опомня се бързо.

Тръгвам с буика към вишката. Петнадесет години минаха оттогава. От петнадесет години се надявам да го извадя от морето. Спасих стотици давещи се, всеки път докато изляза, мисля, че е той.

Дори не съм сигурна, влязъл ли е тогава в морето проклетият гларус. По-вероятно - не. Не изглежда реалистично да го е направил.

Пак се гмуркам, пак вадя непознат.

Морето е живота, а аз съм като милионите. Които не съзнават, че се гмуркат за да го търсят, за да я търсят. Онзи или онази която не са разбрали.

Иска ми се да се предам, да престана да вярвам. Не мога.

И продължавам да чувствам сигналите, на давещата се, жива все още, зовяща за помощ, любов.