Нямало е случай да не мога да напиша разказ, който съм решил да напиша.
Добър или лош; претупан или добре осмислен; смислен или не – винаги се получава, такъв – какъвто съм искал да се получи.
Достатъчна ми е била една ключова дума, стар пейзаж изтласкан от дълбоките ми спомени навън. Някаква миризма, усещане за дежа вю; влюбване или избухване; понякога и поръчка.
Този път няма да успея, не че думите ми бягат, не че ми липсва емпатия – напротив, чувствам, че съм там.
По онази кална и печална улица, усещам и схващане на прасеца, една досадна крампа, която понякога имам, която ми напомня за себе си, точно когато разхождам кучето си.
Само, че сега не съм точно аз.
Приличам на себе си, но съм друг човек. Току-що е извадил кучето си. То го е близнало по ръката. Срещнали са погледи. Гледат се в очите. Кучето гледа като куче. И човекът гледа като куче.
С любов.
В този момент е повече от човек. Той е приятел. И едно необяснимо божество, което се споделя със своето продължение.
Защото кучето е точно негово продължение.
Знам, че този човек си има дъщеричка.
Откъде знам? Не знам откъде, но знам.
Знам, че тя също го гледа с ей такива очи.
Знам, че обикновено тя изважда кучето. Казва се Маша прилича на Маша. От Маша и Мечока. Понякога даже си слага шалчето на главата, като оригиналната Маша. И си има един едър братовчед, който като я гушне – прилича на Мечока. Често с кучето отиват при него.
Той е твърде млад за да бъде мобилизиран, но пастрока му го откараха.
Един такъв. Мършав, сигурно няма и петдесет килограма. Пуши много и кашля много. Иначе се правеше на герой, но такъв и малко по-едър плъх ще го изяде. Но го пратиха на фронта, въпреки псувните му и въпреки, че наплю в лицето един от военните коменданти. Най-вероятно даже не е стигнал до фронта. Смазали са го от бой. То не му трябваше много. Повече не се обади.
Сега Маша не може да отиде при Мечока. Болна е. С доста висока температура. Нямат и антибиотици. Всичко отива за фронта. Казват, че имало. Хората от Европа били загрижени за мирното население, но Маша няма антибиотици. Говори за кучето. И кучето сякаш говори за Маша.
Трябва да се разходи, трябва.
То не е виновно. Много вие. Ще подлуди всички. А е добро.
И гледа човека си. Гледа го като куче.
Не, не мога да напиша разказа, който искам, защото искам да е през съзнанието на кучето. А моето не може да бъде толкова свято.
Човекът му все пак го извежда.
Случаят е истински.
В домът му го чака болната му дъщеря, но нито нея ще успее да види, нито кучето да разходи докрай.
По пътят ще го пипнат комендантите.
Той ще вика, ще умолява, ще се дърпа.
Но ще бъде блъснат в колата и никога няма да види повече дома си.
Кучето ще бяга след колата.
Ще лае.
И то никога няма да се прибера вкъщи. Ще търси човекът си, но няма да го открие.
Не, няма да го убият по пътя.
Ще го търси докато остарее. Докато грохне.
Докато му се стори, че го вижда. И отново е в топлата му прегръдка.
Но тази топла прегръдка ще е на смъртта.
©05.03.2025
Стефан Кръстев
Посвещава се с обич и чувство за дълг на Иван Богданов, създателят на „Буквите“. Първият разказ, който написах след кончината му. Той също обичаше куче.
Посвещава се на всички, които изчезнаха; отвлечени от улици, от самите си домове и пратени на фронта, за да защитават нещо, в което не вярват. И не, не е тяхната родина, а престъпни кръгове и мерзавци.
Посвещава се на всички мерзавци и псевдоинтелектуалци, които никога няма да идат на фронта, но с удоволствие ще изпратят на смърт човек като този. И мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар