Пленено сърце

 Готвеше се да напуска селото. Все още мисълта му неоформена, но неизбежно щеше да изпълни съзнанието му и да й се подчини. Тук имаше двор и нива, триетажна къща, кладенец и три декара грозде от което правеше вино, лодка с която лятно време някога баща му караше курортистите до острова на реката където беше и плажа, но в последните години на разпад за региона курортисти не идваха. Имаше мускули които тук му вършеха, но най-вече имаше навика на околните в отношенията си към него. Приели го бяха от дете и не забелязваха умствените му ограничения, които иначе го изолираха от света, по-сигурно отколкото километрите от по-големи населени места. Не, че го съзнаваше, но като животно усещаше и се съобразяваше с условието в което живееше. Селото беше неговата крепост с тайните механизми за защитата му, с рововете и стените, със запечатаните тайни тунели в подземията на съзнанието му. Имаше и тях като свободен избор, за който не мислеше, но тежко му беше напоследък. Много тежко. Макар не правеше, често равносметки, започнаха да идват сами. Наближаваше двадесет и девет. Прекарани тук и само тук. Освен това физически беше нормален мъж, дори доста добре сложен. Поривите не прощаваха. В селото - само възрастни хора. За тях беше добро момче. Не го разбираха. Смяташе да напусне, но я откри.

Столичанка с къси панталонки и дълги бедра, крехка като врабче. Беше се изгубила. Светла косата й леещ се крем прилича. Устните й пеперудки. Хвана я бурята. Приюти я, а когато заспа я заключи. Малка беше, но прозореца на приземната толкова тесен, че дори тя не можеше да се провре. Вратата масивна, ключалката сигурна. Сигурно щяха да я потърсят, него да арестуват. Все тая му беше. Момичето го молеше и плачеше. Заплашваше се и му крещеше, че е последния мъж на който ще даде. Не я чуваше. За седмица направи гладна стачка. Не я принуди насилствено да яде, макар да му се искаше. Сама пожела, духът й се пречупи. Не я принуди насилствено и да му се отдаде. Сама пожела, просто го поиска. Не за да откупи свободата си, вече достатъчно бяха говорили за да е наясно, че по този начин няма да я получи.

Четири месеца минаха когато това се случи. Учудваше се, че никой не я търси. Изобщо имаше ли някого? Каза му, че има. Напуснала го. Мислела да се върне при мъжа си. Не я разбра. Тогава му обясни по-подробно. Имала и мъж, но живяла известно време при друг. Решила да се върне при законният си мъж без да му се обади. Любовникът си мисли, че е при съпруга, съпругът си мисли, че е при любовника.

Горчиво се смее, но ясно му е вече, че няма кой да се притесни за нея. На молбите й, да й позволява да излиза, отвръща с мълчание. Увещава го, че няма да избяга. Не й вярва. Толкова красива птичка е. Единственият шанс да има някоя е. Бои се да не отлети. Кацнала е вече. Няма да я пропилее. Когато му се разбеснее и се разпищи, запушва ушите си. Рядко проява желание да бъде любена. После му го изкарва през носа. Иде му понякога да я изхвърли за да я види къде ще ходи. То тя има къде, но тъй го изкарва от кожата, че все му е тая. Издържа, хапе устни.

Веднъж само я удари. Тя млъкна и макар да се хранеше залиня. Мислеше си, че я губи. Ставаше по-бледа и по-слаба. Съвсем се изпи, чертите й се изостриха. Погледа й гореше, думите й налудничави. Костите й се показаха, изкриви се фигурата й. Грозна беше вече, много грозна, но постепенно започна да се възстановява и само след месеци стана същата хубавица като преди, дори и по-красива. Купуваше й само нощници. Тя нямаше къде да излиза. Спря да говори. Не, че забрави. Просто нямаше за какво да говорят. Веднъж поиска да й направи подарък, отиде до града. Влезе в книжарницата и поиска: „книги”. Книжарката го изгледа ококорено. Заплете език, помисли си, че ще се издаде. Онази квачка го попита за кого са. Побягна. Толкова се притесни. Цяло денонощие мисълта му се въртеше около това да я пусне, а тя като че ли усети и когато реши, че няма да я пуска започна пак да го моли както някога. Не усети как се изтърколиха петнадесет години. Не ги броеше. Осъзна го, като откри стаята празна. Върна се от лозята, вратата широко отворена, върху дървената масичка, единствената мебел която имаше пленницата му лист, а върху него телена кука, която както разбра от бележката е използвала като шперц. Сричайки прочете краткия текст: „Това си ми беше в чантичката. Бъркам си редовно ключовете, а някои губя. С този си отключвам всичко.”

Можела е от първият ден да избяга. Защо не го е направила? Защо го молеше да я пусне? Петнадесет години бяха минали. Спомни си, че преди да я срещне се готвеше да напусне селото. Сега му се стори късно. Докато си мислеше, че му е пленница, тя го е държала в плен. Защо го молеше да я пусне! Огромна нематериална врата, врата от мрак затвори стаята. Не можеше да бъде докосната, но и през нея да се премине. И не успя да излезе от стаята.

Раздел: РАЗКАЗИ Цикъл: разкази - 08

2008-05-07