Стори й се магия.
Изпусна късо възклицание смесващо и страх, и смях.
-Невероятно! – изрече тази дума, но друга търсеше.
-Внимавай да не се напръскаш и не се допирай никъде – рече й. – Според мен, трябваше да облечеш нещо.
-Така искам! – като хипнотизирана гледаше избистрящата се картина – Как става?
-Така, както виждаш. Това е проявител. Променя химическия състав на повърхностния пласт на фотохартията...
-Ама ти така ми го обясни, че...Хубава съм, нали? Снимката е готова, така ли?
-Не. Сега ще я измием от проявителя, като я преместим във ваничката с водата. Иначе реакцията ще продължава, докато снимката потъмнее...
-И прекрасният образ се изгуби, защото е траело по-дълго, отколкото е трябвало. Както се случва в една връзка.
Засмя се в отговор, но тъжно.
-А след водата? – попита го.
-В третата ваничка. Това е разтворения фиксаж, който изменя...
-Химическият състав на повърхностния пласт, така, че да запази изображението – довърши мисълта му. – Виждаш ли и аз мога да се изразявам сухо. Третата ваничка, за мен е онова кътче памет, което е за запазване на приятните мигове от опошляване.
-Това на мен ми идва много сложно.
-Предполагам! – весело му рече и бързо го целуна. – Много древна техника. Не предполагах, че още някой го прави така. Ретро - маниак или сантиментален?
-Погрешен въпрос.
-Ако искаш не отговаряй.
-Трябваше да облечеш нещо.
-Искам така, а и на снимките нямам.
-Да поговорим за тях. Кълна ти се, че са за лично ползване. Никой друг освен мен няма да ги види, а и аз често не посягам към съкровените спомени, но ти можеш да си по-спокойна, ако...
Тя притисна устните му с пръст.
-Хайде да не говорим за това, шери.
-Не съм нито ретро – маниак, нито особено сантиментален. И най-добрият фотограф, с най-добрите химически материали, не може да доведе качеството, до качеството на дигиталната снимка, а аз правя много грешки.
-Искаш да кажеш, че е заради тях.
-Ще закъснея със стотна при експонирането или ще подържа със секунда повече или по-малко снимката в проявителя, няма да я измия добре или ще избързам с ваденето от фиксажа. Получава се винаги цвят или усещане което не мога да предвидя – млъкна за кратко. - Като, че ли един друг разум, използва грешките на тялото ни, за да ни открие онази красота, която нашият разум не е способен да постигне.
-Страхотен си, знаеш ли, харесваш ми!
-Искаш ли да се срещнем пак?
-Сега искам да снимам.
-Не можеш, няма светлина.
-Има.
-Това са аладинови фенери. Филтрирана светлина, няма въздействие върху фотографския материал.
Гъкна леко.
-Нещо неприятно ли казах? – попита я.
-Не. Не съвсем. Просто се замислих. За онази неуловима светлина за очите, която пада над тайните ни. Слепи сме за нея, а я има. И си мислим, че я крием...
-Съжаляваш ли?
-Как го каза! – тросна му се. – Кеф ми било, направила съм го. И не смея втори път да ме питаш за снимките. Позирала съм ти. Имаш ме. Защо си мислим, че изобщо нещо крием!
-Искаш ли да се срещнем пак?
-Не е добра идея.
-Омъжена ли си?
-Да. И щастлива. Сигурно се питаш на какво дължиш тази нощ?
-Не.
-Точно за това ще ти отговоря.
Не каза нищо, а тя повтори неговите думи:
-Като, че ли един друг разум, използва грешките на тялото ни, за да ни открие онази красота, която нашият разум не е способен да постигне.
(26.11.2009)
Няма коментари:
Публикуване на коментар