Любов с обречения

Не беше слабост, нито търсене на тръпка.

Отдаде му се, знаеше, че няма да се срещнат повече.
Изразът му казваше достатъчно.

Беше тръгнал на някъде от където връщане нямаше или по-вероятно стигнал вече там. Тя му призна туй онуй за себе си, но когато й той се опита от своя страна да го направи, сложи показалец на устните му. Достатъчно й се струваше това което вече й беше ясно за него.

Престъпник, без съмнение.
Намесен в големи далавери, без съмнение.
Такива, каквито не са били за него, повече от сигурно.

Вероятно вече болен, много болен.
По петите му врагове или стари приятели, без да знаят, че само ще съкратят мъките му, когато го настигнат.
Иначе още се усмихваше. Живо, почти като дете. С това я прелъсти.

Тя не изневери на никого.
Този мъж вече си беше минало. Спомен, все още дишащ спомен. Той е спомен, но е нямал много хубави спомени. Заблуждавал се е, че има. Имал е силните си моменти.

Приятели много, любовници по избор, дълги пътувания, екзотика, изживял е филмите от детството си. Типичният хищник в човешки образ. Когато е ранен и болен, потъва в самотата си. Ни близки, ни далечни да го видят в този му вид. Ранена животинка, иначе танцува прекрасно. Ухажор е, има стил. Прилошава му за момент, но е толкова силен духом, че и блед като платно се усмихва. Сакото като по него отлято. Ще се задави от смях, когато чува констатацията й.

Не, не е било шито за него. В последните месеци е хвърлил тридесет килограма. Едър бил, не му трябвало маскарад. Никой не можел да го познае сега. Пак говори много, защо трябва да й ги казва тези неща.
Работила е с такива хора, познава ги.
Защитавала ги е навремето в съда. Сега: не.

Не й трябва. Има си частен бизнес съвместно със съпруга. Търговия, нищо сериозно. По-добре печели, а пести нерви и душа. Трябва й. По-добър света няма да направи. Защитаваше всякакви подобни нещастници от тежки последици за деянията си, себе си от интригите не можеше да опази. Не и за дълго още. Оттегли се поне с достойнство.

Дали можеше да спаси този дечко?
Да го накара да влезе на топло, но и да се лекува? Едва ли, а и малка вероятност е да се падне точно при нея.
Мисълта обаче си я разстрои.
Бързо го целуна.
Така е по-добре, никакви мисли.

Обади се до вкъщи. Каза, че няма да се върне и толкова. Да се усъмни мъжа и че е с друг: изключено. Освен обич има и коректност, освен обичащи се, са и партньори, както бизнес, така и семейни, а нещо което излиза от кодекса на подобно партьорство, никой от двамата не би извършил. Оправдаваха доверие. Твърде разумни, твърде силни и ценящи се. Преди всичко ценящи се.

Пак танцува с непознатият.
Каза си, че ще прекара с него нощта.
Каза й, че е щастлив.

И пак се опитва да разказва, тя пак го прекъсна. Не искаше, не искаше да чува това, което имаше явната нужда да каже. Това объркано дете на прехода беше вършило глупости. Признаеше ли й ги, тя се чувстваше длъжна да му каже да се предаде.
Но той умираше. И не беше опасен. Само щеше да си отрови и малкото му останали дни.

Това нимфата в нея не искаше да се случва.
Не, че щеше да послуша онази другата, лицемерната.
Целуна го, на няколко пъти го целуна.
И вътрешно ревна и не разбра защо.

В хотелската стая за миг се разколеба.
Помисли си, че се е дръпнала, но не, не успя да го направи.
И когато мокрите му устни докоснаха шията й, вече не беше способна да овладее дъха си, нито стотиците побъркани желания, които беше изпитвала, които беше овладявала. Почувства се изведнъж девствена.

Желаеща да приключи с това, желаеща се, но бояща се, вълнуваща се повече, отколкото възбудена.

По-скоро любопитна отколкото умопомрачена от сладостни желания. Никога, никога не беше изневерявала. Учудващо беше. Светът не изглеждаше с нищо променен. Нито пък тя. Това може би беше последната му любовна игра. Облизваше я цялата, изписваше някакви буквички с език.

Казваше, че е предсмъртно хайку.
Питаше я, може ли да го прочете.
Тя се засмиваше, разтваряше, а той проникваше за пореден път. Когато си тръгна той спеше.

Целуна го по слепоочието и се втурна, денят е погълна. Последното което й каза беше:

“Все пак живота е прекрасен!”

Дни по-късно, прочете в пресата, че е заловен.

Повече от глупаво изглеждаше. Не е оказал съпротива. Никаква. Обещал е да сътрудничи. Глупости! Предал се е. Направил е тъй, че да го заловят. Защото така имаше някакъв шанс да удължи малко дните си. Заради нощта, която го накара да повярва: “Все пак живота е прекрасен!”...

Плака. Много плака. Много плака за него. Много преди в началото на следващата седмица да прочете, че се е обесил в килията.

©Стефан Кръстев
2009