Наричат ме Носталгия

 

Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.