Няколко месеца сънувах, че съм стая.
Сива стая в чернобяла лента. Няколко квадрата стая. С легло и дежурно осветление. Премигва.
Седнало е на пода ми в ъгъла моето тяло. Нощницата му налудничаво безцветна. Не прозрачна, не става дума за прозрачна. Коленете му са голи. Главата му е облегната на тях, косата разпиляна.
Не е и сива нощницата, сиво е наоколо. Не тя. Бяла, още по-малко. Безцветна. Това е състояние на цвета, негов характер какъвто в практическата действителност няма. Вратата ми е заключена. Не помня, имам ли ключа.
Приличам на изолатор в лудница, но не съм в лудница. Изобщо не знам има ли изолатори в лудниците или съм го научила погрешно от филмите. Не знам дали има изобщо нещо извън тази стая. Излизала ли съм някога извън нея или всичко е продукт на гладното ми въображение. От детството ми, книжките и изрусените плажове в летните ваканции до онази нощ в която навърших пълнолетие, а той, този почти непознат човек, реши да не се прибера повече в къщи.
Реши да съм негова. Знаете ли, вътрешно писках, раздирах лицето му. Бягах и все до края на глухи улици стигах. Само, че се усмихвах. Повръщаше ми се, но се преструвах, преструвах, преструвах. Виждаше се лудостта му. Законът за него беше послушния му адвокат. Казваше, че е гениален. Гледаше насмешливо действителността. За мен нямаше морални задръжки, за себе си беше изключително морален. Приятелката която ме взе със себе си, за кураж, на среща уж само за кафе, изчезна. Всъщност: почти я изгони. Хареса си мен. Моята воля нямаше значение. За часове станах по-възрастна с години.
Ако бях постъпила така, както са ме учили, каквато съм била, тоест да се опитам да защитя себе си като голяма жена, навярно щях да извърша най-тежката си грешка. Не знам какви биха били последиците, но излезли от контрол. Чувствах го. Сърна в капан, бях. Въпреки, че ме наричаше нежно: „коте”. За цял живот, всички жени във фамилията ми, едва ли са получавали толкова подаръци колкото аз за месец. Иначе груб и ограничен.
В най-добрите дни между нас, когато се прибираше и чувах как ключовете му се завъртат в бравата, сърцето ми подскачаше. Реално, нищо определено лошо, не можех да очаквам, но всевъзможни страховити очаквания ме изпълваха. Два пъти ме е удрял. Два пъти нокаутирал. Каза спокойно, че третият път няма да се събудя. Той държеше на думата си. И двата пъти просто закъснях.
Първият път, започна с благ тон, попита ме, забелязала ли съм, че съм твърде хубава. И твърде добре облечена. Как бих се почувствала на негово място, ако…Не чух нататък. Мрак беше. Не ме заболя. После като дойдох на себе си, боля.
Вторият път не каза, че съм добре облечена, а облечена като курва. Втрисаше ме при мисълта за него. Веднъж си му го казах. Разсмя се бурно: „Заразил съм те със себе си, момичето ми. Вдигаш температура. Защото съм в теб. Във всяка мозъчна клетка. В сърцето ти. Под кожата ти. Размножавам се и се храня с остатъците от онова което си била. В теб съм. В теб.”
Мисля си, че е знаел, че ще го убият. Мразех го, но постепенно разбрах, че без него не мога. Наистина отвътре бях изядена. Нищо не беше ми оставил. Неговата скъпа играчка, кукла от плът. Нямах собствени мисли и собствени решения. За хората, живеех като принцеса. Всъщност, да. В материално отношение. Сигурно голяма част от принцесите не са имали повече воля от моята. За разлика от мен, той често закъсняваше. Тогава вдигах температурата. Пиех лекарства. Не спадаше. Падах обезсилена в леглото. Събличах се, хвърлях всички дрехи, а от адската зной за секунда се озовавах в разкъсващият студ.
Присънваше ми се. Кикотеше се, не приличаше на човек, а на изчадие от преизподнята.
Като тези, от филмите на ужаса: „Заразил съм те със себе си, момичето ми…Във всяка мозъчна клетка съм. В сърцето ти. Под кожата. Размножавам се и се храня с остатъците от това което си била…” Повтаряше го, повтаряше го, докато загубя съзнание като от ударите му. Всяка нощ, седмица подред, след показния му разстрел, това изживяване се повтаряше. Искаше ме при себе си. Дърпаше ме надолу, но имунната ми система го победи. Трябваше да живея. Исках да живея. Всъщност съзнавах, че съм свободна в последвалите месеци в които сънувах, че съм стая. Просто свободата ми беше напълно непозната и временно се затворих в себе си. Ето това ми беше останало.
Малка бяла стая. Като изолатор в лудницата.
Макар да живеех в дворец за хорските очи.
Но пролетта ме пожела. Разцъфналите клонки. Излязох, първо от къщата ни, а после и от стаята в себе си. Присвивах очи от ярката светлина. Видех ли фотоапарат опитващ се да ми открадне образа със снимка без мое разрешение, усмихвах се, макар червата да ми се обръщаха, сърцето да подскачаше, ръцете да трепереха.
Четях какви ги пишеше за „веселата вдовица”, хубави разказчета, със снимката ми за илюстрация. Да си призная честно, дразнеше ме. Той беше мъртъв, но понякога тези ми ти статии го пробуждаха и пак ме поваляше температурата. Все по-слаби бяха кризите, докато накрая спокойно можех да разговарям за него, без това да ми причини каквото и да е било. Организмът ми го беше асимилирал и той беше най-сетне окончателно мъртъв. От чиста артистичност ходех на гроба му.
Имаше нещо много секси в младата вдовица. Беше си развлечение, много нямах. Писнало ми от другите: от всички останали, свързвах ги с него. Не ми бяха забавни, едва сега преценявах. И тъй я карах, докато пак срещнах онази приятелка. Същата, чрез която се запознах с него. Тя ми се сърдеше, аз на нея. Аз, че ме е насадила. Тя, че съм и го отнел. И историята се повтори. Пак ухажора й предпочете мен. Сега заслужаваше да ме намрази, защото този беше вълшебен. Палав вятър на две колела, буен огън като любовник. Миришеше изглежда на нещо, жените наоколо, всички цъфтяха и в усмивки, а и от възбуда заговореше ли. С него разбрах, какво е волност в една връзка. Темпераментен, увлекателен, нямаше общо с тъмничаря ми.
Всичко преобръщаше на шега. Скарахме ли се, правехме го буйно, докато се разкикотим и любим. Веднъж падна с мотора и си надроби крака. Написах на гипса му еротична поема. Когато го разрязаха, заби го с пирони на стената, като картина. Дойдеха ли гости, четяха го, а аз се червях. Свикнах после. Охладняване обаче е настъпвало. Не съм го усещала. Толкова омагьосващ беше, толкова чаровен.
Само, че аз съм нечия вдовица. Сещате се, че имам контакти. Хора които не са ми приятни, нито неприятни, а служебни. Наследих закона му, тоест адвоката му и от други части от наследството можех да се лиша, но не и от тази плешива, дребничка, дейна частица на която се крепеше, обезщетението ми за прекараните години в супер-луксозен затвор на ужасите. Той от своя страна си имаше други хора. Едни такива като сенки. Без лица и без миризма. Нищо не отбягва от погледа им. Те са и в стаята ти, читателю. В електронната ти поща и без да мастурбират подслушват интимните ти разговори.
Параноичка ли съм, всъщност възможно е. Малко украсявам, но украсявам малко.
Както и да е, засекли са го. Тук, там и там, и там. Знаех, че съм си избрала партньор за чиято абсолютна верност е малко наивно да претендирам, но все с една и съща. Някаква дребна, русичка, със спортно дупе и обици по-големи от умната й главица. По мотели, по плажове, че хванати за ръце. Това е смешно. Ще трябва да си поговоря с него. Честно, сериозно да си поговорим. Какво означава, тя, за него, ако не е наясно, трябва да си изясни. Отлагах разговора, защото тръгнаха за кратко нещата към добре, печелих го отново. Още по-влюбено чувство имаше около нас, но тази нощ, като се върне, независимо по кое време е, ще поговорим.
Ще го дочакам, колкото и да ми се спи, а взех да вдигам пак температура. Както някога. Имам нужда да ме прегърне. Ако се върне по-скоро ще му простя. Само да убие това нещо в мен. Забравила го бях, а то се надига. Усещам малките същества в мен, как пъплят, как ме гризат. Хапеща лед, полепена по стомана, допира се по мен. Разкъсвам с дрехите си плът. Губя чувство за реалност и съновидение. Къде се бави? „Заразил съм те със себе си, момичето ми. Във всяка твоя мозъчна клетка съм, в сърцето ти, под кожата ти и се храня с остатъците от това което си…” Кикоти се мъртвия в мен, започвам да се кикотя като него. Болката ме напуща, късам се. Късам се като дреха. Гледам краката ми, мъжки, дебели, космати. Поглеждам ръцете си, познати са ми. Галила съм ги. Груби са, сега са мои. Поглеждам се в огледалото. Той съм. Мъртвият. Съвсем обезумял. Мъжът в резерв. Вратата се отключва. Тъмно е в стаята. Той не ме вижда, аз също, не го виждам, а и сега за мен, това е, закъснялата за трети път, любов. -Предупредих те! Закъснееш ли за трети път, ще те убия!-изръмжавам, зашлевих го. Отхвръкна й се удари в стената. Отскочи й се върна към мен. Сграбчих го в прегръдката си.
Рязко завъртях ръце.
Вратът му изхрущя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар