Локдаун

 "Бум-бум-бум-бум..." - по вратата на църквата.

Треперещ старчески глас отвътре:

-Кой е?

-Аз съм...аз...аз (гласът е задавен от хрипове)...ранен съм, искам да се помоля.

-Не може, синко. В локдаун сме, върви си с мир.

-Кървя...

-Потърси лекар.

-Късно е вече за лекар.

-Аз съм...

-...нали сте Божи служител.

-Не мога! Те не знаеха какво правят. Разпространяваха верижно писма, искаха и църквите да бъдат затворени като всичко останало. Нас изкарваха виновни, че децата не ходят на училище, че бизнесите им не вървели, кой съм аз да се бунтувам срещу гласа народен.

-Нали сте Божи служител...умирам.

-Ще те изповядам, говори.

Дълга пауза.

-Чу ли, ще те изповядам и ще се моля за теб, говори.

-Аз...

-Говори!

Дълго мълчание.

Старият свещеник се замисли. Светлините от разтапящите се свещи хвърляха отблясъци върху сребристата му брада и я правиха да прилича на огнище. Блещукаха в почти невиждащите му сиви очи, а той си спомняше...

Как една именита съвременна авторка, размахваше пръст срещу църквите; държеше се така, както стария свещеник си бе представял самия Йоан Кръстител, а народа опиянен от внушенията и страха си, разпространяваше писмото.

Дори дъщеря му не идваше в църквата; тя също беше споделила текста на стената си във фейсбук.

Година мина и повече оттогава, а народът все страдаше, все не искаше и като че ли Звяра идваше с печата си, с шестиците, докато пак обявиха локдаун, но този път, задължиха да затворят и църквите.

"Кесарьовото - кесаря, Божието на Бога" - въздишаше стареца и понеже никога не беше се бунтувал, не го стори и сега.

Но сега тежеше на сърцето му.

Не искаше да е виновен пред хората, но...не искаше да е виновен и пред човека.

Плахо отвори вратата, човекът бе паднал.

Свещеникът се наведе над него.

Скитник някакъв, на годините на дъщеря му. Почти гол на студа, с нещо като халат, нещо като пижама.

По гърдите му, ръцете му и нозете му - съсирена кръв.

-Аз - промълви, - казвам ти, още днес, ти ще бъдеш с мен в рая.

И издъхна.