„Който прави дисекция на красотата, сам се порязва.”
Горните думи са на Мария – героиня от романа на Ана
Величкова: „Пришълецът”, отправени са към главния герой Кирил, когато той
впечатлен от красотата на розите (вижда ги за пръв път живота си) несъзнателно
започва да анализира тази красота математически. Дано не изпадна в тази
конфузна ситуация, за това ще се опитам да опиша най-импулсивните си първи
впечатления пред това да анализирам книга на един от класиците в българската
фантастика, какъвто е Ана Величкова.
Ще се опитам, но няма да успея. Защото в духа на книгата е
да се подхожда с разум към чувствата, а също да се приема с чувство човешката
разумност.
Както Кирил, така и всички останали герои са рационалисти,
учени, всеки отдаден на своята област, на своята дарба, но наедно с това млади
духове – преизпълнени с копнежи, поривисти, сърцати, а особено чаровната Мира
буквално има способностите да съпреживява цялата планета: птичките, мурите,
Кирил, останалите, останалото. Тя е образ толкова чист и толкова поетичен, че
от думите ми, ако не сте прочели книгата ще ви се стори, че иде реч за
алегория, но не – Мира не е просто художествено средство, тя си е героиня от
плът и кръв, толкова логично присъстваща, че да добие разказа максимално
усещане за реалистичност. А малко или много, и без рядката й дарба, всички
останали герои са като Мира. Всеки е осъзнат като част от огромно разумно
мироздание, за което го боли, за целостта на което се бори, с което се развива.
Чувстващ чрез всеобщото, осъзнаващ го сам с разума си на учен. От една страна
човека, който ще се опита да изчисли красотата на розите и ще се убоде, но
същия, който ще се бори да изкачи върха воден от порива и волята си, въпреки,
че съзнава, че е още слаб. Такъв е и автора и характера на книгата. Геологът
Ана Величкова и поетът Ана Величкова в едно са фантаста Ана Величкова.
И това е условието за създаването на този кристално
изобразен, колкото фантастичен толкова и реалистичен свят.
Какво почувствах като я четох: на първо място, че съм
направил нещо за себе си, което е трябвало да направя. Пречистващ ритуал след
който се чувствам облекчен, по-малко тревожен, с повече надежди и по-малко
тревоги. С повече вяра към човек и общочовешкото. Не, не преувеличавам.
Подобна книга не съм чел от десетилетия. От юношеството си.
В това време съм гледал хиляди фантастични филми и съм прочел хиляди
фантастични книги. Някои слаба работа, други посредствена, производствено
конвейерна, добра, талантлива, много талантлива, гениална: книги и филми които
са ме забавлявали, книги и филми, които са ме променили, обогатили, направили
по-мислещ или просто убили времето ми, но общото при всички тях е било мрачния,
тъжен, мъчителен образ на едно бъдеще, което сме изпуснали от ръце. Безкрайно
ценни са, това са предупреждения, провокации за размисъл, но дори в тези, които
я има надеждата, мрака доминира.
Не така е в „Пришълецът”. Представете си сюжет едновременно и
пост-катострофически и катастрофически, но най-висшите човешки добродетели са
се развили. И тук не е насилен патетичен утопизъм или блудкавата позитивност на
съвременни проповедници, които искат да ни накарат да отвърнем поглед от
реалността, напротив: остър взор в реалността и начин да я преосмислим. А и
единствения начин да опазим света. Представете си роман, в който няма един
отрицателен герой. И все пак е грабващ, държи в напрежение от начало до край.
Къде е конфликтът? В духовни начала. Природни и човешки сили. От дълбоката ни
история в която пророк (рационалистичен пророк) Кормес предсказва колосалния
катаклизъм с думите: „когато брат престане да убива брата, а мечовете и копията
ръждясат…” премине се през ядрена глобална катастрофа и се стигне до бъдеще в
което далечни правнуци ще се изправят пред последното изпитание за живота.
Какво е? Прочетете я за да разберете. Геологът Ана Величкова
е направила невероятно описание. Няма да видите подобно в нито един от
стотиците катастрофически филми, които ни заливат. Връзката е човешки нрав –
земя – космос. Както проблема, така и решението му.
Всички с всичко сме връзка.
И ще си призная: поплаках си малко. При срещата със Соле.
Обречената Соле, запазила от начало до край най-човешкото въпреки печалната си
съдба. И бях поразен от самообвиненията на Мира, която прави нещо божествено за
Соле – създава й смисъл на живота, но поемайки подобна отговорност не спира да
бъде терзана от съвестта си.
Сам за себе си, без да ангажирам никого, това си е мой
прочит възприех Соле, освен като реална героиня и като алегория на цялото
човечество. Но човечеството в един от своите етапи. С надежда този етап да
отмине и да отстъпи на онзи, в който то – човечеството ще бъде като останалите
герои в „Пришълецът”.
На масата пред мен са „Кристалната огърлица”, „Обратната
страна” и „Седем възела и седем пробуждания” на Ана Величкова. След малко ще
започна „Кристалната огърлица” и съм много, много нетърпелив. Ще пиша за всяко
едно от очакващите ме приятни преживявания.
Няма коментари:
Публикуване на коментар