суббота, 10 января 2015 г.

За Седем възела и седем пробуждания на Ана Величкова

„Човешката топлина, сърце...това са понятия, непотребни за подобна власт над безкрайността. Завинаги ще изгубиш способността да се трансформираш в ускорено енергополе; ще се превърнеш в уязвимо същество; ще зависиш от крайното пространство-време, а битието ти едва започнало ще се прекъсне. Не се погубвай напразно, Мк!”
„Безсмъртието е относително. Вечността в краткия човешки живот се подчинява на други закони.”

„Земна жена”, разказ от „Седем възела и седем пробуждания” Ана Величкова

Ако човека наистина е мост към свръхчовека, както твърди Заратустра на Ницше, то голяма част от героите на „Седем възела и седем пробуждания” са преминали този мост стигнали са до заветния бряг, но върнали се назад, предпочели човешкото, не толкова съвършеното, но споделеното с другиго. Предпочели са любовта пред самотата на абсолютното. И не е само в разказа „Земна жена”, който най-силно ме очарова. Героите забравят необятността на космоса, отказват се да използват свои открития, в случаи дори се самоубиват за да запазят човешкото в себе си. И в рядко случаи, когато не го правят са осъдени: от времето, от града на който са посветени, от народа на който са погледнали с презрение, но най-вече от съвестта си.
Трудно е в една толкова научна по отношение на фантастичните елементи книга да има толкова магия. Още по-трудно е при цялата рационалност и технологичност, основно в нея – във всичките й разкази и новели да е не човешкия разум, а човешката душевност; при това душевността на много емоционални герои. Дръзки сърца, влюбващи се до смърт, съгрешаващи, понасящи тежко вините си, ту надсмиващи се над света, ту до край посветени на другите.

Трудно е една космическа робинзодиада, каквато е новелата „Седем възела” да е наедно с това психологическа притча. Изолираният на Безименна – малка планета корабокрушенец по-скоро трябва да се спаси от усещането си за изолация в своето натоварено от вина съзнание, отколкото от гравитацията на чудатата планета.
И понеже е постигнато, въздействието е много силно. Да, усещането за изолация в натовареното от вина съзнание е като изолация в дълбок космос, но докато е жив човешкия дух, жива е и надеждата.
По същия начин рационалистичното е смесено с алегорията във всички останали разкази и новели в „Седем възела и седем пробуждания” (между другото и във всички останали книги на Ана Величкова), което ги прави освен научно – фантастично и поетично – философско четиво.
Интересна е и постройката книгата. Цикъл разкази с утопична тема – бъдеще с един разумен човек: „Космическа върхушка”.
Следват новелите „Отвъд стъпалото” и „Ябълка на хоризонта”.
След тях са „Седемте възела”, а след седемте възела е цикъла „Сянката” – антиутопия, която се противопоставя на „Космическа върхушка” и след нея: „Седемте пробуждания”, които се противопоставят на „Седемте възела” за да се получи едно равновесие в идеите. Тезата и антитезата, а синтеза е в нас самите. Къде ще се открием в този фантастичен свят. Всъщност в нашия. Защото бъдещето следва законите на настоящето.
Ако в „Седемте възела” героя трябва да се спаси от старите вини, то в „Седемте пробуждания” – обратно. Съвестта на героите трябва да ги пробуди за да изкупят вината си или да се преборят за своите права.
„Седемте пробуждания” е особено ценна днес. Когато е масова психозата, че материалния и обществения успех са всичко. В богат и силен град държава, най-успелите в него: кмета, лекаря, астронома, поета, педагога си имат старите грехове. Макар величани те се събуждат като нищожества. Обратно: последните се събуждат като първи. Какво ще бъде това утро? Утрото на истината, което въпреки всички заблуди в които живеем настъпва. 

1 комментарий:

  1. Впечатлен съм, Стефане. Ще потърся и ще прочета книгата на Ана Величкова. Благодаря, че сподели с нас.

    ОтветитьУдалить

Follow by Email