суббота, 23 марта 2013 г.

След заслепяване

Било е част от секундата. Нищожна част в която времето спря. Пулсът ми също. Мисълта ми стана стройна, ясна каквато никога не е била, спокойна каквато никога не съм й позволил да бъде, красива каквато живота ми не е разрешил да имам. Вън от припряност, вън от своите съображения, от рамките си, от догмите и боязънта си, вън от часовниковият механизъм и пътните знаци на ежедневието. Свободна, чиста, на границата между унеса и възбудата, високо над доброто и злото, от чувството за дълг и тревоги. Стана неочаквано богата и в този кратък миг си помислих повече неща, в по-строен ред отколкото през всичките си четиридесет и две години. Написах двеста и четиридесет романа и сто научни студии, хиляди стихове и рецензии, изнесох лекции навсякъде из света и прошушнах милиард красиви изрази в ухото на десетки красиви жени които познавах или не познавах, но бях искрен, а езика ми по принцип е вързан и не съм написал и ред. Не говоря много, движа се. Движението ме грабва и мисли вместо мен,
следвам логиката на механизма. Натоварващо е да я разбера. Усещам я, опипвам я, не я търся. Сега я откривах, чувствах се преизпълнен от смисъл, сочен плод на познанието. Напращяла гръд от мисли. Натежал клон, докосващ почти земята. Толкова съм зрял, че или ще се откъсне дръжката ми или ще прогния и ще ме полазят червеи. Започнал съм да ферментирам, да се опиянявам от себе си. В късна есен съм, в периода на прекрасните си усещания. Изчезнал е и киселият ми и горчив вкус. Крадливи ръце са се протягали към мен и слана ме е парила. Вятър ме е брулил от всички страни. Без да съзнавам какво се случва с мен съм оцелявал. Държал съм се без да мисля, без да имам представа какво съм. Всяка ситуация ме е убивала, но опазвайки се съм я обръщал в своя полза. Надниквало е безлико божество мачкащо пространството и времето, смучещо ме навътре в себе си. Искало ми се е да се пусна, но ноктите на краката ми, без мое съзнателно разрешение са се впивали здраво в земното и са ме задържали, без да има ясен смисъл от това. Ето ме сега, зрял и прекрасен. Изпитал пълната екзалтация на съществуването. Преди половин час качих стопаджийка. Мълчеше, смееше се като птичка на шегите които хвърлях. Приличаше на карамелено изделие. Лееха се косите й, меки и дъхави, фини форми я очертаваха. Бясна провокация в нея желаеше и пръскаше заключващата я скованост. Не можеше да залепи устни. Нервност и възбуденост личаха в движенията й. Намеци, смях и мълнии играеха в очите й. Дъхът й застиваше, после се отприщваше, излизаше шумен. Ароматът й ме лазеше по бедрата, по гърдите, изпълваше ме с топлина, чувство за лекота. Раздразваше кошера от диви мисли. Млада беше, много млада, може би дори непълнолетна, но жена. Кокетна Саломе готова да танцува без да иска кървави жертви, мъркащо коте, крехко стебло. Мълчаливо предизвикателство. Блестяха очите й. Знаех, че ще се отбием някъде. Знаех, че ще закъснея да се прибера. Знаех, че ще я имам. Твърде млада. Не знам, можеше и да създаде неприятности за в бъдеще. Не мислех за тях, най-малко бях способен да мисля. Привличаше тъй, че предизвикваше лудост. Волята ми мъждукаше. Съпротивата ми по-скоро възбуждаше повече. Знаех, че и тя изпитва противоречия. Знаех, че каквото и да се случи ще съжаляваме. Казах й нещо съвсем открито. Съгласи се лаконично. С думи вече ми се отдаде. Тогава блеснаха фаровете срещу очите ми. Помня наизуст мястото. Преминавал съм го стотици пъти. Точно тук имаше остър завой и пропаст. Напълно ослепях. Ръцете ми помнеха пътя, тялото ми помнеше пътя. Пътят за очите изчезна. Бях разделен между механизъм и сетива. Имах пълно право да избера на кое да вярвам. И в този момент се почувствах тъй прекрасно както никога. Пред мен беше пропастта. Може би вече излитах в нея. Не, още не. Но ако излетях. Какъв момент! Почувствал целият си живот по-пълно. Влюбен и получил взаимност. Напълно завършен. Чудесен миг за приключване. След него всичко добавено щеше да е кич. Бях зрял плод, от този момент нататък щях да започна да гния. Пред мен се откриха простори. Почувствах, че летя в пропастта. Миг на върховен екстаз, най-възбуждащото усещане. Колко съм красив, колко дълбоко е състоянието, колко богат живота, който ако не приключеше сега, щеше да се обезцени напълно. Няма да се самоубивам. Просто ще повярвам на очите си които не виждат нищо…
И ако не беше това дете в колата ми, защото изведнъж престана да бъде жена и се превърна в дете, не бих завъртял волана така, че да остана на платното. Тя дори не разбра колко близо до смъртта е била. Още не виждах, пред очите ми играеха фарове. Нямаше и къде да отбия. Да спра на тези завои беше най-сигурният начин да предизвикам катастрофа която между скалите от едната страна и пропастта от другата, можеше да бъде само фатална. Опасността още не беше отминала. Карах сляп, а когато зрението ми започна да се възвръща, то вече беше друго. Момичето зад мен беше възрастна жена. И като казвам възрастна имам предвид на хиляди години. Тебеширено лице, очи в които вреше оранжева лава, косите й се пилееха на километри назад, а колата ми приличаше по-скоро на каляска. Облеклото й не мога да опиша, беше от листа и плодове, цветя и на места скали. Усмивката й беше и нежна и страховита. Приличаше на слязла на земята езическа богиня. Шосето пред очите ми беше река с рубинен оттенък, стъклен блясък, колите с които се разминавах айсберги с очи. Разумни създания с тъжни дихания. Скалите пътеки към други измерения. Аз виждах и в това състояние вероятността от катастрофа беше същата както и преди фаровете да ме заслепят, но това което виждах беше един различен свят. Гледах го удивен, помислих си, че съм излетял в пропастта и съм се преродил в собствените си желания. Но не, аз си бях със спомените си и болежките. Само зрителното беше различно, толкова различно, че и останалите сетива бяха опиянени. Какво й казах не помня, но помня думите й:
-След заслепение, виждаме нещата такива каквито искаме да бъдат, а не реалността. 
Стресна ме, но тя говореше за друго заслепение. Имала е твърде от рано звездни мигове и слава. И все пак думите й прозвучаха като пророческо обяснение на всичко което ми се случваше. 
Следях пътя, не поглеждах в огледалото. Боях се да се видя в новият си облик. Каквото и да желаех можеше тъй да ми хареса, че да полудея. Да изпусна волана и да погубя и двамата. Гледах само напред, дори й казах да извърти огледалото така, че да не го виждам. Попита ме дали не е опасно. Казах й, че блести в очите ми. 
Реката пред мен вече не беше вода, а облаци. Светлините на града в лавата на причастието. В която не можеш да се потопиш без болка, но няма друг начин да се превърнеш в човек. Дърветата наоколо бяха застинали тела. Тела в сладостни оргии, но не изглеждаха порочно, а красиво. Приличаха на хора, но не бяха и си имаха някакъв свой морал. На места се превръщаха в кости които продължаваха да живеят. Храсталаците бяха домашни пазачи подобни кучета. Вързани в горският двор огромни зъбати гърла. Знаците бяха погледи които не показваха, а подсказваха. По-трудно се различаваха, но все пак ги познавах. Когато спрях близко до кръстовището което пожела се целунахме. Рече ми игриво:
-Ще се видим. Ще е много по-скоро отколкото ти обещах, ще видиш. 
Богинята пред мен се разтопи и се превърна в сянката си. Прозрачна беше, зад нея се виждаха скалите сред които я срещнах. 
Блоковете бяха машини за мислене. Огромни извънземни компютри. Около тях имаше енергиен ореол. Това бяха душите на живущите. Без никой да предполага участваше в див празник. Душите танцуваха, пиеха, блестяха и трептяха, лудуваха и сменяха партньори, сваляха и слагаха маски, претапяха се и се раждаха, свиреха на непознати инструменти. Не чувах мелодията, а я виждах, тя беше нюанси от сиянието. Меняха се, и ритмиката предизвикваше в мен същото усещане каквото чувствах когато слушах хубава музика. Спрях пред дома си. Стъклата бяха езера. Под тези които светеха нощни лампи плаваха огнедишащи риби. 
„Огнедишащи риби…Ама, че странно…”
Но малката добре го каза. След заслепение виждаме нещата такива каквито искаме, а не реалността. Паркът пред дома ми беше послушните домашни животни на моето зрение. Кокошки и лебеди, легнал дракон, затворена отдавна обществена тоалетна, липи – жирафи, цветя – пилета и камъни – яйца. Не викнах асансьора, изкачих се по стълбите. Не светнах и лампите. Виждах и в тъмното. Май заслепяването е по-доброто зрение. Изкачвах се по клавиши, не стъпала. Отново не чувах, а виждах мелодия. Отново я виждах така както я чувах, а това беше най-нежната, най-възбуждащата, най-трогателната блус импровизация по която пееха петната по стените – негри. 
Позвъних, чух гласа на жена ми, но вратата отвори…Момичето което качих на стоп.
„Ще се видим. Ще е много по-скоро отколкото ти обещах, ще видиш!”-прокънтя гласа й отново в главата ми.
-Ти! – не успях да подтисна възклицанието си.
-А ти коя искаш, а?-игриво ме попита, но това беше гласа на жена ми. 
Но вида й не се промени. Оставаше прекрасната млада непозната. Момичето и древната богиня. И не се промени докато пиехме вино и догаряха свещите, докато й разказвах всичко което преживях тези дни, до момента в който качих стопаджийката, докато се любехме. Не се промени и сутринта, когато от прозореца надникна не зора, а присмиващи се привидения с детски лица. 
Разтърках очи. Предметите наоколо бяха живи. Отворили уста работници очакващи заповедта на началството – аз. 
Дълго се колебах преди да се погледна в огледалото.
„След заслепение виждаме нещата такива каквито желаем да бъдат, а не реалността…”
Как желаех да изглеждам. Ту суров убиец, ту нежен ангел, ту младолик донжуан, ту посребрен старец с коси до кръста и брада, ту никой, ту всяка инфантилна звезда от малкият екран или списанията, ту сив, ту шарен. Как желаех? Изобщо желаех ли някак да изглеждам. Вероятно ще видя аморфна маса или чудовище. Може и да видя някого от когото ми е писнало и ми се повръща. Много е вероятно да видя някого на когото съм завиждал или мразя или който твърде съм обичал, а това ще бъде края ми, ще се превърна в него. Може и да остана запленен от образа си. Да не мръдна повече от огледалото. Един нарцис на средна възраст. Един ослепял от любов към себе си мъж. Опасно е, а тъй изкусителна мисълта да видя това което съм желал. Не удържах дълго. Боях се, много се боях, но накрая застанах пред собственият си образ…
И видях себе си. Този който познавах. С когото бях свикнал. 
Необръснат. Със зачервени от почти безсънната нощ очи. Все още с младежки израз, но с характерните бръчки. Скулест и леко напрегнат. С малък белег по брадичката след стар запой, причинен от неизвестно какво си. 
Ще трябва да се среша. 
Виждах познатото.
И когато отместих поглед от огледалото светът започна да възвръща нормалните си черти. 



Магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email