Още търся описание на чувството, когато започнах да се опомням в интензивно в кардиохирургията на Втора клинична база в Плевен.
Минаха осем години, а помня усещането.
Не, не страх за живот, а усещане за загуба на чувство за безсмъртие. Странно звучи, нали? За какво чувство за безсмъртие говоря? Не съм ли знаел, че ще умра?
Знаел съм, разбира се; погребал съм майка, погребал съм и приятели, и още много хора, които съм ценял. Описвал съм смъртта, виждал съм я. Но до онази февруарска сутрин, в мен имаше едно дете, на което му се струва, че времето пред него е много, че има за всичко: да пише, да люби, да греши, да се бори за каузи, да страда, да губи; макар на 47 имах чувството, че животът е пред мен. До тази сутрин, до тази сутрин...
Човекът, който излезе от кардиохирургията, не беше същият, който влезе; онзи, който влезе беше изгубен и завещал спомените си и начина си на живот.
Той беше победен. А аз трябваше да свиквам с това чувство.
Реших да живея вместо него. Заради напразните му надежди, заради наивната му вяра, заради чувството му за безсмъртие.
Когато обаче ме опре страх, с вилицата си, в гърлото или когато ме стегне гняв; или когато съжаля за нещо...без което може; когато се почувствам апатичен; когато си помисля, че нямам сили: за тази тренировка, за тази задача, за този преход, за този, за този, за този...си спомням онази стая в кардиохирургията, която все ми прилича на космически кораб, който ме отнася другаде.
От три седмици тренировъчния ми сплит е доста тежък. Пробвам да тренирам два дни (седмично) за крака. Вчера правих предна част, днес - задна. Машината за сумо-клек, машина за хип-тръст, екстензия, лег-преса, после четири типа машини за изолирано натоварване на задно бедро. Всички упражнения 4 серии по 15 повторения. И това след вчерашния ден и клековете на два вида хакен машина, български клек, машина за изолирано натоварване на предно бедро. Доста яко. Но след 6 години труд. В началото ме беше страх, много ме беше страх. И основателно. По време на всяка тренировка имаше момент, в който си мислих, че няма да мога да изляза от залата. Макар натоварванията бяха далеч, далеч, далеч по-малки. Вече не е така.
Но два дни крака са си два дни крака.
Като излязох от залата и видях хубавия ден, започна да ме изкушава мисълта, че мога да покарам колелото; имам си две-три малки дестинации за такива дни, в които първо съм тренирал.
И все пак ми се струваше, че този път ще ми дойде свръхсилите. Седнах пред компютъра, видях постинга на съблогъра Венцивалери (който ме защитаваше) и разбрах, че пак е идело реч за мен и за моето колело.
"Ама как така, какво си позволява тоя, нали е болен, как не го е срам. Лъжец такъв. Мерзавец. Копейка. Необразован. И кара колело."
Проблемът на тези хора не е, че аз спортувам.
Проблемът е, че те не го правят.
А имат нужда. Сериозна нужда.
Само, че се иска още нещо, което им липсва. Няма да казвам какво е то, но наистина много им липсва и съсипват малкото, което им е останало.
Вместо да направиш нещо за себе си, да похулиш друг, който го прави. Това изглежда по-лесно, но е гибелно.
Стана ми криво. Не точно заради мен, а заради това, което съм и всички, които са като мен: сърдечно болни, лесна жертва на всякакви конспиративни теории в махалено-клюкарски мащаб. И понеже и без друго ми се въртеше в главата, завъртях педалите.
Денят прекрасен, разстоянието не е голямо, но се получи хубав излет, който посвещавам на Венци Валери. Към Радишево - Тученица има един път от гробищата на Чаира нагоре; втори по страничните пътища край хотел Орбита, трети и изглежда официален по този, който реших да мина. Отклонението е доста преди Орбита. Доста стръмно беше на моменти. Минаваше напред-назад кашлящ страховит Камаз заемащ почти цялото платно. Настилката, обичайно-българска - не е за шосейка. Само, че и без друго бях стигнал твърде бързо дотук - имах много време. Слизах, дишах, радвах се на многоцветната есенна картина.
В Радишево минах покрай плочата на Пирогов и си казах, че на връщане ще я снимам. Около Плевен е пълно с руски паметници. Как да не се ядосват русофобите, като виждат някакъв, който не само щъка насам-натам с колелото (вместо да слуша БНР), че и после разказва.
Как да е, подминах го и там ми беше грешката, както си ми остава и дължимата следваща разходка до близкото Радишево. Пътят към Тученица стана особено рискован за шосейно колело. Не бях напомпал добре гумите и подскачах яко на неравностите, от друга страна заради наклона ускорявах и на два пъти бях изпреварен на много малко отстояние от много дръзки шофьори. Все пак този път стигнах жив и здрав Тученица.
Няма коментари:
Публикуване на коментар