Спяща любов

 Всяка нощ като заспи снимам лицето й.

Казват, нямало по-красиво от спящото лице на любимо същество. Вярвам им.

Снимките не й показвам, тя не знае за тях. Води ме колекционерска страст, друга си нямам. Можех да събирам марки или кибритчета с голи хубавици.

Да пиша стихове или да си водя бележник – интимни завоевания. Тях оставих още като започнах снимките. Все търсих красота в чужди тела, все страдах, че не мога да я опазя. Снимах голи две – три, които ми разрешиха.

После изгорих и снимки и ленти. Хубави снимки, художествени.

Пламъците сърцето ми изгаряха докато се свиваха и цвърчаха негативите, но по-красива и от снимките беше тайната която трябваше да се опази, а сладките пеперуди: семейства имат, деца.

Проявили са слабост, позволили са ми.

Всеотдайна е жената, даже в лекомислието си - докрай се дарява.

Себе си е готова да погуби, само миг – щастие, за любовника си да сътвори.

Обичах ги също, затова не опазих красивият спомен за тях.

Още са топли пепелниците, догорели остатъците от лентите.

Пуша забързано, чудя се, къде съм попаднал, защо се чувствам различен.

В моята фотолаборатория съм, в избата.

Чувствам се, сякаш с взлом съм проникнал в съкровеното кътче на някой друг.

Променило ме е с нещо решението ми, малкото смелост, която ми беше нужна за да унищожа красивото, за да опазя доброто. Доволен съм от себе си!

Десет пъти си го повторих. Или бяха сто!

Май го изкрещях, като че ли ваничките и копир-апарата, можеха да ме чуят.

Доволен съм! Доволен съм! Кого ли лъжа.

Не съм, чувствам се празен. Много празен, тъмно ми е пред очите.

Познавам светлината, тя ми е ноти и цветове. Изглежда ми ограбена.

Подуших неприятности, много неприятности. И за това унищожих снимките...

В остатъка на деня бях като пиян. Изглежда от вдигнатият адреналин.

Един от моделите ми се обади.

Крещях “ало”, “ало”, “ало” все едно не я чувам.

По-късно пак ми позвъни, а аз пак крещя: “ало”, “ало”, “ало”.

Пред очите ми играят пламъците на горящите й снимки, пламъците на свещите отразяващи се в очите й, когато тя като котка свита на канапето шепти: “Искам те! Искам!”, а аз я снимам за да не полудея от болката, че този миг ще изтече.

Не помня дали ми позвъни и трети път.

Присъни ми се, беше объркано, не помня как.

Събудих се, облян от пот, чувствах се нищожество.

Твърде страхлив за да имам право да живея красиво. Изгряваше слънце. Струваше ми се, че моят модел – моята любовница е разтворила криле от огън, за да отлети в друг свят. Онзи, който я заслужаваше и нямаше нищо общо с моят, тъй ограничения.

Отчаяно ми беше. Имах чувството, че щом е красота: престъпление е.

Престъпление са реките и горите.

Престъпление са думите и дюните.

Престъпление е и топлината на спящата ми съпруга, защото е искрена, а аз я мамих. И странно, но точно в това, че е измамена усещам още красота. Защо ли?

Не мога да го обясня.

Май в нея съм намирал изобщо алегория на времето и надеждите, но не съм сигурен. Искам да я опазя, искам.

Снимам я.

Очаквам нещо да се случи, цялата истина да излезе наяве.

Все имах чувството, че “Големият брат” наднича от всякъде.

Снимам я, да я опазя. Нея, престъпната.

Измамената и измамната.

Хубостта, която ще изгубя.

Снимам я и на следващата и на следващата и на следващата сутрин.

Цял месец така, после започнах вечер.

След като заспи вечер да я снимам.

Ще направя най-голямата колекция от спящи лица на съпруга.

Сънува нещо приказно, изписали са го чертите й.

Искам да разкажа тази приказка.

Със светлина и сенки да я разкажа.

Аз нямам богат дар слово, но въображението ми ме е пренесло в онзи непознат свят, нейният. Онзи, който само сънува, за който неподозира, а лицето й е сянка на онова, което изживява.

Чувствам я чужда, не разбирам какво й е.

Разбирам какво й е било, когато аз погълнат във вдъхновение съм се държал както тя сега.

Снимах я и в болницата, веднага след като имах възможността. Едва я спасиха със спуканата язва. Бързо се състари, почти отведнъж. Лицето й тебешир, издълбан с ножче, тъй, че да прилича на лице. Тебешир изписал по черната дъска на живота един неразбираем свой стих или формула, за да го изтрие бързо парцала на времето.

Текат ми сълзите, не мога да доближа визьора до окото си, че всичко размазвам. Снимам я. Виждам я размазано на снимките излиза ясна. Тежко ми е, а искам да ми е кисело. Флиртувал съм с красотата. Със самата красота.

Ей, тъй заради спорта съм флиртувал. Да се изфукам пред себе си, че съм имал кураж да флиртувам. Без да предполагам, че тя все пак ще ми се отдаде и ще разголи една неподозирана природа. Която не съм заслужавал, защото не съм разбирал. Е, нищо лошо! Даже щастливо, но ми тежко, тежко.

Искам да ми е кисело.

Четиридесет години минаха от онази сутрин в която направих първата снимка, а вчера ме пита невярваща:

-Как опазихме брака! Как! Като и двамата, едни...Луди глави си бяхме. Много грешки направихме един с друг...

Лошо ми стана, като ми зададе въпроса. Дали не е открила снимките! Ужас! Вдигам рамене, а тя чаша:

-Аз знам. Любов - рече ми и я прегърнах.

Същата вечер я снимах за последно. И това беше най-красивата й снимка. На другата сутрин унищожих всички. До една.