Благодаря на Бога!

 В края на тази година, искам да благодаря на Бог, за всичко, което направи лично за мен;

 по всяка логика трябваше да съм мъртъв още 1997-98 година.

 Не спирах да пия, въпреки Есперал-а, инжектиран в гърба ми се натрясках яко на премиерата на "Критика на чистите чувства" с ясното съзнание, че играя на нещо далеч по-драстично от Руска рулетка.

 Цяла бутилка водка. Все пак намерили са ме колабирал на ЖП гарата.

 Лекарите бяха вдигнали от мен ръце, с някои вече бях приятел, говориха ми като на смъртник, за когото повече нищо не могат да сторят. Психолозите от Центъра за зависимости - също.

Бях алкохолик в последен стадии. 

Но имало е нещо, за което да живея.

И достатъчен е даже фактът, че ме има. Като надежда за всички със зависимости, като надежда за семействата им и за обичащите ги.

В края на 2004 без никакво лечение спрях да пия. Само след един приятелски разговор с един полицейски офицер. Не писах "приятелски", а наистина приятелски. 

Простичък, ясен, невинен разговор. 

Такива съм водил стотици или хиляди. Свещички в храма "Св. Атанас" в Асеновград и една искрена молитва, каквито също съм казвал стотици или хиляди пъти...сюжетно неубедително, рязко, така както не бива да се описва в книги, без психологическо обяснение - спрях да пия. 

Оживях. 

Това обаче не беше края.

Това беше началото.

Смених десетки ъндърграунд професии: ъндърграунд като тежки, физически, неособено квалифицирани, а не ъндърграунд като криминални. Смених и доста жилища, понеже нямах и жилище. 

Изпълваше ме дива сила, обръщаше се в екзалтация и пишех, пишех, пишех...

Животът ми тръгна на хубаво, но ето как съм изглеждал.

В долният ъгъл се вижда кога е направена снимката. 

Тоест: отдавна си нямам проблеми с алкохола, на 42 години съм и при ръст 178 см. тежа само 50 кг. 

Не са само цигарите. Нито, че явно още тогава е трябвало да ми поставят стентове, но кой да обръща внимание. Има и още нещо. По това време бях приятел с Ангелина Пискова. Тя сигурно има и други приятели (едва ли са много, не, не са), на които определено не действа така. 

Но явно съм от този тип хора, които ни могат да употребяват алкохол, нито пък да търпят токсични приятелства. 

Ето ме как изглеждам днес на 56 години:

Снимката почти не е обработвана, има една лека сянка под лакътя ми, за да не се вижда нещо в помещението, но по-актуална няма накъде. 

Сравнете 42 години с 56 години, при живота, който описах.

Премълчах други факти, които се знаят, които могат да бъдат надежда на много сърдечно болни и изтъквам обикновено за това, а мерзавците от жива омраза към мен, себично и безсмислено отнемат от тези хора, повтаряйки безумни клевети по мой адрес. 

Но независимо от всичко, снимките показват ясно поне разликата във физическото ми развитие.

Има Бог, на Когото благодаря; благодарение, на Който съм жив.

Благодаря Господи и за тази прекрасна година!

Гастербайтер в ада

1. 

Тунелите не свършват и не свършват, докато най-накрая не преминаваме буквално през дупката на най-яркият изгрев. Затварям очи, толкова е ярко, че не мога да гледам. Падат автоматично капаци навън. Изглежда е съобразено. Но къде отиваме?

Замислям се и разбирам. Това е дълбоко под земните недра. Това което ми се струва изгрев е лава. Отдолу е кухо. Имаше май такива научни хипотези. Сигурно отиваме в Атлантида, но тя е потънала, а не закопана.
Оказа се, че е ада. 

2.

За да не се панираме много, още на слизане ни обясниха, че никой не е умрял. Все още не е. Ако издържи до края на шестте месеца, няма да остане завинаги тук. Една жена още при тези думи не издържа. Падна, след малко се изправи и шефа обясни:

-Ето това имах предвид. Вече тя е завинаги тук.

 
Стегнахме се. Където попаднали, попаднали, оттук нататък от нас зависеше дали ще излезем навън. Не изглеждаше като ад. Виждал съм и по-страшни картинки.

Чудех се, изобщо всички се чудехме, докато не разбрахме, че в последните години тук е станал преврат. Отцепила се е една част от ада като автономна. Преминала към законите на пазарната икономика и подържа добри търговски и политически отношения с една голяма част от света. Ресурси много. Най-вече горива и селскостопански култури. Второто ме учуди. 

Оказаха се такива каквито отгоре не виреят. Мен ме пратиха да бера Плодове на познанието. Не знам какво ми стана, започнах да споря с един от началниците, че това не може да бъде ада.
-Това са примитивни представи за отвъдното. Ако има ад, то той се намира в други духовни категории, а не буквално в земните недра. Това не е ада.
-Пък е! – ядоса се началството. Чак зачерви бузи. Започнах да го убеждавам, той пък да се подава. Всичко вървеше добре до момента в който го попитах дали е дявол. Той ми каза, че е. Тогава го попитах, защо няма рога, а той ми изрева:
-Ти имаш рога! – и ми удари такъв ъперкут в брадата, че ме нокаутира.
Веднага го пратиха в мините и ми изясниха:
-Като жив, ти имаш правата на всеки работник, в която и да е било свободна и демократична страна. Ако някой нарушава трудовото законодателство, можеш да подадеш оплакване. Законът е на твоя страна.

Не се оказа лесно. 

Първо беше за осем часовият работен ден. Попитах, защо часовниците не работят. 

Пукнаха да се смеят. Какво време търся в отвъдното! 

Посочих им каузата в документа за осемте часа. Увериха ме, че я спазват. Пускат ни по-рано, преди да са изтекли осемте часа, защото те могат да си текат вечно. 

Глътнах си езика, прави бяха. Все пак намерих още един въпрос. 
-Ами времето като не тече как ще изтекат шестте месеца.
-Ами ще изтекат - отговорът будеше доверие. 

Иначе: тръгваш между дърветата и събираш плодове. 

Напук на очакванията ми, дървото на познанието се оказва ниско. Много ниско. Малко над главата ми стърчи. Едно дръвче може да има и стотици плодове, може и да нямат стотици дървета и един плод. Не се изисква катерене и свиване на клони с кука както например когато береш череши. Не е тежко. Има си колички, минават ниски трактори между дърветата, пълниш коша и толкова. Норма има, но никой не бърза да я върши. 

След като десетима – двадесет умрат от бързане в жегата, решаваш, че колкото и малко да спечелиш е по-добре отколкото да останеш вечно да береш тези плодове. 

Горещо е и е хубаво да не припадаш. 

Стели се по земята, почти до кръста стига на места един много гаден дим. Нагоре не стига миризмата му, но иначе вдъхнеш ли го, противна работа. Не е отровен, просто е отвратителен. Повръща се. Съществата които пълзят по земята са още по-противни. Докосването напомня до докосване до човешка плът, при това любовно, но киселее, а те безгръбначни, приличат на червеи без да са точно червеи. Не е хубаво преживяване да припаднеш и да те полазят. Случвало ми се е веднъж. 

Мърморих известно време, че не мога да повярвам, че това са истинските плодове на познанието, а шефа който ни наглеждаше си падаше зевзек и обичаше да философства също като мен.
-Ами какво си мислиш, че познанието е високо. Не, ниско дърво е то. Любовта е високо, ама тук го няма. 
Май се подиграваше.
-Все си мислим – продължаваше да проповядва, - че трябва да се изкачваме високо за да намерим познанието. Не, не е истина туй. Трябва да бъдем ниски за да го имаме, а ако сме високи да се принизим, да слезем надолу, ако живеем високо. Това е познанието. 
-Дрън-дрън.
-Ама на. Ето то е в ръката ти. Береш го. Погледни колко е прозаично. По-малко е от дланта ти, откъсва се лесно от дървото и виж само колко глупаво изглежда натрупано на куп в коша на трактора. Вярвай на очите си друже, като не можеш да повярваш на сърцето си. 
-А как е изкусило?
Млъкна, зачуди се, почеса се, па промълви несигурно.
-Защото е изглеждало уникално. Само един плод. Имал е своята стойност преди да бъде откъснат и превърнат в индустрия. 
-Ти си нихилист.
-Хайде – хайде, без етикети. 

Разсърди ми се. 

Чудих се дали не е прав. И защо съм такъв. Това е единственият дявол с който си имах някаква приказка, а работниците имат мъртвешки изрази. Други неща ги вълнуват. Техните пък мен не вълнуват. 
Пак се появи, откъсна два три плода и ги хвърли в количката ми. 
-Ето така е класическото бране. Без дръжки. 
-Има ли значение?
-Има там някакво. Когато плода има дръжка тя се мъчи да расте. Порив е към завръщането към стеблото. Съвсем ненужен. Лишава плода от свойствата му. 
-Мислех си, че плода на познаването е в Едемската градина, не в ада.
-Така е, това са генетично изменени. 
-Навярно истинското е високо.
-Навярно -промълви, след туй добави,-но и без друго ще умреш. 
Прав беше. Един пред мен умря. Стана и продължи да бере. Не видях никакъв друг признак на промяна, освен, че по чертите му беше изписана вечността.
-Преяде – подсети ме дявола.
-Чудя се, какво им намират на тези плодове. Сигурно истинското е било примамливо.

Тези плодове бяха мъхести и миришеха на мърша. 

Все едно берях от дърветата мишки. Гнусях се и да ги докосна в началото, но свикнах. 

Претръпна ръката ми, но веднъж само поднесох един до устните си и повърнах преди да съм го отхапал. 

Повечето от работниците обаче си хапваха. 

Питателен беше, казваха, че давал сила и изглеждаха свежи, но опасно беше преяждането. 

Предупредиха ни, но това предупреждение подейства като подкана за една част. Не ми отговори на въпроса, изчезна. Продължих напред, а толкова изтощен се чувствах, че ми се искаше и аз да преям, но умра ли да заспя, не да се пробудя и да продължа това което правя и сега. 

В един момент си помислих, че ще се случи точно това, че тялото ми ще продължи само, а аз няма да съм в него. Лъжех се сладко и ми се искаше да откъсна плод, да го захапя, да забравя погнуса и да го дъвча. 

Да го гълтам и да не го повръщам, да ям от тези плодове докато накрая умра. Повярвах си даже, но не можех да вкуся. Нямах сили да отхапя тази гадост. 

Чудих се за какво ли им са горе. 

Това не изглежда да става за ядене. 

Доста поразпитах докато разбера, че се извличал екстракт който се добавял в някои безалкохолни питиета, търговска тайна, за това се е и криело, че част от ада е превърната в съвсем нормална и демократична световна страна. 

Биологичният ми часовник не ме лъжеше. 

Човек който познава преходите освен всичко останало познава и тялото си. 

Този работен отрязък не беше осем, а три пъти по осем часа. Знаех го, много изпопадаха. Някои умряха от изтощение. Други изглежда подведени от мисли подобна моите, че ще умрат и ще се освободят от телата си които работят въпреки явната си погнуса ядяха лакомо от плодовете. 

Мислех си, че дълго няма да издържа и аз.

В началото бяхме около шестстотин. 

До днес имаше по-малко от шестдесет останали живи. 

Може и да бяха по-малко, а да не съм различавал кой е жив, кой умрял. 

То трудно се и различаваха. Някои от умрелите лъжеха с надежда, че ще излъжат всички и ще излязат от ада, но вън от ада, те вече нямаха тела, нямаха нищо, дори спомени. Кого другиго да излъжат освен себе си. 

Малко преди да припадна дадоха и края на този ден.

3. 

Следващият не трая и петнадесет минути, според биологичният ми часовник. 

Понякога си правят такива шеги. 

Никой не очаква, настроен е да се скапе. 

После скучае и има и такива които тръгват да събират плодове въпреки, че са пуснати в почивка. Тракторът не идва. Стоят си между дърветата и очакват. Плодовете гният, пръскат се и потичат по краката им. Разбрах от какво е тази стелеща се мъгла под краката. От откъснато, но неприбрано познание. 

4. 

В подобни дни когато няма работа са и най-честите смъртоносни случаи от преяждане с Плодове на познанието. Скуката решава вместо теб. Затъпели сме за разговор, уморени сме за любовни авантюри, но твърде отпочинали за да спим. Книги няма, някога са правени опити да се внасят, но малцина си ги купували, ставали по-скъпи, все по-малко са си ги позволявали, докато накрая не е останал и лист. Това ме увери, че тук все пак е ад. Иначе се съмнявах. Виждал съм и на земята ужасни места. Тъй като няма време, започва да ти се иска, по-бързо да ти прекъснат почивката, както по-преди това ти се е искало по-скоро да прекъснат работният ден. 

Стоиш и въртиш се, страшно е. 

Дори и моят биологичен часовник изключва, а не мога да мисля хората които го нямат. Най-накрая някой не издържа, тръгва към градината. Никой не го спира, плодове много. Така и аз един ден се изкусих. Откъснах от плода. Отхапах. Едва не повърнах, гадеше ми се до прекъсването на почивката и до прекъсването на работата и до прекъсването на следващата почивка, но на следващият работен ден, кой знае защо опитах пак. Чувството беше пак същото, но до свършване на работа опитах още веднъж. Накрая започнах да се храня с тях, като останалите. Противни бяха, отвратителни, лепеше устата за тях, гърлото ги искаше, ръката сама ги поднасяше към устата. Мисълта помръкваше. Нормата изоставаше, но кой ли й обръща внимание. 

Вместо да събираш се храниш с плодовете на познаването. Гадно е и ти харесва. 

Като фалшив алкохол е гадно и ти харесва. 

Като семеен скандал вечер е гадно и ти харесва. 

Като рекламен клип ти харесва само защото е гадно. 

Като извратен филм ти харесва, защото е гадно, защото е гадно. Трудно обяснимо е. 

Всъщност изобщо не прилича на нещата с които го сравних, гадно е по своему, изисква те, изстисква те, дъвчи те и гълта те, когато си мислиш, че го дъвчеш и гълташ ти. 

Чувствам прилив на надежда като че ли времето започна да минава, като че ли шест месеца не са такава бездна, дори вечността не е бездна когато и гадното в нея ти харесва. 
Като гадни думи е гадно, но ти харесва. 

Думи които сипеш, оскърбяваш, нараняваш, чувстваш болката и по себе си, чудиш се за какво си ги изрекъл, дори намираш някакво разумно обяснение, но отхвърляш това, че просто ти харесва, защото всичко останало вече е престанало да ти харесва. 
Гадно.
Хапвам следващ плод. 

Чак ми се пише за този отвратителен вкус, май не е лош, никак не е лош, просто привикване, иначе отваря съзнанието, доставя яснота из мрачни преди места и помръква други мисли които вече не ти трябват, които са напълно излишни, изгнил плод са в количката, превърнал се в мъгла из краката която вони по-ужасно от самите плодове, които са тъй реални и материални. Засищат, а вдигат апетита. 

Стига! 

Трябва да спра. Не съм дошъл тук за да се угоя с познание. Трябва да се върна. 

Времето навярно почти изтича. 
Протягам ръка и отгризвам следващ плод. Зависим съм. 

Шокира ме като го осъзнавам, а после избивам тази мисъл като изяждам лакомо плода.
Тогава той ме блъсна в гърба.
-Хей, шантав! – беше дявола с който от време навреме си приказвахме. – Не, че ми е работа, ама прекаляваш, да знаеш.
-Какво те интересува. Ти си дявол. 
-Да -съгласи се- Твоя си работа.

Остави ме, а аз продължих да си бера. Три плода хвърля в количката, един изяждам. После два плода хвърлям в количката два изяждам. 

„Хе-хе-хе. Споко, биологичният часовник не ме лъже. Трябва да изтича вече срока на трудовият ми договор…”

Три плода изяждам, един в количката. Свивам уста за да надделея апетита си, ей така, защото ми е приятна играта със себе си. Да видя колко мога да издържа. Ето, хвърлям все пак плод в количката. Веднага след него втори и трети. Сега ще изям четири, а после четири и ще хвърля.

Премаля ми. 

Помислих си, че завинаги ще остана тук. Обявиха почивката. Тя ме спаси. 

Не исках да виждам повече дървета за днес. Взех си няколко плода и ги изядох в общежитието. 
На следващият работен ден първо не ми се ядеше. Реших, че мога да победя зависимостта. Мислех обаче само за това, че го мога. Накрая тъй дълбоко се уверих, че мога, че си казах, че е нещо незначително и мога да опитам пак, а когато си искам пак да спра. 

Този път не можех и един плод на десет да хвърля в количката.
Тогава дявола ме хвана под лактите, полетя нагоре и ме издигна. 
Това което видях ме накара да отрезнея. 

Мислих си, че автономията в ада не е толкова голяма. 

Все пак намираше се целият ад под земята, би следвало да е по-малък значително от нея, а една негова автономия не по-голяма от сто – двеста хиляден град. Видях обаче безкрай и очите ми го обхождаха, пътуваше със скоростта на светлината зрението ми в четири различни посоки и единственото което виждаше бяха берящи плодове на познанието работници. Навярно малцина сред тях бяха живите.

Дяволът ме отпусна на земята.

И повече не го видях, нито си поговорих с него. Не знам що за дявол можеше да е това, но какво друго свръхестествено същество, което може да лети можеше да има в ада. 

Малко странно поведение за дявол. Какво, по дяволите, беше това!
Не разбрах.
Когато срока изтече от шестстотин човека във влака се качих само аз и две жени със забрадки. 
Забърбориха из пътя. Малко диалектно, но доста забавно. Не можеха да се начудят как момче като мен ще издържи. 
Поласкан се почувствах, че ме нарекоха момче, струваха ми се по-млади от мен. Започнах да флиртувам, те сигурно с мен също, но както аз не разбирах флирта им, навярно и те толкова разбираха от моя.

-Това беше последната година – изрече твърдо едната.
-Да, ама догодина пак ти ще ме викнеш. 
-Ти ме викна тази година. 
-Защото, ама аз такова, да те изпитам, а ти трябваше да ме спреш. 
-Що ли ми говориш, ти? Като, че ли ни те знам, че си падаш по един дявол. 
-Как не та е срам. Стара си, а чуваш ли се какви ги говориш. Не та ли е срам от младото, отсреща.
Щяха да се хванат за косите, явно така воюваха за сърцето ми. Беше време да ги прекъсна и попитах:
-Чакайте, чакайте. Доколкото разбрах не идвате за пръв път.
-Ами…-рече едната и започна да маха с ръка и да брои.
-Всяка година слизаме – добави другата.
-Откакто взеха да не изкупуват тютюна.
-Че какво друго да правим.
-Брали сме и череши.
-И рози сме брали.
-Ама и това до време.
-Тук по-добре плащат и по-дълго се работи. 
-Шест месеца.
-Не един сезон пък после да нямаш какво да правиш.
-И с какво да си купиш нещо.
-И на децата даже да пратиш.
-И на внуците, че и те учат.
-Та какво да се прави.
-Ама всичките приятелки ни умряха.
-Само ние двете оставаме.
-И всяка година казваме, че повече няма да слизаме.
-Ама така е за да се бърникаме. 
-Ти да не си помисли нещо сексуално между нас. Стари жени сме, ние.
-Става въпрос така като си повтаряме една на друга, че няма да идем.
-Да си знаем, че нищо друго горе няма да направим, а пак в ада ще слезем.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-То и домашно не можем вече да си варим, че акциз има.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-Докато накрая не можем да излезем.
-Или да влезем. 
Наистина ми грабнаха тези двете ума. 

Украшенията

Минавало е три и половина през нощта. Не съм сигурен, не носих часовник. 

Едва не се препънах в него. 

Издъхваше, гърчеше се и издъхна. 

Нямаше смисъл да проверявам пулса му, няма да описвам как изглеждаше. Ясно ми стана, че беше скочил от сградата. Дванадесет етажната. Линейката пристигна без да я извикам. Не ме забелязаха дори, толкова бързаха. 

Когато го качиха в носилката го познах. Бях аз. 

Линейката потъна в мрака, а аз нямах време да мисля, за случилото се. Реших да не повярвам на очите си. Тя ме чакаше. 

Имаше си приятел от детството, за който щеше да се омъжи след три дни и не беше лоша стихоплетка, аз пък имах всички останали жени без майка си и нея. Понякога си мислех, че ми е дъщеря, но разликата ни беше само седем години. Изглеждаше по-млада. 

Понякога ми досаждаше със сантименталностите си, можеше да говори четири часа по телефона, губеше връзка със земята. 

Не е съвсем с всичкият си, но има всичко което тези които сме с всичкият си нямаме. 

Липсва ми, когато дълго не се чуем. Използвам я за изповедник, тя мен също. 

Нямаше в живота й друг мъж освен него. Невероятно, но истина. 

Тя беше привлекателна, много привлекателна и се държеше освободено. Изпълнена с очарование, импулсивна, изглеждаше лесно достъпна и пробуждаше желания, но знаеше кога желае да спре и как да го постигне. Не съм очаквал, че ще го поиска от мен. 

Каза го толкова прямо и открито, че ме изпълни смущение каквото никога не съм изпитвал. Поиска да е само за нощ. От мен защото ми имала доверие. Малък ритуал защото не искала да й остане единствен. След брака нямала да го стори. 

Искала да има тайна. Една – единствена. Нищо повече, а аз съм й харесвал. 

Много са и харесвали, но аз повече. 

Следваха почти обяснения в любов, но не съвсем. Бях я игнорирал като желание. Много пъти съм се опитвал в началото. Отказал съм се отдавна. Изненада ме, погъделичка самочувствието ми. 

Смятах да й откажа, после ме облада най-бясното желание. 

Попитах я много пъти иска ли го наистина. 

Отвръщаше ми: „да”, а всяко „да” улучваше моя ерогенна точка. 

Отворих вратата без да почукам. Чакаше ме. Трептяха светлините на свещите. 

Първо свали от косата си шнолата. Косите й се разпиляха. Знаех, че са дълги, но не, че падат до кръста. Разпръсна се като водопад аромата им. 

Свали халките от ушите си и пръстените от ръцете й. Направих опит да я прегърна. Изплъзна се като видение. 

Отдалечи се и започна да сваля дрехите си. Не приличаше на стриптийз. Минаваше зад гърба ми за да не я виждам как съблича нещо от себе си. Обърнех ли се, колкото и рязко да го правех пак изтичваше зад мен. 

Очите ми я виждаха все по-гола и по-гола. Приличаше на игра, смееше се. 

После изведнъж стана тъжна. 

Както свали дрехите сякаш свали и смеха си. 

После тъгата си. 

След това и медените гривни. 

Седем бяха, каза ми, че са по ръцете от детството й. Падаха една след друга, звъняха. Звъняха като смях и заглъхваха. Диханията й ставаха все по-тежки. 

Свали и обицата от езика си. 

Изтри грима и очите й придобиха друг блясък. 

После блясъка изчезна. Съблече и него. 

След блясъка съблече и очарованието си. 

Не знам как изглеждаше то, но знам как изглеждаше тя без него. По-красива и по-бедно. 

После смъкна високите си чорапи. 

Лицето й престана да изразява емоции, превърна се във восъчно. 

Стори ми се, че восъка потича, бяха сълзи, но попиха. Тръгнах към нея. Каза ми да стоя на място искала да е напълно съблечена. 

Разголи се от самочувствието си и от обицата на пъпа си, от смущението което едва сега осъзнах, че е изпитвала и увлечението ми към нея изчезна. 

Не исках да се докосвам в нея, а само да я съзерцавам. 

Без да има съвършени форми беше съвършенството, но съблече и него, отправяйки ми предизвикателен поглед. 

Още беше облечена с тънката бяла следа не загорялата от слънцето кожа, покривана от долната част на банският й. 

Това не успя да свали, но то се разтвори като по-дълбока голота. 

Разбрах защо ме пожела, за да ми покаже повече от онова което смееше да открие от себе си на любимият си – богинята. 

Боеше се, че види ли я ще престане да желае жената. 

Шепнеше, дълго и красиво, абсурдно, напълно налудничаво, омагьосващо, но замлъкна, сякаш свали и думите си. И тогава ми позволи да я доближа. 

Когато проникнах в нея свали от себе си и голотата си. Остана бездната. 

Полетях в нея…

И се размазах на плочките. Минавало е три и половина през нощта…

©Стефан Кръстев

2008

Строшени ласки

Казаха си имената след седем денонощия секс маратон. Минута след това ги забравиха, наричаха се с други, с много различни имена. За нея беше смешно, за него възбуждащо. Струваше му се, че всяко име има свой характер, форма и кожа. Носи своя енергия и с всяко зареждане може да я обладае отново, а за първи път. 

На следващият ден, тя се обади до в къщи и каза на мъжа си да не я чака. 

Нямала да се прибере. 

Категорично, нямало. 

Защо ли, срещнала друг, и толкова. 

Багаж ли, твърде практичен въпрос, не й било до подобен. 

Да го изхвърли, ако й пречи. 

Да си направи клада, да го изгори, да го подари на любовница, ако не може да си намери любовница - на любовник. 

Не, не го обиждала, не знаела просто какво говори. 

Просто не й е до практични въпроси. Дотук: чао. 

Май се казваше "сбогом" в такива моменти. 

Като затвори телефона пак беше влажна и набъбнала, настръхнала и мъркаше. 

И отново правеха любов, и отново като за първи път, а за първи път правеха девет минути след като срещнаха погледи. 

Не беше й се случвало, не беше му се случвало. 

С очи си изрекоха всичко онова което имаха да си изрекат. И им хареса. 

Първо в малко помещение, където чистачката на клуба си държеше метлите. Едва издържаха, щяха да го направят на дансинга пред погледа на всичките. Кикотеха се като си го признаваха, но бяха готови и на това, колкото и невероятно да им се струваше, след като беше отминало. 

После се качиха на покрива на комплекса. Тя се пошегува: „Хайде да погледаме звездите. Първо май за тях трябваше да си поговорим!”. Нямаше звезди. Облаците като пердета. Тежък плюш, създаден само за любов. Навяващ мисли само за любов. Повториха. 

Трети път в колата. Преди това ли й предложи да избягат или след това не помнеха. Тя му каза тихо: „полудели сме”. 

Ден след като тя се обади на мъжа си, той се обади на жена си. 

Разговорът беше още по-кратък. 

Няколко хотела смениха, няколко града. 

Няколко нощувки имаха у приятели и приятелки, преди окончателно да запомнят имената си, а трябваше да мине месец, докато това се случи. 

В една туристическа спалня, тя си отряза косата за да я завърже с нея за леглото. 

Любеха се и в горите, а валеше и се въргаляха в калта и той имаше усещане, че тя с малките си ръце го сътворява повторно от кал и неговите ръце от кал, повторно сътворяват нея. 

Когато се изкъпаха му изглеждаше различна. 

Средства имаха: и двамата, но пътуваха на стоп. 

Просто да е изненадващо следващото място. 

Скандализираха по парковете. 

Често не спускаха завеси. 

Имаше моменти в които свят не съществуваше за тях. 

В някакво селце не намериха подслон и прекараха нощта в гробищата. 

Доста буйно я прекараха. 

Мъртъвци не пробудиха, но на другият ден сами бяха ни живи ни мъртви, защото се изви буря. Имаше и светкавици и порой, наоколо само паметни плочи и дървета които пламваха като факли от милувките на мълниите. 

Прегръдката им беше единствен подслон докато утихне стихията. 

Нощуваха и в овчарници, и параклиси и пет звездни хотели. 

Преди настъпване на зимата, пуснаха котва в едно малко градче. 

Случаен беше избора им, просто там се случиха. 

Бързо се установиха, бързо си намериха и работа. 

Специалностите им бяха ценени навсякъде. 

Мислеха, че е за месеци. Останаха години. Минаха като дни. 

Животът прост. Телата им все искаха ли искаха. 

С никого не намериха общ език, друга близост в последните седмици потърсиха. 

Тя ли го подхвърли или той? Трудно е да се прецени. 

Стигнали бяха до удивително единомислие. Отдавна, дълго още преди да стигнат тук. 

И друг път имаше подмятания, но не бяха сериозни. 

Имаха пикантен вкус подобни фантазии на глас. Във въображаемият им свят се случваше и не го криеха. Забавно им беше, понякога смешно, а понякога дори по техните лица изписваше смутен израз. Всъщност дълго бяха на границата да го направят, а тази възможност и малка неизречена забрана, ги изпълваше със сладко очакване, създаваше чувство за непрестанно изкушение и зареждаше отново и отново желанието им един към друг, докато накрая все пак направиха стъпката. От любопитство, за разнообразие. 

Толкова неща бяха пробвали, нека и това. 

Сигурни бяха един в друг. 

Ревност: да, изпитваха, но в случая нямаше да има измама, а и всеки имаше в другия такова доверие каквото в себе си. Дори мислите си чуваха. Все пак замлъкнаха. Дълго се питаха с погледи, с онези същите погледи с които в онази вечер, разбраха, че по-силно от всичко останало се искат. Тогава съвсем непознати, а сега познаващи, не само всяка пъпка при настръхване на кожата си, а и всяка мисъл. 

Какво пък толкова? Малко развлечение, просто малко развлечение. Направиха го. 

Първо с още едно момиче. 

После с друга двойка. 

Лесно си намираха партньори. 

Лъхаше онази стихия от тях която отдаваха помежду си. Изкушаваха, дори хора които не си го бяха помисляли им се поддаваха. Бързо им омръзна, очакваха го. Какво ли не бяха опитали, искаха да опитат. 

Направиха го, не съжаляваха. 

Не изглеждаше да има промяна. 

Не я долавяха, но когато й хрумна отново да отреже косата си, както някога: не посмя. Твърде красива й се струваше косата, а после й стана ясно, че няма да изпита онова усещане, че отдавна не го изпитва. 

Че изобщо не личи, но са напълно изчерпани. Отдавна са напълно изчерпани. 

Нищо не изрече. Дали чуваше мислите й. Не разбра. Стана й студено. Отблъсна го за първи път когато я пожела. В следващите дни останаха с впечатление, че е простудена и не излизаше от къщи, но температурата й не се вдигаше, а спадаше. Не я примери и тъй и не разбра, че това се случва. Тя охладняваше. Рязко охладняваше. Осъзнаваше, че е започнала да охладнява преди години, но ако тогава го беше усетила, нямаше да позволи, до такава степен да охладнее. Това беше последната й мисъл. Той беше на работа. Щеше да се върне след часове. 

Стори й се, че и стрелките на часовника са замръзнали. 

Опита се да седне, но не успя. Беше вдървена. Лицето й се покри с кристали. Очите й преди час бяха станали стъклени. Устните й побеляха, черни станаха зърната й, посиня косата й. Дъхът замръзна в мраморните й дробове. Ледена блестеше цяла. По-красива от когато й да е било. Когато се прибра и я видя, не разбра какво се е случило. „Божествена си!”-изплъзна се от устните му, искрено възклицание. 

Импулсивно, по-силно от всякога я пожела, но още щом я докосна, тя се пръсна на парчета. Намери най-острото и си преряза вените.

За майка, родина и демони

 Последните два месеца от живота си, мама беше много зле. 

 Не знаеше нито къде е, нито кога е, най-малко пък какво й се случва. Не разбра, че е в Плевен, в някои случаи беше в Стоево - селото, в което е растяла; в други в Асеновград и кой я знае къде. Почти не можеше да говори. Въобразяваше си.

 Нямахме достатъчно средства, за да я настаним в приличен хоспис, но пък тогава сътрудничех на окръжния вестник; правих предпечатна подготовка, поддържах сайта, списвах колонка. Можех да работя от къщи и да се грижа за жената, която ме е отгледала. За остатъците й. След получения инсулт. 

Веднъж една жена - психиатър, дошла за преглед каза: "Майка ти си е заминала, това вече не е тя", имам и един спомен, в който не съм сигурен. Каза ли го наистина или съм си въобразил, но промърмори на майка: "Престани да измъчваш жената", като че ли се скара на бес или на демон. 

Повтарям: не съм сигурен. 

Толкова натоварен, никога не съм бил. И наистина идеше реч за доктор-психиатър, не за екзорсист. 

Щеше ми се за една минута, майка да дойде в съзнание, да види, че се намира в прекрасни условия за живот, че е при сина си и снаха си, че е обичана. 

Не, не го разбра. 

Остави ми малко топлина. За това, че ми даде все пак възможност, цели два месеца да се грижа за нея и да си простя за всичко останало, за което бих се обвинявал. 

Много българи са нямали тази възможност. Не са имали свободна и сравнително добре платена професия. Трябвало е да се бичат на смени и са поверявали най-близките си, на който могат, но не, няма да говоря за тежкото социално изпитание; от друга страна, никога няма да си простя, че не намерих от някъде още 1000 лева (месечно), че да я дам на специализирани грижи, но искам да говоря за друго.

Онова в нея, може да не е било демон; по-вероятно, далеч, далеч по-вероятно е било ангел. Заради мен не я оставяше. За да ми дадат възможност да се простя. Но при всички случаи това не беше тя. 

Нея я нямаше. Не си и дойде. 

Ти си паметта си, ти си душата си; тялото е дом, един робот, който управляваме. Ако можем. Докато можем.

Всички сме чели достатъчно истории за обсебване. Къде фантастични, къде мистични, но все още няма и едно научно обяснение за процесът, който настъпва, когато човек изгуби паметта си и нещо друго води тялото му. 

Да, и Фройд има обяснение. Има и Юнг. Различни са. Но вече напускаме териториите на точните науки и минаваме в мистичното. На границата сме, където никога няма да сме сигурни. 

И още веднъж ще кажа, че искам да говоря за друго.

За бусът, който спира и от който се изсипват униформени полухора-полуглигани, които хващат един дърпащ се мъж и го навират във возилото. 

Той ще бъде пратен на фронта, където ще умре. 

За някои: "той ще умре за Родината". Това е цинизъм. 

За чия "родина", за неговата или за твоята?

За тази, която явно чувстваш твоя, а не негова. Или поне "повече твоя" и по-малко негова, щом чувстваш и моралната си правота, изричайки: "Иди в Мацква" или "Иди в Северна Корея", тази ругатня, това "пращане на майната" си има още много варианти и всички сме ги срещали, но явно - този, който не споделя тези твои убеждения - няма родина. 

Значи, стигаме, че ти го принуждаваш да умре за твоята родина. Не за неговата.

"Ама той е роден тук, живее тук."

Какво означава "тук"?

Някои хора, най-вече едни нищожества, с големи претенции, които много обичат да ругаят комунизма; които с голям патос разказват колко зле било, а използват риторичните техники на обучени Заместник командири по политическата част (и явно нямат нищо против това схематично мислене, за да оправдаят психологическото и физическото насилие), дори употребяват едни мистични думички като "съдба".

Какво е "съдба", значението на думата е точно, независимо от контекста, независимо от философската доктрина или религиозната общност, която я употребява. 

"Съдба" е нещо решено по свръхестествен, свръхразумен начин. Решено от сили и воля над човешката. Нещо, което напълно изключва разумния избор. 

Та, ако допуснем, ролята на "съдба", по-добре да изключим тотално понятието "свобода", защото свобода без избор няма. 

И е повече от абсурд да славиш "свободата", а да се опираш на понятия като "съдба", пък и кой си ти, че да определяш съдбите на хората. Бог ли си? Мойрите? Клото, Атропа, Лахеза? Явно се имаш за нещо повече от онзи, който не припознава като своя съдба - умирането си за твоята родина. 

Защо започнах с мама?

Това не беше тя. Но до последен дъх бих се борил за остатъците й. 

За частицата кротък живот, който си заминаваше.

По същият начин бих се борил, че и се боря за родината си. 

Изпълнявайки своите задължения, опазвайки своите ценности, но има един праг.

Споменах нагоре и думата "обсебване", ако изведнъж онази болна, отиваща си от този свят жена, придобиеше някаква нечувана сила...

Ако се беше изправила, разсмяла, изрисувала изражение с демонична красота; ако беше ми казала:

"Виж сега, вместо умиращата, можеш да имаш онази твоя, най-красива майка, която си имал в детството си, но трябва да излезеш, да убиеш първия срещнат и да ми донесеш...(примерно очите му)..."

Е, не бих го направил. 

"Тогава аз пак ще стана същата. Умираща. Слаба и болна."

Бих я целунал, прегърнал и останал при нея, колкото и страшно да е това, което виждам, че я сполита. 

Как отново става стара, как кожата й се сгърчва, как очите й престават да ме разбират, как скулите и хлътват и отслабва, превръща се в онзи движещ се скелет, с който живях през последните години. Как няма сили в краката си и я поставям да легне, а после дори не знае да се движи...

Защото, ако бях постъпил иначе: ако бях излязъл и убил първия срещнат минувач, че да й върна отново младостта, нямаше да спася нея, а демонът, който я е обсебил. 

Онези, които ни пращат на смърт не са Родината ни.

Те са демоните, които са я обсебили. И всъщност, които са я погубили. 

Те са враговете ни.

И в името на Родината ни, ако воюваме, трябва да воюваме срещу тях. 

Да гледаш "Антигона" на Морфов на 10 ноември

 ДКТ "Иван Радоев"- Плевен

 19:00 часа

Името "Антигона" е изписано с "А", като анархия, а анархията е може би най-трудната за манифест парадигма, защото едно е анархията на Княз Крьопоткин; различна на Димитър Общи (която се е свеждала до действие), Ботев или на всеки млад дух от времето на Антигона до днес, независимо от строя и условията на живот, в които е покълвала и връзвала бунтовните си плодове. 

 Антигона и в случая прилича на съвременна тийнейджърка, дори с фатализма, с който отрича правото си на избор на своя роля. Тя знае, че е такава, каквато трябва да е. Тя трябва да е такава, каквато е. Последиците са крайни. Тя ги приема като награда. 

 Ако при Софокъл тя е жертва на обстоятелствата и да: има я тази съдбовност, при импровизацията на Жан Ануи и импровизацията на импровизацията на Александър Морфов, Антигона избира тази съдбовност. "Избира съдбовност" - има оксиморон, при това изключително неприемлив за съзнанието, но в тази версия се илюстрира много добре, много ясно и много човешки, какво означава "избор на съдбовност", друг е въпросът, че самата героиня не го приема за избор. 

 Тя сякаш е родена да се противопостави на обществения ред.

 Войниците, които гледат трупът на брат й засипан не искат да повярват на очите си, боят се да докладват, правят го - просто защото знаят, че няма накъде повече; охранителите на Креон не искат да ги слушат, опитват се да не го направят, но няма накъде повече; Креон е пиян, а също изтощен и твърде щастлив от ласките на любовницата си. Креон не иска да приеме този абсурд, който разбира, че се случва, че трябва да екзекутира своята племенница, своята Антигона. 

 Прави всичко възможно да я спаси. И макар глупав и посредствен, тук проявява качества и разкрива другото си лице. 

 Но макар той да е Законът, Законът е над него. 

 Ето тук е абсурда. 

 Човешкият фактор изцяло отхвърля трагедията, не я приема, пречи й. Но човекът, който се е превърнал в свое "божество" с непоклатимите си закони се сблъсква със своето безсилие. 

 Полиник и Етеокъл са се избили. Кървавата вражда е свършила.

 Героите живеят в честите времена на Прехода, но Прехода си иска жертвите, защото е закон над човешките фактори. 

 Единствено Антигона докрай устоява човешкото, показвайки, че тези закони не са нейните.

 И не, не е съдба.

 Това е избор. Съзнателен и човешки.

 Съдбата е за всички останали, които нямат воля да излязат от схемата. Да, и това прилича на избор, но твърде пасивен, изборът на обречения. 

 Ако има "съдба" то това е изборът на обречения. 

 Такива мисли ми минаваха, докато гледах "Антигона" на Морфов, точно на 10.11.2025 година.

 36 години след "царуването на нашия Креон".

 Ако бяхме оставили нашата Антигона да погребе своя брат и наш водач, призракът му нямаше да броди и днес, но нали трупът на падналата система трябваше да стои, да се вмирисва, да я кълват гарги и ядат чакали...за назидание на нас - простосмъртните, погубихме и Антигона с младежкия й бунт и живеем с все по-живия призрак. 

 Мои си мисли, извлечени от потока, който предизвика снощното ми гледане на "Антигона".