Топлата прегръдка

 Нямало е случай да не мога да напиша разказ, който съм решил да напиша.

Добър или лош; претупан или добре осмислен; смислен или не – винаги се получава, такъв – какъвто съм искал да се получи.

Достатъчна ми е била една ключова дума, стар пейзаж изтласкан от дълбоките ми спомени навън. Някаква миризма, усещане за дежа вю; влюбване или избухване; понякога и поръчка.

Този път няма да успея, не че думите ми бягат, не че ми липсва емпатия – напротив, чувствам, че съм там.

По онази кална и печална улица, усещам и схващане на прасеца, една досадна крампа, която понякога имам, която ми напомня за себе си, точно когато разхождам кучето си.

Само, че сега не съм точно аз.

Приличам на себе си, но съм друг човек. Току-що е извадил кучето си. То го е близнало по ръката. Срещнали са погледи. Гледат се в очите. Кучето гледа като куче. И човекът гледа като куче.

С любов.

В този момент е повече от човек. Той е приятел. И едно необяснимо божество, което се споделя със своето продължение.

Защото кучето е точно негово продължение.

Знам, че този човек си има дъщеричка.

Откъде знам? Не знам откъде, но знам.

Знам, че тя също го гледа с ей такива очи.

Знам, че обикновено тя изважда кучето. Казва се Маша прилича на Маша. От Маша и Мечока. Понякога даже си слага шалчето на главата, като оригиналната Маша. И си има един едър братовчед, който като я гушне – прилича на Мечока. Често с кучето отиват при него.

Той е твърде млад за да бъде мобилизиран, но пастрока му го откараха.

Един такъв. Мършав, сигурно няма и петдесет килограма. Пуши много и кашля много. Иначе се правеше на герой, но такъв и малко по-едър плъх ще го изяде. Но го пратиха на фронта, въпреки псувните му и въпреки, че наплю в лицето един от военните коменданти. Най-вероятно даже не е стигнал до фронта. Смазали са го от бой. То не му трябваше много. Повече не се обади.

Сега Маша не може да отиде при Мечока. Болна е. С доста висока температура. Нямат и антибиотици. Всичко отива за фронта. Казват, че имало. Хората от Европа били загрижени за мирното население, но Маша няма антибиотици. Говори за кучето. И кучето сякаш говори за Маша.

Трябва да се разходи, трябва.

То не е виновно. Много вие. Ще подлуди всички. А е добро.

И гледа човека си. Гледа го като куче.

Не, не мога да напиша разказа, който искам, защото искам да е през съзнанието на кучето. А моето не може да бъде толкова свято.

Човекът му все пак го извежда.

Случаят е истински.

В домът му го чака болната му дъщеря, но нито нея ще успее да види, нито кучето да разходи докрай.

По пътят ще го пипнат комендантите.

Той ще вика, ще умолява, ще се дърпа.

Но ще бъде блъснат в колата и никога няма да види повече дома си.

Кучето ще бяга след колата.

Ще лае.

И то никога няма да се прибера вкъщи. Ще търси човекът си, но няма да го открие.

Не, няма да го убият по пътя.

Ще го търси докато остарее. Докато грохне.

Докато му се стори, че го вижда. И отново е в топлата му прегръдка.

Но тази топла прегръдка ще е на смъртта.

©05.03.2025

Стефан Кръстев

Посвещава се с обич и чувство за дълг на Иван Богданов, създателят на „Буквите“. Първият разказ, който написах след кончината му. Той също обичаше куче.

Посвещава се на всички, които изчезнаха; отвлечени от улици, от самите си домове и пратени на фронта, за да защитават нещо, в което не вярват. И не, не е тяхната родина, а престъпни кръгове и мерзавци.

Посвещава се на всички мерзавци и псевдоинтелектуалци, които никога няма да идат на фронта, но с удоволствие ще изпратят на смърт човек като този. И мен.

Снежните човеци

 -Добре сте се организирали тази година. - казах му.

 

Той изсумтя. Караше снегорин. Викна ме да поправя радиото му. Старото. Истинска реликва от времето, когато апаратите бяха лампови и някой от тях по размери надвишават размерите на някои коли днес. Имаше осемелектродна лампа за сменяне. Не ме питайте откъде я намерих. Моя магия, правя я, но да я обясня ми е трудно. Намирам части, които от десетилетия не се произвеждат, вадя от дългогодишна кома стари уреди и често виждам сълзи. Със съживяването на отдавна отхвърлената от времето технология, възкресявам частица минало. Поне за притежателя й, връщам детството му, младостта му. И ми се иска, самия да не съм носталгик, настоящето ме привлича, любопитен съм към всяка новост и макар да не съм жален много от живота, ще ми се да живея вечно и бих отхвърлил рая в замяна на това, толкова крехко, а наедно с това тромаво тяло, само и само за да видя, каква ще е технологията в следващите, следващите и следващите векове.

Радиото проработи, приятеля ми изведнъж заприлича на хлапе.

-Да можех да върна и програмите! - засмях се - Свободна Европа, Гласът на Америка, Радио "Германия", които се слушаха тайно...

-Не съм ги слушал. Не знаех за тях, но това...-не завърши изречението си. -Толкова скъпо ми беше. Исках да го чуя още веднъж. Още само веднъж. Вече мога да го разбия с бойния чук. Не се оказа кой знае какво. Гласът му е по-лош от всеки китайски апарат, който можеш да намериш за левче.

-А не съм съгласен. - рекох с тон на капацитет. - Грешиш.

Махна с ръка, изглежда темата го отегчаваше и побърза да я смени:

-И ти грешиш! Не сме мръднали от гаража. Снегът просто не натрупва.

Изненада ме. Студено беше навън, достатъчно студено за да не се разтопи, особено при този интензивен валеж. Едва сега, мигом осъзнах, че има нещо странно. Чисти бяха не само улиците. Чисти бяха и покривите. Покривите на къщите и на колите. Не бяха побелели и короните на дърветата. Сняг нямаше и по градинките. Не бяха побелели прозорците, нито пейките. Не преставаше да вали. На едри парцали, гъсто да вали, но не натрупваше, даже не покриваше.

-Какво ти е? - попита ме.

-Нищо. - отвърнах - Трябва да вървя.

На прага извадих телефона с намерение да извикам такси, но се отказах. Тръгнах по улицата. Под краката ми хрупаше, но не сняг, това беше от студа. Валеше отгоре ми, вдигнах ръката си и забелязах, че снежинките не докосват ни нея, ни ръкавите. Доближават се, после рисувайки спирала отлитат, като че ли ответи от вятъра, но вятър нямаше или поне не беше толкова силен. Освен това, ако беше вятъра щеше да е в една посока и да навее снежинките от едно на друго място. Но снежинки не се докосваха до нищо. Те само се доближаваха и отлитаха, посоките им изглеждаха хаотични. Опитах се да проследя една. Не беше лесно сред безбройните. На ъгъла едва не се сблъсках с Валя. Пак беше с фотоапарата си, пак снимаше. Нямаше смисъл да ми казва, че на макро. Знаех си.

-О, здравей! - рече ми бързо, увлечена в лова си.

-Улови ли посоката им? - попитах я.

-Като, че ли да.

Валя е търсач на приказки. Всъщност тя има ключа към онзи свят, до който само детското въображение и творчеството на фантастите имат достъп. Художник - фотограф е. Наднича в малките неща, тези по които погледа ни се плъзга. Твърде забързани сме да забелязваме, а и принципа на човешкото зрение е такъв, че не може да улови. Снима обикновено на макро, но така звучи просто. Трябва да се видят фотографиите й, не могат да се преразкажат. Попадаш в друга реалност, ставаш мигновено малък, а малките допреди това неща вече са големи. Учат те на неща, които си пропуснал да научиш, отварят ти пътеки, които са били пред теб, а си отминавал. Със загубата на чувство за пространство, губиш и представа за времето. Като преди сътворението си, във вечност връстница на всички времена. Сега преследваше снежинка. Не ми е казвала, но съм сигурен, че е снимала стотици или хиляд и, а още не е открила онази, която ще покаже и с чиито форми ще изрази своите мисли и чувства.

-Имат обща посока, нали? - рекох, макар да не заех какво ме кара да мисля така.

-Не съм сигурна, но така изглежда. Ето виж. - показа ми няколко последователно направени снимки.

-Нищо не разбирам, прилича на поляна глухарчета при ураган.

-Всяка от снежинките е различна, а с десет се запознах.

-Всяка различна? С десет си се запознала.

-Наистина са различни. На десет запомних лицата. Разделят се и се срещат, също като хора са. Струва ми се, че пътуват в тази посока.

Тръгнах след нея. Продължаваше да снима и да поглежда заснетото. Водеше ме, а аз я следвах. Скоро изкачвахме по хълма. Тъмно беше и в тази снежна виелица, макар и да не натрупваше трябваше да е страшно, но увлечени от преследването не се замисляхме за риска. Скоро излязохме извън предела на града, снежинките ни водеха по горските пътеки. Около нас вече беше снежно торнадо. Подобни на звезди, на птици, големи колкото разгърнати вестници, плаващи във въздуха бели книжни лодки, напомнящи брилянти, напомнящи конфети, искри, пръски морска пяна, сапунка, разлетели се таблетки, мечти и зрителна илюзия валяха. Валяха отдолу и отгоре. От всичките посоки, събираха се в една, а ние вървяхме в подобие на онзи тунел, по който описват, че преминават душите ни, преди да стигнат в непознатия свят. Не можехме да видим и крачка напред. Толкова лоша беше видимостта преди да се озовем на поляната и разберем къде отиват всичките снежинки.

Те бяха стотици, а може би хиляди. Наредени снежни човеци. Като войници. В стройни гъсти редици. Излъчваха живот по един и същи начин. Едно и също желание. Едно и също известно само на тях очакване. Всеки един извън строя би създал приятно настроение. Весела усмивка, детско творческо желание, празнично чувство, желание за игра, ефимерно усещане за надежда, коледни копнения, приказно докосване и ведри мечти. Сумирани в едно, хилядите еднотипни чувства, толкова невинни, толкова наивни се превръщаха в нещо огромно и някак зловещо.

Валя започна да снима трескаво. Макар да я познавах като момиче - боец, борещо се смело в творческите кръгове, в които други изливаха разрушителните си чувства и погубваха по-уязвимите таланти, долових лекото стенание, която тя въпреки старанието си не успя да скрие.

-Какво, какво, за Бога, става! - изрече го механично, не че очакваше да й дам отговора.

-Снежинките са кристали. - мислех на глас - Като всеки кристал биха могли да са запазващо информацията устройство, стига да открием начин как да записваме върху тях...

Вдъхнах въздух. Оттук - нататък изглеждаше ирационално, но нямаше друго обяснение.

-Стотици години с тях са правени снежни човеци. Правени са от всички деца по света или поне по тези места на света, на които натрупва сняг. Чистата детска енергия, на творческия импулс. Първият, най-истинския. Тя е записвала върху тях цялата си идея. Празничната. Погледни ги един по един. Всеки сияе и се усмихва...Празниците са отминавали, творбата се е разтапяла. Снежният човек бавно се е израждал, килвал се е на една страна, лицето му е заприличвало на прокажено...Да, имам спомени от детството...

-Сега си спомням и сълзите си...

-Забравяли сме, как творбата е ставала все по-малка и малка. Разтапяла се е като празничното чувство, което бавничко ни е напускало.

-Превръщали са се в локва.

-Преди реалността да ни утеши с първите си слънчеви лъчи и да ни покаже, че макар нищо не е вечно, живота е приятен...Те са се изпарявали, губела се е информацията в небесата...

-В продължение на стотици години.

-Докато накрая след толкова записи от толкова детски ръце не се е възстановила напълно в паметта на всяка водна капка, във всяка снежинка.

-И мечтите ни се връщат отново на земята. Вече готови, осъществени от тези преди нас...Но защо?!

Не посмях да й кажа, а миг по-късно разбрахме.

Снежните човеци се плъзнаха към ръба на поляната. Катурваха се от него. Пръскаха се в лавина, която ставаше все по-мощна и по-мощна.

И заливаше града.

В грохота ми се струваше, че чувам поправеното тази вечер от мен старо радио. Предаваше информация, че това се случва и по други точки по света. Преди гласа му да бъде погълнат в оглушителен трясък.

 

Любов и случайност

 "Ако без да вярваш в сляпата случайност, си способен да я следваш, без да изгубиш разум, то тогава тя започва да работи за теб." - мой девиз, в съгласие с който се опитвам да живея, в повечето случаи успявам и не помня някога да съм съжалявал. Отношението ми към случайността е на границата на хазартното, но да я премина ми пречи здравословната скептичност, която не е достатъчен фактор, нито толкова убедителен мой съветник, че да успее да провали нещо хубаво, ако има да се случва, но пък ме опазва от неща за които не съм още подготвен.

Сега вече мога да кажа смело, че също като онзи мой приятел съм стоял на въртележката за която ще ви разкажа. Макар и не буквално като него съм изживял една част от историята му, а тази част мисля, че повечето от тези които сега ще ме прочетете сте изживели по своя начин.

Ще започна с това, което е само негово. То се развива в един нощен бар. Не се съмнявам, че жената е била много секси. Не се съмнявам, че е била най-малко с десет години по-голяма от него. Не се съмнявам, че е била твърде неподходяща за двадесет годишният селски тарикат. Че самотата която е усещал е била далеч по-бедна като усещане от нейната. Не се съмнявам, че много красиво е държала цигарата, че е приличала на куп еротични негови и не само негови фантазии, така сама на масата с джина си, че сенките на болезнено изживяване изписани върху лицето й са били по-красиви от всеки грим. Съмнявам се, че се е държал толкова изтънчено колкото твърдеше, защото просто си го познавам, а и тогава беше доста млад. Натрапил й се е, това е ясно. Някакъв словесен контакт се е получил. Той твърди, че е имало и флирт, в това се съмнявам. Доверявам му се, че му е позволила да я пипне тук там, че са се целували. Доверявам му се, както той й се е доверил малко по-късно, в крайна сметка за да не съжалява.

Излезли са от бара. Попитал я накъде го води, отговорила му кратко: "към хотела ми", попитал я е: иска ли с такси, тя му казала: "не", той не настоявал, а и по онова време не се викаха с мобилните телефони, с тези полезни играчи, не разполагаха още даже и мутрите.

-Ще ти помогна да намериш любовта! - повторила му, не помнел сам за кой път и си мислил, че му е в кърпа вързана, докато не му посочила детската градина в уличката до хотела и не настояла да влязат.

Помислил го за подигравка. Всъщност си е, но далеч по-тънка, отколкото му позволяват умствените възможности да разбере.

Жената явно е преценила още в бара, че твърде е закъсняла, била е неразумна в отдаването на болката, че все пак е в непознат град, че явно мъжете му са доста нахални, но едва ли всички толкова безопасни, колкото е преценила, че е този млад мъж. Повече лаещ отколкото хапещ. Най-вероятно е запомнила детската градина и въртележката и когато са стигнали почти до самия хотел и не й е изглеждало толкова опасно да вземе разстоянието и сама е решила да си го разкара. Тълкувам завъртането на въртележката, като:

"Търси на всякъде любовта, но не и при мен!", макар да му е казала:

-Седни на тази въртележка и се довери на ръцете ми. Повярвай ми, те разбират от любов. Лъгани са, но не са излъгали.

-И какво ще правим сега? - попитал я е, съгласете се, доста глупаво.

-Ще те завъртя, а ти няма да спираш въртележката. Когато сама спре, тръгни в посоката пред очите ти. В нея ще намериш любовта.

Отпуснал рамене. Почувствал се точно като дете без обещана играчка на въртележката. Мислил си, че е срещнал жадна за ласки самотна жена, а то се оказва някаква психарка, която се прави на магьосница. И тъй като му било все едно, подчинил се, а когато въртележката спряла, нямал повече запаси от нахалство и не настоявал да продължи с непознатата. Тя си тръгнала в уличката към хотела, а той като и без друго нямал накъде, защото не му се прибирало, никак не му се прибирало, защото след започналата обещаващо вечер, стаята би му изглеждала по-самотна от когато и да е било, просто тръгнал в посоката, в която непознатата му обещала, че ще срещне любовта.

Не, че й вярвал. Не, не й е вярвал. Струвала му се луда, а той глупав, че върви в тази посока, но всяка друга посока му изглеждала еднакво глупава с тази. По някое време го обърнал на забавление, поне умението да се надсмива над себе си, не му липсва. И това умение го прави един мъдър човек, нищо, че е доста глупав в много отношения.

Часове вървял, посоката отдавна не била онази, тъй като си е доста трудничко да вървиш в права линия в град, колкото и малък да е. Съвсем изгубил представа дали не се върти в кръг, тъй като много мисли минавали през главата му и наистина му било безразлично накъде отива, за да следи и през къде минава. На сутринта юнският зной, мъчителен дори и през нощта, особено за самотните, се обърнал в пороен дъжд и буря.

И тогава този мой приятел, за миг повярвал, че е срещнал истинска фея, а не самотна жена. Подчертавам: за миг.

Но и когато налудничавата мисъл отминала, продължил да се пита:

"Дали това наистина не е любовта?"

Намерил едно жално мяучещо и ранено коте. Мокро, объркано. Сгушило се в него. Взел го със себе си у дома. Грижил се за него, котето му се глезело. Завел го на ветеринар, раната се оказала повърхностна. Котката /защото била женска/ се оказала истинският му идеал за жена. Нежна, гальовна, при това много си го обикнала от първо докосване. Не го оставяла да се почувства и за миг самотен, а той продължил да се пита:

"Дали това наистина не е любовта?"

И не искам да описвам реда от негови мисли, но вероятно можете да си ги представите, в онзи миг когато видял обявата по кабелната телевизия. Със снимката на котката. С името на което е отговаряла, с обещанието за парична награда. Изрекъл автоматично името, котката му отвърнала с "Мяу".

Позвънил. Не можел да я задържи. Поставил се на мястото на тези които са я изгубили.

И отговора на въпроса му: котката не се оказала неговата любов, а господарката на котката. Само като видяла как се е грижил за любимката й, а и тя как се отнася с него, разбрала, за колко гальовен и нежен мъж става въпрос.

А нейните ласки приличали на тези на котката й, само били още по-хубави.

Добре е, че не се е побъркал от друго, освен по любовта, която търсил. За него непознатата си остана една странна жена, а не богиня.

Той не й е повярвал, просто е следвал насоката на случайността, тъй като не разполагал с нещо по-добро от нея, следвал е случайността, без да изгуби разума си. А когато се подхожда тъй към случайното, то е от помощ.

На сърце ми е да повторя: макар и не буквално, стоял съм на въртележката, завъртяна от сексуалната фантазия, за да се спре в положението пред което е посоката, в която тръгвайки, не без недоверие, все пак открих любовта.

Сигурен съм, че чувството е познато на повечето от които ме дочетоха.