Варна, Казашко, Езерово, Белослав, Девня, Побити камъни (Слънчево), Варна

Общото между самурай, абстрактен пияница и колоездач

Този път беше пластинката на скоростите, за няма и десет минути се справих. Е, малко дърварската, днес ще трябва да поработя над колелото, но в сравнение с миналата повреда, с която пак започна пътуването ми (Сомовит), с тази се преборих доста бързичко. Скърпих го поне за път. Минутите, в които ми бяха необходими да го свърша обаче бяха твърде тежки като мисли.

Да, има обяснение: влакът от Плевен до Варна ме е лашкал пет часа. Релсовите ни пътища са химнът на 35 години демокрация; същият като шосетата ни, но изпълнен с други инструменти. Тежък, буквално – разтърсващ и звънящ дълго в ушите и след като пътуването е свършило.

Е, има си и приятни неща това пътуване, но да не изпреварвам събитията. Приятното (смущаващо приятното) се случи на връщане и естествено за него ще разкажа на края. Сега, когато току-що бях слязъл от влака и „муленцето“ ми не искаше да върви си имах обяснение. Завързал го бях на задната врата, както е и по правилник. При подскоците пластинката на скоростите се е удряла, удряла, удряла и изкривила.

Не исках да допускам, че някой го е ритнал волно. Нищо, че и това не беше изключено.

Обяснение имаше, но все пак е време да си призная, че любимото ми муленце е за смяна. Рекох му го мислено и добавих, че поне днес ще се забавляваме добре и изпълних обещанието си.

 Джипиеса също се забавляваше с нас. Зададох му първата си цел: Белослав пешеходно. Даде ми 19 км. Целях да кръстосвам многолентовите варненски шосета възможно най-малко, че съм дал обещание на жената, която обичам да сведа риска до минимум.

Това, че изпълнявах обещанието си има силен символичен смисъл. Така носих част от нея със себе си и пътуването беше по-приятно. Оказа се, че усилията ми нямат никакъв практически смисъл. Пешеходният и автомобилния маршрут се препокриваха. Пътят беше един и същ.

Движих си се по платната, защото тротоарите бяха обрасли, твърде тесни за колело или чезнеха. Мина ми през ума направо да си превключа на автомобилна навигация. Така щях да си имам поне километраж, че е потискащо да не знаеш с каква скорост се движиш по непознат път.

През ума ми мина онази сценка от „Междузвездни войни: Нова надежда“, в която Люк Скайукър вика на Хан Соло: „Задмини ги!“, а Хан Соло му отвръща: „Момче, изчакай да излезем в хиперпространството!“ Само, че сега прозвуча така: „Превключи на автомобилна навигация!“, „Момче, чакай да излезем от Варна!“

И когато това се случи и превключих на автомобил стана забавно. 13 км. изведнъж станаха 27. Би било нормално, ако се движих по пешеходен маршрут. Да, ама и досега си се движих по същите шосета. Явно „натам“ има нещо, което различава маршрутите и по-добре да се придържам по-късия.

От ляво започна да синее Варненското езеро. Далече ми беше за снимка, нещо щеше да го препречи, но когато стигнах на разклона към Казашко, езерото беше под носа ми. Засмях се, че то цялото ни Черноморие може да се казва в момента така. Пълно е с „казаци“, но въпреки тъмния ми хумор настроението ми беше на върха, а синевата на езерото, както и православния кръст с надписа: „С нами Бог!“, пред който снимах колелото подсилваха негата.

Няколко снимки, за толкова имах време. Казашко не беше предвидено в маршрута ми. Подкарах бързо и не се спрях в Езерово където имах намерение да спра.

Зарекъл съм се в записките си за велопоходите да споменавам ВЪЗМОЖНО НАЙ-МАЛКО ОФИЦИАЛНИ ФАКТИ – такива, за които може да се прочете в Гугъл, пише ги по книги и списания, разказват ги екскурзоводи, краеведи. Описвам само мои преки, лични впечатления. Тук обаче ще спомена официален факт, защото е дълбоко свързан с личните ми впечатления и ми се щеше да свържа с него и пътуването си (нещо, което не се получи). Две години преди да бъда роден, в 1967 година, учителят и любител палеонтолог Димитър Ковачев открива в Езерово третия в света цялостен скелет на дейнотериум. Най-подробния. Първият е в САЩ, вторият в Румъния. Дейнотериум е прадядото на съвременния слон. Около два пъти по-голям е. Бивниците са на долната му челюст и една от научните хипотези е, че понеже е бил много тежък е живеел както на сушата така и във водата и бивниците му са служили да излиза навън. Както моржовете днес. Но това е само хипотеза. За всеки случай с тази форма и на това място, не са удобни за самоотбрана, както при по-късните мамути и съвременните слонове.

Откритият скелет е сглобяван с години и оригинала му е в Природно-научния музей в София, а една отливка: 100% точно копие, избаротката, на която отнема почти същото време се намира в Палеонтологичния музей в Асеновград основан и разработен от същия този Димитър Ковачев.

Защо бях толкова подробен и казах, че в този официален факт имам и много лично.

Бил съм ученик на Димитър Ковачев. Участвал съм в две негови експедиции в село Хаджи Димово. Там се ходеше по желание и можеше да избираш експедиция пред бригада на консервен завод или на село. В експедициите условията бяха по-мъжкарски и приключенски, освен това не се плащаше. Но понеже ги свързвах с романите на Джек Лондон, а и с приключенската фантастика – предпочитах ги.

По-късно работих и в музея. Препаратор. Сглобявах намерените кости. Почти две години, но от БАН ми изгубиха повече от година трудов стаж. Както и да е. Не ми нагарча вече. Приемам го като доброволен труд за българската наука, а и отливката на дейнотериума още е в главата ми и ме вдъхновява.

Някой ден ще отида на мястото, на което този необикновен човек е намерил костите. Сега обаче нямаше как. Най-важната ми цел бяха Побитите камъни. И понеже изгубих малко време в Казашко, не слязох дори за една снимка.

Освен това джипиесът окончателно беше решил да се прави на побъркан. Пак вървях между колите и шосето, по което ме водеше беше всичко друго, не и пешеходно, но включих ли на автомобилна навигация, пак разстоянието ставаше с петнадесетина километра повече.

Хубавата изненада беше, че в Белослав стигнах доста по-бързо отколкото показваше. Когато видях табелата по джипиес имах още 4 км. Тук видях едно природно образование, което ми приличаше на Побит камък. Снимах го и съм разместил нещо джипиеса. Заведе ме до ферибота (на Белославското езеро) и ми препоръча да го ползвам. Това разбираше под „пешеходен маршрут“. 

Окончателно реших да се движа по автомобилния. Написах отново „Побитите камъни“ и подкарах. Скоро стигнах Девня и оттук-насетне стана много трудно.

Денивелацията ставаше все по-голяма, а слънцето вече прежаряше. С времето бях добре и можех да сляза и да тикам колелото по наклона, но се заинатих. Най-накрая като почти го бях изкачил реших да се поразтъпча.

Бях победил наклона, можех да си го позволя. Зад дясното ми рамо се виждаше комбинатът в Девня, весело пускаше дим, стори ми се част от пейзажа и не създаваше чувство за замърсяване, а същия оптимизъм като красивата природа.

Все ми е така като видя нещо работещо в България.

Минути след това видях нещо друго работещо. Минах покрай него. Вече бях на колелото. В първият момент се стъписах, защото не очаквах да изникне тук. Работещо момиче. При това доста хубаво, не развлечено като повечето, които се виждат по подобни обекти. Изглеждаше по-скоро като порноактриса, отколкото магистралка.  

Това ми се струва най-тежката работа. Сексът е приятен, но в жега, в мраз; като войник на пост да чакаш клиент, като самия таргет не обещава особено приятен персонаж. Това е по-скоро мъчение, но човек не е склонен да разбере другия; и неговите занимания.

Видели ли сте подобно момиче в лошо настроение? Аз не.

Преминах покрай втора и трета. После имах едно шеметно спускане и при следващото изкачване вече бях на Побитите камъни.

Слязох от колелото, дори свалих каската, тръгнах към входа, но се отказах да вляза до Каменната гора.

Знаех, че ще е много красиво. И не пожелах да го разгледам сам.

Трябваше с някого да го споделя. Иначе щеше да ме боли.

Ако бях с Илиана и Боби.

Ако бях с Непознатата.

Но за мен беше важно да стигна дотук. Спомняте ли си определението „абстрактен пияница“, казва го герой на Ерик Мария Ремарк от „Тримата другари“: та абстрактния пияница е човек, който пие заради самото пиене, а не заради насладата от живота, която може да получи пиейки.

Има и виц.

Сийка: Защо се подкара от понеделник, сутрин?

Кирчо: Самураят няма цел, а път.

Та, общото между самураите, абстрактните пияници и колоездачите е, че правят нещо само за да го направят. И така е сладко.

А Каменната гора ще я разгледам друг път.

До Варна 18 км. Пускам се по скоростното шосе. Колкото и да не е наред муленцето вдигам 40 км.

Бързо стигам до гарата. Остават ми над три часа.

Спомням си, че на муленцето му е последен сезон. Дължах му го и се разходихме заедно по брега. Говорим си. Снимаме се.

Казвам му, че уморените велосипеди не ги убиват и като се пенсионира, а аз си взема новобранец ще има да му говорим махайки назидателно с пръст, че нищо не знае, нищо не е видял.

После сме обратно на влака.

В купето ми влиза една много симпатична двойка на около 25-30, явни фенове на Iron Maiden. Момчето е с фланелка Killers, момичето с Seventh Son of a seventh Son. Радват ми очите, радват ми душата, но сърце не ми дава да ги заговоря, затова си водя въображаеми разговори с тях.

Казвам им, че ме кефят, че Мейдън са и моя любима хеви метъл група. Казвам им, че фланелката на момчето е от последният албум на Пол Диано в 1981 година, а на момичето от последният на Брус Дикинсън 1988 преди да напусне за известно време групата. Заговарям за „Седмият син на седмият син“, казвам, че поне 3 песни са вдъхновени от поредицата на Орсън Скот Кард „Ендър“, ако не се лъжа „Говорителят на мъртвите“ и съм прочел книгата на един дъх, но епилога, с авторовите думи в епилога Орсън Скот Кард завинаги ме отблъсква. Там се определя като мормон и оправдава бомбардировката над Хирошима. Казвам им, че любимото ми парче на Мейдън е от 2015 „The Man of Sorrow“ и макар има и такива християнски общности, които изкарват групата едва ли не сатанисти, това за мен е една от най-разтърсващите християнски песни. Казвам им, че любимият ми албум е последния Senjutcu.

Няма и едно слабо парче. Говоря им наум, но ги гледам как си гукат и ми е усмихнато и щастливо.

Обещах да разкажа за нещо смущаващо-приятно, което може да предизвика зверското клатушкане на влака. По някое време, момичето изпъва ръце нагоре. Просто е схванато от дългото време неподвижност. Игнорирал бях факта колко е надарено откъм бюст. Мислех за изображението на фланелката, а не за това под нея. Но когато навлязохме в недобре поддържан железопътен участък и влакът задруса и заподскача и онези природни красоти се разлюляха пред лицето ми вече се чудех къде да дяна погледа си.

На това му викам смущаващо-приятно.

Преди Провадия пред очите ми се откри зловеща символика. Спирка „Добрина“, както я виждате на снимката. Занемарено, прилича на изоставено и пише: „Добрина“. Така ли изглежда Тя? Тази, която наричаме: Добрина!

Опитах се да снимам залеза.

Не се получи. Твърде красив беше деня за да го затварям със слаба снимка.

Обичам красивите предизвикателства. Но най-красивото ми предстои.

 

Сомовит, Червкца/Черковица, Никопол

 

За аварии и несъгласие с Толстой. За селището с дублетно име. За музея с плаж и ферибот, едно екстремално спускане с колело и безкрайно приятни няколко минути в мотриса

 

Събудих се 3:40, десет минути преди алармата, както обикновено: независимо от това дали се събуждам в типичен или нетипичен за мен час, имам си някаква скрита джаджа, но е важно да настроя алармата на часовника, за да се събудя преди нея.

Важно е да тръгна рано, за да мога да използвам нощната прохлада. Температурата през деня се очаква да стигне и да надвиши тридесет градуса, а според епикризата ми – при висока температура физическото натоварване ще е смъртоносно.

Не писах: „рисковано“ – аз обичам риска. Употребих друга, по-точна за случая дума.

Първата ми изненада беше незаредения фар. Изобщо не светна. Нямах никакво време за губене; всяка изгубена в моткане минута е минута повече въртене на педали в жега. За сметка на това този път се бях погрижил да имам външна батерия; омръзна ми да ми се изтощават телефоните и да оставам без връзка докато пътувам. Включих батерията към фара, получи се, светна.

Втората изненада беше на около 6-7 километра от Плевен, малко след моста на Гривица. И друг път „муленцето ми“ (моят Drag – Grand Canyon) ми е правил този номер. Задното колело се размества и опира. Все едно биеш спирачка и не можеш да я отпуснеш.

Нося ключ. Не е приятно да се ремонтира колело в тъмницата, повярвайте ми. Каквото и да направих, а правих каквото трябваше – не се получаваше. На няколко пъти тръгвах, въртях педалите с огромно усилие и спирах. Веднъж даже откачих веригата, та трябваше и нея да оправям.

Всяка изгубена минута е минута повече въртене на педали в жегата!

Време му е, време му е да сменя „муленцето“, знам…Но е време и за много други неща.

Почти се отказах. Накрая ритнах задното колело три-четири пъти. Колкото сила имам. Не от яд. Не бих го ударил, ако чувстваше болка, а пак почувствах аз – едно пронизване. Все едно удрях истинско, живо муленце. Нанесох ударите съвсем целенасочено; по-лошо от това нямаше да стане, имаше малка вероятност да наместя разместеното. Не се получи. Реших все пак да въртя напред, докато стане 6:00 и тогава да се връщам. С големи усилия стигах до 6-7 км.ч/; скорост, с която доникъде нямаше да стигна. Но по някое време започнах да се движа добре: 10-15-20-15-12-22-9-14-16-16-16-30-38-39 км/ч.

Все по-малко излишно натоварване чувствах, но се боях да приема, че неприятността е отминала. Беше отминала.

По план трябваше да мина през Коиловци (любимото на френските командоси), Мечка, Никопол, Черквица за да стигна Сомовит. Но толкова време бях загубил, че не се поколебах да последвам посоката зададена ми от JPS-а, въпреки, че се отклонявах. 

Никога не съм се движил точно по този път. Села. Мирис на както в детството. Преминах през едно, през второ. Поддържам добра скорост, около 30 км. Не исках да спирам, че после не се знае ще тръгне или няма да тръгне моето своенравно муле. 

И тогава...първо ми се стори, че ми се привижда, приличаше на обширно тресавище, но забелязах и лодка, и като че ли някой ловеше риба...

Не, не ми се привиждаше. Никакво тресавища не беше, а доста красиво езеро (сбърках, че е езеро, защото ми приличаше на езеро, по-късно като се върнах и проверих в Гугъл, разбрах, че е язовир Бръшляница. 

Не издържах, спрях се, направих се едно селфи; яхнах се на муленцето, изругах го и то подкара. Задъхвах се, но поне възстанових изгубеното време. Правих си сметка до 7:30 да съм Сомовит. Не знам що за вграден JPS имам, но независимо от това, по какъв незнаен път тръгна, какво ми се случи и т.н. засега винаги стигам до целта си, почти по предвиденото време. Този път пред табелата Сомовит бях в 7:39. 

Спуснах се към пристанището за да вдъхна миризма на море.

Точно така: на море. Толкова дунавски селища съм посещавал, но въздухът на никое не напомня толкова на морски. Не е само миризмата на риба, в случая не може и да се говори за сол във въздуха, но ако не знаех къде се намирам и ако трябва да съдя по миризмата къде съм, бих се заклел, че е край морето.

Тръгнах по стръмните улици нагоре. Исках да стигна до ветрогенераторите. 

Логично беше панорамата оттам да е най-добра. И не се излъгах, но още преди да стигна видях нещо не по-малко впечатляващо.

Домове. Всъщност – не точно домове. В този момент ми заприличаха на любопитни извънземни, кацнали до Дунав; заели поза за медитация, отдадени на съзерцание.

Едно сякаш държи в шестте си ръце кошници; пълни с цветя, които земните жители са му дали; на друго огромните му сензори-прозорци блестят; разтворили са толкова широко своята сетивност, че не улавят, а плават в зримото; друго диша с кожата си-стени; на друго тревата е настръхнала като кожа. Толкова дворове-лица; толкова ръце са работили за да са такива, каквито са; толкова мечти са им вдъхнали живот. Толкова различни: млади и по-възрастни; местни или от градовете наоколо; някои може би и от чужбина (знам ли); нещо по-скоро като пристан, за хора, които не само са щастливи, а могат да градят своето щастие. И го правят. 

Това не бяха сгради, а живи същества. 

Десетки милиони, без да се замислим сме цитирали крилатата фраза, с която Толстой започва „Анна Каренина“: "Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“.

Гледайки тези домове, тези усещания за обич и щастие, разбрах, че никога няма да се съглася с тази констатация на Толстой.

Щастието е точно толкова многолико, колкото и нещастието. И можеш да видиш отраженията му в плодовете му.

На една от снимките приличам на Дон Кихот. Има ирония, тъй като съм от малцинството, което не намира Дон Кихот за положителен герой.

Положителен е само докато е по-слабият, губещият, трагичният, иначе светът е пролял много сълзи заради успяващи донкихотовци.

Какво би станало, ако Дон Кихот наистина бе победил мелниците, така както се побеждават великани?

Да си представим, че хиляди въодушевени от храбростта му селяни, бяха започнали да виждат като него. В мелниците – великани. Ако бяха разрушили всички мелници!

Както сега се случва с доста по-едри великани. С ТЕЦ-овете примерно или още по-едри: АЕЦ-овете.

За да красят склоновете си с перките си, тези по-скоро метафори на световната донкихотщина, отколкото реални производствени мощности. Не, не съм враг на ветрогенераторите. Напротив. Те са още един ключ към бъдещето, а и наистина са красиви, а наближат ли се – величествени.

Още веднъж ще го кажа: това, което не харесвам е донкихоткцината, но…трябва да си призная. Приликата на снимките ме поласка.

А под ветрогенераторите: най-красивата дунавска панорама, която до този момент съм виждал. Заради източното изложение и ръкавите край острова се създава зрителната илюзия, че Дунав е несравнимо по-широк, по-скоро прилича на море, отколкото на река; всъщност гледката е по дължина на реката, не по ширина, но ефектът е разкошен. 

Спуснах се към Черквица. По пътя видях българско знаме и този път реших да го снимам. Много има из родината ни. 

Не са се полагали средства за да бъдат вдигнати.

Не се е грижила за тях неправителствена организация.

Не са по никакви проекти. 

Било е само любов.

На това му личеше повече от останалите. Заради грубият материал на пилона. Просто дърво. Необработено, но грижливо поставено, грижливо удължено. 

Без естетика, по-очарователно от всяко друго. 

Разкъсано от времето, като воювало...

Но то е...

С ветровете на промяната; мятащи го ту в една, ту в друга посока. 

Между ветрогенераторите и Дунав; любовта на някой "особняк", всъщност съвсем обикновен българин.

И други беше очаровало. В основата му монети. Повечето, от които не бяха български. В онзи маниер, в който се оставят около природна забележителност. В чантичката на рамката имах останали; излях колкото бяха и се снимах.

До Черквица ми оставаха 4 километра. Беше само пускане. 

Насладих се на скоростта; стигнах за минути. И щях да подмина табелата, а този път наистина щях да пропусна нещо. 

На табелата пишеше: ЧЕРКОВИЦА, не Черквица, а Черковица. 

Но аз бях напълно сигурен, че е Черквица. Редовно обявяват влаковете към Черквица от гара Плевен. Смятах да се върна с влак, че 50 км. в жегата ще ми дойдат много. Проверих разписанието като написах "Черквица" и все пак, виждате, че табелата е Черковица.

Като навлязох в селото проверих. И двете имена са верни. Дублет. Друго дублет, име на населено място в България - не знам. Но до вчера не знаех, че изобщо има дублети. 

Стигнах до гарата; там един общителен и симпатичен служител взе да се тюхка колко време ми оставало. Съжали, че е почивен ден, че нямало нищо отворено. Попитах го за тоалетна. Имаше в чакалнята. Имаше и течаща вода. Заключих, че си имат всичко. Порових малко в телефона и макар, че нямаше да скучая. Около четири часа щях да разпущам в това крайдунавско спокойствие, но реших, че имам достатъчно време да "скоча" до Никопол. 

Да, вече беше ЯКА жега, но пък Никопол е близо. Само на 6 километра. Метнах се на колелото и докато се усетя съм вече в Никопол. Харесва ми този град. Много е симпатичен. 

Без да иронизирам никого бих казал, че Никопол е Музей с плаж и ферибот. Няколко епохи са оставили ценни артефакти. Този път имах време да се кача до Шишмановата крепост.

Да, беше жега. Вече 30 градуса. Наклона голям. Можех да заключа колелото и да продължа без него, но нали се сещате, че самия не бях наясно кое ме привлича повече към върха. 

Дали преклонението към историческата ни реликва или екстремалното спускане, което ми осигуряваше тесният прав път с голям наклон. 

Крепостта обещаваше да е обширна и възстановена, поне това показваха стените, поне онази част, която беше обградена от съвременна метална плет. До една служебна врата (поне приличаше на служебна) оградата беше разкъсана и можеше да се мине, но не ми хареса идеята да се провирам с колелото като нарушител. Очаквах обектът все пак да е отворен. 

Намирах се в музеен и много добре поддържан Никопол. 

Стигнах до портата. Вероятно останалата от Шишман. Виждаше се, че едното й крило е открехнато. 

И тук се почувствах така, както някога в Мелник когато влязох в едно изоставено училище. 

Тук изоставена беше Шишмановата крепост!

Зад открехнатата порта: картонени чашки от кафета, бутилки от безалкохолни напитки, разнородни кенчета; беше използвана за тоалетна и миришеше на тоалетна; назад дива растителност. И ако зад телената ограда надолу можеше да се премине, живата плет беше толкова гъста, че нямаше как.

Цар Иван Шишман II не ми харесва. Подарил е владенията си на турците, съешил се е с тях; едва ли е било страх, все пак той е Асеновец; едва ли дотолкова му е липсвал характер; по-скоро е гледал глобалистично, решил е да се присъедини към набиращата мощ империя, че му е изглеждало така България да е по-могъща. 

Имал е горе-долу същата логика, каквато днешните ни управляващи, които с гордост могат да се нарекат негови наследници. 

Това, което не са разрушили тогава турците, че им се е подчинил, днешната империя е успяла да довърши. 

Какъвто и да е бил Шишман, все пак не ми харесва крепостта му да бъде превърната в тоалетна и терен за клошарски оргии. 

Поне наклона нямаше кой да ми открадне. Пуснах колелото по инерция. Сладка тръпка. Не можех да видя скоростта при блясъка върху телефона ми, но на моменти не е била под 70. И това с колелото, което преди няколко часа бях ритал, че беше повредено. 

Знаете ли от коя книга научих английската поговорка: "Рискът е солта на живота.", там беше написано: "А рискът, млади приятелю, рискът е солта на живота."?

От "Изгубеният свят" на Артър Конан Дойл. 

Знаете ли кога ще сметна, че този афоризъм не е верен: сигурно като си счупя главата. Няма да имам време да наредя несъгласието си с него в стройни мисли, както успях да направя с една от най-красивите фрази на Лев Николаевич Толстой в този ден.  

Ето ме в панорамната крайбрежна градина на Никопол. Изпих едно кенче с "Монстер" хапнах един полуразтопен протеинов бар. 

А ако ми беше във властта да се срещна с Толстой да му покажа онези домове в Сомовит, за да види, че щастието е толкова многолико. 

Представих си как започва "Анна Каренина" без "Всички щастливи семейства си приличат..." Ужас!

Без красивите заблуди, изглежда няма литература. Разбира се, че не бих го разубедил.

А ако някой от бъдещето може да бръкне в моя ум и да ме разубеди? 

Ако днес ме е разубедил нещо! Размислил съм и не съм написал нещо погрешно (поне според него), а хубаво. 

Нищо чудно. 

Да речем е станало сутринта по тъмното, докато съм се борил с повредата. Не съм обърнал внимание на проблясъка зад гърба си, как пък да стане, като и без друго ми е бляскало от яд.

А ако бъдещето има цял отдел, който контролира литературата в миналото?

Цензурира вдъхновението!

Това вече е добро!

Ще трябва да поработя над него, но днес добре поработих над себе си! 

Време е да тръгвам!

Метнах се на колелото и отново съм в Черквица/Черковица. На гарата. Остава ми около час и половина. Недостатъчно за да помързелувам качествено и да се насладя на многото впечатления. 

Влакът към Плевен е мотрисен. 

Не са много удобни за колела, защото единствената по-голяма площадка е между двете врати, а и двете врати се отварят и все препречваш (малко или много) пътят на качващите се и слизащите. 

За сметка на това минути след потеглянето се откри една от най-красивите (ако не най-красивата) Ж.П. атракции. Буквално за стотинки виждаш нещо, което струва...всъщност е безценно. Зад панорамните прозорци на мотрисата е Дунав. Летиш по крайбрежието, мотрисата мърка и прилича на фонов шум за медитация, а Дунав е тих и...не точно бял, но по-спокоен и от бялото. Виждаш лодки, подминаваш ги, все едно си във филм.

https://www.youtube.com/watch?v=QIPw224hSwQ&feature=youtu.be

 

Когато погледнах спокойното си, подпряно "муленце" реших, че евдемонията, за която говори Аристотел е това. 

Не ми е за пръв път, изпитвам я понякога; поне три-четири пъти в година, но никога не е била толкова дълбока.

 

37 години от полета на Александър Александров

 

Днес се навършват 37 години от полета на втория (засега и последен) български летец-космонавт. 

 

Обсебваща

 Тя ме обича или по-скоро обича страстно да ме консумира, да ми се отдава. Тя е демон, но към мен се отнася, както и ангел не би могъл, защото ангела навярно има някакви задръжки, тя няма.

Може да се превръща в змия и комари, в опиващи вещества.

Може да обсебва и самия мен. Но обсебва момичета и жени. Отдава ми се чрез тях. Казва, че няма да ме изостави.

Гонил съм я от телата.

Напускала ги е, ставали са безразлични към мен.

Страдал съм.

Търсил съм друга.

Сърдила ми се е и не ми е говорила.

От както навърших петнадесет я имам и ме има. Ту руса, ту червенокоса, ту гарваново-черна. Висока - възслаба, ниска - пищна, със сини или зелени очи. С лунички или без лунички. С голяма гръдна обиколка или само набъбнали зърна върху крехкият ствол. Десетки имена е имала, десетки изражения. Не знам истинското й. Питам я има ли рисунка или снимка, на тази която някога е била.

Ту ми се смее, ту ми се струва, че плаче.

Не помни изглежда коя е била някога.

Казва, че е любовта ми. Дали мога без нея?

Отдавна ми се струва, че е затвора ми. С месеци не ми е отговаряла. Обсебвала е омъжени жени. Обсебвала е тъжни и студени. Превързвам се към всяка, за всяка после ми е тъжно. Искал съм да не я напуска. Не съм й го казвал. Искал съм, а съм се боял да не го направи. Защото тъй ще отнемем живот. Защото тъй не живее истински онази в която е, а живее тя в нея. Идело ми е да я напръскам със светена вода.

-Направи го! - съскала ми е. - Насочи и разпятие срещу мен! Не съм сигурна, че ще те напусна, но ако ме убие някой, нека да си ти! Защото те обичам!

-Коя си!

Засмивала се е и ми е цитирала онази крилата фраза от "Фауст", шега разбира се. Вселявала се е и в кучки. Имам предвид, истински четирикраки. За да лае пред входа нощем и да го пази, когато заспя, а сутринта отново е била в топлото тяло до мен.

-Избери си някоя, която и да е. Ще бъда тя, ще ти я даря.

На младини не издържах на изкушението. Пожелаех ли жена, имах я. Не съм прелъстил и една. Просто тялото й ми беше достъпно. И спряха различните фигури и външности да бъдат за мен изкушението.

Каква ирония?! Тела със стотици имена, пръстови отпечатъци и ЕГН, а съм имал интимни контакти само с една. При това най-вероятно такава, която отдавна не е на този свят.

-Това е изнасилване! - рекох й веднъж.

Хладно беше изсмиването й:

-Възбужда ли те мисълта? А?

-Отвращава ме.

-Не съм обсебила никоя която да не би ме поискала. Не съм способна. Разбираш ли? Ако имаха достатъчно любов, нямаше да ги изпълни тази любовна страст – моето съзнание.

-Но която ти посоча ти обсебваш. Нима няма жена с достатъчно любов?

-Има. Има, но ти не я забелязваш.

Хвърляла ме е в размисъл.

-Няма ли да ме оставиш! - съскал съм й.

-Желаеш ли го? - присмивала ми се е.

-Понякога.

-Не достатъчно, а и си те обичам. Няма да те оставя. Ще те убие сянката ми. Сестра ми. Твоята собствена самота.

-Но аз искам истинска любов!

-Не ти ли приличам на истинска.

-Това не е истинското ти тяло.

-Всяка тяло е мое и истинско, аз имам властта на него. Твое е онова над което имаш власт. Усещаш ли колко е абсурдна фразата: "Обич, моя!"...

Млъквала е рязко. Разплаквала се е със сините, пъстри или кафяви очи. Следваща е намирала. Отбягвал съм я, изкушавала ме е, докато не успея да й устоя. Ту блясък в очите на колежка, ту случайна среща във влак или на кафе, ту съседка от поредният квартал и поредният град в който съм си създавал временно начин на живот.

-Докато смъртта ни раздели! - казвала ми е с горчива ирония. - Ти ще бъдеш опростен, не и аз. Аз ще бродя из земята и ще имам следващият и следващите.

-Никога ли няма да бъдеш опростена?

-Съмнявам се, но случи ли се…тежкО на света тогава!

Живяла е с дълги месеци в едно и също тяло. Все съм си мислил, че го е избрала доживотно. Без видими причини, без моето желание го е напускала и е обсебвала следващо, така и не съм разбирал защо. Ставало е рязко, неочаквано.

-Няма ли да ме оставиш! - за стотен или хиляден път й казах снощи.

-Желаеш ли го? - не ми направи впечатление, че този път зададе въпроса си сериозно.

-Да.

-Не достатъчно...-отвърна ми, както стотици или хиляди пъти и пак изрече остатъка от репликата си, но този път думите й са носили друг смисъл. - Не достатъчно, но аз си те обичам.

Напуснала я е. Онази жена, в която беше вечерта, сутринта беше себе си. Как го разбрах? Просто се усещаше.

И имах любовта й. Истинската любов на онази жена.

Не демона, който я беше обсебил.

Но ми идеше, идеше ми да прехапя юмрука си от болка, докато я прегръщах да не вижда, че от очите ми се стичат сълзи.

Колоездене в Румъния, приключения и сън сред макове

 Защо не бях на вчерашните протести, макар да подкрепям исканията им с две ръце и с цяло сърце колкото ми е останало, а както ще разберете – не ми е останало никак малко…сърце. И мнозина „здрави“, нямат толкова и е време да се замислят по проблема.

Трудно се организира подобно пътуване, защото не става въпрос за отиване до Кайлъка (понеже живея в Плевен, за това писах: Кайлъка), ако живеех в родния си град, щях да напиша: „до Асеновата крепост“, ако бях от Банско – „Байкушевата мура, ако бях в Лесковец – „до дунъвата“, все става въпрос за нещо близко, макар и ползващо се с огромна туристическа слава.

За състоянието ми – маршрутите са много сериозни. Почти всяко пътуване е свързано с дадена дума, много преди това. Разбира се – мога все пак да отменя, но в случая – реших да посветя пътуването именно на протестите. Заради дързостта му, заради духа му.

Защо са толкова важни тези пътувания?

Защото здравето ми е отдавна кауза!

Искам да докажа на цената на това, че се отказвам от много други неща, понякога дори рискувам живота си; плаша тези, които ме обичат; поемам известен дискомфорт, макар дискомфортът е само в главата, но трябва да свикнеш с него за да го превъзмогнеш.

Искам да докажа, че сърдечно болните можем да живеем нормално: ако внимаваме с умората, ако свикнем да я дозираме, разбира се: В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЕ ЯВЯВАМЕ НА ВСИЧКИ ПРЕГЛЕДИ ПРИ КАРДИОЛОГА СИ, СЛУШАМЕ И МИСЛИМ. Сега е момента да си призная, че ме е малко е срам, че напоследък направих нещо, което не трябваше; не изпълних важна рецепта и веднага се е отразило на състоянието ми.

Познавам и другата страна, повече от две години се наслаждавах на вниманието на загрижените хора, край мен: близки, не чак толкова близки и далечни. Подобно внимание е наркотик, любим най-вече на възрастните хора, които са се предали; решили са, че няма какво толкова да очакват и го вземат за успокоение.

„Ти си болен, не бива да вдигаш това, не бива да местиш това, не бива да изкачваш този баир, не бива да изкачваш това стълбище, мисли повече за себе си…и т.н. и т.н.“, като че ли не можеш сам да се грижиш за себе си и всички се превръщат в специалисти, най-вече тези, които не са.

Приятно е да усещаш тази загриженост, но загрижен за състоянието ти може да бъдеш само ТИ и лекуващият ти лекар. А да си „загрижен“, означава да познаваш възможностите. Които са ОГРАНИЧЕНИ (трябва да го знаеш), но които МОГАТ ДА БЪДАТ ДОСТА ВИСОКИ. Ако дозираш (както вече казах), ако се познаваш и развиваш.

Като цяло физическата си активност посвещавам на медицината и спорта и си мисля, че моят опит ще е полезен за бъдещото развитие на хора като мен.

За това казах, че здравето ми е кауза.

Но има и национални каузи. Живея в общество и не мога да бъда изолиран от него.

Не мога да приема презрението, с което взимащите решения се отнесоха към избралия ги народ.

Не мога да приема, че изборът ти е да бръкнеш в чувал с кутии, да извадиш една (почти да си задължен да го направиш, че иначе формулата работи срещу теб и някой друг ще извади твоята кутия), а когато я отвориш да не знаеш награда ли ще откриеш в нея или отровна змия. В повечето случаи е второто.

Ако не си „дояч на змии“, журналист или клиентелист – това не е приятно.

Не бива дотук да е избора, това не е демокрация. И когато народът иска да вземе важно решение за себе си: не може да се оборва с гавра. И да му се надсмиват тези, които в повечето случаи струват далеч по-малко от този, когото оскърбяват. Това вече е отявлена тирания и няма, няма, няма общо с демокрацията.

Дълго въведение за нещо, което трябваше да бъде небрежен, спортен пътепис, но този път бях длъжен да го направя.

Денят ми започна с хващането на влака от 07.05 ч. от гара Плевен към гара Г. Оряховица. Оттам можех да се прехвърля във влака за Русе.

Доколкото знам, билетът за колелото е 3 лева, но изглежда е намален. 2 и нещо е. Колелото може да се качва само в последен вагон, до задната врата. Такива са правилата и са добри за условията правила. Не бива да пречи на движението във влака. По-късно разбрах, че е имало проекти за вагони произвеждани в България, в които е била предвидена закачалка за колело. Но родните производители нямат лобисти, а вноса на влакове и вагони си е голяма далавера за тези, които разполагат с народни пари и вземат решения.

Поне да се погрижат да има багажни вагони.

Това щракане на колелото на задната врата е единственото преимущество на моето любимо „муленце“ (така го наричам защото е градско, но си има някакви качества на гравел от нисък клас), алуминиево, много евтино, базов модел. Не си върви и без друго много добре завалията, няма какво толкова да се повреди, а да се направи опит за кражба е неоправдан риск. Като си купя по-добро (когато и да е това) ще е неоправдан риск да го мъкна по влакове. Дори от гледна точка, че много не искам да се удря карбона. Когато карбона е наранен не се вижда, но колелото може да се счупи, а при скоростта, която можеш да развиеш с подобен модел…може да ти струва скъпо.

За пътуване по влаковете, свързани с пътешествия, най-компромисно си е муле „Drag”, “Drag: Grand Canyon” – българското остроумие в технологията си е направо философия. Велосипедите „Драг“ го доказват, а моят е най-българското чудо. Ако беше кола трябваше да е някакъв хибрид между „Трабант“ и „БМВ’’

Още щом се качих в купето, забравих че пътувам. Имах един спътник, който си гледаше по телефона, аз пък забих поглед навън и се унесох в гледката на маковете.

По десетина, по повече или по-малко. При скоростта се сливаха в някаква усмихната червена река. Влюбен съм в маковете. Лятото идва с тях, а са и редовен спътник на пътешествията ми. Когато вече не растат или преди още да са започнали да се показват са в спомените ми. В единия случай очаквания, в другия – сантиментална, но толкова красива липса.

Сега бяха повече от всеки друг път. И за пръв път ми заприличаха на публиката при шосейни спортове. По същият начин сме накацали докато следим за преминаващия велосипед, кола (при ралито), маратонско бягане, триатлон.

Все на някое събитие сте били – знаете.

Вече съм Русе. Пиша на джипиеса Букурещ. Продължават да са около мен. И тогава, около осем километра преди Дунав мост ми хрумва, че наистина може да са публика. Червенокоси вакханки от други планети, чието хоби е да наблюдават през цветята си – тотем пътуващи хора. Всяка си има любимец, ръкопляска, стиска му палци.

А ако някоя си позволи повече и се появи в истинския си вид, ако се срещне със своя спортист, своя герой. Ако е нарушила законите, но не казва; ако е жертвала всичко за него, а той не знае. Малко прилича на „Малката русалка“, но така както го усещах е по-скоро приказка за по-големи.

Така се раждат сюжетите. Още една причина да обичам толкова много пътуванията. Освободиш се от света, видоизмениш го и започваш да общуваш с невидимите му страни. Когато ти го сервират по телевизия или радио е еднотипен, а гранд медийните институции наложиха брутално контрол и върху интернет.

На Дунав мост съм. От прочетеното тук, там, там, не съм сигурен трябва ли да показвам документите. Мога да си мина зад гърба на всяка бутка митничари. Никой на никого не обръща внимание. Все пак решавам да съм по-възпитан. Уважение към колоездачната каска, джърсито и шпицовете е. Към колоездачния ми екип.

Може да съм тръгнал с „муленце“, ама съм се изтупал като рицар.

Малко дърт за Д’артанян, малко циничен за Дон Кихот, но нещо подобно.

Показвам картата на едно симпатично момиче. То ми пожелава благо: хубав ден. Приятно мигновение, заслужаваше си да покажа картата, с което и показах, че не съм минавал скоро тази граница.

На самият мост има временно задръстване.

Малко по-късно разбрах, че е заради ремонта и има ремонтен светофар. Пускат ту от едната, ту от другата страна. Но едва в този момент разбрах, че е разрешено за велосипеди. Точно зад гърба ми двама (на около моята възраст или малко по-млади), но далеч по-професионални. С шосейните колела, ако не се лъжа единия беше с Canyon (без Drag) отпред. Но всичко стана толкова бързо, че не съм сигурен.

Чух го доказва: „Ако отсреща няма движение може да се мине“, каза го на дружката си, но бяха много близко и ги чух. Веднага попитах: „Ще стане ли така?“, отвърна ми: „Ще стане, давай след нас!“ и като профучаха…Завъртях на макс педалите, разбира се още отначало изостанах, но не ми дава сърцето (същото, което ще изскочи през очните ми ями в този момент) да изостана много. Намалих дистанцията и още. Колоната тръгна. Престроихме се. Точно зад мен ТИР, започна да нервничи. Натиска клаксона, като че ли има какво да направя. И като че ли ме деморализира или ме накара да му дам да се разбере и престанах да гоня „колегите“. Но вече и без друго дишах на батерии.

Тъй, де: щом не е забранено за колело, трябва да се съобразява с още един участник по движението, какъвто е и той.

От другият край от спрялата колона негов колега – явно турчин ме гъбарка. Усмихнат благо до уши ми прави с ръце движение все едно върти педали. Махнах му.

Вече когато се спусках от моста и хвърчах колкото кола, моторист с момиче вдигна палец, отвърнах му с кимане, че и без друго вече бях с екстремална за Драг-а скорост. Догоних колегите. Достатъчно луд съм за да се спускам и с таратайката си, понякога по-бързо и от марков бегач.

Тук те се спряха и минах пред тях.

По-късно ги видях само веднъж. Изпревариха ме, но дълго не увеличиха дистанцията. По някое време чувам „Хайде, хайде…“ – разбира се, българин. Засилил се със скорост като при състезание. Естествено е, че подмина мен, но подмина много бързо с крясъци и тях. Откачалка. В най-добрия смисъл на думата, макар вече сме по шосетата, по които се движат много бързо и Тир-ове.

Маковете продължават да ме наблюдават. А ако наистина са наблюдатели, но не от планета на амазонки, а от паралелни вселени. Всеки от различен. Представител на своята. Но всяка вселена си има свои представители-наблюдатели и в останалите. Сигурно има и нашата. Би ли ми било интересно да бъда такъв? Да наблюдавам как някой като мен прилита край мен? А ако сега ме гледат безброй мои двойници от паралелни вселени. Става за разказ.

Така се раждат сюжетите. Казах ли го вече? Казвам го втори път.

Спирам се в Daia имах разказ със същото име, без да знам, че има такова градче (или село) в Румъния. Един параклис привлече погледа ми. Исках да се снимам и до него, и до накацалите около него макове. Но седнал до единия, все едно прегърнал момиче.

Само, че бях взел селфи стик, който не бях ползвал и с него само изключих телефона. Оттук ми тръгнаха „каръците“. Телефонът ми се рестартира бавно. Нямаше роумнинг. Намерих го в настройките, но ме предупреди, че ще ме таксуват допълнително. После разбрах, че това е стандартно предупреждение, но вече се бях ядосал. Преместил картата в другия телефон. Който от своя страна ме предупреди, че ще ме таксува допълнително.

При преместването на картите, разбира се си изгубих вайбъра. За няколко минути щях да го активирам, но това са още няколко безценни минути, когато целта ми е Букурещ.

Всъщност – не точно Букурещ.

Бях казал: докъдето стигна в 4: 30 P.M. да, де: 16: 30, но да се направя на постмодерен, постоталитарен младеж и да изкелифенча и българския, и английския (всъщност P.M. си е латинско, макар да го знаем от английския.

Поне аз имам повод, че обикновено пускам първата снимка от „Тур дьо Пустиняк“ (както наричам крайдунавските си пътешествия) във вайбър-групата си по английски, но сега нямах време за настройки на вайбър. Прецених, че с моето колело, при моето състояние – Букурещ си е доста далеч.

Пътят иначе не се оказа толкова опасен, колкото вещаят всички материали, които могат да се намерят в интернет. Има си доста широк банкет, не е аварийна лента. По-скоро прилича на велоалея. Не, че е. Трябва само да съобразяваш, че близо до теб минават често и Тир-ове, които въпреки, че шосето е широко не винаги пазят отстояние. Засмукват. А от другия край е бетонен, полегат (около 60-70 градуса, наклон), отдолу кал. Не, че ще се убиеш, но такова търкаляне ще ти коства много. Трябва да се държи здраво кормилото и човек да не се стряска. Иначе няма да те блъснат. Блъскал ме е веднъж странично ТИР между Плевен – Долни Дъбник. Отървах се само с ожулен лакът и счупена ръкохватка на кормилото. Даже не се уплаших много, че бях зает да псувам.



Този храм ми се струва, че се казва "Св. Илия", поне на това ми прилича заради стенописа отвън. Не съм сигурен. И там храмовете явно не работят в почивните дни. Както и повечето в България. 

Понякога е победа да осъзнаеш загубата си. Имах шансове пришпорвам ли се да стигна до Букурещ, но вече много се задъхвах; омалях. Долнището на екипа ми е за по-къси пътувания и го разбрах сега. Не е гащеризон. Сега разбрах, че се правят гащеризон не само за да пазят кръста, а и за друго. Когато е само гащи се размърдват. Не можеш да ги нагласяш по целия път, а и да разбираш, че са се размърдали. Бях се ожулил вече много здраво по целия чатал. Това усилва и дискомфорта.

Направих и още една грешка. В Узуну си купих от едно магазинче вода. Струваше само 4 леи. Беше обаче студена. Но устата ми лепеше от „енерганите“ – по принцип нося една бутилка с аминокиселини и велоконтейнерче пълно с разтворени микроелементи. Не винаги взимам вода. Хубаво е да има, но не винаги и трябва, а тежи. Пих доста бързо и ми стана кофти. Задъхан, ожулен. А и трябва да си призная…Не и здрав, ако бях здрав – целта ми щеше да е доста по-далечна, но сигурно пак щеше да се наложи някой път да се откажа.

Беше разумно. Продължих по-умерено.

На 20 км. от Букурещ спрях и тръгнах обратно.

Маковете не изглеждаха недоволни. А на едно място бяха истинско море. Спрях се и се снимах край тях. А ако наистина са зрители, но не от планета с вакханки или пък паралелни вселени? Ако са от бъдещето.

Научили са се да наблюдават миналото, без да се намесват в него.

Нещо като риалити е да следиш свои любимци как пътуват, независимо от превозното им средство. Знаеш как ще приключи фаворита ти, все пак от бъдещето си, но ти е интересно да видиш от близо живота му. Защото в него е част от теб. Негов наследник си.

Много идеи обаче взех да подарявам с маковете. А по някое време наистина започна да ми става много, много лошо. Притесних се, че е пореден инфаркт, а бях далеч, че и в чужбина. Явно беше умората, ожулването, водата.

Слизах от колелото, дори когато инерцията само ми помагаше и вървях пеша. Доста дълго. В този момент не осъзнавах, че просто ме боли от ожулването и за това не ползвам колелото. Мислех си, че защото ми е лошо не искам да съм на превозно средство.

Беше и доста гротесково. Казах, че шосето не е опасно, но…за хора, които знаят правилата. И от двете страни много често по банкета, по който се движих имаше убити животни. Най-вече кучета. Някои доста си миришеха, но повечето бяха изсъхнали напълно. И тази зловеща прокоба на фона на иначе прекрасен пейзаж от всички страни и оптимизма, който предава хубавата магистрала на природната картина.

Повече от 20 км. съм изминал пешком. Слизах, качвах се на колелото, пак слизах. Доста често губих надежда, че ще хвана влака от 23 и нещо. Минутите не бяха от значение. Далече се намирах. Не толкова, че да не се върна и за половината време, но ако бях добре. Трябваше и да преместя картата отново в първия телефон. Резервният, в който се намираше – свършваше. Спрях на първото възможно място. Седнах на един бордюр точно срещу параклиса в Daia.

И ми стана толкова зле, че си помислих, че няма да мога да продължа. С треперещи пръсти преместих картата. Гледах в параклиса и си мислех, че е знак.

Няма да кажа какво още мина през главата ми.

Моя тайна си е.

Качих се на колелото и подкарах. По някое време набрах воля. Ускорих, а вече бях близо. На 4 километра от Русе, но Русе се оказа по-голям град отколкото очаквах.

До Русе 4, но до гарата 18 километра. Ако спазвах скоростта имах време да стигна и по-бързо от времето, което ми оставаше. Точно в този участък се почувствах, че пътят води…другаде. Не точно в небесата, а на някакво следващо по-високо ниво…

Не се съмнявам, че наистина е така.

Толкова кофти да ти е, а да ти се види толкова внушителна гледката на една магистрала, че да не си в състояние да я опишеш, макар да си написал десетки хиляди страници.

Вече се смрачаваше. На Дунав мост беше тъмно и за втори път изпитах усещането, че отивам в по-високо ниво.

А като стигнах в Русе дадох максимално „газ“, пак слизах и се качвах, но имах шансове да стигна. Ако не…щеше да е доста неприятно, но да чакам до сутринта следващия влак. Накрая даже и малко обърках, навреме се сетих, обърнах се и последния километър (на едно спускане по празното вече шосе), набрах най-високата скорост за деня: 54 км.

Защо не ми пресече пътя Гетьо! Това щеше да е, ако не прекрасен, но поне…интригуващ край на деня.

До влакът ми оставаха 20 минути. Заверих билета си, купих за колелото. И…едва сега осъзнах, че ще се прибера.

Можеш да знаеш: например, както в случая: за състоянието си.

Разумът да е наясно.

Чувствата ти да са наясно.

Но когато не си го преживял на 100% нещо се губи.

В по-голямата част от последните 20-30 км. си мислех само за уюта на леглото, в което ще легна, ако се прибера.

Още нещо ценно при приключенията.

Оценяваш живота.

Между Г. Оряховица и Плевен пътувах със стар железопътен кадър от Левски. Човечецът беше много общителен, по някое време си спореше сам. Цитираше доста телевизията, но пък имаше специализирана информация.

От него разбрах и за вагоните, които е трябвало да бъдат произвеждани в България.

На няколко пъти ме попита: защо си го причинявам.
Защо се подлагам на този риск. Той си мислеше само за риска по шосетата, без да предполага, колко по-сериозен е имало за мен.

Тогава му казах онова, с което започнах: че за мен е кауза (без да обяснявам каква), но конкретно днешното приключение е посветено на протестите.

 

Премълчах нещо: обичам предизвикателствата. Не само опасните. А и красивите предизвикателства, а при някои пътувания са били далеч, далеч по-красиви.

Стигнах до мечтаното легло. Преди да заспя се унесох сред макове.