Спяща любов

 Всяка нощ като заспи снимам лицето й.

Казват, нямало по-красиво от спящото лице на любимо същество. Вярвам им.

Снимките не й показвам, тя не знае за тях. Води ме колекционерска страст, друга си нямам. Можех да събирам марки или кибритчета с голи хубавици.

Да пиша стихове или да си водя бележник – интимни завоевания. Тях оставих още като започнах снимките. Все търсих красота в чужди тела, все страдах, че не мога да я опазя. Снимах голи две – три, които ми разрешиха.

После изгорих и снимки и ленти. Хубави снимки, художествени.

Пламъците сърцето ми изгаряха докато се свиваха и цвърчаха негативите, но по-красива и от снимките беше тайната която трябваше да се опази, а сладките пеперуди: семейства имат, деца.

Проявили са слабост, позволили са ми.

Всеотдайна е жената, даже в лекомислието си - докрай се дарява.

Себе си е готова да погуби, само миг – щастие, за любовника си да сътвори.

Обичах ги също, затова не опазих красивият спомен за тях.

Още са топли пепелниците, догорели остатъците от лентите.

Пуша забързано, чудя се, къде съм попаднал, защо се чувствам различен.

В моята фотолаборатория съм, в избата.

Чувствам се, сякаш с взлом съм проникнал в съкровеното кътче на някой друг.

Променило ме е с нещо решението ми, малкото смелост, която ми беше нужна за да унищожа красивото, за да опазя доброто. Доволен съм от себе си!

Десет пъти си го повторих. Или бяха сто!

Май го изкрещях, като че ли ваничките и копир-апарата, можеха да ме чуят.

Доволен съм! Доволен съм! Кого ли лъжа.

Не съм, чувствам се празен. Много празен, тъмно ми е пред очите.

Познавам светлината, тя ми е ноти и цветове. Изглежда ми ограбена.

Подуших неприятности, много неприятности. И за това унищожих снимките...

В остатъка на деня бях като пиян. Изглежда от вдигнатият адреналин.

Един от моделите ми се обади.

Крещях “ало”, “ало”, “ало” все едно не я чувам.

По-късно пак ми позвъни, а аз пак крещя: “ало”, “ало”, “ало”.

Пред очите ми играят пламъците на горящите й снимки, пламъците на свещите отразяващи се в очите й, когато тя като котка свита на канапето шепти: “Искам те! Искам!”, а аз я снимам за да не полудея от болката, че този миг ще изтече.

Не помня дали ми позвъни и трети път.

Присъни ми се, беше объркано, не помня как.

Събудих се, облян от пот, чувствах се нищожество.

Твърде страхлив за да имам право да живея красиво. Изгряваше слънце. Струваше ми се, че моят модел – моята любовница е разтворила криле от огън, за да отлети в друг свят. Онзи, който я заслужаваше и нямаше нищо общо с моят, тъй ограничения.

Отчаяно ми беше. Имах чувството, че щом е красота: престъпление е.

Престъпление са реките и горите.

Престъпление са думите и дюните.

Престъпление е и топлината на спящата ми съпруга, защото е искрена, а аз я мамих. И странно, но точно в това, че е измамена усещам още красота. Защо ли?

Не мога да го обясня.

Май в нея съм намирал изобщо алегория на времето и надеждите, но не съм сигурен. Искам да я опазя, искам.

Снимам я.

Очаквам нещо да се случи, цялата истина да излезе наяве.

Все имах чувството, че “Големият брат” наднича от всякъде.

Снимам я, да я опазя. Нея, престъпната.

Измамената и измамната.

Хубостта, която ще изгубя.

Снимам я и на следващата и на следващата и на следващата сутрин.

Цял месец така, после започнах вечер.

След като заспи вечер да я снимам.

Ще направя най-голямата колекция от спящи лица на съпруга.

Сънува нещо приказно, изписали са го чертите й.

Искам да разкажа тази приказка.

Със светлина и сенки да я разкажа.

Аз нямам богат дар слово, но въображението ми ме е пренесло в онзи непознат свят, нейният. Онзи, който само сънува, за който неподозира, а лицето й е сянка на онова, което изживява.

Чувствам я чужда, не разбирам какво й е.

Разбирам какво й е било, когато аз погълнат във вдъхновение съм се държал както тя сега.

Снимах я и в болницата, веднага след като имах възможността. Едва я спасиха със спуканата язва. Бързо се състари, почти отведнъж. Лицето й тебешир, издълбан с ножче, тъй, че да прилича на лице. Тебешир изписал по черната дъска на живота един неразбираем свой стих или формула, за да го изтрие бързо парцала на времето.

Текат ми сълзите, не мога да доближа визьора до окото си, че всичко размазвам. Снимам я. Виждам я размазано на снимките излиза ясна. Тежко ми е, а искам да ми е кисело. Флиртувал съм с красотата. Със самата красота.

Ей, тъй заради спорта съм флиртувал. Да се изфукам пред себе си, че съм имал кураж да флиртувам. Без да предполагам, че тя все пак ще ми се отдаде и ще разголи една неподозирана природа. Която не съм заслужавал, защото не съм разбирал. Е, нищо лошо! Даже щастливо, но ми тежко, тежко.

Искам да ми е кисело.

Четиридесет години минаха от онази сутрин в която направих първата снимка, а вчера ме пита невярваща:

-Как опазихме брака! Как! Като и двамата, едни...Луди глави си бяхме. Много грешки направихме един с друг...

Лошо ми стана, като ми зададе въпроса. Дали не е открила снимките! Ужас! Вдигам рамене, а тя чаша:

-Аз знам. Любов - рече ми и я прегърнах.

Същата вечер я снимах за последно. И това беше най-красивата й снимка. На другата сутрин унищожих всички. До една.

Почти перфектна

 Можеше да разказва приказки, каквито в хиляда и една нощ не са описани, а еротичната им страна да разкрива безмълвно: с милувки и танци.

 

С една усмивка дори, събличаше повече жени отколкото могат да се видят в разюздан сайт в интернет.

 

Можеше да се държи приятелски, като печено момче.

Имаше най-разкошните гърди и можеше да ме бие на карти, а понякога успяваше даже на шах. Най-естетично издържаното дупе. Сякаш двамата Велики Майстори, мъж и жена Природа и Дух десетки хиляди години го бяха ваяли, за да носи този шедьовър.

 

Стройни и мускулести бедрата й – дива кобила. Вит гръбнака й – дива кобила. И гривата й дива – много дива кобила. Но руса, пламъци се веят.

 

Пожароопасна е.

 

И клетките й пожароопасни.

 

Бутафорна жива факла.

 

Гори, но не възпламенява около себе си, освен с фантазия. Само един дефект има.

 

Тежи ми, много ми тежи, но най-ужасното е, че го усеща.

 

Тя всичко усеща, което е прекрасно, но това ми усещане понякога искам да скрия.

 

Някога се съмнявах, че ще ме напусне.

 

Не знам какво намира в мен, подобна жена.

 

Все си мислех, че подобни летят на високо.

 

Нямат връзка със земното, с живият живот или поне това, което ограниченият ни бит, възприема като жив живот.

 

От осем години сме заедно.

 

Като в първата седмица е от една страна, но много по-хубаво.

 

Готви прекрасно и може да бъде тиха и гальовна.

 

Люби се като блудница, а може да изписва свян на момиче.

 

Като две блудници едновременно с едно тяло се люби.

 

Дори цвета на очите й е толкова богата галерия, че на земята подобна няма, а аромата й още по-богата, но не могат и двете да се сравнят с ласките й.

 

Тя рисува по тялото легендарни оргии, на полубожества и хора, изважда от формата, от моралните граници и усещанията, които мисъл, живяла и един ден в благоприличие не може да си позволи.

 

Само един дефект има.

 

Не съм виждал подобна жена, но може да си говори мъжки приказки като мъж.

 

Разберете ме правилно: има много жени които имат по-дълбоки познания по теми възприети като типично мъжки. На една част от тях, тези приказки стоят като еротичен аксесоар, като накит, който само подчертава женствеността им, като нейна рамка. Другите заприличват на мъже, само дето са по-мъжки момчета от истинските мъже. При нея няма никаква промяна. С тях и без тях, тя си е цялостна и завършена. Не са й типично в характера, но характера й, не ги изключва.

 

Стои и еднакво секси и пурпурната рокля, вечерната и коженото яке и джинсите. Секси е на нощните плажове, на които отиваме, за да сме сами. Секси е и в сако и нощница.

 

В дебело палто, а сигурен съм, че и в космически скафандър пак ще е секси.

 

Само един, единствен дефект има...С криле е...

 

Огромни оранжеви криле.

 

Може да лети с тях, правила го е, за да ми покаже, но за да не се боя, че ще я изгубя, не лети.

 

Гали ме с тях, прекрасно е докосването им.

 

Покрити са с ерогенни точки, когато ги целувах, някога преди години, от възбуда почти изпадаше в несвяст, но напоследък само пърха с тях докато се любим.

 

Могат да се свият под всяка дреха и не личат.

 

Единственото ограничение ни е, че не можем да идем на плаж през деня.

 

Все си мислех, че подобни летят на високо.

 

Нямат връзка със земното, с живия живот или поне това което ограниченият ни бит, възприема като жив живот.

 

От осем години сме заедно. Не знам какво открива у мен.

 

Все по-красива е, повяхва като всяка жена, а на четиридесет и две е значително по-сладостна, отколкото на тридесет и четири.

 

Носи онези омагьосващи ферменти, които само високата класа материя притежава.

 

Само тези криле! Само тези криле.

 

Напомнят и на двамата различието й.

 

Тя не е от този свят.

 

Над четири милиарда, а никой няма криле.

 

Нямат и в квартала, нито в службата, дори и по телевизията нямат, освен във фантастичните филми, но онова е специален ефект или анимация.

 

Красиви са, не отричам.

 

Всъщност защо пък да няма криле. Нейна си работа. И нали не лети с тях. И какво пък, ако лети. Свикнал съм и без друго.

 

Вярно, падам си понякога и по жени, които далеч превъзхожда, мисля за тях, понякога се и срещаме, но това е най-малкото. Просто нямат криле. Но другите не са това за мен, което е тя.

 

Щях да й го кажа, щях.

 

Тя ме постави пред свършен факт.

 

Всъщност, аз, намерих онзи хирург, който се съгласи да й ги отстрани оперативно.

 

Казах й добре да го обмислим, после се смях, казах, че е глупаво. Каквато природата я е създала.

Преди малко ми позвъни.

 

Операцията минала успешно.

 

 

©Стефан Кръстев

2008

Страст и поза

 Страст и поза

Странно момче е. Живее в свой свят.

И очите му едни такива: големи, говорят.

Говорят и цветята в снимките му. Теменужките са клюкарки, лалето шепти любовни стихове, розата с глас на секстелефонистка: изповядва интимни свои тайни. Истина е, чувам ги. И не си въобразявам, защото и други чуват същото. Умее да снима цветя.

И облаци също. Облаците мълчат, но надничат от тях лица на истини които не могат да бъдат изречени. Стеблата му са пияни танцьорки, при това безсрамни. Странно момче е, отдавна на години мъж. По-възрастен е поне с петнадесет години от мен, но чувствам се какичка.

Снимал е веднъж косата ми, разрошена от вятъра. Изчервих се, лесно не се изчервявам. Не знаех, че косата ми, можела да бъде такава безсрамница. Даже малко му се разсърдих. Троснах му се, стресна се. Дано не е изтрил снимките. Дано. Дебнал ли ме е от прозореца или е станало случайно. Бързала съм за работа. А вятъра ме е опипвал, чувствала съм го, но съм се правила, че ми е все тази.

Също като маце на купон, което се прави на по-пияно и по-заспало отколкото е наистина, за да даде възможност на някой, да се възползва от състоянието й, само защото пред себе си, не би оправдала, че му се е отдала или просто му е позволила да я поопипа и полигави, въпреки, че на дивата й нимфа й се иска.

Тъй и аз с вятъра. Вдигнал е косата ми като поличка, галил е под нея, някакво мое латентно, побъркано от възбуда същество или съществуване. Изписала съм го. Запечатал го е. Дано не е изтрил снимките. Нямам кураж да го попитам, пази ли ги. Зле реагирах. Малко се бои оттогава от мен. Изобщо, твърде боязлив е.

Три гаджета преброих, че смени. Все хубавици, но не е способен да поддържа дълго връзка. Сам е сега, като че ли така му е най-добре. Снима и камъчета и водни капки. Виждала съм му и сайта в интернет. Не му казвам, че съм му редовна посетителка. Преди и лично ми показваше снимките, но след онази случка с папарашката снимка на косата ми, не мога дори да го помоля. Той пък ме обикаля по улиците. Държа се като звяр. И се чувствам по-голяма, макар да ме помни от дете и пред очите да съм му отраснала.

Спря напоследък да публикува нови снимки. Честно, тревожа се. За кого ли! Май за себе си. Зависима съм от красотите му. Иска ми се да съм някое от цветчетата му или облаците, стеблата или камъчетата. Изкушавах се седмици за стъпката. Тресях се цяла. По-дръзка съм. Кратък е живота. И несигурен, много несигурен. Загубих съпруга си за една секунда. Само три месеца бяхме заедно, но връзката ни беше от три години.

Още ме обича, не може да се върне. Плаши го живота тук, пише ми понякога мили трогателни глупости. Отдавна го възприемам като своя измислица, красива своя измислица. Даже не сме разведени официално.

И не го желая.

Така се чувствам по-равнопоставена с мъжете които по-често ме привличат.

Имам ги за кратко, после при съпругите си.

Правя се на сърдита, но е номер.

Ничие щастие не желая да развалям.

Мисля, че отдавна свикнах със самотата си. Харесвана съм, желана съм има и луднали по мен. Мога да променя всичко, все отлагам. Сигурно желая нещо по-различно. Търся го, не вярвам, че го има. Не вярвам, че ми липсва. Чувствам го край себе си. Някакво присъствие, споделено извън представите ни за споделяне. Някого си имам и ме има някого. Не съпруга ми, той е само документ, който е лъжовно обяснение на усещането ми. Имам си периоди, когато ми става ужасно. И напоследък, пак така. Разгонила се е до полуда котката под кожата ми, дразни ме.

Котка, ама истинска кучка.

За пет мръсници фантазии имам.

Няма какво да ми попречи да осъществя някоя, нещо не страдам от излишни скрупули. Чувствам обаче, че ще се излъжа. Не това искам, а нещо по-различно.

Липсват ми снимките му.

Говорещите цветя и събличащите страховити истини облаци, кършещите бедра стебла и косата ми, запретната като пола от вятъра. Искам да му позирам.

Не набирам кураж да му го кажа. Все едно не съм аз. Аз винаги съм била дръзка. Момчешки съм се държала. Агресивно почти, плашила съм някои мъже даже. Не мога да се позная. Колко му е да му кажа, направо да си му кажа да ме снима без дрехи.

Живее над дома ми.

Двадесет и една стълби, но ми се струват двеста и четиридесет.

Изкачвам ги и силите ми свършват преди да потропам на вратата му. Защо няма звънец! Не, по-добре да пусна обява във вестника:

“Търся еротичен модел за любителски снимки!”

Ще привлече погледи. Ще се правя, че е заради парите. Няма да ми пука, ако някой загорял нерез поиска повече от снимките. Ако не ми хареса ще го ритна в макарите. Късам се от смях като си ги мисля такива, но по-скоро за това ще намеря сили. Да. Твърде държа на този. Боя се да не ме разочарова.

Много се боя.

Ами, ако той поиска нещо повече от снимките! На него няма да успея да откажа. Няма. Но не това искам. Не това. Искам да ме люби с очите си. Както люби цветята и облаците. Това искам. Другото ще опошли. Боя се да не остана разочарована. Гоня мислите, гоня желанието. Но най-накрая все пак му го казах:

-Искам да ме снимаш гола!

Прочетох въпроса в очите му и се изсмях, но сериозно изрекох:

 -Да! Само да ме снимаш! Само да ме снимаш! Разбираш ли, не ме разочаровай, моля те! Малко красота е останала жива като усещане, за мен. Моля те, не я погубвай.

Нещо обърка език. Прегърнах го, съвсем приятелски. Отседнахме в едно кафе. Той само горещ шоколад, аз изпих два малки джина. Смях се безобразно, исках само да му покажа, колко освободена мога да бъда. Всичко е негов избор, аз съм природата.

Свободата е негова. Давам му я. Но пак го помолих да не ме разочарова.

Предложих му да ме снима легнала в локва, как мажа гърди и бедра с калта.

Разтвориха се устните му от възбуда. Помирисах го. Ще се взриви.

Харесва ме. Признава ми, че винаги съм го привличала.

Притесни ме, какво значи това “винаги”! Та той ме познава от дете. Навреме се коригира, все едно прочел мислите ми. Откакто съм станала жена.

Късам се и искам да избягам, ала не мога. Ще ме разочарова. Контролира ме.

Аз не исках това. Исках само да накара да говори голотата ми. Ще ме разочарова.

Чувствам го. Ще ме разочарова.

Исках просто да ме снима.

Само да ме снима. Нищо повече.

Само да ме снима.

Да го вдъхновя.

Напоследък няма нови творби. Това исках. Но и той е като всички останали мъже. Подлудил ме е. Следвам го и знам какво ще се случи.

Безволева съм и вървя като на заколение към изпълнение на потайно мое желание.

Не биваше така, друг подход трябваше да намеря. Ако и възможен.

Събличам се.

Като ослепяла съм.

Чувствам се огромна като космос, а в мен избухват милиарди свръхнови. Изживяват за секунди кратките си стотици милиарди години и се разтварят в черни дупки които ме просмукват в себе си.

Снима ме, снима ме.

Сякаш ме гали, побърква, целува отвътре. Ще ме разочарова.

Гледам на другият ден снимките.

Снимал е душата ми.

 Отдадена на ангела на светлината – своят дявол. Шедьовър.

Не съм виждала нищо по-красиво. Не съм аз. Не е просто гола жена в еротични пози.

Материята е. Цялата материя като женско тяло.

Всички природни стихии, побеснели. Крушителни и съзидателни. Стене всяка моя клетка, стене със светлосенки. Чувам ги. Ясно е виждал, че го желая! До полуда го желая!

И не се възползва. Само ме снима!

Виждал е, че го желая, че говоря глупости, но послуша устните ми...

От страх да не ме разочарова...така ме разочарова!

 

©Стефан Кръстев

2008

Секс, Еротика и Любов

Най-лесно ми беше да се заговоря с Любов, най-трудно да поддържам разговора.

Тя имаше най-много обожатели и обожателки, отделяше ми време когато можеше, не съм сигурен дали ме четеше винаги. Не беше сантиментална, държеше се доста дръзко, а понякога ставаше груба до цинизъм.

До сантименталност стигаше често Еротика, тя плачеше, тя се подмазваше, хитра актриса, расова котка, галеше се и с думи, но разстройваше. Иначе рисуваше прекрасно, повече си падаше по пейзажи и натюрморти отколкото тела.

Казвал й съм, че не й отива този никнейм, тогава чувството й за хумор ставаше тънко като паяжина, докато се усетя ме оплиташе в лепкава мрежа и висвах на някой ъгъл на стената. Мислех си я за тотално откачена. Тя нямаше как да знае, но знаех айпи–то й. Отговаряше на айпи – то на любов и на айпи – то на Секс. Колкото и да се различаваха, толкова си и приличаха. Това ме накара да се усъмня и да направя проверката.

Третата беше най-добрият стратег и всъщност най-невинната.

Държеше просто на чистотата и като тяло, и като стил на поведение, за дух няма да говорим. Вероятно, вероятно и на тази чистота държеше.

Изреченията кратки и ясни, бързо приключваше разговор, без излишни обяснения.

В началото тя се е ползвала с най-голяма популярност и естествено с този никнейм, но после, после е показала, че си е доста сложно да приемаш живота в простота. Често респектираше и мен. Единственото, което й беше чуждо и в което си личеше, че се престарава бяха вулгаризмите. Не ги използваше умело, явно живяла далеч от улицата, учила се да общува най-вече от книгите, а може и да беше въпрос на характер.

За да не се мисли за много хитра и аз си направих три никнейма, само, че тя нямаше как да засече, че пиша от един и същ компютър. В началото си имах по един за всяка. После ги размесих, защото Любов си падаше по Виртуалният приятел, а Виртуалният приятел беше виртуален приятел на Еротика, тя от своя страна си падаше по Горски меланхолик, а първоначално той беше предвиден да общува с Любов, но й го открадна бързо Секс.

Щях да получа вече разтроение на личността, каквото предполагах, че има моята събеседница, когато изпаднах в страшно конфузна ситуация.

Кой античен мъдрец беше казал: „И най-умният си е малко глупав.” – чел съм го някъде из мрежата, забравил съм. Разшифровах я, детайл по детайл, като Матрьошка я разглобявах за да стигна до дъното й.

Еротика ми призна, че не е омъжена Любов, че не е тридесет и три, а двадесет и една годишна. От Секс научих как изглежда. Не е руса, дори е по-тъмна от кестенява, но изглежда руса, такова впечатление прави заради смуглата си кожа с жълтеникав нюанс. Приличала е на азиатка, с опънатите очи, но с доста светла за азиатка коса.

Стигнах й до снимките. Не очаквах, но първа ми прати снимката си Любов, после беше Секс и накрая Еротика. Разбира се, получиха ги трите ми различни никнейма. Виждах една и съща жена, а отдавна не се съмнявах, че е една и съща, когато допуснах, че са тризначки и наистина се оказаха тризначки. И тогава осъзнах, до къде се е стигнало. Докато си мислех, че е една се увличах в играта и неусетно се беше случило нещото. Увлякъл се бях и по трите, като по една. Разбира се, аз можех да направя оттук нататък избор. Но страшното беше, че и те по свой начин се бяха увлекли.

Секс вече не можеше да скрие любовта си.

Любов желанието да прави секс с мен, а Еротика по нещо и от чувството на двете.

Всяка от тях беше ужасно ревнива към сестрите си. Това ми се струваше най-забавната част, докато не допусках, че наистина са три. Всяка искаше среща с мен. Опитах се да разкарам Любов, но колкото по-грубо се отнасях, толкова повече се задълбочаваше желанието й. В началото тя просто искаше приключение, преживяване за нощ от което можеше и да се лиши, но когато й показах, че не го желая, тя изглежда осъзна, че ще направи всичко възможно и невъзможно да не се лиши от това преживяване.

От Секс не можех да се откажа, защото изглежда нея обичах. Тя си беше и най-чистосърдечната, онази която несъзнателно съм търсил из живота и интернет, докато съм си мислел, че се забавлявам. В същото време Еротика изживяваше тежка душевна травма, нуждаеше се от приятел, а друг не намираше. Мислеше, че съм искрен, а аз бях възможно най-неискрения от всички от чиято искреност за седмица се беше разочаровала.

С нея положението беше най-деликатно, готвеше и изложба, рисуваше ежедневно и казваше, че ако не е било вдъхновението, никой не е способен да издържи на това което прави. Малко камъче да й се изпречило, преобръщала се каруцата. Кикотеше се, както допреди малко плачеше. Чувах все едно гласа й, чувах все едно…сълзите й, как се стичат и кап, кап, кап…по набъбналата гърда, а пишеше за съвсем други неща. Всяка от тях искаше среща, държаха ме по двадесет часа пред компютъра.

И накрая в умопомрачение си признах. Да можех да стана трима, бих го направил. Сещам се за една серия от „Приказки от криптата”, когато две близначки си разделиха с бензиновата резачка кавалера си донжуан, предложих им да ме направят на три. Едната плачеше, другата си смееше, третата направо си предложи да направим оргия – това беше зъл сарказъм, но само началото на това което последва. Направи ме на парцали и си облепи стаята с мен.

 

-Ще те чакам! Не разбивай и последното което си направил и още можеш да запазиш. Решихме аз да се срещна с теб.

 

Не ме чакаше, чаках аз. Едно ми стана ясно. Никога няма да разбера с кои от трите никнейма имам среща.

 

Дали някой изобщо е наясно?

Всички любовни желания

 Всички любовни желания

Бедрата й се удължаваха и ставаха по тънки, коремът хлътваше, гърдите растяха или се смаляваха. Косите й сменяха дължина, обем и цвят.

Отдаваше му се с три, осем, а понякога повече жени на нощ.

Всички, които е имал преди нея му отдаваше, всички които е нямал, а е пожелавал: съзнателно и несъзнателно. Дори тези които бяха табу, сега можеше да люби, без това да представлява извращение.

Всички, които срещаше по улицата или в офиса.

Всички, които виждаше по екраните или милионите производни събирателни техни образи.

Възхитителните високи богини, които крачеха по земята в детските му години и разгаряха мечти и чувство на недостъпност.

Магазинерката и касиерките в супермаркета. Ватманката със сините очи и поп-певиците. Разтапящите в златокожи фантазии, стотици форми на природата и желанието, налягали по плажовете, запечатани в съзнанието му от тридесет лета насам. Можеше да е черна и жълта.

Приказна героиня с поведение на пеперуда, звяр и птичка.

Малко тъжна или екзалтирана, пияна и без да е пила, с всички възможни гласове да изрича през стенания на всички възможни езици най-възбуждащи думи.

Кожата й създаваше различно чувство при допир.

Менеше темперамент и поглед, способности.

 

Случваше се да бъде и девствена.

 

Смееше се често, понякога и плачеше.

Стихия с котешки нокти които драскаха, мързелив цепелин клатушкащ се под ясно синьо небе, унесен във вълшебствата на ласките. Пумпал от пламъци в женско тяло. Почти момиче докосването до което е престъпление или увяхваща сладост на дълго лишена от интимност застаряваща влюбена.

 

Преди да е пожелал жена, отдаваше му я. Четеше желанията му преди да ги е усетил. Сама не помнеше трансформациите си, не знаеше за тях. Веднъж я попита, но тя не го разбра, помисли си, че не говори буквално. Рече му:

 

 

-Тази която те обича и обичаш, може да бъде всяка, наистина. В нея да откриеш всички останали. И аз искам да бъда всички жени за теб....-усмихна му се сладко, целуна го, каза му, че го обича. Напомни му, че е добра актриса, въпреки, че сцена не познава. Добра актриса в живота и може да се всели в тази която пожелае. Засмя се. Не говореше сериозно. Не, не подозираше за способностите.

 

Иначе беше дребничка и симпатична, малко невротична, светлозелени очите й. Извън леглото приличаше единствено на себе си. Буйна доста, момчешко поведение, псуваше често, но умееше със същата лекота да пише красиви стихове. Имаше моменти, в които я ревнуваше, но от четири години бяха заедно.

 

Осъзна, че флиртовете й са за да създадат приятно чувство.

 

Нямаше намерение да му изневерява и може би сериозно говореше като му казваше, че от своя страна открива всички останали мъже в него. Дали така буквално както той откриваше всички жени в нея, можеше само да се гадае, но си чувстваше, че е зависима от тялото му. Закъснееше ли и с половин час, звънеше му. Гласът й беше напрегнат, после му казваше:

 

„Колко съм глупава, колко съм глупава...”

 

Възможно е, сама да искаше да се освобождава от себе си. От формите и самоличността си. И тъй като това тя умееше единствено правейки любов, толкова да го желае. Всеки иска понякога да избяга от себе си. Да си отпочине от това което е. Но тя го умееше и беше привикнала.

 

Извънземна ли беше или някаква нова човешка раса, оръжие за любов произведено във военните лаборатории или феята й беше сбъднала най-съкровеното женско желание, отказал се беше да отгатне.

 

Можеше само да фантазира, а тя превръщаше в реалност всичките му фантазии.

 

Покриваше се със светлозелени люспи като извънземна или се превръщаше в ефир и трепети носещи екстракта от най-приятните усещания на плътта без да бъдат плът, каквато вероятно си представяха и двамата новата човешка раса. Довеждаше го до припадък, пробуждаше всички желания, вадеше го от кожата и напълно лишаваше от воля както може едно оръжие за любов или заприличваше на малка пепеляшка. Даваше му дори невъзможните и достъпни правеше още много възможни форми, които за нрава, поведението му и моралните му норми биха били невъзможни. Можеше да се превръща и в две. Не помнеше. Винаги можеше да предизвика желание, винаги да го накара да забрави умората. Винаги доволна от него.

 

Необяснимо беше, че той все пак си хвана любовница. Жена която също често откриваше в нея. Първата нощ си помисли, че просто е грешка. Обясни си го с това, че настройката му е такава. Имал я е и преди да се е случило и не е отдал значение на това което се случва. Но срещнаха се отново. Потретиха. И вече не можеше да скъса, чувстваше го, макар да не може да си го обясни.

 

Когато изгуби всички жени с жената която му ги отдаваше, която разбра за връзката му и го напусна и той остана с тази която имаше и му отдаваше себе си единствено, странно, но се почувства щастлив.

 

 

©Стефан Кръстев

2008

 

Колекционерът

 Не ми харесваше. Тъжен плейбой. Иначе ухажванията му ми действаха добре.

Самочувствие си имам, но ми вдигаха духа.

Приемах комплиментите му като цветя, истинските му цветя като детинщина, сладка детинщина на един мъж в залязваща средна.

Разказвам му едни, не ми е дума. Поти се, пъшка, сигурно вечер като остане сам си поръчва момиче. Не знам, защо ми звъни и на другия ден. Не му омръзва да се прави на Ромео. Явно не съм най-подходящия му обект.

Такъв един, винаги може да се намери момиче. Богат, че и във всички норми. Не костюма му сякаш ушит по тялото, а тялото му създадено от Господ, за да е по костюма. Всичко на мястото му, като в кръстословица подредено всяко мускулче. Зъбите му по конец, синьото на очите му като избирано по каталог. Изтънчен, знае всички вицове от времето на баба ми. Рисува с ласкателства като нимфа жената до себе си. Не може да не му повярва, не.

В крайна сметка, не лъже в това което изрича, а филтрира, забелязва красивото. Онова което вреш в очите на хората, но кой да го види.

Толкова сме забързани, толкова проблематични, впрегнати в каруца с камъните на тревогите ни, че и капаци сме си сложили, случайно някое цъфнало клонче да не ни върне вярата в красотата, че не знаем какво после ще ни струва тази наслада, нали няма нищо безплатно.

Очите ни пушки, мишена края на улицата.

Инсталирал си е като уиндоус цялата световна класика в главата. Нищо чудно да му се повреди. Пуска ръка дискретно, никога не дърпам коляно. Но не ме възбужда, не. Чудя ме се на акъла защо си губи времето с мен. Личи си, че разбира от жени. Не усеща ли, не усеща ли, че не става нищо.

Естетическо развлечение ми е, без еротика.

Ще легна с някоя от онези развалини в кръчмата, със скапаните зъби и комбайнерските маниери, но не и с него.

Да можех поне да го съжаля, но не мога. Не е за съжаление, само си губи времето.

Ползвам го за изповедник, ама той не е облечен в расо.

И какво ли общо може да има с църквата, този езически сатир!

Разсмива ме искрено понякога.

Съжалявам, че не ми е баща. Мразя и без друго майка си. Да я беше съсипал един такъв. Не, че искам да го унижавам, но не се усещам как прекалявам.

Разправям му, че снощи след като сме се разделили, така са ми въздействали приказките му. Такъв гъдел съм чувствала от комплиментите му, че съм се отдала на комшията си. На всичкото отгоре вярно. И го усеща. Като вдигнат капак на вряща тенджера очите му. Парят, капки жарки. Не, не се изливат. Владее ги, но се усеща. Усеща се, че го понася. Трябва да ме разкара. Държа се като идиот. Сама не знам, защо го правя. Няма да му откажа среща, знае го. Няма логика да му откажа среща, а и да имаше сърцето ми нямаше да успее. Имам си нужда от старовремският герой от розов роман. Само, че такива няма и той само се измъчва в ролята която му бях отредила. Търпи ме. Мотивите му неясни. Хубава съм, ама хубавелки много, не съм му принцесата, държа се с него далеч по-разглезено отколкото може всяка принцеса.

Що не си оправя живота, явно държи за мен?

Имах страх, че ще му омръзна бързо, но не съм от неспособните да поемат риск, а като му гледам търпението, май риска не е толкова голям.

Три дни го пържех с отговора, ще приема ли пътуването, което не смятах да приема още в началото.

Жестоко беше, но трябваше да се покажа билетите пред колежките си, за да ги болят главите от безсъние. Още се надява, като дете на играчка. Трогва ме, казвам му истината, както му я казвам от третата среща насам, но като е дървена глава, не успява да я разбере.

Казвам му, че е страхотен тип, най-страхотният който познавам, чак не го заслужавам, че преди да съм го познавала и в мокрите си сънища не съм мечтала за подобен, но няма я тръпката, а не искам да се изсилвам повече. И бившият ми съпруг беше страхотен, не толкова, но пак си го биваше и пак не ме привличаше, но мислех си, че е въпрос на време и само го изгубих. Кима, прави се, че ме разбира.

Продължавам да говоря, че го чувствам като баща, а не е за него подобно отношение. Всеки би се обидил, той не. Възпитание ли е, какво е. Представа си нямам. Усмихва се даже. Пали колата, разхожда ме из градинки около града. Демонстрира познанията си по ботаника. Тези дни ще си заминава. Мъчно ми е, но време е. Твърде къс е живота да го прахосваме. Вдигна ми акциите. Направи ме да се чувствам златна. Ще ми покаже колекцията си от статуи, после у дома. Ще си пишем, разбрахме се. Глупчото ще си има недостъпната. Недостъпната ще си има глупчото и ще си спинка сама или с някой идиот.

Гледам статуите, очите ми ще изхвръкнат.

Не предполагах, че е дотолкова вманиачен.

Излизаха с нещо от емоционалната граница на еротиката.

Жени, красиви жени. Голи жени. Израженията им на див екстаз. Възпрели в най-лудата тръпка телата им. Вкаменени в мигновението на върховната страст.

-Гениални са! – прошепнах прокарвайки пръст по гърдата на една от тях.

Имах чувството, че ще ме ухапе, ако я докосна.

–Не струва ли много транспортирането им от град на град?

-Аз не пътувам чак толкова, а и мога да си го позволя – никаква емоция в гласа, хладна констатация.

Завъртя се всичко пред очите ми.

Едва останах права на крака.

Толкова красиви бяха.

Не усетих как тръгнаха сълзите ми. Триех ги, но се стичаха, стичаха. Донесе ми чаша и стол. Не исках да кажа нищо, защото щеше да излезе грачене. Толкова красиви, толкова красиви.

-Като истински, но от камък – успях накрая да река.

-Те са истински. Били са истински.

-Ясно е, че не може без модел.

-Но това са моделите.

-Не разбирам.

-Съблека ли жена, тя се превръща в статуя. Поредната статуя в колекцията ми.

Ококорих се. Изгледах го. Не, не беше луд. Погледът ми се плъзна по статуите. Говореше истина. Това не можеше да е направено от ръка. Природа беше вкаменила се в най-сладкото си усещане. Истински, но по-красиви от истина. Сладостна слюнка изпълни устата ми. Ужасена бях.

Препарираше ги!? Психопат! Не, не. Ще ми се. Не е толкова просто.

Мъжка Горгона! И това не беше.

Не ме питайте как разбрах. Не знам, виждаше се.

Те бяха живи. Нямаха пулс, не дишаха, но бяха живи. Времето за тях беше спряло.  

Набъбнаха зърната ми, краката отмаляха. Щяха да мислят, че съм заминала. Показаха билетите. Никой нямаше да ме издирва.

Ужасена бях, но не можех да възпра възбудата. Лава течеше от устните ми, когато изрекох:

-Искам да ме любиш!

 

Букет несподелени нежности

 Букет несподелени нежности

 

В шок изпадна като научи.

Седмица безпогрешен механизъм в нея, работеше, говореше по телефона, отговаряше не имейли, доведе до успешен завършек две наченати сделки и постави начало на три нови, грижеше се за нея и външността й, шофираше без да наруши правила, но това не беше тя. Тя искаше да крещи, луташе се в мрак, давеше се в сълзи които не потичаха. Не можеше да повярва, искаше да се събуди, струваше й се, че се задушава, кожата я стягаше, тялото я стягаше като уред за изтънчено мъчение.

Някой се опита да я окуражи, намрази го. Изрази омразата си към него с усмивка и кротко му рече да се разкара. Дори не помнеше кой е, вероятно някой който живееше със заблудата, че означава нещо за нея. Може и да се е забавлявала с него нощ или две или три.

Все едно й беше сега, толкова безсмислено стана всичко. Отведнъж. Заспал е и не се е събудил. Нещо със сърцето. Нейният съпруг, мъжът който имаше стойност в живота й, който рядко виждаше, на когото често, много често изневеряваше. С който напоследък си говориха с часове по телефона. От два различни континента си говориха.

Звучеше жизнен, почти като момче се държеше. Шегите им бяха детински. Само един пред друг си позволяваха да се откриват като незрели. Имаха и двамата високите си социални роли. Той понякога се забавляваше в кръчмите, тя пък в леглата на жребци които почти не познаваше. Имаше го по-скоро за приятел. В последната година даже за братче. Целувки само по бузките, май два пъти и със затворени устни. Повече докосвания: не. Пестяха ли ги, само тя ли ги пестеше. Не можеше да си отговори, трудно се разбираше, а него още по-трудно. Иначе беше мил и точен. Второто й се струваше по-важно, но комбинацията с първото, го правеше незаменим.

Само неговият глас й създаваше чувство за уют, близостта му усещане за домашно, въпреки, че си беше същият скитник като нея. С него се чувстваше човешки, иначе си беше само божествена и победителка. Не й беше достатъчно, не. Последните месеци кроеше планове, нареждаше нещата, искаше двамата да починат, да попътуват но за забавление, да се любят отново както някога и да са безгрижни. Малко още и щяха да могат да си го позволят.

Задължения, просто задължения. Зрееше плана в главата й, очакваше дните такива каквито ги предвиждаше. Помисли си, че това ще е щастието за което цял живот се е борила. Миналата седмица малко се разколеба иска ли го наистина. Просто се случи нещото, което в различни варианти винаги се е случвало. Искаше пак да си говорят по телефона, но сбърка номера.

Мъжкият глас от отсрещната страна й се хареса, дълго си приказваха.

Каза му някои от нещата които се готвеше да каже на мъжа си. Чу някои от нещата които очакваше да чуе от мъжа си. Мило беше, колкото и с него, но защо го направи, не разбра, както и преди не разбираше, защо се отдава на други, а с желанието си към него.

„Отлагам щастието. Това е истината. Аз съм човек който разписва документи за парични възнаграждения. Свикнала съм наградата да се получава за заслуженото. Още не съм сигурна, че съм заслужила онова което желая и което ще имам, затова си търся залъгалки, колкото да оцелея, а и да се опазя за онова, за онова което ще заслужа и ще получа. Него, моят!”

За пръв път му призна. Разказа му точно: за сбъркания номер, за мъжът, с когото си казала такива неща, които иначе си казвала само с него. Посмяха се. Той пък от своя страна се изповяда, че е ползвал секс-телефони. Ама, че магаре. Така значи, а! Хем й стана забавен, хем малко се изчерви. Секс-телефони, много перверзно. Всичко се преобърна със смъртта му.

Не забелязваха в нея промяната.

Даже траурна лента не си сложи.

Не смени полата си с по-дълга, нито спря да си слага грим и червило.

Поне мъката си беше нейна и само нейна. И без друго, кой ли би я разбрал. В свободните си часове въртеше телефони, търсеше из каталози, присъни й се най-красивия букет. Безсмислен жест, но в тези часове на трескаво мислене, не й се струваше така. Търсеше символа на това което не успя да му дари приживе. На стаените си чувства, най-красивите, тези които са само за него.

Безброй красиви варианти прегледа, но се спря на букет от шестдесет цвята, а всеки един от тях осветен в храм на различна религиозна общност. Шестдесет различни земни вярвания за божественото събрани в един – единствен букет, пристигнали от различни точки по света почти по едно и също време, за да бъдат свежи, за целта си. Букетът на любовта. Божественият сбор от всичките религии. Скъпи бяха, много скъпи, цяло състояние, но това бяха само пари и загубата им не можеше да се сравни с и без друго изгубеното. Пресметна времето: седем часа полет, след туй около час по магистралата, нямаше да са увехнали.

Сълзите й се отприщиха още щом хвана кошницата с цветята. Всички, дълго потисканите, през годините. Възпираше ги, но пак тръгваха. Пресъхваха и пак бликваше извора им. Замъгли се погледа й. Тъмните очила вече не можеха да ги скрият. В началото бършеше и си поставяше отново грим, но се отказа.

Плака с леки прекъсвания през целия полет. Плака и докато шофираше и й беше все едно, че почти не вижда и е възможно да катастрофира. Спря се за малко, колкото да изпуши цигара. Малко й оставаше, а все пак беше лоша идея да умре преди да е занесла букета. Здрачаваше се, когато стигна до гробището пак се разплака и вече не беше способна да се владее, а и за пръв път в живота си не го желаеше. Постави ги на плочата, прегърна я. Дълго говореше, стъмни се. Говореше му, не преставаше, казваше му неща които не беше подозирала, че е мислила през годините, съкровени, истински. Пак плачеше, пак спираше, а на сутринта вече напълно успокоена, на светло и не през сълзи, а с ясен поглед видя плочата. Букетът беше увехнал, изпълнил целта си, а тя стоеше на плочата на друг.

Напълно непознат мъж.                     

 

©Стефан Кръстев

2007

 

Усмивка над щръкнала гърда

Разбрах, че съм бил бездарен, едва когато я нарисувах. 

След дива нощ я нарисувах. 

След първата, а знаехме, че и единствена наша нощ, спяща я нарисувах. Утихнала, невъзможна. И все пак истинска. Не можех да изкривя реалното, защото реалното беше видение. Най-красивото което съм виждал, а цял живот рисувах. От красота бях обграден, в красота пленен. Погубен в нея, поболял се от нея. Щастлив в болестта си, пиян от цветове. 

Ценен бях, живеех нашироко. 

Вдъхновен, винаги на границата на лудостта. По ръцете ми или бузата, винаги петно. Търсил съм я, не това съм искал да рисувам, което съм рисувал. 

Търсил съм я, не с тези които съм правил любов съм искал да правя любов. 

Търсил съм я, не знаех по какво се различава от останалите. 

С какво е толкова по-различна, че се превърна в шедьовъра ми? Месеци я убеждавах да ми позира. От първите ми думи се изкуси, ала месеци устояваше. Съгласяваше се, че няма нищо неприлично да позира гола на художник, но въпреки това, въпреки това, не разбирала защо, нещо я смущавало. Имаше семейство, знаех. Държеше на него, много държеше. Просто исках да ми позира, нищо повече. И това ми се струваше достатъчно и я склоних. 

Месеци още правих скица след скица. 

Няколко часа ми стигаха за да грабна формата й в съзнанието си и да я имам, а когато искам да я пресъздам, но примирах от желание да я виждам гола. С очите си, не с въображението си. Насила развалях скиците, усещах го. Взе да се досеща и тя. Много пъти ми напомни, че все някога няма да може да ми отделя времето. Знаех, че съня ще свърши, очаквах го, но като разбрах, че ще заминават беше тежък удар. Просто я прегърнах и се разплаках. Не със сълзи, не с ридания, някъде дълбоко, дълбоко в мен, бушуваше буря, а външно, външно не я изразявах, но тя изглежда я почувства. Нещо нежно ми каза, нещо окуражаващо. С нещо окуражаващо й отвърнах, с нещо нежно. Свикнали бяхме един с друг, част от живота си губехме безвъзвратно. Слабост беше от нейна страна, а от моя може би възползване от слабостта й. Не го очаквахме от себе си, случи се. По-силно от нас, може би първото и единствено истинско изкушение което сме имали. 

Не съм правил такава любов. 

Не помня да е било толкова сладко и диво. 

Тя заспа, а аз не успях. 

Продължих да я любя, на платното да я любя. Бягаха боите, сами се разтваряха. 

С пръсти и гърди рисувах. 

С бедра и устни, с четка…

И не помня, май с призрак, той се отдели от мен и вместо мен рисуваше. 

Никога не съм търсил подобен реализъм, никога не ми е харесвало. Има си фотография, но сега не можех да заповядам на импулса. 

Не аз рисувах, а свободата ми. 

Не аз, а чувството ми към нея. 

Спящото й лице, голата й гърда, щръкнала извън завивките. 

Усмивката, толкова утихналата, толкова нежната, неземната. 

Самото блаженство. 

В усмивката й беше запечатан смисъла. Смисълът на картината, смисъла на цялото ми съществуване. Тази красота която бях търсил. Тази която не съм съзнавал, че търся. В други посоки съм вървял, суетни цели блазнили. 

Толкова наивна и толкова опростена била красотата. 

Толкова топла и без строгостта на безброй критерии и критични погледи. 

Сън разтворен в битието. 

Усмивка и щръкнала гърда, топлина и ателие. 

Това е било, това е било усещането. 

Подобна картина се завършва за месеци. 

И месеци бях развалял картини, но няколко часа ми трябваха за да я видя в целия си блясък. Такава каквато исках. Също като истинската. С бенките, с израза й. С топлината й. Събудих се и й показах какво съм направил. Притисна устни, щеше да изпищи. 

Прегърна ме, а после трепереше пребледняла. 

-Не мога да я оставя. Не мога. Съпругът ми, децата. Все ще се боя, че няма да можеш да я укриеш. 

-Няма да я излагам. 

-Все ще се боя, че крадци ще проникнат в дома ти. Сън няма да ме хване. 

-Ще ти я подаря. 

-Но как! Не може! Това съм аз. Спяща и гола…Няма да излъжем, никого приятелю, че не е било истина. Защото то личи… 

Това беше шедьовърът ми. Единствената ми истински даровита картина. Но заляхме я с кореселин и запалихме… 

И докато гореше, отново преживяхме пожара. За да се разделим като непознати. 

И макар ограбени все пак щастливи!