На следващият ден, тя се обади до в къщи и каза на мъжа си да не я чака.
Нямала да се прибере.
Категорично, нямало.
Защо ли, срещнала друг, и толкова.
Багаж ли, твърде практичен въпрос, не й било до подобен.
Да го изхвърли, ако й пречи.
Да си направи клада, да го изгори, да го подари на любовница, ако не може да си намери любовница - на любовник.
Не, не го обиждала, не знаела просто какво говори.
Просто не й е до практични въпроси. Дотук: чао.
Май се казваше "сбогом" в такива моменти.
Като затвори телефона пак беше влажна и набъбнала, настръхнала и мъркаше.
И отново правеха любов, и отново като за първи път, а за първи път правеха девет минути след като срещнаха погледи.
Не беше й се случвало, не беше му се случвало.
С очи си изрекоха всичко онова което имаха да си изрекат. И им хареса.
Първо в малко помещение, където чистачката на клуба си държеше метлите. Едва издържаха, щяха да го направят на дансинга пред погледа на всичките. Кикотеха се като си го признаваха, но бяха готови и на това, колкото и невероятно да им се струваше, след като беше отминало.
После се качиха на покрива на комплекса. Тя се пошегува: „Хайде да погледаме звездите. Първо май за тях трябваше да си поговорим!”. Нямаше звезди. Облаците като пердета. Тежък плюш, създаден само за любов. Навяващ мисли само за любов. Повториха.
Трети път в колата. Преди това ли й предложи да избягат или след това не помнеха. Тя му каза тихо: „полудели сме”.
Ден след като тя се обади на мъжа си, той се обади на жена си.
Разговорът беше още по-кратък.
Няколко хотела смениха, няколко града.
Няколко нощувки имаха у приятели и приятелки, преди окончателно да запомнят имената си, а трябваше да мине месец, докато това се случи.
В една туристическа спалня, тя си отряза косата за да я завърже с нея за леглото.
Любеха се и в горите, а валеше и се въргаляха в калта и той имаше усещане, че тя с малките си ръце го сътворява повторно от кал и неговите ръце от кал, повторно сътворяват нея.
Когато се изкъпаха му изглеждаше различна.
Средства имаха: и двамата, но пътуваха на стоп.
Просто да е изненадващо следващото място.
Скандализираха по парковете.
Често не спускаха завеси.
Имаше моменти в които свят не съществуваше за тях.
В някакво селце не намериха подслон и прекараха нощта в гробищата.
Доста буйно я прекараха.
Мъртъвци не пробудиха, но на другият ден сами бяха ни живи ни мъртви, защото се изви буря. Имаше и светкавици и порой, наоколо само паметни плочи и дървета които пламваха като факли от милувките на мълниите.
Прегръдката им беше единствен подслон докато утихне стихията.
Нощуваха и в овчарници, и параклиси и пет звездни хотели.
Преди настъпване на зимата, пуснаха котва в едно малко градче.
Случаен беше избора им, просто там се случиха.
Бързо се установиха, бързо си намериха и работа.
Специалностите им бяха ценени навсякъде.
Мислеха, че е за месеци. Останаха години. Минаха като дни.
Животът прост. Телата им все искаха ли искаха.
С никого не намериха общ език, друга близост в последните седмици потърсиха.
Тя ли го подхвърли или той? Трудно е да се прецени.
Стигнали бяха до удивително единомислие. Отдавна, дълго още преди да стигнат тук.
И друг път имаше подмятания, но не бяха сериозни.
Имаха пикантен вкус подобни фантазии на глас. Във въображаемият им свят се случваше и не го криеха. Забавно им беше, понякога смешно, а понякога дори по техните лица изписваше смутен израз. Всъщност дълго бяха на границата да го направят, а тази възможност и малка неизречена забрана, ги изпълваше със сладко очакване, създаваше чувство за непрестанно изкушение и зареждаше отново и отново желанието им един към друг, докато накрая все пак направиха стъпката. От любопитство, за разнообразие.
Толкова неща бяха пробвали, нека и това.
Сигурни бяха един в друг.
Ревност: да, изпитваха, но в случая нямаше да има измама, а и всеки имаше в другия такова доверие каквото в себе си. Дори мислите си чуваха. Все пак замлъкнаха. Дълго се питаха с погледи, с онези същите погледи с които в онази вечер, разбраха, че по-силно от всичко останало се искат. Тогава съвсем непознати, а сега познаващи, не само всяка пъпка при настръхване на кожата си, а и всяка мисъл.
Какво пък толкова? Малко развлечение, просто малко развлечение. Направиха го.
Първо с още едно момиче.
После с друга двойка.
Лесно си намираха партньори.
Лъхаше онази стихия от тях която отдаваха помежду си. Изкушаваха, дори хора които не си го бяха помисляли им се поддаваха. Бързо им омръзна, очакваха го. Какво ли не бяха опитали, искаха да опитат.
Направиха го, не съжаляваха.
Не изглеждаше да има промяна.
Не я долавяха, но когато й хрумна отново да отреже косата си, както някога: не посмя. Твърде красива й се струваше косата, а после й стана ясно, че няма да изпита онова усещане, че отдавна не го изпитва.
Че изобщо не личи, но са напълно изчерпани. Отдавна са напълно изчерпани.
Нищо не изрече. Дали чуваше мислите й. Не разбра. Стана й студено. Отблъсна го за първи път когато я пожела. В следващите дни останаха с впечатление, че е простудена и не излизаше от къщи, но температурата й не се вдигаше, а спадаше. Не я примери и тъй и не разбра, че това се случва. Тя охладняваше. Рязко охладняваше. Осъзнаваше, че е започнала да охладнява преди години, но ако тогава го беше усетила, нямаше да позволи, до такава степен да охладнее. Това беше последната й мисъл. Той беше на работа. Щеше да се върне след часове.
Стори й се, че и стрелките на часовника са замръзнали.
Опита се да седне, но не успя. Беше вдървена. Лицето й се покри с кристали. Очите й преди час бяха станали стъклени. Устните й побеляха, черни станаха зърната й, посиня косата й. Дъхът замръзна в мраморните й дробове. Ледена блестеше цяла. По-красива от когато й да е било. Когато се прибра и я видя, не разбра какво се е случило. „Божествена си!”-изплъзна се от устните му, искрено възклицание.
Импулсивно, по-силно от всякога я пожела, но още щом я докосна, тя се пръсна на парчета. Намери най-острото и си преряза вените.
