Археология на подсъзнателното

ДКТ "Иван Радоев" стартира новия сезон

Сладострастен кумир

Не струва нищо, сантиментален спомен.

Фигурка от дърво, сигурно с джобното си ножче, докато си е почивал под някой навес от летния зной след като е прекопавал парцела я е правил. Тъжен човек, напукана кожа, малко думи употребява, много има в речника, но не смее да каже, а и на кого ли. Малко е селото, градът го плаши. Аз отдавна пораснал, може да дойде при мен да живее, не иска да пречи. Свикнал е да живее самотен, примирил се е някога даже, че и родител няма да бъде. На четиридесет и две е бил като съм се родил.

Сигурно е нямал друга освен майка.

Страшно звучи, нечовешко, но го подозирам. Тя с двадесет години по-млада от него. Тъкмо съм проходил и тя избягала. Боготвореше я. Казвам му, че не си заслужава. Грях ми, че говоря така за майка си, но наистина не си заслужава. И цяло село, то пет човека или десет бяха, не помня, му казват същото, уж кима, съгласява се, приема го, но вътре в него не е така както се опитва да покаже.

Избягала е не само от него, а и от мен.

Като си гледам русите букли на снимките от онова време, чак аз се разтапям, иде ми да се разплача като се гледам, толкова едно такова сантиментално ми става. На херувимче приличам, само криле ми липсват, но и те се привиждат от сълзите които избиват. Сладко хлапе. Защо не съм си син! А тя какво сърце е имала!

То и моето едно такова, питали са ме не искам ли да я срещна. Вдигам рамене, казвам, че не знам. Все ми е едно, не изгарям от желание. Мразех само когато заговаряше за нея и то така, че като ли с думи довеждаше безплътния й образ там където сме, в стаята или из двора. Чак ми се привиждаше, подобна фея. Толкова нежно я описваше.

После започнах да се чудя.

Веднъж ми се струваше висока, друг път ниска. Един път ослепително руса напомняща кацнало слънце, а друг път на квартеронка с черните си къдрици. Ту с голям бюст, ту малък. Нещо не разбирах, а после започнах да разбирам. Прокълнатият самотник не обожаваше просто майка. Той обожаваше жената. Жената изобщо. В една е имал всички. Тъжен ценител на женската хубост. Отчаян романтик, умря си със своите илюзии за божествената и безкрайно нежна. Иначе за мен се погрижи добре, а и аз добре учих. Непретенциозен към живеенето си, много не му трябваше, дома останал му от баба и дядо му беше достатъчен и да има нещо на масата, а много работеше. Пари имахме достатъчно, а аз оправдах разхода. Радост му беше, че учих добре, че успявах. Май единствената му радост, която даже не съзнаваше.

Усмихва се очите му, грейваха, караше ме да разказвам как я карам, още малко и да ръкопляска като прецени, че истини му говоря. Все по-малко се виждаме. С мобилния телефон който му подарих зле се справяше. Не се научи навреме да го зарежда. Май доста разсеян си беше цял живот, но на стари години направо ужас. Още говореше за нея. Оприличаваше всичките ми момичета все на нея.

Аз също, но без склонността му да ги идеализирам.

От четиринадесет започнах сексуалният си живот. Всъщност влюбих се още десет годишен. Такива мисли ми минаваха, че все едно той говореше в главата ми. Едно момиче, а като сто различни го виждам. И в сто различни, все едно виждах след това.

Все близката и непознатата, която имам и която бяга. По която трябва да се поболея, но аз не живея в затънтено село, не ме е страх от живота, даже често сменям начините му. Налага ми се и да пътувам служебно къде ли не, и в страната и извън нея, а когато не ми се налага, пак пътувам.

Когато разбрах за смъртта му, веднага позвъних за булдозера.

От къщата взех само фигурката.

Малката, дървената.

Направил си е сам хубавица.

Двадесет и няколко сантиметрова. Несъразмерна, но имаше очарование. Като заредена с чувствата му.

Сладострастният кумир, жестокият който го направи печален, но опази душата му красива, толкова красива, колкото нейната илюзия.

Аз пък нямах такива.

Знаех си, че и с тази няма да прекарам дълго и със следващата също. Други цели имах в живота си. Някой ден може да остане време и за семейство, но нямам намерение да имам богиня в дома си, а коректен партньор.

Ще му мисля когато му дойде момента. Твърде много пътувам сега.

Иначе имах богинята му във всички образи в които ми я беше рисувал с думи. Последният път се подведох и почти единадесет месеца живях с една, но само седмица боледувах след раздялата ни. Още от начало бях подготвен да изживея и това.

От дете съм подготвен.

От тогава я имах и губих.

В различните й образи, с различните му приказки за нея.

Все се опитвах да си представя как точно е изглеждала и коя е между всички, а ми беше все едно дали ще я срещна. Нея: богинята, любовта. Тъгата му, затвора ни, чистотата в която живеехме. Все я търсих, все я пропилявах и знаех, че не мога да задържа. Нито ще е последната, нито съм първия който я познава и губи.

Играя си с дървената фигурка. Говоря й.

И имам чувството, че никога, никога не ме е напускала. Снощи направихме един бурен запой в дома ми с приятели. Чистих цял ден. Не я намерих. На кой ли му е притрябвала.

Някой ми беше откраднал дървената фигурка.

2008

Косите й - синеоки

Бяхме глупачки на осемнадесет и на седемнадесет.

Аз на седемнадесет, но бях възрастната.

Малки глупачки, сладки глупачки в зимата, без цел и без пари.

Тя бягаше от съпруга си, аз от любовника си. Един и същ мъж.

Аз бях родила детето му. Преди дни. То започна живота си с бягство.

-Трябваше да родя аз това, мишленце! – казваше го приятелката ми - Не от ревност към теб, не. Не, че не ревнувам, но не ревността ми говори…

Вън навяваше сняг. Дори във влакът ме тресеше. При пуснато на горна граница парно. Унасяше ме. Думите й идваха от друг свят.

Трябва да намеря антибиотици. Ако трябва ще ги открадна. Парите едва стигнаха за билети.

Влакът има закъснение, а и без друго ще стигнем по тъмно.

Не ми се мисли, ако не намерим онова момче.

Аз не го и познавам. Само си пишехме. Изглежда добро. Сигурно ще ни приеме за ден – два.

Нищо, че съм с дете, нищо че съм с приятелка.

А може и да му хареса.

Особено, ако разбере, че обичаме да делим двете един и същи мъж.

Помня наизуст адреса му. Градът му не е толкова голям, че да не го открием. За такси пари няма да имаме, но ще питаме. Малко ще ни е студено…

Ще го посплашим…

Защо тогава изхвърлих телефонният му номер?

Изглеждаше ми наивен, романтичен. Склонен към безумия, а май безумната се оказах аз. Ама, че глупости забъркахме.

И двете.

-Трябваше да го родя, аз. Чуваш ли. Не е от ревност.

-Разбрах.

-Не е. За да изпитам болката, че давам живот. Болката, че не съм я изпитала е по-силна.

-Ти си на осемнадесет.

-А ти на седемнадесет.

Гледах я и ме дразнеше. Косите й синеоки.

Точно така: косите й синеоки.

Толкова руси, че ангелски можеха само да се нарекат, а този цвят на земята да бъде видян единствено в палитрата на стар майстор защото в природата го няма.

Толкова къдрави, че не приличаха на естествени. Принцеса. Всеки друг цвят на очите й, щеше да стои като скъпо бижу в комбинация с тази коса.

А нейните бяха зелени с кафяви петна и златисти нишки. Най-красивата жена която съм виждала. Аз не изглеждам като нея. Мъничка съм, суха. Смугла, по-скоро безцветна. Бъркаха ме допреди години с момче. Нося къса коса защото ми стои като клечки.

Изпитах раздразнение към нея. Тя винаги ще е по-важната в живота на някого. Боготворената. Аз не. При добър шанс ще имам огризки. Както и в случая. Какво намери той в мен? Нямам представа. Може и да е влюбен в мен. Лика прилика сме си. И той смугъл, по-скоро безцветен. Мъничък и сух. С коса като на клечки.

Никак не стоеше до царицата си. Но я имаше.

Имаше си и мен.

За утеха ли, за мъжко самочувствие ли?

Или по-хубаво го правя от нея. Възможно е и да съм по-забавна. Повече да го разбирам или да се лъже, че повече ме разбира.

Прекали когато започна да ме пуска и на приятелите си, но детето е негово. Носих го вече. Той не знаеше. Аз не се хабях. Нито да му казвам, нито да му мисля много.

С него ми харесваше и със странните му сексуални приумици. С нея не би постъпил така. Нея боготвореше. Не й завиждах. Тя не го познаваше истинският.

Когато не можех да крия повече бременността и останах сама. Тогава се замислих. И не искам да се връщам повече назад, а да нося това което съм взела от времето напред.

Каквото и да означава това напред. Студено ми е, а красивата моя приятелка ме дразни. И детето плаче. Люлея го, кърмя го. Говоря глупости, слушам глупости, не знам къде отиваме, не мисля къде отиваме. На никой не му пука за мен. Нашите много не ме обичаха, а сега навярно никак.

Бащата на детето ми дори не знае, че то вече е родено. Неговата съпруга е с мен, само за да се почувства майка.

Прави се на приятелка, сигурно се и заблуждава, че ми е такава и продължава да ми бърбори глупости.

Вън вее вече виелица.

Мръква се.

Къде отиваме!

Големи сме глупачки.

Поне детето заспа. Иска ми се да заспя и аз. И завинаги. Усмихвам се, кой ме знае защо.

Пак ми говори, че искала тя да изпита болката.

Защо да й разказвам колко трудно раждане беше, още повече щеше да й се иска да го е преживяла.

Вря и кипя отвътре, но се усмихвам.

Вря и кипя, а се треса от студ.

Стигаме крайна гара. Детето спи повито под дрехите ми. Аз обаче ще припадна от студ. Мисля, че бързо се ориентираме. Тя пита за улицата, аз заспивам права. Толкова ми е студено. Умирам даже от студ. Тя ме връща към живота. Гласът й сега е като малки пламъчета от камина. Подкачат, пукат и отделят топлина. Докосват ме като с милувка. Косите й греят. Да, греят. Буквално. Нямам друга топлина освен нея. Разбирам, че от дълго време съм я нямала.

Чувствам се много, много странно.

Минава ми мисълта, че съм искала нея. Че съм обичала нея и съм искала да получа част от нея, чрез милувките на мъжа й. От преди това бяхме много близки.

Тя винаги е била лъчезарната, позитивната страна на живота.

Връщала ми е често надеждата.

Прегръщам я, казвам й всичко това. Аз плача, тя се смее. Детето спи. Влизаме за кратко в денонощно заведение. Музиката е противна, но е топло.

Има пияни, оглеждат ни.

Барманката има по-лош поглед, но се сеща за адреса. Насочва ни. Звучи ми объркано, но приятелката ми твърди, че е разбрала. Не очаквах да е толкова далече. Градчето наистина изглежда малко и задръстено.

Оказва се, че между кварталите има доста дълги пусти разстояния. Снегът трупа. Хруска стъпките ни като чипс. Как ми се яде чипс. Детето реве, наоколо – пустош. Няма къде да свием крак да го кърмя. Питам я сигурна ли е, че вървим в правилна посока. Струва ми се, че сме излезли от града и не вървим към никакъв квартал. Казва ми, че е сигурна, но проличава, че не е убедена. Вървели сме още около половин час. Когато се изви силната виелица се свихме в някаква изоставена автобусна спирка. Стигнахме точно навреме. На открито и тримата щяхме да сме мъртви, но и тук не беше сигурно, че ще оцелеем. Кълцаше ни, на малки парченца ни кълцаше виелицата. Детето спря да плаче. Не бях сигурна защото го нахраних ли или защото умира. Прегърнахме се, а то беше между нас. Въпреки това беше студено. Много студено. Десетки дупки зееха. Децата се бяха забавлявали и хвърляли камъни по изоставеният навес. Някакво строшено стъкло забиваше връх в бедрата ми. Не мърдах защото имах чувството, че ще ми стане по студено. Не помня как се оформи мисълта. Ако можеше да се нарече безумието мисъл. Обичах я, много я обичах, а сега разбирах, че не съм обичала никого другиго.

Заради студа ли, припомних си пасаж от приключенска книга която някога много отдавна бях чела.

За да се спаси от студа авантюриста вади вътрешностите на коня си и се свива в тялото му. Тя изглежда повтори, че е искала да изпита родилната болка, за да даде живот.

Нататък приличаше на кошмар. Детето не даваше никакви признаци на живот. Помня, че ръцете ми се стоплиха от кръвта й. Използвах строшеното стъкло върху което бях седнала. Забих го в нея. Разрязах я. Извадих вътрешностите й и поставих детето в утробата й.

Нямаше да преживее иначе нощта…

Спомените ми се връщат след месеци. Бях твърдо убедена, че това е кошмар, че като изляза от болницата, ще намеря приятелката си жива и здрава. Но от болницата се озовах в затвора.

Двадесет години не дадох никакъв признак, че мога да проявя каквото и да е било насилие. Месец преди освобождаването си се видях за пръв и последен път с дъщеря си.

Не приличаше нито на мен, нито на баща си.

Косите й синеоки.

Точно така: косите й синеоки. Толкова руси, че ангелски можеха само да се нарекат, а този цвят на земята да бъде видян единствено в палитрата на стар майстор защото в природата го няма. Толкова къдрави, че не приличаха на естествени. Принцеса. Всеки друг цвят на очите й, щеше да стои като скъпо бижу в комбинация с тази коса. А нейните бяха зелени с кафяви петна и златисти нишки.

Скрито зверче

Възвърна мисъл пред волана, преди да е подкарал. Позвъни на момчето от службата, късно беше. Дано не е пило и то, каза му, че е приятелска услуга. Малкият прояви ентусиазъм. След минутка цъфна, живееше явно наблизо. Зададе няколко глупави въпроса. Накрая:

-Но не искаш ли да те закарам?

-Не – отвърна му. – Само колата. Аз ще се поразходя.

Момчето се изсмя притеснено.

-Виж, тези улици...Два часа е, без кола.

-Не съм толкова пиян. Знам какво правя! – второто изречение изрече доста властно.

-Добре, добре...-рече плахо момчето. – До утре!

-Пикльо! – промърмори когато колата се отдалечи – Тези улици, два часа е, без кола, притеснен. Той за мен!

Изсмя се с презрение, после му стана мило.

-Трогателен е.

Огледа се, коя ли улица да поеме. Тъмни, приличаха на надникнали в света му любопитни същества. Искаше да се поразходи за да отрезнее. Такъв в къщи му се стори неуместно да се прибере. Жена му ще го пита. Ще й каже. Никога не е имал проблем с алкохола. Почти не пие. Има си стил. Във всичко. Дори в това, че сега малко попрекали. Тя ще мърка сладко. Ще е свила коляно в скута му. Прави го по един самобитен начин. Много е естествена. Той също.

Ще й разкаже и останалото.

Много ще я учуди, като каже: “литературно четене”, той и литературно четене!

Авторът му беше приятел от училището.

Беше му писал във фейса, но кой да му обърне внимание. Срещнаха се съвсем случайно. Има ли случайни случайности? Кой го знае? И какво толкова го мисли. Май от алкохола по-зле му е повлияла компанията. Великият поет работеше в бензиностанция, за няма и шестстотин лева, а на години вече. Четиридесет и три.

Като тийнейджър…на бензиностанция! И на лицето му изписан тийнейджър.

Растял ли е през всичките тези двадесет и няколко си години?

Само се е състарявал.

И с торбички под очите.

Много близки бяха.

Съвсем на дете заприлича в радостта си, когато поканата му беше приета.

След четенето и прозяващата публика, продължиха в “мансардата на бляновете” – истинска дупка. Май не и негова, а пак под наем. Студентска работа. Иначе компанията му – веселяци.

Тръгна и чашка, и приказка. И по-разбираема поезия чу. После и без друго всеки приказваше, а никой никого не слушаше.

Ще й го спести. Няма да й разказва. Нещо като нищо беше вечерта. Едно странно нищо. Засмя се. Кривна в произволна посока. И тогава видя мургавата хубавица с кученцето. Труженичка. Отдалеч личи. Къси панталонки, впита фланелка с дълбоко деколте. Дълги крака, тънка талия. Стори му се, че кърми помиарчето. Какво го е гушнала такава?

Още не я е попитал и тя започва с тарифите си. Той:

-За какво ти е това куче?

-Ами то прилича на теб, бате! Това е твоето куче! Купи го, само петдесетачка. Пичбул всяка мутра грозна може да има. Пари ще преброи и толкова, но това кожата ти е одрало. Любопитно едно – муши се навсякъде.

Засмя се, погледна го под лампата и завърши, но чисто, без акцент:

-Гледа като теб.

Стори му се, че казва истината. Кучето гледаше миловидно, опитваше се все едно да каже нещо. Както той цяла вечер, в компания в която никой не би го разбрал. Почти толкова подходящо беше мястото му през изтеклите часове, колкото улично куче в обятията на мургава проститутка.

-Ама ти как така? – недоумяваше – Защо си го взела този помиар.

-И аз не знам, бате. Той е искал да е при теб. Гледаш като него.

-Хайде взимай тази двадесетачка и да те няма.

-Но това си е мой офис.

-О, да. Съжалявам, хайде до скоро.

Кучето сви глава под мишницата му.

-Изобщо не гледа като мен. Така гледах, ама сега не. Когато бях приятел с този сладък неудачник.

Топла вълна се изля в гърдите му. Обясни си, че е топлината на кучето. После се закле да не пие повече. Разсмя се на глупавата мисъл. Седна на масата пред денонощното магазинче до дома си. Купи пържени картофи на кучето и се учуди защо не ги яде. Реши, че хубавицата наистина го е кърмила. Изпи бързо две бири.

-А се разхождах уж да отрезнея.

Преди новото количество алкохол да му е подействало реши да се прибере, че е по-глупаво да обяснява за кучето, отколкото за цялата вечер.

Слезе в мазето. Кучето скимтеше.

-Ти ще стоиш тук! Ще издържиш една нощ. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче...-понечи да потрети, спря се – “То прилича на теб, бате! Любопитно едно! Навира се навсякъде!”...крих те.

Разстрои се от собствените си думи. Изкачи пеша стълбите и съвсем му се замъгли съзнанието.

В къщи отвори бутилка уиски. Пи с жена си, смяха се. Напиха се и заспаха. Не помнеха дори дали са се любили. Стори им се щура нощ, защото подобно поведение им беше нетипично, а сега почти без повод, толкова странни.

Припомни си подробностите, едва две седмици по-късно. Когато съсед го помоли за крик. Слезе да го потърси в мазето. И намери умрялото от глад скрито зверче.

2010

Мизерстващият е не просто беден, мизерстващият не обича себе си

Има една особено жалка персонификация на глупостта в нашето общество и тя представлява същество (от мъжки или женски пол), което се надсмива на други хора, че били недобре платени, а в същото време то, което е добре платено и парадира със социалния си успех, не може да си обърне никакво човешко внимание.

Ако е мъж е почти толкова елегантен, колкото Манол Пейков или пък Момчил Инджов.

Ако е жена е почти толкова поддържана, колкото Наталия Киселова или примерно: Ангелина Пискова.

Не знам с какъв кураж същите тези, изразяват презрението си за обикновените хора, които им личи, че се ОБИЧАТ. А човек трябва да се обича, за да обича и околните. Дори и в Новия Завет е писано: „Да възлюбиш ближния си както обичаш себе си.“, дори и атеист ще се съгласи в мъдростта на тази Иисусова повеля. Човек, който не обича себе си, няма как да обича и другите, защото за всеки светът започва от него и идентифицира света от себе си. И макар обичта към себе си не е краят, е едно добро начало на обичта към другите.

Не говоря за визия като природно качество. Не всички мъже сме Ален Делон или Стийв Рийс. Не всички жени са Ракел Уелч или…хайде нещо по-ново: Джери Райън (и тя не е в първа младост, но е по-красива и от времето, когато изгря като звезда, прекрасен пример, какво може да прави със себе си човек), но повечето сме тези, които не можем да имаме хубостта им.

Говоря за грижа и обич, каквато заслужаваме да си даваме изписвайки най-доброто, на което сме способни върху себе си.

На смазан от умора в мината или в строителството, човек с неособено широк кръгозор, чиято социална среда започва и завършва с кръчмата е някак простено да изглежда зле, да не е много загрижен за себе си; за прекалено отдаден в грижите си към семейството си, но самообвиняващ се мъж (заради това, че не може да осигури най-подходящите условия за живот на дъщеря си и съпругата си) е някак приемливо да не изглежда добре (той се наказва), за безработния, който живее с чувството си за вина и е смазан освен материално и психологически от живота е обяснимо защо изглежда зле; или пък на човек, който не му стига времето; не му стигат парите. Все случаи обвързани твърде много с битови грижи.

Всъщност и на пръв поглед успелите социално се терзаят точно от това, което наказва най-бедните и е изписано по външния вид на най-бедните: на тези от най-бедните, които не се грижат за вида си, защото има и такива, които не позволяват външния им вид да издаде какво преживяват.

Горе споменах няколко имена, защото това са и имена на хора, които са се надсмивали на настояването за референдум за еврото; които с презрение са говорили за животновъди, чиито животни са избивани от държавата; за миньори, които са се тревожили, че мината им ще бъде закрита.

Споменах имена на същества, чиито усти би трябвало да са били затворени от времето: избитите животни или животните, които би трябвало да бъдат избити се е оказвало, че не са заразени. Зелената сделка, заради която искаха да затворят мините, миналата седмица беше поругана от Тръмп при срещата му с Урсула. Споменах имената на същества, които никога няма да се покаят за грешката си, камо ли да се извинят, защото не се чувстват сгрешили в презрението си към „по-низшите“ т.е. по-бедни, по-социално слаби.

Та имената на няколко високомерни индивида от мъжки и женски пол споменах, защото парите и позициите, с които толкова се гордеят не ги правят по-богати от онези, на които са се подиграли.

Напротив – по-мизерстващи са. Щом сами толкова се мразят, че не могат да отделят малко средства: за козметика, за тренировки; за нещо, което ще ги усмихне и усмивката ще смекчи малко чертите от Маската на омразата, която е парализирала лицевите им мускули; щом не могат да хвърлят малко от излишните си килограми с тренировка, а се наливат до попикаване и това е единствената им утеха, по която удивително приличат на последния каруцар в селска кръчма.

Та, презрението им е презрение към себе си.

Една „селянка“ като Ана Петрова (чиито животни не успяха да убият), въпреки тежката физическа работа може да има суперфигура, далеч по-мускулеста от гореспоменатите същества от мъжки пол и още по-далеч по-женствена от гореспоменатите същества от женски пол.

Защото през нея тече живота, защото тя по свой начин се обича, а да обичаш себе си е начало на обичта и към другите. И понеже дава на себе си е далеч по-богата, отколкото тези мизерстващи заради собствената си душевност хора, някога ще бъдат.

Публиката я наказа с безразличие

Не, че нещо, но тук иде реч за "популярно лице" и със самочувствие на популярно лице. Лице за чиято популярност СЕ И ПЛАЩА и познайте с чии пари се плаща.

Това не е най-важното (т.е. с чии пари се плаща тази популярност), тази популярност би трябвало да е факт след като една от основните национални медии от десетилетие е трибуна на това популярно лице. Или "популярно" по-скоро "популярно". Погледнете с що за народна обич и интерес се ползват говорителите на статуквото.

Тук е редно да кажа, че същата тази страница съм я администрирал лично, с години. Малко преди да се разприятеля с персоната се самоизтрих като администратор на страницата й, както я наричаше тя: "професионалната ми страница", голяма част от тези последователи съм й ги поканил лично. Мои приятели са.

Сигурен съм, че огромно число от тях вече не я следи. Тоест - дори изписаното, което е жалко за подобна позиция не отговаря на истината. Последователите й са далеч по-малко. Хората нямат интерес.

Знаем какво е "гушене" нали? "Гушенето" е едно мъничко човешко зверство. Гушат се гъските, т.е. тъпчат се с храна, която няма как да не погълнат, понякога е и обогатена с антибиотик, целта е да им се увеличи черния дроб, защото после от него се прави пастет.

Та, българския слушател е гушен с информация. Вижда се, че няма интерес към нея. И за сравнение, ето страницата на Карбовски.

В единият случай имаме държавен служител, на когото се плаща от нашите данъци, а в другия 100% частник, който не разполага с ресурса на първия. Иначе и двамата са журналисти. Не, че ги сравнявам.

Ето и нещо по-скромно. Понеже в блог-профила, който същата тази персона ползва, макар споделено или "споделено" с едно същество, което се прави на мъж, но не пращи от мъжество се говори с голямо презрение за всичко провинциално, ето как изглежда "професионалната страница" на една "провинциална" медия. При това скромна провинциална медия.

И тук виждаме значително повече последователи, т.е. проявен от публиката интерес.

За фалшът и лицемерието не само на информацията, която се поднася, а изобщо - фалшът и лицемерието в политиката на страницата на радиоводещата ни може да се съди и по профилната снимка. Тя е от повече от 20 години и всички я знаем, но ето по-актуалното й изображение.

Голяма разлика, нали? Но не говорих за погрозняването, което е очевидно, а за фалш и лицемерие. Защото тази жена някога призоваваше за излизане от анонимност, за прозрачност и открито лице.

Да го беше направила!

Къде е това? И къде е това:

В повечето случаи човек не е виновен за погрозняването си. Но на тази възраст по-голямата част от жените стават по-красиви, не отвратителни. Говоря за жени, а не за кифли. За най-обикновени жени, някои от които работят на по две, по три места.

На 20-30 почти всяка може да изглежда като принцеса. На 30-40 половината могат да изглеждат като кралици. На 40-50 някои могат да приличат и на богини. Други, както е видно: на вещици.

И тук не е въпрос на операции за разкрасяване, на козметика, на фитнес (не, че тези неща са излишни, напротив), става въпрос за това, че душата се отпечатва върху визията.      И ако една незле изглеждаща жена заприлича на страшилище, с което (да ми прости Господ изразните средства, не мога да намеря по-подходящи), страшилище, с което могат да се разстроят още повече дори децата в Газа, то тогава е живяла с нещо много, много гадно в себе си.

Но страницата на един журналист не е модно списание и дори да изглежда толкова ужасяващо, колкото в конкретния случай, би трябвало да поставя актуализирани изображения, да е гордо с това, което е; т.е. да бъде с "открито лице".

Особено, ако е един такъв журналист, който с години е призовавал за подобно достойнство, за изображение в блоговете и т.н. и т.н. Помним всички призивите.

Защо обърнах внимание на този дребен детайл? Защото публиката не прощава лицемерието. Можеш да я заблудиш, но дълго продължаваш ли - стига се до този печален резултат. Егати, "професионалната страница" на репортер в Българско национално радио.

Най-красивите очи

Тя не е уличница, танцьорка е. Ще ми се да е първото, не бих си нуждаел толкова от нея. Лесно бих я заменил с друга. Тя не се съблича, тя твори пластика. Извайва се като от глина. Събличала е джинси, събличала е и коприна, разкъсвала е официална вечерна рокля. Сплитала е плитки докато се съблича. Събличала се е от аромата, който ме е довеждал до лудост. В началото за мен беше просто една скучаеща вечер.

Повяхващата хубост с червената коса и циничният език ме заговори доста нахално, но не успях да я разкарам. Притежаваше очарование. Огледах се плахо за фотоапарати. Смотолевих, че имам работа, тя се изкиска и ме хвана за ръкава.

-Отпусни душа. Защо ти е цял свят, като я държиш заключена. Виж, имам момичета. Не е като другаде.

Имам властен тон, когато се наложи. Опитах се да го използвам, но сводницата като че ли се развесели.

-Искаш ли да видиш онова което ти е отвътре. Голо, чисто. Няма да го докоснеш, а то няма да разбере кой си. Твоето желание ще е със превързани очи и само ще танцува, защото то не се отдава. Поне за пари, не. Разбираш ли, желанието не се купува.

Не я разбирах, но май и тя не се разбираше. Изглежда бъркаше думи.

-Знам кой си. Никой друг няма да научи. Довери ми се. Ето това е ключа от хотелска стая. Една от многото, която може и да си ангажирал, а занапред, ако пожелаеш, ангажирай ги сам, чрез свои хора. Нека да са винаги различни, за да остане неопетнено името на което държиш и което е истинските ти дрехи...

Изкикоти се. Грозно, но завладяващо умееше да се смее. И макар на години, този смях й предаваше неудържим сексапил. Спечели ме. Познавам хората на които можеше да се има доверие. Тя беше една от тях, а момичето както и предполагах, местно създание. Красива чайка. Разтваряше криле, не се събличаше. Просто летеше във фантазията. Тя не знаеше млад ли съм или възрастен, мъж ли съм или жена, сам ли съм или повече има ли ме в стаята. Тя се събличаше пред фантазията си. Нямаше професионализъм, имаше естество. Не го намираше нередно. Лицето й самата невинност. Искаше ми се да видя очите й, но точно тях не биваше. При този ограничен живот който водеше едва ли щеше да е способна да запази тайната. Пред кого се е събличала поне три пъти на седмица. Пътувах само за да я видя, разпределях деловите ангажименти така, че да я видя. Винаги в различни стаи. Имал съм за кратко любовница, съзнах, че не си заслужава риска. Този път не бях способен. Идваха и избори, когато най-силно горях и бях на прага да я прегърна, да поискам и повече, което не беше част от сделката и можеше всичко да провали. Борих се със себе си. Исках всичко да приключа. Не мигвах по цели нощи. Дали, ако я направя своя любовница няма да ми мине. Най-вероятно: да. Но тогава може и да посегна на живота си. Изсмях се на тази мисъл, но страховито ми прозвуча самият ми смях. Не съм го подозирал от себе си, ала бях способен на такива крайности.

ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ, ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ

С превързани очи, отдава голота на непознато. На жадната ми природа която храни лиги с формата й. На гладната ми природа. Сладострастната й хищната, способна винаги да я разкъса. Винаги на прага да го стори.

Сънувал съм и неведнъж, че е махала превръзката. И това беше краят. На кариерата ми, на всичко което съм съградил...

Събуждах се потен, а утринта красива.

Краят на всичко, което съм съградил или начало на живота. Обърквах се. Исках да видя очите й. Колко ли са красиви. А ако не са.

Нямаше част от тялото която да не разголваше, ала скритите очи в случая бяха далеч по-възбуждаща тайна, отколкото да речем скритите зърна на безкрайно надарена с природата на форми, непозната.

И когато реших да й кажа да махне превръзката, а гласа ми спря в гърлото и не можах да го изрека. Тя сякаш чу мислите ми.

С един замах, най-сетне истински са разголи.

Не бяха големи, нито с екзотична форма. Винаги съм мислил, че ще се окажат светлозелени, но бяха тъмно кафяви. Като зърната й. Топли и нищо повече. Срязаха ме, като нож се заби погледа й. Много прочетох.

Искаше й се, но не беше способна да опази тайната.

Това бяха най-красивите очи.

На предателството. Или по-скоро: на истината!

2009-05-20

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ Цикъл: разкази - 09