1.
Не завърши. Напусна девети клас. При това положение не можеше да продължи. Родителите й продали два апетитни парцела на село, къщата и хлебарския си цех, последното почти на безценица. Изтеглили и спестяванията и това им било достатъчно за начало да се установят в онези южни крайморски покрайнини на южната ни съседка, теренчето усамотено, а и море: през по-голямата част от годината, достатъчно топло за плаж.
Надявали се там странното й заболяване да не прави впечатление. Потръгнало им. Не съжаляваха за избора си, но дъщеря си, не можаха да избавят от изолацията и самотата.
Мислех си, че никога няма да я срещна повече. Разсмя се като й казах, че съм бил влюбен в нея. С пъти по-красива беше оттогава. Като живи желания, като пръсти се плъзгаха лъчите на залязващото слънце по голото й тяло, а кожата й лекичко настръхнала, напомняше на позлатена праскова. Лежеше на канапето по корем, брадичката й в шепите, а предизвикателство в погледа й я разголваше повече, макар да нямаше накъде. На сърце приличаше лицето й, неволно пуснах въображаем език по гръбнака й.
Странно, естествено е, да е по-красива оттогава, но не й да изглежда по-млада. Сега приличаше на момиче, а тогава на жена. Дванадесет години бяха минали, противоречиви неща се говориха за нея. Повечето плод на злобни фантазии, като красавица с правилна самооценка си имаше враговете. Малко допринесе, защото беше затворена в себе си, изглеждаше, че страни, че е високомерна. Все пак можеше да бъде наречена и богаташка рожба, надута от това, плюс надута от това, че е хубава и има цици като голяма. Другото е, че не носеше бельо и това се виждаше. Естествено минаваше за сексуално предизвикателство, а и тя се е мъчила да изглежда като такова, сега чак разбирах, че е било част от заболяването, което по-късно напълно промени живота й.
Веднъж едва не я изнасилиха, аз си имах големи проблеми за незаконно притежавано оръжие, което я и спаси. Приятелят й, който още не й беше приятел, още по-големи неприятности и от моите, че буквално размаза кретените. Единият от тогава е на количка и ще е така до края на живота си; другият ще си остане грозник, заради лицево черепните си травми. Заслужава го. Третият се размина само с гипсиран крак, но сега си е пълен алкохолик.
Появихме се навреме и съвсем случайно. С него до тогава не бяхме толкова близки. Докато траеха разследвания, дела, психотерапии и телефонни заплахи от страна на роднини и приятели на пострадалите, станахме като братя. После се отчуждихме, а онази вечер трябваше да му покажа как стреля пистолета. Затова и се разхождахме по хълма и търсихме закътано место. Чу се първо приличаше ми на симтене на кученце.
Тя не можеше да си вземе дъх. Искаше да вика за помощ. Бягаше разголена. Всъщност напълно гола. Ако е имала нещо по себе си, били са драскотините от клоните. Тогава единият й прегради пътя, кресна й нещо много мръснишко и я зашлеви. Другият вече я застигаше зад гърба й, аз извадих пистолета и без да се целя стрелях в посоката. Толкова импулсивно беше, че можех да пръсна главата на някой от тях, а не онзи прогнил клон.
Пияни бяха, но не достатъчно, че да останат същите мъжкари на каквито се прави до преди миг. Докато сам се опомня от изстрела който бях дал, приятелчето вече блъскаше главите им в стеблата, а тя стоеше онемяла, вплела пръсти в косата си, неподвижна като статуя. Сам ги мяташе като парцали и ръмжеше като куче, трошеше едри клони с телата им. Риташе, скачаше. И след един час още треперяше от злоба и ръмжеше, а дори тя се беше опомнила и се опитваше да го успокои. Не беше никаква грешка, че се обадихме да ги приберат. Иначе поне единият щеше да изгуби живота си. Но тя и до днес се обвиняваше, че е настоявала. И двамата ни закопчаха още същата вечер.
Следващите месеци бяха трудни и може би най-силните в живота ми. И най-красивите. В един доста чужд характер открих брат си, а той си хвана гадже. Нищо, че аз си падах по нея. Тя си е падала по него.
И на двамата ни се размина, понеже бяхме непълнолетни. На нея, не. Историята с опита за изнасилване си имаше и предистория. И подстрекателки. Които я мразеха заради това, че се чувстваха незабелязани заради нея.
“Кучката с хубавото тяло, която ходи без сутиен и бикини. Виждала се е даже и рунтавелата.”
На никой не може да мине през ума, че става въпрос за заболяване.
"Кучката която се съблича на хълма и се мисли за нимфа."
“Ако бях мъж щях да я опъна тая, че да й мине!”-думи на нейни съученички.
Бяха й направили и снимки от класната стая, в голямото междучасие. Тогава още нямаше дигитални фотоапарати.
“И в класната стая се съблича!”.
Било си е истинско майсторство да бъде уловена при лошата светлина.
“Гледайте какво става: порно в класната стая!”
Снимките не бяха никак лоши, всичко се виждаше, че и наистина си беше доста рунтава. Станаха хит след бруталната история на хълма, разпространиха се. Преди това е трябвало да ги видят само онези типове.
Съблякла се е в голямото междучасие. Тогава класната стая се е заключвала; само "дежурният ученик" е имал ключ, а тя е била дежурна. Кой я снимал? Така и не се разбра. Имало е някой скрит. Май нейна приятелка. Така поне се говореше. Знаела е и за заболяването.
Алергия към тъканите. Борила се е с мъчението, с чувството за задушаване - за да завърши и за да е сред хората, но по-тежката й болест се оказа красотата.
Който и да е бил авторът на снимките, дал ги е на нейни съученички, те пък от своя страна на онези гамени.
Казали са и из кои места по хълма, разгонената кучка се разхожда и се прави на нимфа.
Общественото мнения я изнасили. Дори мен се опитваха да ме убедят, че и мама и тате, че тя е тази която съсипа живота на петима млади.
Всички ни лишила от бъдеще. Едните цял живот ще се лекуват, а другите с тези позорни петна, за никъде не са. До тези дни мислех баща си за мъжкар. Стотици пъти съм го чувал да се възмущава, да крещи на масата какво щял да прави изнасилвачите, ако имал власт. Адски ми падна в очите, но пък пораснах. За дни пораснах.
В последствие се почувствах дете. Когато тя изчезна, когато разбрах за подстрекателствата. До скоро си мислех, че приказките за нея я прогониха, а истинската причина е била болестта й, която се е задълбочавала. А след тази история, вече не е можела да излезе и на хълма, където си мислеше, че никой не я вижда. Била е затворничка в стаята си.
После, когато са се преместили тук: затворничка на чувството си за вина. Все пак, повярвала в думите, че тя е съсипала живота на петима млади. Разказах й за снимките, за момичетата, които са стояли зад опита за изнасилване.
-Едната сега е надут автор, който никой не чете, а не знам дали и пише, но пък критикува. Другата е модератор на един от големите, родни, интернет-форуми и постоянно поучава как трябва да се държи човек в обществото и да общува с “финес”, “финес” и е паразитната думичка. Третата се вживява като психиатър – засмях се горчиво. – Уважавани жени са. Със стабилни семейства. Интригите им от класната стая се пренесоха на територията на цялата страна. Разголили човек душата си, подстрекават да бъде изнасилена.
-Защо си огорчен? – попита ме, а аз имах усещането, че това не е тя, а нейна дъщеря. Такава би могла да има на тези години.
-Защото онова което ти сториха продължава, ето за това.
-Аз забравих. Тук съм, защото вече изобщо не можех да се обличам. Изобщо. И пак излязох на хълма, знаеш ли. Бях в несвяст. Не мислех, не можех да стоя повече в стаята си. Побърквах се. И съм се побъркала. Сънувала съм, като самнамбул съм вървяла. Нищо не помня. Тате едва ме е намерил...Искам и ти да се съблечеш!
-Моля? – изненада ме.
-От огорчение. Нищо не можем да направим повече за миналото, предлагам ти настояще. Аз съм сама и не мога да излизам и тук, толкова свободно, колкото си мислехме. По-добре е, но не ми е достатъчно. Самотата ме прави затворница, а с теб вече толкова сме споделили. Ще ти призная, щях да потърся него. Но той, знаеш...Щом е щастлив, щастлив е. Но не той, ти си ме обичал. Той просто имаше хубавицата.
-Прокълнатата хубавица. Не забравяй. Обичаше те.
-Проклятието на хубавицата само прави мъжа да се чувства, по-мъж – не се съгласи с мен.
-Виж, искам да останеш при мен...Все още само на гости, поне за седмица. Тук имаш колкото си искаш материал за рисуване. Поне седмица остани, за сега и съблечи се, съблечи душата си от огорчение. Тук няма кой да я изнасили.... Засмя се: -А ако все пак не овладея нагона си, няма да посегна точно на душата ти.
И аз се засмях, но бях толкова емоционално изтощен, че прозвуча изкуствено.
-Трябва да поспя.
Кимна ми с усмивка, каза ми, че стаята ми е подготвена, а същата нощ, не издържа и дойде при мен. Не беше просто секс, нито любов. Не знам как да го нарека, може би, най-точно е причастие. Прошка с миналото. Освобождавахме се и двамата, от натрупаните последици през годините. И това беше най-щастливата нощ в живота ми и не би имало толкова щастлива нощ, ако не беше на тази цена.
Умихме с потта си, мърсотията на времето полепнала по нас, до онази гальовна голота, която ни правеше свободни. И щастливи.
Утихнали бяхме един до друг когато ми каза, ясно защо ме е извикала.
Не, че вече не се досещах.
Искаше да остана с нея.
Помоли ме да си помисля, да не бързам с отговора, но аз вече знаех. С тази нощ просто си простихме. Върнахме си свободата, която щяхме да си отнемем, ако заживеехме заедно, защото нямаше да е любов, а принуда.
Тя принудена от алергията си, която я изолираше от света и тя го търсеше в мен.
Аз принуден от разочарованието си от този свят, в който не исках да се върна и щях да търся в нея бягството.
По-добре да се преборим със себе си, отколкото да опорочаваме това което е между нас. Нямаше да остана.
2.
Тя е болна от божественост.
Прокълната е от святост. Знаете ли, сега я разбирам! Лишена е от първородния грях, нещо се е случило и не е носителка на онзи ген, който човечеството носи след като Адам и Ева са посегнали към плода на познанието. За това не може да понася дрехи по себе си. Те са чуждо тяло, те я връщат към порока, срещу който същността й се съпротивява. Не е никаква алергия към тъканите. Мислех да си тръгна след първата нощ. Вече съм седмица при нея. Не мога да отрезнея от щастие, вече не ми трябват дрехите. Мога да спра да рисувам, когато си поискам и да не ми тежи. Преди ме смазваше. Сега предпочитам да я галя, а като рисувам чувствам, че я галя. И тя усеща докосванията на четката по платното и се кикоти, стене от възбуда, не издържа да ми позира, хвърля ми се на врата, любим се по каменистия плаж. Цял съм в синини, по нея няма никакви. Любим се и сред водораслите, заплитат ми се из краката. Ясно е, че и във всичките стаи на къщата, десет или дванадесет, няма значение цифрата, но не е достатъчна, щом и върху покрива и на терасата върху парапета го правихме.
Единадесет години съм търсил линията й, още пазя една от онези снимки. Не съм свързвал с нея желанието си за рисуване, а е било толкова близко до ума. Исках в картините да я видя, такава каквато изглежда, когато не съм знаел как изглежда.
Рисувал съм любовта, ето какво съм рисувал. Тази моя любов, която се опитаха да изнасилят, която беше причина да се разочаровам от родителите си и да порасна за дни, почти ми съсипа живота. Страстно я исках, рисувах, рисувах. Рисувах, откривах, залъгвах се, как ли изглежда, съсипвах повторно. И търсейки в нея свободата и бях пленник.
Рисувах само голи тела, макар и маскирани като дървета и храсти, листа и облаци, амфори и часовници. Голи женски тела, дори когато рисувах мускулести антични полубожества. Пердета когато рисувах, когато рисувах площади с накацали гълъби. Когато рисувах шадравани и когато рисувах върху шадравани със спрей, физиономии и шаржове на омразни политици. Дочуваше се за болестта й, дълбоко в съзнанието, знаех за нея. Прочел бях за подобни алергии. Някои не носят чорапи и ходят само с чехли или подпитени обувки. При нея е било по-остро. Искала е просто да бъде сред хората, затова се е измъчвала. Чувствала се е като торба тъпкана с коприва и понякога е стигало до там, че не е можела да си поема въздух.
Едва е издържала с мантата на голо, но е минавала за кучката, която краде по нечестни начини симпатии. Сексуалната акула, мръсницата. Съсипаха я, изчезна. Свързвах го със създалото се настроение срещу нея, интригата, но истината е било, че заболяването й, тоест благословията се е изостряло. Имах я.
Избил си бях от главата, че си падах по нея. Не съзнавах, че съм до гуша хлътнал, че живота ми е тя. Затова и рисувах. Една от неприличните снимки, папарашкият компромат как се е разхождала в класната стая попадна у мен.
Платих си здраво, не помня колко, но здраво, да я задържа. Това беше единствената снимка на единствената жена в живота ми.
Нищо, че беше калташки номер.
Нищо, че голотата й не беше нейната, а открадната поза от око което я ненавиждаше.
Не бях пипал четка, първо опитах с химикал, получи се нещо, а сега ме усмихва, пазя го. После моливи. Уроци по рисуване не съм взимал, но бързо напредвах. Исках я, разкъсваше желанието ми видимото, вселяваше в скованата ми ръка, способности които не подозирах, че мога да притежавам. От седемдесет паднах за година на петдесет килограма. Вече рисувах с масло, почти денонощно. Закъсах и в училище, но излязох от кризата.
Растях и отново рисувах представите си за нея.
Търсих я във всички жени, разсъбличах ги, правейки секс с тях я търсех. Десетки картини изгорих. До изложби не стигнах, твърде еротични били, не знам си какво, не знам си що. Затрупвах се в платна и когато не можех да продам или подаря за да имам въздух в ателието, просто ги изгарях.
Даже и върху горящата пепел с ръка се опитвах да я нарисувам. И пак разюздан секс с всяка срещната, сатир бях вселил под кожата си, не знаех как го постигам, не се и питах. Изглежда помирисвах като пес, коя се нуждае от ласка и се възползвах. Хищен, побъркан, без душа.
А освен това мразех света и исках да съм квит с нея и да плющят за мен същите злостни змийски езици както за нея. Ако наистина в ада е написано: “надежда всяка остави” там живеех. Такива ми минаваха по време на делириумите през главата и това бяха най-трезвите ми мисли. Тя ме е издирила.
Не бях способен да повярвам в щастието и смятах да си тръгна, след първата ни нощ, но реших да остана до вечерта и вече ще й кажа, ще й кажа това което очаква, че искам, искам, искам да живея с нея.
С нея: гальовната, моя, голота.
Тази която ме е осмисляла, карала ме е да страдам, за да бъда щастлив. Но искам и аз да направя малкото, което й липсва за да бъде напълно щастлива. Иска да е сред хората, липсва й суетнята, градската шумотевица. Хубаво е градчето над което е къщата й. Толкова години живее в близост с него, а не го е виждала.
Знам какво рискувам, много добре знам. Тя и не предполагаше, че е възможно да е сред хората, сред непознати, на почти официални места.
Знам какво рискувам.
Знам, че мога да я изгубя.
Много добре знам.
Още й се струва невъзможно.
Да, но е.
Не само тела съм рисувал, а и върху тела.
Мога да нарисувам като истински дрехи по нея. С гънките, със сенките които хвърлят. Просто ще изглежда облечена с прилепнали по нея дрехи, което е често срещана картинка.
Намерих бои за боди – арт. Щяхме да почнем преди час.
Скри се, разстрои се, изведнъж. Искала да помисли.
Каза ми, че се бои.
Знам какво мисли, много добре знам.
Тя сама не е сигурна, че ще поиска пак да е с мен.
Ето я, идва. Казва ми го, готов ли съм.
Отвърнах й, че от самото начало съм мислил за това.
Кимна, а ръката ми я правеше от красива, по-красива.
Преди малко беше ангел, но я направих с тези дрехи да е жена, най-пленителната, най-сексапилната.
Преди да я завърша ми беше ясно, че ще я изгубя. Но не можех да разваля красотата й.
Поне я видях.
Като блясъка, най-яркият блясък на вдъхновението.
Нищо, че направих сам тъй, че да ми я отнемат.
