Краят на мълчанието

 Мълчеше когато му горчеше, когато несправедливо го обвиняваха мълчеше. Мълчеше когато обичаше, когато му идеше да крещи от наслада. Тихичко тананикаше понякога, но рядко, а да повиши глас никога. И винаги е тананикал без думи.

Мълчеше когато трябваше да каже своя дума между научените наизуст уроци, тъй говореше и за житейските, с научени от други думи, на баба си, на дядо си, на кварталните гамени и големите философи, своите губеше. Мълчеше когато искаше и обикновено не получаваше, нито от жените, нито от живота.

Мълчеше и когато разговаряше, това е умение което малцина притежават, но при него беше порок. Обикновено умелите ловко карат събеседника да си противоречи, да изкаже своите съмнения, към тях, към себе си и лекичко да се убеди сам в това което те желаят.

Той нямаше власт при мълчанието си при събеседване и обикновено се губеше в разговора. Мълчеше когато искаше да каже. Не от свян, не от комплекси или травми в детството. Не и от беден речник, последното най-малко. Обратното, при него думите бяха стихия. Огромна потенциална мощ достигаща до разрушителност.

Не беше боязлив, не от страх се боеше да я отприщи, но толкова се беше натрупало, че хиляди думи се бореха за първенство, за да излязат първи и да повлекат след себе си, безброй свои неизказани истини. Блъскаха се на входа на съзнанието и той мълчеше.

Мълчеше когато го блъснеха на опашката, мълчеше когато таксиметровия шофьор го удареше със сметката, мълчеше когато комшиите надуеха безвкусната музика. Мълча и когато искаше да каже, че я обича. Тя разбра, даже с мълчанието си я спечели, защото тя четеше в очите му всичко премълчано.

Мълча и когато си тръгна. Защо го направи така и не разбра, тъй като не успя да зададе въпроса си, нито да седнат на сериозен или последен разговор. Мълчеше понякога даже и по телефона. Мълча и когато го измамиха и трябваше да напусне града, защото остана без работа, че дори и без покрив.

Мълчеше и докато се скиташе, а хората които го срещаха бяха любопитни, някои склонни дори да му помогнат, защото си личеше, че е разбран, интелигентен и способен, а не класически безделник или саморазрушаваща се натура. Някои търсеха човек като него да доверят длъжност, но той изпускаше шанса си.

Мълчеше и когато стана пряк свидетел на едно престъпление. Мълчеше и когато интригите в колектива в които попадна достигна критично ниво и трябваше или да се намери жертва за да има мир или да стане беля. Мълчането и неутралитета в такива случаи е добра политика, но той не беше политик и си го отнесе.

Мълчеше си когато го осъдиха за неплатени сметки, а после имаше време да си помълчи на новата длъжност която си намери. Работеше в пункт за изкупуване на хартиени отпадъци. Не голям. Намираше често книги, често такива каквито просто беше грехота да се претопят.

Събираше си библиотека от предавани за претапяне книги, превърна му се нещо като в хоби. Понякога се възприемаше като една от тях. Напечатани са били за да изкажат своята истина. Не са намерили точните ръце които да ги разгърнат, точните очи които да ги прочетат и точното съзнание в което да потънат. Въпреки безспорната си стойност бяха на границата да си отидат без да изпълнят мисия. Случайно попадаха в него, четеше ги.

Тъй си намери „Чужденецът” на Камю и „Жената в пясъците” на Кобо Абе, „Война и мир” и „Идиот”, „Или – или” на Киркегор и „Въведение във философията” на Ясперс. Много класически поети, много фантастика и приключенски романи. Четеше ги, струваше му се, че е намерил мисията на живота си. Да спасява от печален завършек онемелите книги с велики истини.

Около година работи там докато един петък не си тръгна от работа. Цяла седмица не намери никаква книга. От една страна радостно, винаги му горчеше види ли книга с подобна участ, но пък колекционерската страст го изгаряше. Стоя доста след работно време с надежда, че някой закъснял ще се залъже, ще мине и ще обогати колекцията му. Не се случи.

Закъснелият беше с дълги бели коси. Висок и блед, не приличаше на земен човек. Млад или стар, не се разбираше. Лицето му нямаше бръчки, а със сериозност беше изписало възрастта, но движенията енергични. Разтовари сто килограма неизползвани формуляри. Бели от едната страна. Друг не дойде.

Чакаше, чакаше и като гледаше празните страни на листовете го изпълваше по-голямо вълнение от онова което изпита когато събра първите пет книги и реши да си направи библиотека. Белите листове му заприличаха на живота. Неизказаното, премълчаното, те го желаеха.

Дръпна първия кочан и без да се замисля започна да пише, а силно беше словото му. Слово, не думи. Идеха от дълбините. Отприщи се потока. Изписа първият кочан. Трябва да кажа изключително високо литературно. Грабна вторият изписа и него. Химикалката трябваше да му е свършила. Прецени, че ще спре да пише когато това се случи. Мастилото в тръбичката беше на свършване още преди да започне да пише, но изписа и третият кочан. Захвана четвърти. По това време нямаше да намери откъде да си купи химикал и свършването на този щеше да постави необходимата пауза. Продължи да пише. Писа цяло денонощие без да се умори, а мастилото не свършваше. Откъсваше лист след лист от поредния и поредния кочан и го изписваше. Нареждаше ги до себе си върху бюрото, а мастилото не свършваше. Ако имаше охранителна камера насочена към офиса щеше да се види как бавно пребледнява. Не само лицето му, дрехите също. Как става безплътен, превръща се в сянка и продължава да пише. Докато накрая химикалката се катурна от бюрото, а той като сияние се разтвори в настъпващия изгрев преди понеделника. Беше се изписал. Шефът му дойде в десет и половина. Духаше силен вятър. Когато отвори вратата стана течение и вятъра отнесе листите.

Съвършена секси кукла

 

Купи ме от секс-магазин, но аз не съм надуваема кукла.

Мога да пържа яйца и тиквички, да правя задушен заек, всъщност почти няма ястие от която и да е национална кухня което да не мога да сготвя, но правя най-вече това което той най-много обича, останалото ми е компресирано в паметта.

Имам главоболие, имам и месечен цикъл.

Мога да му нося водката или ракията - националната, онази която обича. Да правя стриптийз през приятелите му или приятелките му, онези истинските.

За разлика от тях имам целият Шекспир в паметта си и деветстотин гласа с които да го рецитирам, като разполагам и със сензори да уловя кой глас е най-въздействащ за него. И не само Шекспир, еротични четива от миналото и по миналото столетие на знайни и незнайни поети, всеки ден базата ми данни се обновява, добавят се нови и нови истории и стихове, изповеди всякакви, идеи нови.

Свързана съм с всички блогплатформи по света и всичко интимно споделено, интимно или не, от звезда или обикновен човек вече е информация която мога да използвам по назначение.

Имам бенка на лявата буза на дупето и на дясната гърда, мога да шия гоблени. Имам си и душа, това е тайнствен бъг, допуснат волно, който може да ми създаде проблем, но може и да не създаде. Изличена е тази част от документацията свързана с него и много трудно може да бъде открит.

Понякога си мисля, че е легенда, но въпреки това имам чувството за душа. Мога да драскам и да се глезя като котка, да гледам като кошута, да облизвам като кучка и да понамирисвам на такава. Приличам на ангел, толкова съм фина и руса и изглеждам невинна.

Имам и антигравитационен апарат и прегърна ли го можем да летим и дори да правим секс във въздуха, като украсявам полета с криле. Изникват зад гърба ми: пеперудени, прилепски или на златист гълъб, какъвто няма, но хората си имат фантазия за всичко.

Тези криле са за ветрила или прегръдка, но е абсурд да вдигнат толкова тежки тела. Илюзията, че го правят е красива. Имам заложено усещане за красота, каквото съм забелязала, че в много от приятелките му, онези истинските липсва.

И като споменах, че хората имат фантазия за всичко, моята макар да не съм от рода им, не отстъпва на техните. Не само мога да чета, а и измислям еротични истории, да ги прилагам. Нови форми да откривам, да се шегувам.

Мога да разигравам сцени на ревност, когато той пожелае, за да се спаси от по-натрапчива връзка. Иначе не ревнувам. То е за истинските жени. Повечето не го ревнуват и от мен, ревността им е към истинските жени.

Случвало е да се забавляваме в леглото тримата. И става въпрос за жени които принципно не са бисексуални, но нали не съм точно жена, а и по време на играта мога да преобразявам тялото си и в мъжко, стига да уловят сензорите ми, че това ще се хареса и на двамата.

В истинският смисъл на думата не става въпрос за тройка, а за забавление с играчка, защото съм си точно такава. Обяснявала съм го на някои от жените които не са смеели, да изпълнят тази част от фантазията си, колкото и да са били разтърсвани от изкушението.

Играчка съм, макар и при известна настройка, при това не скъпа, мога да му родя дори. Вярно детето няма да е мое, а на жена – донор, чийто са яйцеклетките. Много модели като мен са купувани от млади семейства именно за да се избегнат затрудненията при бременността. Видимо изглежда, че я изкарваме както истинските.

С напълняването, капризите, повръщанията, известното разхубавяване в първите месеци. Всичко е изчислено, но съм играчка. Обясних го и на последната му приятелка, но тя учтиво отхвърли, толкова учтиво все едно бях истинска. Дори забелязах в погледа и ревност.

То и предишната му и по-предишната му, така. Откъде започна да ги намира едни такива. Едната едва не промени живота му и си помислих, че е задействала онзи тайнствен бъг, направен уж за да съм имала душа. Още от начало личеше, че не ме понася въпреки, че се опитваше да се държи учтиво.

Стигна се до там, че го принуди да ме „даде на заем” на свой приятел. Така му завъртя главата, че го накара да си помисли, че идеята е негова. Не разбирах как може да ревнува от една кукла, а той, че е глупавичък: ясно ми е. Отвратена бях от идеята му в началото, но съм кукла и не мога да чувствам това.

Стана ми после тъжно, отчаяно, но и тези неща не мога да чувствам. После ми се хареса, имала съм нужда да отпочина. И от него, а като е онази изобщо не работя добре, защото аз изпълнявам желания. При липса на такива, просто съм ненужна. Мислех си, че вече няма да ме върне. Приемах новото си положение. То, също като старото. Или поне би трябвало да е. Но нещо…може би бъга. Може би бъга…

Гризеше ме отвътре, не си вярвах. Върна ме, беше разкарал неприятната. Мъдро от негова страна. Мъж е все пак. И то истински, а не кукла. Има си свободата. Говорих му ги едни такива. Съгласен е, прегръща ме, целува ме, казва ми даже, че ме обича. Е, това би трябвало да ме накара да се почувствам истинска, но него чувствам по-истински. Едно голямо дете което си обича играчката.

И новата не ме харесва особено, но поне го прикрива тъй, че едва го усещам. Дори сензорите ми не улавят нищо. Какви ги намира напоследък! Да можех да напипам някакви нейни данни да я проверя дали не е страдала от нещо. Учудвам се, че и за предишните не се сетих. Гледам я как подмята кибрита. Ще пробвам по отпечатъците на пръстите й, да изровя и останалото. Малко вероятно, но все пак. Извлякох отпечатъците, пуснах ги в мрежата.

След нула цяло и петдесет стотни всичките й данни се изписаха в паметта ми.

Хардът й беше малко по-голям от моят и датата на производство по-нова.

Прималя ми, тя беше кукла. Също като мен.

Проверих, чрез снимките които бях запазила паметта си и за последните. Кукли, кукли, кукли. Като мен! Но след като ме има, защо са му! Нима не му давам всичко онова което и те! А, ако не мога, защо съм му! А ако мога, защо са му! А ако…Прехапах устни. Изпълни ме ревност. Истинска ревност. И се задейства онзи бъг. Почувствах се истинска. Истинска жена.

07.10.2008

Малко пиле в римския сенат

 Има една много мъчителна форма на графомания, когато емоционално сгазен човек със сериозни психически отклонения е успял да живее според обществените норми, така че да прикрие напълно или отчасти казанът от непоносими усещания, в който непрестанно ври, но с квази поезията си издава своят крясък.

Този крясък, дори не е зов за помощ, защото този тип не е търсил никога помощ – той се бои от такава; на всяка цена иска да запази своят инквизитор – призракът, който го мъчи, защото без своят мъчител, той не се възприема като разумно същество.

И ако става въпрос за талант – всичко това би го възвисило, защото изстраданите творби са спасителни за милиони; създават свои школи; свое мислене и понякога лекуват цели общества. Но когато опитът за творба е слаб и досаден и представлява единствено и само неприятен писък в публичното пространство, а авторът на този шум се държи по-неприятно и от стиховете си, тогава е налице само една досада, на която най-добре да не се обръща никакво внимание.

Ако изобщо това е възможно, защото авторите на тези измъчени глупости са агресивни и безпардонни. Те по всякакъв начин се натрапват, успяват да накарат „минувачите“ из виртуалното пространство да им обърнат внимание.

И ако след като все пак те е накарал да му обърнеш внимание, ако си по-дълбок читател и не си развил устойчивост (на съдебен патоанатом, психиатър или следовател), е много вероятно да повърнеш, защото нещастникът иносказателно се изповядва, без да го желае; мисли си, че играе роля и разказва онова, което иска хората да знаят за него, но открива много по-надълбоко. Там където сам не иска да надникне.

Изповедта му може да предизвика сардоничен присмех и поне според мен, това е най-добрата реакция, защото да съжалиш същество въздигнало самО в култ своята уродливост е твърде деструктивно.

В blog.bg има един мизантроп, явно вживяващ се в ролята на римски трибун. Интонацията му и поведенческия модел напомнят наивистичен образ на такъв, типичен за холивудските продукции от 60-70-те години на миналия век, в който „великия ритор“ стъпил с единия крак на нещо си, размахал една ръка и открил под тогата си космати гърди упреква я цезаря, я християните; я призовава Картаген да падне.

Обикновено спами в коментари на разрешили да се коментира без модерация блогове. Това разбира се е начин да излезе от дълбокото капсулиране и да му бъде обръщано внимание и той работи упорито в тази бразда. В коментарите му е засегната бегло и основната тема в конкретния постинг, но обикновено се говори за още какво ли не; размесено в една трудна за смилане логорея, в която най-същественото са клюки за този или за онзи живот, нямащи нищо или почти нищо общо с действителността, а са продукт на едно скучаещо и измъчено със собствената си равносметки съзнание.

Нещо като дежурните клюкарки насядали почти пред всяка жилищна сграда, но ако там става въпрос за едни социални модели, уморени от дългия жизнен път и множеството си заболявания жени, които все пак подхождат с известна критичност и към себе си и все пак се опитват поне да подражават на традиционните ценности (за каквито претендират), тук става въпрос за мистификатор, вдигнал пръст за да сочи, само за да отклони погледа от себе си. Не, че някой го гледа. Не, че не иска да бъде видян, но е дълбоко ужасен от мисълта, че може да бъде видян по-дълбоко от това, което иска да открие.

И несъзнателно го прави с некадърния си стих.

Нещастникът си избира за профилни снимки римски трибуни, стоици. Последното, с което един стоик ще тръгне да се занимава, това са клюки и сплетни, измислянето на легенди за нечии личен живот. За Сенека се говори какво ли не, в някои художествени произведения е пародиран (между другото почиващи на реални исторически документи) е описан като страхливец, в други – близки до духа на „Писмените беседи“ - на мъдрец; най-вероятно истината е „някъде там“ по средата; човек със слабостите си и именно с това, по-величествен от всичките си идеализирани образи. Защото „обикновения човек“ е понесъл по-тежко страданията, които често понасят необикновените личности.

Марк Аврелий – няма как, той е бил далеч по-близо до официалния си образ. Философът, водач в духът на Платоновия идеал.

И сега, представете си в тази редица нареден един кряскащ и давещ се в собствената си словесна диария нарцистичен тип, занимаващ се с последното, което би занимавало стоиците – надничане в канчета, ровенето под чаршафи в търсене на съмнителни петна, при липса на такива – измислящо ги.

Прибягващо често до заплахи, а да се отправят анонимно заплахи чрез глобалната мрежа, освен проява на страхливост си е и омраза към всяка смелост.

Но какво се крие зад този поведенчески модел?

Стигаме до бездарния стих, в който е писал как „малко пиле кълве от ръката му“, да – друго е търсил да каже с „великата си метафора“, но простичко и ясно е заявил как мастурбира, чувствайки се нещастен от размерите на своята мъжественост.

Нататък говори как някакъв хлебар мачкал мозъка му. Докато „малкото пиле кълве от ръката му“ и тук разкрива един много, много тежък епизод в детството си, в който вероятно е станал жертва на сексуално насилие.  

Кой е бил насилника?

Отказвам се да гадая, макар може да се предположи. Всъщност – версиите са много. При всички случаи - човек за разстрел.

Резултатът от извършеното преди десетилетия престъпление е развитие на агресивност, психовампиризъм и нещо по-ужасно: писане на толкова бездарни стихове, което е обида за цялата поезия и издевателство над словото българско.

Има една-единствена полза от тази брутална грозота. Показва ясно, че творчеството ни може да ни разкрие много по-дълбоко, отколкото подозираме и трябва по 100 пъти да преценяваме: ТОВА ЗА ПУБЛИКА ЛИ Е ИЛИ НЕ. ИСКАМЕ ЛИ ДА ГО КАЖЕМ ИЛИ НЕ ИСКАМЕ. 

За две млади жени, шосейка, влакове и манастир

  (24 часа - много емоционално пътуване)

Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го в 01:53 от Плевен.

 

 Слизам в Горна Оряховица. Имам малко повече от 2 часа до влакът към Стара Загора. Със Саблезъб съм, както вече наричам шосейката си. Ще използвам времето за да потичам с него из Горна Оряховица и Лясковец. Предпазлив съм и съм сложил три фара и два светещи стопа. Помня едно нощно каране из Горна Оряховица - релефът е интересен. Постоянно има издигания и спущания, настилката е с тенденция да бъде добра, но все има участъци, на които се извършват някакви ремонтни дейности и са покрити с чакъл. 

 Но не бързам. Не гоня влак, а обратно - един вид убивам време. 

 Странно нещо е човека: уж всеки се бои от смъртта, а на всеки се случва да "убива времето си". Е, в случая използвах фразата "убивам време" механично, просто така и не много точно, защото, ако не приемем, че всичко, което правим е "убиване на време" ("развлечение" както го нарича Блез Паскал) то тази кратка нощна разходка из Горна Оряховица и Лясковец си имаше смисъл за мен. От една страна, продължавам да свиквам с шосейката, да лекувам страха си от падането и катастрофата, а и да "загрея" за по-сериозната част от велосипедният ми тур. Освен това нощното колоездене е и голяма естетическа наслада. Като, че ли светът е отлетял в космоса, а градът е ненужната му кожа, която като змия е захвърлил, а ти летиш по нея, наслаждаваш се на шарките й и мечтаеш. 

 Въпреки, че има и други будни, те приличат на призраци, като теб. 

 Няма по-добро медитиране от нощното колоездене. 

 Горна Оряховица и Лясковец са едно от малкото населени места в България, които са табела до табела. Свършва единият град и започва другият. Всъщност, аз се сещам само за още един пример. Селата Горни и Долни Вадин край Дунав. 

 Точно на време стигнах, че да хвана втория си влак за нощта. Към Стара Загора. 

 И понеже вече се бях настроил медитативно, състоянието ми продължи с други средства. Вагонът беше много топъл, полупразен. Някои се бяха излегнали на цяла седалка и си взимаха нощната дрямка, но аз бях по-бодър, отколкото сме в ежедневието. В ежедневието, когато сме забързани и съсредоточени, изключваме за всичко останало, освен за предстоящата си задача. Всичко, което вършим в този момент си е един сън, който свършва, за който забравяме, защото се прилива със стотиците и хиляди подобни. 

 В състоянието, в което се намирах си бях оставил една малка идея за време, с което констатирах къде и кога съм: колко часа е и докъде е стигнал влака. Но по-голямата част от мен беше извън времето, в едно разлистено пространство, в което се срещаха спомените ми и изживяванията ми и преминавах по кратки пътища между едното и другото. Макар да пътувах във влак все още бях овладян от приятното ми колоездачно чувство, което бях пробудил в Горна Оряховица. 

 Следваше изрева зад прозореца, а за мен изгрева е една от персонификациите на Непознатата, макар и на тази географска ширина нямаше как да го видя ярък и огнен. Зад прозореца ставаше по-светло, виждаха се вече горите, скалите, пробягването покрай някоя пропаст, преди да влетим в тунел. 

 В Стара Загора нямах много време. Та в Стара Загора на гарата, застанах на коловоза за да си хвана влака към Димитровград. Закачливо изкушение ме пощипваше и това кратко време, всъщност ми се стори доста дълго, защото всеки момент можех да се предам на "дявола" и да тръгна само на колело към целта си. Нямаше да е недостижима. Не знаех какъв ще е пътя, но в крайна сметка, ако бях тръгнал от Стара Загора в този ден велопоходът ми щеше да е 70 и няколко километра. Най-големият ми е бил 175. Но все пак имаше много фактори, заради, които тази идея, макар и много чаровна, не биваше да ме изкуси. 

 Лявата ръка още ме боли. Понякога по-малко, но такова натоварване щеше да й дойде в повече. Вече наближават четири месеца от падането ми по шосето край каньона към Горталово. Ползвам ръката, но още си боли. Духаше и много вятър, а всеки колоездач знае, че вятърът е забавен, но не е никак добър приятел. Не се знаеше и как ще се измени времето, изглеждаше и дъждовно. По-късно наистина преваля, че даже ме и наваля. 

 Постъпих разумно, че са качиш на влака към Димитровград, но дори 5 минути да беше по-дълъг престоя щях да съм препуснал със Саблезъб. 

 Не вярвам в съдбата, но получих награда от нея. 

 Бих я нарекъл Непознатата, но не, не, не. Изобщо не приличаше на нея. 

 Просто беше едно много, много, много чаровна и много млада жена. 

 Кондукторката. Обикновено кондукторите са в последното купе, където често, без да имаме запазени места сядаме и ние - колоездачите, че да сме по-близо до колелото. Изобщо - изключих факта, че това е служебно или (полу)служебно купе. 

 Разположих се докато момичето проверяваше влака, малко по-късно тя се появи, попита дали може да си остави нещата, после седна. Заби поглед в нейните си дела, аз в моя телефон. 

 Случи се малко като в разказите ми.

 Имаше нещо много познато в нея. И неусетно потока ме повлече, търсих я сред спомените. Съществуваха две еднакво реални реалности: че се познаваме много добре, че никога не съм срещал подобна. 

 Разбира се - второто беше вярното. Това момиче е сигурно с години по-малко от сина ми. Няма как да съм я срещал в минало, когато не е била родена, но тя беше обобщения на черти останали в миналото ми. На вини, на пропуснати шансове, на житейски уроци, на преди и на нещо незавършено. 

 Тръгнах към тоалетната, тук влака подскочи и...добре, че не си бях свалил каската. Така се ударих в един от ъглите, че най-малко щях да имам цицина. Стана ми смешно като си представих надписа: "Уважаеми пътници, качвайте се в БДЖ с каски за шосейни велосипеди."

 Като се върнах в купето подхвърлих на момичето, че работата им си е екстремален спорт. За миг не ме разбра и ме попита по-скоро с поглед, отколкото изричайки: "Моля?", та със смях й разказах, усмихна се и тя. 

 И започнахме да говорим за велосипеди. Оказа се страстен колоездач, любител на шосейките. Обичаше да пътува. Не й беше само работата. Четеше се в лицето й. Имаше някакво момчешко очарование, приличаше на някой приятел от училището. И сега разтълкувах усещането си от началото. 

 Усещането за познато, не беше свързано с женската й красота, колкото и красива да беше. Имаше нещо пламенно, авантюристично и много чисто. Разказвахме си приключения, говорихме за екскурзии; препоръчах й Кончето, казах й, че е за нея; казах й, че заради възрастта си и някои здравословни проблеми не мога да кача и Вихрен, и Кончето за един ден. Казах й, че тя може, защото е млада, защото личи. 

 После за рисковете при колоезденето. И тук за пръв път се усмихнах на себе си, на неволната си и доста смешна проява на криза на средна възраст. Стана въпрос за спукани гуми на път и започнах да й разказвам за спуканите гуми край Летница и как...СИНЪТ ми ме взел с колата. 

 Като стигнах до мястото, в която трябваше да откъртя от устата си думата СИНЪТ МИ ми се стори, че трябва да откъртя канара. Толкова голям, че ме взел с колата. Значи съм...

 Че то не се ли вижда?

 И от този момент ми олекна. Това е: стигаме една възраст, в която не искаме да си признаем. Разговорът беше душевен, като хора, които се срещат във влака, но намират прилики. Тя беше млада и очарователна. Аз, най-вероятно по-възрастен с някоя година и от родителите й. И това си е нещо нормално. Но не друго, а чистата суета, че пред тази Очарователна алегория на младите ми години, трябваше да призная пред себе си, че съм стар. 

 Комично и трогателно. Ето ти го още едно кътче в себе си, което посетих при това пътуване. Пожелахме си всичко хубаво и слязох в Димитровград. 

 Имах билет за още един влак: от Димитровград до Хасково, но беше излишно да го използвам. Тръгнах със Саблезъб по посока Добрич. 

 Село Добрич, Хасковско, а не град Добрич, Варненско. 

 Формалната цел на пътуването ми беше Добричкия манастир "Успение Богородично". 

 Първо: шосето към Хасково. Колкото и широко да беше, не всички шофьори спазваха отстоянието. Доста ме засмукваха, а и вятърът започна доста да ми пречи. Допълнително си бях създал затруднения с големите пайкинги. Велосипедни чанти. Замислени са така, че да бъдат много компактни и удобни. Не можех да не ги взема, защото времето беше променливо; пътуването дълго. Трябваше да взема някое друго енергийно блокче, да свия поне още една връхна дреха, като прибавим и четирите ми телефона (защо 4, по-късно ще обясня), портфейл с документите ми и парите в малката велосипедна раница, всичко не може да се побере. Трябваше да взема или по-голяма раница или да избера пайкинга. По-голямата раница щеше да ме затрудни повече, защото променя самата стойка, а тя е много важна, когато си на шосеен велосипед. Разбира се - и пайкингите не са му много в духа, те са по-скоро за гравела, но и аз съм по-скоро гравел-колоездач с шосейка, отколкото шосейкар. След малко ще пиша и за разликата. Лошото е, че пайкингите са обемни и като духне вятър са като платно, което го улавя. 

 След скоростният път към Хасково обаче започна истинското предизвикателство на трафика. Макар да изглеждаше второстепенен, пътят към Добрич си беше меко, много меко казано - доста оживен. Имаше завои. Не кой знае колко, но имаше. Имаше издигания и спущания. Не кой знае колко, но имаше. Имаше и дупки. Не кой знае колко, но имаше. По толкова оживен трафик по такъв път се придвижвах за първи път. Значително по-оживен от пътят към Пордим, където ме отнесе онази кола и не толкова, колкото по пътя от Ловеч към Деветашката пещера, но там си беше поне по-широк. Не знам защо ме болеше повече ръката, отколкото при предишните две излизания (Деветашката пещера и Тученица) и като прибавим и вятъра - няма смисъл да казвам, че си е било приключение. 

 За щастие имах доста време (над 4 часа за под 40 километра) до влака от Хасково, с който щеше да започне обратното ми пътуване. Усетих ли, че става много опасно; контузената ръка вече не ме държи, а идещата зад гърба ми колона ще ме засмуче - слизах и ходих пеша. 

 Това пътуване си беше чудесен тест и упражнение за интуицията ми. Без да поглеждам назад, само по звук и усещане трябваше да сляза бързо от колелото и да мина още по в дясно. Имаше си и моменти, в които просто си ми беше приятно да ходя. Обичам по време на велопоходите да го правя. 

 И тъй, по някое време чух: "Има ли някакви проблеми?".

 Тих и недоловим като призрак зад мен се беше появил...мой двойник. Истински шосейкар, но с почти същото колело и почти същия екип. Все едно бяхме от един отбор. Казах му, че няма, поздравихме се и той си продължи напред. Скоро се стопи в далечината. Направи го съвсем небрежно. Без да е показал каквото и да е било напрежение. Та, това е истински шосейкар, а аз съм екскурзиант с колело, който по мъничко опитва от този прекрасен, екстремален спорт. 

 Едва когато се отклоних към манастира, дадох на педалите пълна сила. Пътната настилка не беше добра за шосейка, но ако и тук не надуя - не заслужавам колелото си. Параклисът не работеше, нямаше жива душа. 

 Би приличало на декор, ако не се усещаше духа на това място. Пронизваше под костите, обземаше те. Нещо по-възвисено и от красотата, спокойствие, което поглъщаше и те правеше по-голям. 

 За жалост - векторното време ме пришпорваше. Трябваше да прехвърля картата от единия на другия телефон, ако не искам да оставам без JPS. И сега ще кажа за четирите си телефона, които мъкнех в себе си (ако прочете онзи шосейкар, който ме подмина ще си умре от смях, че съм се натоварил с толкова излишна тежест), но ден преди пътуването ми, външната ми батерия - предаде фронта. Знаех, че ще пътувам дълго, трябваше да имам връзка, най-малко за да не притеснявам хората, които ме обичат, а и с JPS ми е по-лесно. Във влаковете понякога има работещи контакти, но по-често не работят. Обрах всички по-стари апарати вкъщи, включително и този, който наскоро сина ми замени с по-нов. 

 При опит да сложа в него картата ме спря кода. Забравил съм да му го поискам. Както и да е - прехвърлих картата в друг от резервните ми телефони. И се зарекох: не казвам, че ще бъде в следващото пътуване, но скоро да направя пътуване без никакъв телефон.

 Някой друг път ще пиша специално по темата, за ограниченията от тези устройства, които още наричаме "мобилни телефони", макар телефона да е най-малката функция, която изпълняват. 

 Удобства са: да. 

 Големи.

 Все още помним и времето, когато бяха лукс, ала не помним времето, когато се превърнаха в задължителни, дори и за тези, които нямат никакви материални луксове, дори няма къде да се скрият от дъжд и мраз. 

 Някой ще ми каже ли: има ли един-единствен документ, който да попълниш, без да си оставил мобилен номер. 

 Това вече не е удобство. Това вече си е робство. 

 Но казах, че ще пиша друг път по тази тема. Реших да продължа към Хасково хващайки пътя през Клокотница. Там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, но няма да я търся. Като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.

 За крепостта в Асеновград се говори, че не е била разрушена от гърци или от турци, а от местни. Вземали са камъни за къщите си. Тук има спорове, но пък си е било често срещана практика в миналото, когато е имало недостиг на материал. Взимали са се камъни от частично разрушени крепости, а и не само крепости.

 Как ли е изчезнала "втората" Асенова крепост?

 Преди Клокотница минах през Каснаково. Тук съжалих, че не можех вече да си удължа времето с 4-те километра (отиване и връщане) до Светилището на нимфите и Афродита и 20-тината, 30 минути, които щях да изгубя разглеждайки и снимайки, но после трябваше да гоня времето, а не знам що за трафик още ме очаква. Беше започнало и да капе. 

Реших да мина през Клокотница, защото някога там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, няма да я търся, но като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.

 За крепостта в Асеновград се говори, че не е била разрушена от гърци или от турци, а от местни. Вземали са камъни за къщите си. Тук има спорове, но пък си е било често срещана практика в миналото, когато е имало недостиг на материал. Взимали са се камъни от частично разрушени крепости, а и не само крепости.

 Как ли е изчезнала "втората" Асенова крепост?

  Малко след Клокотница наистина ме хвана дъжд. Кратък, не кой знае какъв, но намокри настилката, а вятърът стана много, много по-силен и от онзи, който ме притесняваше преди това. 

 Все пак стигнах навреме в Хасково.

 Оттам, хванах си влака към Димитровград. 

 От Димитровград към София. 

 В нощните влакове винаги си има "дежурен пияница", като назначен е. Говори силно, понякога пее. На пътуването ми бяха двама украинци. За пръв и последен път видях украинци на влак, иначе ги виждам по всички курорти. 

 Бях със спортната фланелка "Rus" с двуглавия орел. Ако обърнете внимание на снимките ми под Вихрен ще я видите. Ха, да се почувствам неловко в тази ситуация и онези пияници "отрезняха" или поне много бързо разбраха, че си нямат работа в моето купе. 

Този път пътниците нямахме такъв късмет. 

 Първо: влакът не беше нощен. Второ: беше от германските, които са доста луксозни (за българския БДЖ стандарт), но не са с купета, а цял салон. Трето: "пияницата" не беше стандартен. 

 Иде реч за младо момиче. 

 Иде реч за красиво, младо момиче. 

 Иде реч за червенокосо красиво, младо момиче. 

 Започна се почти невинно. Само силно говорене по телефона, съпроводено с много ругатни, емоционални изблици, което изглежда нямаше да свърши. Свърши - "луксозния за българските стандарти немски влак" имаше контакти, но контактите не работиха и буйната хубавица не можа да си зареди телефона, чухме всички, как казва, че по-късно ще се обади, понеже батерията й падала и нямала къде да зареди телефона, но заяви (така, че всички да я чуем), че ще си отвори следваща бира. Направи го. И от този момент нататък - хвърчене назад-напред хилене, рев. 

 Не, не е оскърбила никого. Напротив, когато започваше да говори с някого, а тя не пропусна човек към който да не се обърне, ставаше учтива.

 Преди да е чула отговор, забравяше за какво го е питала, обръщаше се на другата страна и ново настроение и...сюжетна линия. 

 И тогава се спасих! Реших, че съм на театър. 

 Да, на театър. На моноспектакъл. Точно така.

 Режисьор му е Ованес Торосян...

 И тогава: досадата се превърна в истинска наслада за сетивата. На моменти чак настръхвах. Идеше ми да ръкопляскам. Имах чувството, че преди да е стигнала в София ще се поклони, вратата към другия вагон ще се отвори и ще излезе Овата. Двамата ще се хванат за ръце и ще се поклонят, а публиката ще ги облее в аплаузи. Трябва да се направи представление във влак. Трябва. Постановката беше великолепна...

Ако беше постановка!  

 Ще се извиня (и на нея задочно) и на всички вас, ако прозвуча морализаторски, назидателно, но неволно сравних нея, с онази другата - кондукторката от влака Стара Загора - Димитровград. Бяха почти на една възраст. 

Еднакво красиви. 

Червенокосата фурия по-добре добре докарана. Все пак първото момиче беше в униформа, която й отиваше, но униформа. Подчертавам хубавото облекло на малкото скандално създание, само за да почертая, че не е била от ъндърграунда. 

Съмнява ме да е била и от хай лайфа, защото не би се возила на влак. 

Не, че бих се учудил и момиче от хайлайфа да се качи на влак, особено след като съм видял да пътуват с влак в България дори украинци и все пак е много, много малко вероятно. 

При всички случаи беше интелигентна и учила, говореше много свободно, перфектен английски преди да остави телефона. 

Последният човек съм, който има право да я упрекне. Последният. 

Скандалното й поведение е бледа сянка на онова, което аз съм проявявал на нейната възраст. 

И все пак, когато напълно неволно я сравних с другата млада жена, почувствах, че ми премалява, защото виждах какво може да прави единия и другия с живота си. 

И няма значение колко добре говори чужд език или каква служба има, а колко обича себе си и колко уважава околните; какво го увлича в себе си и как...се усмихва. 

От една страна - да. Когато си представих, че е театър ми хареса, много ми хареса и сигурно, ако нямаше такива хора, животът нямаше да е толкова интересен (нали животът е театър), но от друга...

Ако първата ме накара да съжаля, че не съм вече млад, втората ме накара да се червя от собствените си младини! 

Още веднъж: извинявам се за морализаторския тон. Не казвам, че съм прав, но така се почувствах.

Въпреки, че ако първата само за миг взех за Непознатата, втората беше като изрязана от Непознатата. И като визия, но и не само, защото отговаряше напълно поне на една от множеството трансформации на непознатата, които съм описал.  

На гарата в София се отказах от краткия велотур. Беше студено, аз - поуморен. Предпочетох да си хапна, пийна едно-две кафета и стана време да хващам влака до Плевен.

 Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го и стигам точно в 01:53.

 Много емоционално и богато на впечатления 24 часово пътуване. 

Евромилостините и политическите спонсорства в логиката на момичето, което не се продавало

 

Логиката на клиентелизма. Та за какво иде реч? Ами иде реч за едни "болни животни", една жена се противопостави, заради което беше изкарана демон от едни ми ти хорица, които си живеят на чисто и уютно, мислят си, че само това е "достойно", а не, което прави онази жена, която се труди. 

Колко лесно би било "просто да си вземе парите" и да остави Големите мозъци да разполагат със съдбата й. Защо ли онази жена не се съгласи? Кой е луд да бяга от лесното и хубавото? Ами сигурно не е била съгласна да взема мизерната милостиня, а да живее достойно. Истински достойно, както и направи, за разлика от тези хора, на които им допада идеята за мизерната милостиня. 

Нито едно животно на умря. Стопанството на Ана от Болярово порасна, защото не допусна евтанизиращите на границата на закона животни. Сега тя се бори за друг човек. 

А защо тогава Пискова ми писа тези неща. Ами трябваше цялата й компания да ревнем срещу "безотговорните фермери", които всъщност бяха едни от малкото ЧЕСТНИ ЗАЩИТНИЦИ НА ПАЗАРНАТА ИКОНОМИКА през последните 36 години, в които уж живеем в пазарна икономика. И частната собственост била "свята и неприкосновена", да ама така си мислят "честните мъжки момичета, които не изменят на възгледите" (както беше наречена Ангелина Пискова в анонимния профил, в който понякога списва и тя), така си мислят, "честните и достойни като нея": че човешкото достойнство и труд струват паричките, които някой брюкселски тарикат ще ти отпусне, ако слушкаш.

Да, разбира се, да. Като имам убеждения различни от тези, които е "правилно да имам" то значи изпълнявам нечия поръчка, ама ще бъда прецакан, де. Въпреки, че никой никога не ми е плащал да заставам на страната на фермерите и да губя "приятели", не ми е плащал да скачам и срещу "ковид-мерките" и да блокирам "приятели", които оскърбени от това да ме преследват и да измислят всевъзможни клевети. 

Но не това е важно във факсимилето (скрийншота). По важно е друго: да съм поискал от ТЯХ (от онези хипотетични хорица) поне да ми спонсорират книгите...Ау, ау, ау, това е съвет за мое добро, от едно "мъжко момиче, което не се продава), лично за мен е професионален клиентелист и през всичките тези години, в които "дружахме" не е имало и един случай, когато има обществен дебат и брожения да не е застанала на страната на статуквото, което като радио-работник обслужва.  

И да, още като започнаха "ковид-мерките", преди да съм прочел каквото и да е било от нея я блокирах. Защото иначе пак щеше да има такъв "разговор", знаех го: тя пак щеше да застане на "правилната страна" на репресиите, на официалната позиция на властимащите. То така и стана: винаги е така...

Само, че този път не ставаше въпрос за едни фермери, които не познавам и с които бях солидарен, а ставаше въпрос за МЕН. 

Когато разбрах, че фитнесите са затворени, бях почти сигурен, че не ми остава много живот, при това очаквах да си ида доста мъчително. ТОВА ОЧАКВАХ. 

Защо?! Може да е изключително дразнещо за някои ПЛУЖЕЦИ, които нямат воля да си вдигнат косматия от канапето, но спортувам. 

Само, че какво ми е коствало на мен (!) е, това нямам думи да опиша. Вървях като парен локомотив (толкова пъшках, даже повече), трупах мазнини, губих сила, уморявах се даже докато се събудя. Иначе офиса ми на 3 етаж, който отговаря на 5. Докато го кача, все едно съм качил Еверест. Тъкмо навършвах 50. За сметка на това имах "несравнимото удоволствие" всеки ден някой да ми дава акъли по месенджера, как да мисля, че да съм евро праведен. 

Нямаше да я откарам дълго. Имах една фитнес-система от 23-24 годишен, ако тогава не бях спрял да тренирам, едва ли по-късно щях да имам проблемите, но както и да е...Имах я и реших да започна да тренирам по нея. Първо с подръчни материали зад сцената. После започнах да ходя и по фитнесите...И първите месеци беше ужасното. Знаех какво рискувам.

Да края на всяка тренировка минавах поне два пъти през АДА. Мислех си, че този път няма да изляза от фитнеса. Не е задъхване, а задушаване. Толкова пот се изливаше от мен, че все едно излизах от морето, малко след като едва не съм се удавил. 

Срам ме беше, не се потях като здрав човек, а натоварванията не бяха големи. Смених две зали, докато намеря тази, в която да се чувствам и уютно, и вече да съм достатъчно укрепнал, че да не правя ужасното впечатление.

Всичко обаче стана много постепенно. 

Труд, последователност, дързост и воля отгоре. 

Ако ме затвореха и прекъснех...Или най-малко сменях системата, очаквах да стане лошо. Оцелях, но бях притеснен. Нещо повече! Чувствах се осъден, несправедливо. Ограничен и осъден на смърт. Смърт, чрез задушаване. 

И понеже не ми се четяха всеки ден бележки колко били загрижени хората за мен, как не съм разсъждавал логично, как ме използвали популистите, които ще ме захвърлят, блокирах едно "приятелство"...

И се видя на кого съм бил ценен само докато ме е използвал. То, кой знае колко не съм му бил полезен, но за някакво морално оправдание, суета или кой го знае какво, но...

Друго е интересното: значи, да си притеснен за живота си, означава да си "популист, враг, копейка", нямаш право на притеснения щом евроекспертите са ти казали как трябва да бъде, животът ти нищо не струва. Враг си, ако се усъмниш, ако не искаш да приемеш. 

Ами, така си е мислил и Сталин!

Колко пъти го повтори Натаняху години по-късно.

А ако ти го каже Путин, ще ти хареса ли?

Но си го е мислил и Хитлер.

Мислил си го е и Франко. 

Та, има едни хора, които се мислят за свръх-хора и имат пълните морални права над живота на останалите. 

Случаят е на границите на комичното, но той е гротесков. 

Да размахват задружно и организирано пръст, цялата ми евро-ориентирана, политически коректна клика в блога, че не би трябвало да тренирам, понеже...такова-онакова.

Да дават експертни становища хора, които не само не са експерти, но на повечето, от които ме познават само от мрежата, а другите не са ме виждали от повече от две петилетки. И да са толкова убедени как трябвало да живея, че да изкарват ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОПИТЪТ МИ ЗА ЖИВОТ. 

И не просто това, а да го изкарват едва ли не обществен проблем.

Е, това вече е повече от комично гротесково. 

Ако добавим, че в това е намесен националния ни репортер в Брюксел, то тогава е илюстрация на истеричния пристъп, в който се гърчи цялото ни общество. 

И не ми пука за мен толкова, аз ще оцелея. Много жилава мръвка съм. 

Само, че България е първата страна по брой на инфаркти и сърдечни проблеми. 

Уверих се, че не съм единствения трениращ през тези години, докато си мислех, че извършвам едва ли не революция. 

Миналата седмица научих за човек с четири стента, който на 70 години тренирал и казвал на приятелите си в залата, че благодарение на тях живее човешки (да, точно това е чувството на трениращия сърдечно болен инвалид в обкръжението му), общувал съм и с други хора, повечето са с малко по-добре показания от моите, но пък аз постигнах повечко. Не знам докога, но докогато и да е - харесва ми това, което съм сега, а не онова, което бях. 

О, я! Някой бил загрижен и за сърцето ми. Или поне го използва като аргумент. Да, Пискова, да. Специалистите знаят много добре какво ми е. Лекуващият ме, а тя е много, много, много кадърен вече ме дава за пример. Да, с тренировките. Разбира се, всеки път ме предупреждава да внимавам, много да внимавам и напоследък ми препоръчва да бъда с една идея по-пестелив в усилията си. 

Та, не търся специалисти в мрежата, ама ме намират. 

И са такива божествени специалисти, нищо даже, че не са лекари, да не говорим пък - кардиолози, че могат да ми кажат, без да са видели и една моя кардиограма - какво ми е. 

Е, така се постъпва с ПОЛИТИЧЕСКИ ВРАГ! 

Да мре кучето!

Как го написа: "Има моменти, в които единствената мярка е радикалната, колкото и болезнена да е!"

Само, че можеше да се използва онова, което постигнахме и аз, и всички онези сърдечно болни, които не са се предали, а въпреки риска тренират. 

Това е опит, който ако се използва от специалистите и се развие система за рехабилитация ще спаси милиони. 

Но какво пука на Красивите и Интелигентните: "да мрем кучетата". 

Ох, имаше още нещо, за едни самолети :-) 

Дето сега не летят. 

Ама и без друго изгубих много време. 

А и самолетите ще кацнат в нечии заден двор, като им дойде времето. 

До Тученица след яка тренировка

 Още търся описание на чувството, когато започнах да се опомням в интензивно в кардиохирургията на Втора клинична база в Плевен. 

 Минаха осем години, а помня усещането.

 Не, не страх за живот, а усещане за загуба на чувство за безсмъртие. Странно звучи, нали? За какво чувство за безсмъртие говоря? Не съм ли знаел, че ще умра?

 Знаел съм, разбира се; погребал съм майка, погребал съм и приятели, и още много хора, които съм ценял. Описвал съм смъртта, виждал съм я. Но до онази февруарска сутрин, в мен имаше едно дете, на което му се струва, че времето пред него е много, че има за всичко: да пише, да люби, да греши, да се бори за каузи, да страда, да губи; макар на 47 имах чувството, че животът е пред мен. До тази сутрин, до тази сутрин...

 Човекът, който излезе от кардиохирургията, не беше същият, който влезе; онзи, който влезе беше изгубен и завещал спомените си и начина си на живот. 

 Той беше победен. А аз трябваше да свиквам с това чувство. 

 Реших да живея вместо него. Заради напразните му надежди, заради наивната му вяра, заради чувството му за безсмъртие. 

 Когато обаче ме опре страх, с вилицата си, в гърлото или когато ме стегне гняв; или когато съжаля за нещо...без което може; когато се почувствам апатичен; когато си помисля, че нямам сили: за тази тренировка, за тази задача, за този преход, за този, за този, за този...си спомням онази стая в кардиохирургията, която все ми прилича на космически кораб, който ме отнася другаде. 

 От три седмици тренировъчния ми сплит е доста тежък. Пробвам да тренирам два дни (седмично) за крака. Вчера правих предна част, днес - задна. Машината за сумо-клек, машина за хип-тръст, екстензия, лег-преса, после четири типа машини за изолирано натоварване на задно бедро. Всички упражнения 4 серии по 15 повторения. И това след вчерашния ден и клековете на два вида хакен машина, български клек, машина за изолирано натоварване на предно бедро. Доста яко. Но след 6 години труд. В началото ме беше страх, много ме беше страх. И основателно. По време на всяка тренировка имаше момент, в който си мислих, че няма да мога да изляза от залата. Макар натоварванията бяха далеч, далеч, далеч по-малки. Вече не е така. 

Но два дни крака са си два дни крака. 

Като излязох от залата и видях хубавия ден, започна да ме изкушава мисълта, че мога да покарам колелото; имам си две-три малки дестинации за такива дни, в които първо съм тренирал.

И все пак ми се струваше, че този път ще ми дойде свръхсилите. Седнах пред компютъра, видях постинга на съблогъра Венцивалери (който ме защитаваше) и разбрах, че пак е идело реч за мен и за моето колело.

"Ама как така, какво си позволява тоя, нали е болен, как не го е срам. Лъжец такъв. Мерзавец. Копейка. Необразован. И кара колело."

Проблемът на тези хора не е, че аз спортувам. 

Проблемът е, че те не го правят. 

А имат нужда. Сериозна нужда.

Само, че се иска още нещо, което им липсва. Няма да казвам какво е то, но наистина много им липсва и съсипват малкото, което им е останало. 

Вместо да направиш нещо за себе си, да похулиш друг, който го прави. Това изглежда по-лесно, но е гибелно. 

Стана ми криво. Не точно заради мен, а заради това, което съм и всички, които са като мен: сърдечно болни, лесна жертва на всякакви конспиративни теории в махалено-клюкарски мащаб. И понеже и без друго ми се въртеше в главата, завъртях педалите. 

Денят прекрасен, разстоянието не е голямо, но се получи хубав излет, който посвещавам на Венци Валери. Към Радишево - Тученица има един път от гробищата на Чаира нагоре; втори по страничните пътища край хотел Орбита, трети и изглежда официален по този, който реших да мина. Отклонението е доста преди Орбита. Доста стръмно беше на моменти. Минаваше напред-назад кашлящ страховит Камаз заемащ почти цялото платно. Настилката, обичайно-българска - не е за шосейка. Само, че и без друго бях стигнал твърде бързо дотук - имах много време. Слизах, дишах, радвах се на многоцветната есенна картина.

В Радишево минах покрай плочата на Пирогов и си казах, че на връщане ще я снимам. Около Плевен е пълно с руски паметници. Как да не се ядосват русофобите, като виждат някакъв, който не само щъка насам-натам с колелото (вместо да слуша БНР), че и после разказва. 

Как да е, подминах го и там ми беше грешката, както си ми остава и дължимата следваща разходка до близкото Радишево. Пътят към Тученица стана особено рискован за шосейно колело. Не бях напомпал добре гумите и подскачах яко на неравностите, от друга страна заради наклона ускорявах и на два пъти бях изпреварен на много малко отстояние от много дръзки шофьори. Все пак този път стигнах жив и здрав Тученица. 

Като апликация с памук е небето, ако човек си напрегне мъничко въображението ще забележи, че някой все едно прави с ръка (между облаците) знакът на Рогатия The Sign of Heavy Metal. 

Това е щастието! Хубав ден, колело и път пред теб. 

Но като направих тази снимка батерията ми свърши. Така и не успях да снимам плочата на Пирогов, но Радишево е близо. Мога да го направя даже някой ден след работа. 

На връщане се пуснах обратно покрай Чаира. По едно време вдигнах 57 км., реших, че не искам да се самоубивам (пътят е с дупки, гумите ми меки), а имах много, много време в тази приятна вечер. 

Препоръчвам маршрута. Много лек, много хубав. Все пак внимавайте с колите.