Любов с обречения

Не беше слабост, нито търсене на тръпка.

Отдаде му се, знаеше, че няма да се срещнат повече.
Изразът му казваше достатъчно.

Беше тръгнал на някъде от където връщане нямаше или по-вероятно стигнал вече там. Тя му призна туй онуй за себе си, но когато й той се опита от своя страна да го направи, сложи показалец на устните му. Достатъчно й се струваше това което вече й беше ясно за него.

Престъпник, без съмнение.
Намесен в големи далавери, без съмнение.
Такива, каквито не са били за него, повече от сигурно.

Вероятно вече болен, много болен.
По петите му врагове или стари приятели, без да знаят, че само ще съкратят мъките му, когато го настигнат.
Иначе още се усмихваше. Живо, почти като дете. С това я прелъсти.

Тя не изневери на никого.
Този мъж вече си беше минало. Спомен, все още дишащ спомен. Той е спомен, но е нямал много хубави спомени. Заблуждавал се е, че има. Имал е силните си моменти.

Приятели много, любовници по избор, дълги пътувания, екзотика, изживял е филмите от детството си. Типичният хищник в човешки образ. Когато е ранен и болен, потъва в самотата си. Ни близки, ни далечни да го видят в този му вид. Ранена животинка, иначе танцува прекрасно. Ухажор е, има стил. Прилошава му за момент, но е толкова силен духом, че и блед като платно се усмихва. Сакото като по него отлято. Ще се задави от смях, когато чува констатацията й.

Не, не е било шито за него. В последните месеци е хвърлил тридесет килограма. Едър бил, не му трябвало маскарад. Никой не можел да го познае сега. Пак говори много, защо трябва да й ги казва тези неща.
Работила е с такива хора, познава ги.
Защитавала ги е навремето в съда. Сега: не.

Не й трябва. Има си частен бизнес съвместно със съпруга. Търговия, нищо сериозно. По-добре печели, а пести нерви и душа. Трябва й. По-добър света няма да направи. Защитаваше всякакви подобни нещастници от тежки последици за деянията си, себе си от интригите не можеше да опази. Не и за дълго още. Оттегли се поне с достойнство.

Дали можеше да спаси този дечко?
Да го накара да влезе на топло, но и да се лекува? Едва ли, а и малка вероятност е да се падне точно при нея.
Мисълта обаче си я разстрои.
Бързо го целуна.
Така е по-добре, никакви мисли.

Обади се до вкъщи. Каза, че няма да се върне и толкова. Да се усъмни мъжа и че е с друг: изключено. Освен обич има и коректност, освен обичащи се, са и партньори, както бизнес, така и семейни, а нещо което излиза от кодекса на подобно партьорство, никой от двамата не би извършил. Оправдаваха доверие. Твърде разумни, твърде силни и ценящи се. Преди всичко ценящи се.

Пак танцува с непознатият.
Каза си, че ще прекара с него нощта.
Каза й, че е щастлив.

И пак се опитва да разказва, тя пак го прекъсна. Не искаше, не искаше да чува това, което имаше явната нужда да каже. Това объркано дете на прехода беше вършило глупости. Признаеше ли й ги, тя се чувстваше длъжна да му каже да се предаде.
Но той умираше. И не беше опасен. Само щеше да си отрови и малкото му останали дни.

Това нимфата в нея не искаше да се случва.
Не, че щеше да послуша онази другата, лицемерната.
Целуна го, на няколко пъти го целуна.
И вътрешно ревна и не разбра защо.

В хотелската стая за миг се разколеба.
Помисли си, че се е дръпнала, но не, не успя да го направи.
И когато мокрите му устни докоснаха шията й, вече не беше способна да овладее дъха си, нито стотиците побъркани желания, които беше изпитвала, които беше овладявала. Почувства се изведнъж девствена.

Желаеща да приключи с това, желаеща се, но бояща се, вълнуваща се повече, отколкото възбудена.

По-скоро любопитна отколкото умопомрачена от сладостни желания. Никога, никога не беше изневерявала. Учудващо беше. Светът не изглеждаше с нищо променен. Нито пък тя. Това може би беше последната му любовна игра. Облизваше я цялата, изписваше някакви буквички с език.

Казваше, че е предсмъртно хайку.
Питаше я, може ли да го прочете.
Тя се засмиваше, разтваряше, а той проникваше за пореден път. Когато си тръгна той спеше.

Целуна го по слепоочието и се втурна, денят е погълна. Последното което й каза беше:

“Все пак живота е прекрасен!”

Дни по-късно, прочете в пресата, че е заловен.

Повече от глупаво изглеждаше. Не е оказал съпротива. Никаква. Обещал е да сътрудничи. Глупости! Предал се е. Направил е тъй, че да го заловят. Защото така имаше някакъв шанс да удължи малко дните си. Заради нощта, която го накара да повярва: “Все пак живота е прекрасен!”...

Плака. Много плака. Много плака за него. Много преди в началото на следващата седмица да прочете, че се е обесил в килията.

©Стефан Кръстев
2009

Усмивката на алеята

 Ще ви разкажа историята на една алея. 

 Една провинциална алея, но със същият успех би могла и да не е провинциална, макар земята да е глуха провинция в космоса, а и всяка друга населена планета, все си е глуха провинция, защото невъзможно е да бъдеш център там, където център няма, а навсякъде е периферия. Алея като милиони други, имаше счупени пейки и тъмни кътчета за милувки и уреждания на сметки, по извънзаконов начин. Имаше храсти и бутилки, макар да имаше и служба по чистота, която се грижеше и за тази алея. Имаше тополи и река и се виждаше моста на който се срещаха двамата, както си е в популярния хит, който се дочуваше и в гласовете на истински щурци, а не групата която пее оригинала. 

Имаше и един наказан от природата, човек, по-скоро хуманоид, които витаеше призрачен из алеята. Одърпан, омачкан, разрошен, познат на всички и никого, изглежда не напускаше алеята. Зиме и лете, есен и пролет. В кал и мъгла, а ако от небето падаха и камъни и под камъните без чадър, пак би се разхождал, без да изпише някакво смущение по лицето. То винаги беше усмихнато, винаги. Нямаше по-жалка картинка от този човек и по-блажена усмивка. Къде се прибираше: загадка. С какво се хранеше: загадка. Сменял ли беше някога дрехите си? Въпрос по който можеха да спорят историците. Имаше ли документи или поне име? Майка ли го беше раждала или алеята си го беше измислила за реклама, никой не можеше да бъде сигурен. 

Едно хлапе разказваше, че го е видяло веднъж да сърфира в интернет-клуб. Мълвата тъй бързо се разнесе, че същата седмица дори цъфна в местната многотиражка. Доста хора заприличаха на него, заради усмивката която предизвика градската клюка. Разбира се, че беше продукт на детската фантазия, не че е кой знае какво да се научиш да сърфираш и не че не може да го прави и човек с неговите умствени възможности, а в подкрепа на твърдението се явяват повечето, макар и не всички интернет-тролове, но всички си знаехме, че хуманоида под покрив не влиза, а макар за мрежата граници няма, компютрите за разлика от хора като него, се нуждаят от покрив. 

Нелепата шумотевица, отново обаче пробуди интереса към него, иначе толкова бяхме свикнали с наличието му, че не го забелязвахме. Почти. Приемахме го като храстите и като дърветата, като тополите и като моста на който се срещаха двамата. Почти. Като кварталните кучета и някогашната сладкарница в края на алеята, която сега беше оръжеен магазин. Почти всички, почти всички. Иначе имаше един мъж, който се нуждаеше поне веднъж в седмицата да мине през алеята и да види усмивката му, че да се усмихне в сърцето си и той. Просто рецепта. При такъв кучи живот, една душа, макар да не може да си обясни на какво и защо се усмихва, все пак се усмихваше. 

Не можеше да става и въпрос за сравнение между стандартите живот на двамата и онзи мъж, чието име ще премълча, защото то не е важно, разбираше колко благодарен може да бъде на живота който има от който иначе в по-голямата част от времето беше твърде притеснен и се чувстваше прегазен. Минаваха три жени на средна, независимо една от друга. Причината: същата. Две непълнолетни момичета си мислеха, че е приказното им джудже което им носи късмет. И то им носеше, защото и те, както големите, без да си го обяснят, се нуждаеха да видят една толкова искрена усмивка, макар и у един толкова изпаднал човек. Тези бяха редовните, но имаше стотици които случайно или дълбоко подсъзнателно преминаваха през алеята, виждаха усмивката, забравяха за нея, но вечерта се чувстваха леко. Имаше и гости в града, които за цял живот я запомняха. 

Имаше я обаче и другата крайност. 

“Този подиграва ли ми се!”;

“Скъпи, погледни го, как ти се хили!”;

 “За какъв се има тоя, кво се смее като на нищо не прилича!”; 

“И се усмихва помиара!”; 

“Що си показва развалените зъби! Гати грозотията!”; 

"Той май ми се сваля!”;

 “Такива индивиди спартанците са ги убивали още като се родят!”;

  “Ама, това не е човешки! Този се гордее с избора си който го е довел до деградация!” и т.н. и т.н. И обикновено след тези думи го замеряха с камъни, подгонваха го с пръчка грабната от земята, биеха го с плесници или чадъри по главата. Плюеха го и така нататък, най-вече възрастни, но децата като ги видеха, следваха примера им. 

 След като стана градска медийна звезда за седмица, лошото отношение спрямо него направи впечатление. Между другото, тези които не го понасяха, бяха с десетки пъти по-малко от тези които се радваха на усмивката му, но парадоксално е, че в този живот, създаден от любов, омразата се показва и изразява далеч по-лесно. 

Тя прави по-голямо впечатление и изглежда по-правдива и по-истинска, а до нея любовта прилича на лицемерие, колкото и искрена да е. И по-често, тези които обичат се срамуват от чувството си, отколкото тези които мразят и открито го показват. 

Правилото важи най-вече в случаи като този за който разказвам, макар за щастие, като всяко прилично правило: да си има изключения. Случая не беше сред изключенията. И в общественото съзнание се оформи мисълта, че този човек пречи на повечето, плаши ги и предизвиква агресия. В същото време той беше човешко същество, съзнателно не направило нищо зло на някого. 

И тъй като наближаваха избори, последното беше взето под внимание от градската управа. Общината взе свое становище, по проблема с усмихващият се из алеята. 

Време е да кажа на какво точно се усмихваше. 

Виждаше две близначета. Момче и момиче, негови деца. Те играеха със слънцето на волейбол. То беше шарено. Течащата река беше воала на любимата му, захапан от вратата на лимузината от която двамата слизаха, запътени към църквата за венчавка. Тополите бяха, разбира се, хубавиците, които бършеха сълзи, не от вълнение и радост. Пейките бяха живите души на изсечените дървета от които бяха направени, негови съветници, чийто език той разбираше и беше монарх на алеята, а царството му беше огромно. Защото мравките и пеперудите, пчелите и мухите, уличните песове и котки, всички се отнасяха с него като към свой цар. Улицата пред алеята, не беше улица, а космическа бездна, която преминаваше стъпил на летящи обувки. За да стигне през още две тесни улички в приюта, където заспиваше, без да премине в различно съновидение от това в което се намираше бодър. Имаше на какво да се усмихва, най-вече на играта на волейбол. 

Лечението му беше платено със средства от общинския бюджет. Не се оказа нещо сложно за съвременната медицина. Почти безобиден тумор в мозъка, доброкачествен, без изменения от тридесет години до сега. И се пробуди от дългият сън. И се видя такъв какъвто го виждаха хората. 

Беден, жалък, нещастен помияр. 

Умря огорчен и здрав. 

Спомняте ли си онзи мъж, за който споменах, че имаше необходимост поне веднъж да мине през алеята. Само, той, веднъж, много пиян си призна, че усмивката на алеята, много, много му липсва.

Гола бях, а ме събличаше

 По-скоро небрежен, макар официално облечен. Артистично разрошен, с детинска усмивка и пъстри очи. Видях шестиците изписани върху зениците. 

Или така ми се стори.

 Доведе ме до състояние близко до халюцинации още щом срещнахме погледи. 

 Или не беше погледа, а двата малки джина. 

  Нося повече, обикновено. Иска ми се да съм по-пияна, за да направя глупост и да не помня. 

 Да се престоря ли? Колко е лесно. 

 Нещо ми шепти, това на латински ли е. Гъделичка дъха му шията ми, после започва да ме разтапя и струйките от собствената ми потекла плът гали остатъка й, лъкатушейки, докосва тайните места които и мъжа ми не знае, до експлозия ме довежда. 

 Нямам колене, а балони. Не ги контролирам в небесата съм. Но това е просто танц. 

 Кога колегите си тръгнаха? Банкетът трябваше да продължи до по-късно. Разстрой ме много милият сополанко, стажанта ми. Харесвам това момче, но той ми е като малко братче. Нямам причини да ревнувам, просто съм разтревожена за него. Познавам много добре истинският нрав на миловидната диспечерка. 

 Добри приятелки сме с нея, не просто колежки. Дотолкова добри, че да виждам неизявени свои страни. Животински едни, хищни. Притискам непознатият по-плътно до себе си, а устните му от шепот се превръщат в кълвяща, мокра целувка. Изстенах ли или изкрещях! Или беше само в мен. В черната нощ в която паметта ми витаеше. Памет с бледо лице под снежна луна. Памет с размазан черен грим. Прокарваща нокти по разголената част на бюста си, за да раздере останалата част от деколтето си. Какво ми става, полудявам ли! Това е просто един танц! 

 Това е просто “Хотел “Калифорния”, хиляди пъти съм танцувала на нея. Стотици пъти с непознати, а в този има нещо отблъскващо, въпреки харизмата му. Ревнувам ли колежката и колегата си. Трябва да се прибера в къщи. Имам си задължения имам си семейство. И съпруг, който дори да намеря заспал пред телевизора, мога да събудя и да правим секс, ако толкова ми се иска. И е жребец, и е с добри размери и гали сякаш рисува. Нежен е и страстен и има повече от тяло между нас, не знам вече дали е обич. Дяволът пак ме целува по шията. Знам, че е той. Чувствам набъбнал плода на изкушението, на което имам сили да устоя, но вече питам ли се, заслужава ли си. И съм наясно, до болка съм трезва. Наясно съм, че ще съжалявам както и да завърши тази нощ. И защо проклетата балада не свършва. Колко минути траеше? Три и нещо си. Глупости, онова беше някой от кавърите: на Джипси Кингс или на Боб Марли. Съвсем се замаях. Колко траеше оригинала шест минути и шестдесет и шест...Разкикотих се на глупостите. Пита ме, какво ми е смешно, а аз продължавам да се кикотя. Като курва да се кикотя. Не, като истеричка. Свърши най-после сатанинската балада. Не мога да пусна дланта на истинския й вдъхновител. Пак ме пита защо се смея. После: защо съм плачела? Плача ли? Ясно, развалила съм грим и приличам на някоя от демоничните му в ескорта. Засмивам се, трие ми сълзите. 

 Почти му казвам, че съм влюбена в един колега. Било е повече, отколкото съм си мислила. Тази вечер съм го научила. Като си е тръгнал с друга. Почти му го казвам. После почти му казвам, че сега изпитах нещо повече от влюбване. Истинската стихия на сексуална свобода. Бясно усещане за себе си. За цялост, за самота, която не тежи, защото е начало. 

 Почти му казах, че съм се подмокрила, че толкова го искам, че ми прилошава. 

 Вместо това изричам, че съм омъжена, че не ми е навик. Всъщност, изобщо не съм в състояние да изневеря. Не съм и толкова. Защо? Не зная. Страх ме е от себе си и толкова. Не знам какви ще са последиците. Галят ме един милион пера с връхчетата си, но утре от докоснатите места ще тече кръв. Така му говоря, а той се усмихва, усмихва. Ах, тази усмивка. И държим все още ръце. Аз ли не пускам пръстите му или той. И се гледаме в очите. И се изяждаме. Тогава най-открито си ми казва: 

 -Аз не съм от този свят! 

И му вярвам! Вярвам му, защото се вижда! Защото се чувства! 

 -Аз не искам да напускам този! – отвръщам му. 

 -Няма да го напуснеш. Аз ще си отида. Няма да ме срещнеш повече – казва го спокойно и е миловиден като юноша. 

 Мен прави да се чувствам изкусителката. Какичката която всичко знае и го е довела дотук и само кокетничи. 

 -Ти не разбираш! – казвам му – Не мога, разбираш ли. Нямам кураж, нямам дупе, слаби ми са амортисьорите, не мога да понеса лъжата, не мога да понеса вината. Не се преструвам, боя се. Все ми е едно за морала, но не мога да мамя. Физически съм неспособна. Не мога. 

 -Изслушай ме... 

 -Не ме увещавай! 

 -Ти няма да имаш вина. Никаква. 

 -Как го каза! Защо се излагаш, не ставай дете. Избора... 

 -Виж, казах ти, че не съм от този свят. Мога повече неща отколкото разума ти познава... 

 -И ще ме накараш да забравя. 

 -Глупаво ще е. Мога, но ще е глупаво. Искаш ли да забравиш дори този танц... 

 Помислих си да кажа: “да”, но като прочетох готовността в очите му изпаднах в шок. 

 -Не! Не го прави! 

 -Ще е красиво, но няма да забравиш нищо. Просто ще преминеш през реката и тя ще те прочисти. Ще свали вината ти. 

 -Нещо като: “ще прегреша сега, а после ще се покая”. 

 -Точно това, но няма да е тъй измамна мисълта или дълго и болезнено покаянието. Ще стане за секунди. 

 -И искаш да ти повярвам! Вярвах му. Не се засмях, а исках. Той говореше истината. 

 -Ти не се шегуваш! – ужасено или удивено прозвуча гласа ми. Стори му се възбуждащо, усетих тръпката му. И тя ме овладя. И се разтворихме в тръпката си. Изчезна ресторанта, изчезна и света. Потънахме в сумрачна топлина, клони се виеха, на птиче гнездо седнали се целувахме, а целувките му превръщаха дрехите ми в дим и цветна мъгла ни обвиваше. Галеше ли ме, свиреше ли на мен, превръщах се в мелодия, такова чувство имах до мига в който проникна в мен за да ме превърне отново в жена. Разпръснаха се перата под нас и се търкаляхме върху изгоряла след знойният ден трева, а тя тъй приятно драскаше, че ме пробуди и върна към реалните спомени. Или към това което повече приличаше на реален спомен от няколко минутната магия. Лежах задъхана по гръб, неспособна да помръдна, освободена от дивата стихия, която ме е пръскала, но съм задържала. Устните му шареха по мен, а аз си спомнях едва сега, как излязохме от ресторанта, щях да викам такси, но той каза, че е способен да шофира. Повярвах му, въпреки, че забелязах, че също е пил. Не знаех накъде ме кара. Допуснах, че е опасен психопат, напоследък четох из вестниците за изчезнали жени. Оказа се извънземен любовник, още ме целуваше и пак ме погълна онази топлина и отново се любехме. И още три пъти. Трябваше да е настъпила сутринта, но дори не се зазоряваше. 

 -Времето за теб няма да тръгне, преди да изпълним това което ти обещах – рече ми с напълно непознат глас, хладен, плашещо интелигентен. 

 -Не те разбирам. 

 -Времето е мъртво когато живеем с чувство за вина. 

 -Какво имаш предвид, какво трябва да изпълним? 

 -Обещах ти, че като минеш през реката, тя ще те измие от вината ти. Спомних си. 

 Безразлично ми беше, но вдигнах рамене. Защо не! Колко сладко, а? Изневеряваш, а си оставаш вярна. Хвана ме за ръка и вървяхме голи из поляната. Заведе ме до вирчето и когато се влязох в него щях да изпищя. Водата ме събличаше. 

 Гола бях, но ме събличаше. Имала съм нещо по себе си. Невидимо трико, трико от вина. Разбрах, твърде късно, че не го исках. Като похотливи ръце светите капки ме разсъбличаха. Десетки ръце на мъже и на жени. Възбуждащо и ужасяващо. Виновна се чувствах невинна. Оневинявайки ме, те ме опорочаваха. Чувствах се като в кръга на перверзен религиозен ритуал, а бяха просто водни милувки, просто водни милувки... 

 Излязох на брега, него го нямаше, а по мен с последните капки се стичаха и последните остатъци вина. Облякох дрехите си, но се чувствах гола. Чувствах се гола и в колата си. Подкарах, не ме беше страх, че ще катастрофирам. Навлязох в града. Невинна бях и имах усещането, че цял град ме гледа. Защото бях гола, гола, гола без своята вина. Исках да призная на мъжа си, но какво да призная, след като бях умита. След като бях чиста от вината си. Нямаше какво. Трудно се обяснява. Усеща се. 

 Нямах думи, за нещо което го нямаше. 

 Чувствах се гола и на другият ден. И наистина ме зяпаха всички. И за да свърши това, за да бъда облечена, трябваше отново да се омърся с вина. Първо колегата. Онзи сладкият, малкият. После и другите...Подред. Дори и колежката, онази която му беше любовница от нощта на банкета и дойде в офиса ми само да ми издере очите, но вината ми след последната нощ, пак беше паднала, разголила ме, направила неустоимо привлекателна с тази невинност, а аз се нуждаех от нова дреха, от нова вина. 

 Откакто влезнах в реката на лесното опрощение все е така, никоя вина не стои устойчиво по мен, за кратко съм в бронята й, после пада. И отново съм голата невинност, която в този свят не може да оцелее.

Из "Бъг във времето"

 

"Да бият ежедневно мислите ти с тоягата на пропагандата, да ги трамбоват, да забиват в тях знамената, си е изтезание, при това мъчително, което лишава от разум, пробужда дивото същество, а то иска да удря, да драска, да хапе.

Без значение какво. И се нахвърля на най-достъпното.

Няма по-ефикасно средство да направиш умен човек да затъпее от пропагандата. Тежката работа, проблематичния бит, бедността, алкохолът, наркотиците са ефикасни оръжия, но не и колкото пропагандата.

Тежката работа може да погуби интелект, но може и да даде душевен покой.

Проблематичният бит - да те направи тъп, но разсъдлив.

Бедността да осакати разума ти, но да развие добродетели.

Алкохолът - да те направи животно, но да опази гордостта на падащия ти ангел.

Наркотиците могат да превърнат мозъка ти в лайно, пълно с глисти, но докато това се случи, да получиш кратко удоволствие, а и преди да си привикнал неусетно, си имал някакъв избор.

Единствено пропагандата е съчетала ефекта на всички порочни съществувания, без да ти е заплатила с ни една от нищожните си утехи."

Из "Бъг във времето"

"Защото жената не е само тяло. Истинската. Истинската, освен тяло, е и любов, но колкото по-зле разбираме любовта, нея - истинската, толкова по-синтетично ще става тялото й."

из "Бъг във времето"

Скрито зверче

 Възвърна мисъл пред волана, преди да е подкарал.

Позвъни на момчето от службата, късно беше.
Дано не е пило и то, каза му, че е приятелска услуга.
Малкият прояви ентусиазъм. След минутка цъфна, живееше явно наблизо. Зададе няколко глупави въпроса.

Накрая:

-Но не искаш ли да те закарам?

-Не. Само колата. Аз ще се поразходя.

Момчето се изсмя притеснено.

-Виж, тези улици...Два часа е, без кола.

-Не съм толкова пиян. Знам какво правя! – второто изречение изрече доста властно.

-Добре, добре -рече плахо момчето. – До утре!

-Пикльо! – промърмори когато колата се отдалечи – "Тези улици, два часа е, без кола". Притеснен. Той за мен!

Изсмя се с презрение, после му стана мило.

-Трогателен е.

Огледа се, коя ли улица да поеме.
Тъмни, приличаха на надникнали в света му любопитни същества.
Искаше да се поразходи, за да отрезнее.
Такъв в къщи му се стори неуместно да се прибере. Жена му ще го пита. Ще й каже. Никога не му е имал проблем с алкохола. Почти не пие. Има си стил. Във всичко. Дори в това, че сега малко попрекали. Тя ще мърка сладко. Ще е свила коляно в скута му. Прави го по един самобитен начин. Много е естествена.

Ще й разкаже и останалото. Много ще я учуди, като каже: “литературно четене”, той и литературно четене! Авторът му беше приятел от училището. Беше му писал във фейса, но кой да му обърне внимание.
Срещнаха се съвсем случайно.
Има ли случайни случайности?
Кой го знае? И какво толкова го мисли.
Великият поет работеше в бензиностанция, за няма и шестстотин лева, а на години вече. Четиридесет и три. Да работи като някакъв тийнейджър, на бензиностанция!
И на лицето му изписан тийнейджър.
Растял ли е през всичките тези двадесет и няколко си години? Само се е състарявал. И с торбички под очите.
Много близки бяха. Съвсем на дете заприлича в радостта си, когато поканата му беше приета.

След четенето и прозяващата публика, продължиха в “мансардата на бляновете” – истинска дупка. Май не и негова, а пак под наем. Студентска работа. Иначе компанията му – веселяци.

Тръгна и чашка, и приказка. И по-разбираема поезия чу. После и без друго всеки приказваше, а никой никого не слушаше.

Ще й го спести. Няма да й разказва. Нещо като нищо беше вечерта. Едно странно нищо. Засмя се. Кривна в произволна посока. И тогава видя мургавата хубавица с кученцето. Труженичка.
Къси панталонки, впита фланелка с дълбоко деколте. Дълги крака, тънка талия.
Стори му се, че кърми помиарчето.
Какво го е гушнала такава?

Още не я е попитал и тя започва с тарифите си. Той:

-За какво ти е това куче?

-Ами то прилича на теб, бате! Това е твоето куче! Купи го, само петдесетачка. Пичбул всяка мутра грозна може да има. Пари ще преброи и толкова, но това кожата ти е одрало. Любопитно едно – муши се навсякъде.

Засмя се, погледна го под лампата.

-Гледа като теб.

Стори му се, че казва истината. Миловидно, опитваше се все едно да каже нещо. Както той цяла вечер, в компания, в която никой не би го разбрал. Почти толкова подходящо беше мястото му през изтеклите часове, колкото улично куче в обятията на мургава проститутка.

-Ама ти как така? – недоумяваше – Защо си го взела този помиар.

-И аз не знам, бате. Той е искал да е при теб. Гледаш като него.

-Хайде взимай тази двадесетачка и да те няма.

-Но това си е мой офис.

-О, да. Съжалявам, хайде до скоро.

Кучето сви глава под мишницата му.

-Изобщо не гледа като мен. Така гледах някога, ама сега вече - не.

Топла вълна се изля в гърдите му. Обясни си, че е топлината на кучето. После се закле да не пие повече. Разсмя се на глупавата мисъл. Седна на масата пред денонощното магазинче до дома си. Купи пържени картофи на кучето и се учуди защо не ги яде. Реши, че хубавицата наистина го е кърмила. Изпи бързо две бири.

-А се разхождах уж да отрезнея.

Преди новото количество алкохол да му е подействало реши да се прибере, че е по-глупаво да обяснява за кучето, отколкото за цялата вечер.

Слезе в мазето. Кучето скимтеше.

-Ти ще стоиш тук! Ще издържиш една нощ. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче...-понечи да потрети, спря се – “То прилича на теб, бате! Любопитно едно! Навира се навсякъде!”...крих те.

Разстрои се от собствените си думи.

Изкачи пеша стълбите и съвсем му се замъгли съзнанието.

В къщи отвори бутилка уиски. Пи с жена си, смяха се. Напиха се и заспаха. Не помнеха дори дали са се любили. Стори им се щура нощ, защото подобно поведение им беше нетипично, а сега почти без повод, толкова странни.

Припомни си подробностите, едва две седмици по-късно. Когато съсед го помоли за крик. Слезе да го потърси в мазето. И намери умрялото от глад, скрито зверче.

Страст и хартия

 Опитвам се да си припомня думите на Техника.

Повечето от тях бяха технически термини, значението на които сега знам, но тогава не ми говориха нищо. Сега си мисля, че е човек, макар и не като мен. Може би друг вид, не и от бъдещето. Тук пътувам във времето: назад и напред. Щях да го срещна някъде, но дори подобен на него не видях. За това и част от чертите съм забравил, други въображението ми фалшифицира. Със своето развитие, доразви и образа на Техника, такъв, че да е най-удобен за представите, които имам, а те са изменчиви.

Все по-широки стават, все по-тесни ми се струват.

Понякога ме задушават, имам чувството, че ще ме прегазят. Тежестта им ме довежда до повръщане, стягат ми гърдите и крещя “навътре”.

Стряскам собствените си демони.

С птичи крясък се разпиляват в мрака ми. Детински страх потрепва в заглъхващото ехо, понякога ми е жал за тях. Искам, а съм неспособен да си ги върна.

Те са необяснимото, а когато обяснение заемат територията им, не могат повече да стъпят в нея. В едно съм още сигурен, гласът на Техника беше хладен, много хладен. Режещ. Но необяснимо с това благ. И откровен.

Като, че ли сам беше свой механизъм. Създаден така, че да не може да излъже. Обясни ми, че моят плен е за мое добро.

Приличал съм подивяла маймуна.

Намерили са ме в Горите на свободата. Дете отгледано от нимфите и от Идеите. Говорил съм езика им, човешкия ми е бил напълно непознат. Това помня от миналото си, а какво са нимфите, какво са Идеите, вече съм забравил, ако изобщо съм знаел.

Знам само, но и тогава го знаех, че те са отвъд, отвъд затвора ми. Чувствах ги. И бях възбуден до последна клетка.

-Не можеш да излезеш обратно в онзи свят! Истинско чудо е, че си още жив и читав...Всъщност: почти читав! – тъй ми рече – Трябва да си подготвен. Свободата е хищник. Тя не се дарява...

Тези думи помня, останалите само смислово.

Затворът ми беше от книги. Четири стени книги. Те бяха тухлите, вън от тях беше Желаната. Свободата ми.

-Тя ми е любовница! – озъбих се, тогава имах вълчи зъби.

-Не можеш дори да изречеш това, което мислиш – отвърна ми Техника.

-Свободата ми е любовница!

-Бил си и еротична играчка. Тя обича да се забавлява с такива като теб. Истинско щастие е, че не те е разкъсала.

-Да беше го сторила...-казах, но ми стана неудобно, не ми отиваха тези думи. Премина ми през главата мисълта, да скоча и да извия врата на техника. Висок беше, много висок, но не можех да бъда сигурен колко е силен преди да съм сравнил силата си с неговата. Изглежда отгатна мисълта ми, защото се засмя късо, метално. Не можех да го сторя, движенията ми бяха ограничени. Ръцете ми и краката ми се движиха в ниши, като по релси.

Проблесна пак над дясното ми око и пак почувствах болката, макар и не толкова остра.

-Простреля ли са ме и сега съм в кома. Това е игра на въображението ми.

-Ще те разочаровам, но въображението ти е много бедно за подобна игра.

-Спомням си, че ме простреляха.

-Да, това е истина. Но оттук – нататък...

Мисля, че ми обясни всичко точно, но тук бяха техническите термини. Многото, които не разбирах.

-Значи мога да изляза отново навън?

-Не те задържа нищо друго освен задължителното. Както виждаш стените са книги. Можеш да дръпнеш една от тях, която си поискаш, но две едновременно не можеш да издърпаш. Ако издърпаш втора без да си прочел първата, първата автоматично ще се върне на мястото си. Ако си я прочел няма да се върне. Зад стената от книги, както чувстваш много добре е свободата ти. Просто трябва да прочетеш толкова, че да се получи отвор на стената, през който можеш да се провреш.

Опитах да дръпна две книги. Не се получи, чу се къс неприятен звук.

-Сигнал за грешка – обясни ми Техника.

Вдигнах рамене. Какво пък толкова. Едър съм, с огромни рамене, но тридесет – четиридесет книги разположени в квадрат ще ми осигурят път навън. И без друго явно съм в болницата, макар и в безсъзнание, а в болницата дори мъже като мен четат.

Така си мислех, но беше заблуждение. Не можех да прескачам много, много страници. Изгубех ли смисъла, дори погледа ми да проследеше изречение по изречение книгата до края, тя все едно непрочетена се връщаше пак обратно на стената в мига в който издърпвах следваща до нея. Губих смисъла на някои книги, че ми идваха твърде тежки или понякога бяха втори или трети том.

Налагаше се да взимам книги от места далеч от отвора или от други стени, а зад една от тях, вместо свободата имаше други три стени, водещи към следващи помещения от книги. Някои от необходимите ми книги, за да разбера книгите от стената, която водеше към свободата се намираха през три помещения. Нещо, което за щастие в началото не подозирах, иначе бих рухнал, а после беше твърде късно да се откажа, защото щеше да е жалко за всичките ми усилия. С времето изгубих надежда, че някога отвора ще стане достатъчно голям за да изляза навън, но самата борба за свобода ми създаваше чувство, че съм свободен, може би илюзията, че съм свободен, а без тази илюзия бих рухнал.

Част от действителността ми се разкри. Наистина бях прострелян, наистина съм се намирал в кома. После на инвалидна количка, на която не можех да правя кой знае какво, освен да чета и да тренирам за да се движа отново.

Другата част беше дъхавата на смола свобода, навън кокетно поклащаха сенките си иглолистни дръвчета, чуваше се река и смях на нимфи. Гъделичкаха ме ароматите, набъбвах от възбуда. Исках да тичам. Но отворът беше около четиридесет сантиметра и не можех да се провра през него. И това беше най-големият отвор, защото бях пробил още четири на четири места, всички по двадесет тридесет сантиметра.

Спирах до твърде тежките за мен съдържания. Философски томове, аристократичен език, сгъстен с чуждици, изискващ подготовка във всички останали сфери на научното познание. Елитарна поезия до която можеше да се достигне само, ако преди това бяха разбрано и асимилирано като дълбоко знание, написаното от философите. Постмодерни експерименти, неясно дали имат стойността на книгите преди тях, но там, на своето място в стената ми. Единствено в стената водеща към следващо помещение, зад три от чиито стени имаше отново стаи с книги отвора беше достатъчно голям за да премина.

Постепенно загубих представа за време, а после време престана да има. Бях във вечността, а през нея намирах коридори към различни епохи. Често забравях, че не съм на свобода, опомнях се в гори ухаещи по-прелестно и от моята. Забравях накъде съм тръгнал, навличах в чужди кожи.

С тях създавах семейства, воювах, вкарван бях в други затвори, понякога екзекутиран. Имах хиляди любовници, самият аз пишех книги, които се превръщаха в тухли и зазиждаха пътя ми назад и беше необходимо да си проправям следващ.

И моето истинско тяло, под моята истинска кожа вече се движеше свободно, победило тежките телесни травми. Имаше си свой живот, но този живот беше една малка частица от този които имах, който се стремеше да разшири достатъчно отвора на едната стена, че да излезе навън. В своята гора.

В един момент осъзнах, че отдавна вече съм способен да прочета онези книги, но съм се увлякъл, увлякъл съм се да дълбая вътрешните стени и да навлизам все по-навътре в цитаделата от библиотечни стаи.

Но защо? Навътре е само средството да изляза навън.

Да, красиво преживяване е, но то е само призраците на онова което е зад отвора.

Нима се боя?

Да, малко.

Всъщност много.

Вече разбирах много добре думите на Техника, когато каза, че Свободата е хищница. Сега съзнавах толкова от рисковете й. С част от тях, бях в състояние да се боря именно защото ги съзнавах. Но признавам си: беше ме страх.

Имаше и нещо друго.

Толкова добре разбирах вече свободата, че ми беше станала достатъчно безразлична, че да рискувам толкова за нея.

След тази мисъл, посърнах, загубих всякакви мотиви и постепенно започнах да забравям прочетеното. Стените навътре започнаха да се затварят, режеха ми пътя към огромни библиотечни зали. Никога нямаше да стигна отново до онези дълбини.

Но нямах сили да спра онова което ми се случваше.

А отвън зад отвора тя се смееше, с аромати и звуци, със слънчеви зайчета ме докосваше.

Дръпнах следващият том, преди да съм затъпял достатъчно, че да се налага пак да препрочитам всичко обратно. Не бях сигурен даже, че ще успея, но успях и възвърнах увереност.

След него следващ и следващ.

Накрая отвора беше достатъчно голям за да изляза навън.

Вече обаче си ми харесваше в моя свят.

Не страх от свободата. Просто по-очарователна ми беше тук.

И я поканих в нашия дом.