Кал и кръв

Взеха и кубинките му и суичъра, и ловджийските панталони за анализ, но не откриха нищо, а минута преди да влязат по тях имаше, все още пресни кал и кръв.
Звъняха на вратата, а той беше в паника. Хвърли дрехите в банята, а вода нямаше. Звъняха настойчиво, крещяха:
-Отворете, полиция!
Някаква повреда във водопровода имаше. Каква ирония, точно сега. Дяволът все едно му се кискаше се гъргорещият звук, процеждащ се през тръбите от които не желаеше да потече вода. Въртеше кранчетата. Само кашляне и дяволски кикот.
Блъскаха по вратата:
-Полиция…
Отвори прозореца да изхвърли уликите, но долу гъмжеше от полицаи. Три коли имаше. 
-Отворете полиция!

Сви устни, помисли си го, засили се. Не можеше да си представи да го вкарат в затвора. Едва ли му оставаха толкова години за да дочака свободата след това което извърши, а и чувстваше, че дори физически да е способен да я дочака, ден нямаше да издържи без нея. Набра сили. Съзнанието му излетя от прозореца, от четвъртият етаж надолу. Излетя като птица, като стъклена птица която се блъсна в отсрещните клони. Натроши се и се изля на парчета, а всяко от парчетата беше още живо и чувстваше болка и болката й се отразяваше в неговото тяло. Почувства ужас при мисълта, че няма да успее да се убие, че ще остане жив и ще се гърчи като червей, че ще е прикован на легло до края на дните си, че ще се грижат за него като дете, отдавна забравили за ужасното му престъпление, защото ще е напълно безобиден. Безобидните не са престъпници. Обезвреденият не носи вината си. Страхът кара хората да наказват за престъпление. Сърцето му се пръскаше. Губиха му се минути. В тях се луташе из стаите. Чудеше се какво да направи. Пред очите му беше тъмно. Съзнанието също. Хрумна му да запали дрехите, но бяха още влажни, нямаше да успее да ги изгори. Всеки миг щяха да разбият вратата. Всеки миг. Беше в капан. 
-В името на закона, отворете! 
-Имате ли заповед от прокурор!-бранеше се отчаяно. 
„Сигурно съм спечелил цели десет секунди. Не е малко. Още десет секунди свобода. Десет секунди.” Показаха някакъв лист на шпионката. 
-Момент. Само десет секунди. Само десет….
Обречено дете в него ридаеше. Пленено зверче…Късаше се. Искаше да полудее да забрави. Струваше му се, че е сън от който може и иска да се събуди. Забърка из аптеката, но нямаше достатъчно силни лекарства. Никога не беше вземал. Закикоти се истерично, вода не потичаше. 
„Ще подам оплакване за пропуснати ползи. Най-малко двадесет години…”
Погледна към купчината мръсни дрехи на плочките в банята. Ритна ги раздразнено, изруга ги и тогава му се стори, че започнаха да се разпадат, но не…Движеха се. Оживяваха. Но не дрехите, петната по тях. Набъбваха се, отделяха се от дрехата. Калта се превърна в кафяви паяци, а те запълзяха към него. На сантиметри от краката му спряха, станаха кълбовидни. Издуха се, набъбнаха, отвориха очи. Превърнаха се в птици, а те запляскаха с крила и излетяха навън през прозореца. Десетина кафяви птици накацаха на клоните на дървото пред прозореца му и зачуруликаха. Като тях, след по-малко от минута, от дрехите се отдели и кръвта и също стана птица. По-голяма и по-ярка от останалите. Кацна сред тях и с нейното чуруликане песента придоби плътност и завършеност, превърна се в омайваща полифония, най-прекрасната която беше чувал.
Затрогна го, падна камък от гърдите му. Почувства, че и тежестта се превърна в птица, невидима птица която пее сред останалите.
„Песента на свободата! Вълшебни мои птички…”
Отключи вратата. Дълго тършуваха из дома му. Събраха дрехите. Разпитваха го с часове. На следващият и на по-следващият ден. Следователят беше настойчив и млад. Притесняваше се, кипеше вътрешно, накрая утихна. Личеше си, че сам е несигурен в подозренията. 
А птичките пееха ли пееха под прозореца. Какъв прекрасен глас. Каква мелодия. Композитор не може да я изтръгне от природата, нито има такива инструменти които да я пресъздадат. Унасяше, разтваряше в космическа топлина, рисуваше в мрака зелени ширини, умопомрачителни панорами под високи полети.
Последва най-красивото лято в живота му. Най-волното и най-птичето.
А песента продължи и зимата. До ранна пролет вече започна да го потиска. Една и съща, тъй прекрасна, но една и съща.
До началото на лятото вече полудяваше.
Премести адреса си, но птиците идваха след него. Дори до края на света да идеше щяха да го последват. Стреля по тях, пръскаха се, пак идваха. 
Прободе тъпанчетата си, но пак ги чуваше, дори още по-ясно. Чуваше ги кожата, чуваше ги сърцето му. Чуваше ги с глухотата си.
Натрапчивата песен на свободата. Песента която го връщаше все в онзи ден в който сърцето му щеше да се пръсне, а на вратата тропаха и крещяха: „полиция, полиция, полиция…”
Както тогава застана неведнъж пред високият прозорец, но не можа да скочи. 
А птичата песен продължаваше ли, продължаваше. Докато в съзнанието му всичко помръкна. Не знаеше къде се намира, нито какво приказва, нито как се облича и с какво се храни, не разбираше нищо и не чуваше нищо, освен птичите гласове.
Напълно полудя, но песента не престана.


хорър и трилър фантастика