Мария Магдалена в ученическа пола

 

Опитвам се да му кажа много неща, но очите му горят.

Демон има. Ще се моля за него! Хваща ме грубо за ръката.

Казвам му: “не бива”, той не е лош, даже е чувствителен. Харесва ми, това е лошо.

Започвам да му говоря, изливат се думите, те не са и мои. Това е Словото. Приех го в себе си, затова говори чрез мен.

Ирония изкриви лицето му. Защо трябваше да ме защитава!

Обсебват ме демоните. Заради тялото ми ли? Хубаво е, да. Дъщеря на Ева съм. И на Мария Магдалена също! Но мога да бъда и примерната Марта! И злокобната Дина, заради която Йосиф и останалите ми братя ще погубят рода му! И лекомислената самарянка с многото деца от различни мъже или без деца, погубила семето им, заради собственото им сладострастие, което само съм изкусила! И силиконовите му кумири мога да бъда, и да ми се кланя с останалите идолопоклонци на плътта и мъжкото си Его!

Нареждам му го, не знам какво говоря, опитвам са да го овладея, това не е Словото, демон си играе с него. Трябва да го спра, а се разридах.

Знам, че горят очите ми, че са по-черни от всякога. Знам каква котка съм изпълни ме тази топлина. Бясна съм, а на него май му харесва. Не е сатана, глупав и лекомислен е. Жалко: талант, рисува прекрасно.

И добродушен глупчо.

Бяхме нещо като гаджета, преди да разбера много и да променя себе си. Вчера едва не се сби с цял клас. Слабичък е, но като настръхнало животно мяташе искри.

Едни глупачки, прости им Господи, те не знаят, какво вършат, обиколиха ме, закрещяха ми: „сектантка, сектантка“, а една ме хвана за косата. Опитах се да се отскубна, но изглежда им се стори, че се бия…И след секунда: едни ръкопляскат, други се включват.

Той се опита да ни раздели. Да, ама и те си имат приятели. Заприлича на рухващ Вавилон. Според него: зоопарк. Каза ми го после, в двора, запали цигара, откога ли пуши! Не е редно.

Забелязах, че ръката му трепери. Много се беше разстроил. Исках да я хвана, да я притисна в себе си, но как ли ще го възприеме!

“Зоопарк! Чист зоопарк! А във Вавилон, рухващият, бих искал да живея!”

“Града на порока, а?”-засмях му се, доста свободно.

“На твърде голяма шарения, за да е човек, малко по толерантен...Ама и аз си ги говоря глупости!”

Не бяха глупости! По-скоро е обсебен. Как му хрумна! Впечатли ме, даже ме уплаши вчера, а днес, крайно ме разочарова. И той е като тях! Рицарски подвизи извършва заради едното му тяло. Хубава съм била. Защо го повтаря.

-Да. Грижа се за себе си, а ти е рано да пушиш. Ще имам едно много хубаво тяло, защото то е храм на духа ми, но нищо повече.

-Не е ли грях като изкуството ми? – опитва се да ме иронизира или предизвиква, май за него е едно и също.

-Кой пък ти каза, че е грях? Грях е, ако го кумиризираш, ако се кланяш на образите, които си изваял. Май си на път да го сториш, но не го правиш, нали?

Изглежда го засегнах. На никакви образи не се кланял, доста сърдито го рече.

-Побъркан си от форми. Нищо не търсиш в тях!

Каза ми, че съм перко. Аз пък, че ще се моля за него. Изгледа ме точно като теле. Направи реверанс, дръпна ми ръката и я целуна. Идиот. Харесвам го, не бива.

Вечерта ми позвъни. Откъде е намерил телефона ми. Кани ме на кафе. След сбирката ни. Казвам му, че не става, имам уроци по пиано. Не знаел, че свиря. И аз не знам дали свиря. Просто не искам да мисля. Бах ми помага да освободя душата от тялото си и тя да витае из стаята, докато то охладнее от греховните си помисли, прибори го съня и мога спокойно да я прибера в него.

Не съм искала да го правя. Казах го, ей така. Изключих, че говоря с някого. Казах го, по-скоро на себе си. Мислила съм го, но не бях събирала мисълта си, случи се неочаквано и за мен.

А гласът ми! Несъобразен. Такава въздишка чух от другата страна.

Как можах да го кажа на седемнадесетгодишен мъж, който си няма друга, а много си пада по мен. Дявола ли ме обсеби. Треснах слушалката.

Подавам се на изкушението. Това е истината. За това не мога да съобразя какво правя. Моля се, моля се за себе си, за душата на това момче.

Следващите дни съм болна. После спирам да ходя на училище. Интрига е, нямам вина. Онези брошури са от някакъв гибелен култ. Нямат общо с истинското Слово и това което проповядваме. Не бих ги докоснала, бих ги изгорила. В ада ще горят авторите им, ако не се покаят и не приемат правилния път! Крещях го в учителската стая.

Не, че не ми повярваха, повярваха ми, но не правиха разлика между мен и онези диплянки. И едното и другото не бяха за училище. Е, не са ме хвърлили на лъвовете.

Отиваме в едно хубаво село. Ще изгубя годината, но тъкмо ще наблегна на други уроци.

Хубава къщичка. Свеж въздух. Имаме си на двора и двете дървета. Е, не са онези, но аз като такива си ги представям. Лятото ще вържат плодове, а сега мога да си представям колко са сочни. Да им се усмихвам всяка сутрин и да свиря на пианото.

Мислех за него. Какво ли прави? Сънувах понякога устните му...По себе си. Плачех и свирех. Защо не дойде с мен на сбирките. Можеше да бъде спасен и да изчакаме. Да бъдем семейство! Свирех, свирех за да не плача! Какво ли прави. Да набера ли телефона му! Не, кошмар беше последния ни разговор.

Докато една сутрин, реших никога повече да не го видя! Ще го прогоня и от мислите си! Толкова жесток човек! Да ми се беше нахвърлил с останалите, вместо да ме защитава! Да ме беше разкъсал! По-добре!

Видях шедьовъра му. Най-красивата му творба. С много любов, с много страст, болезнена, истинска, изкупителна.

Иисус, а в краката му Мария Магдалена. Тя, а всъщност аз. Моето тяло, но и нещо повече от тяло. Онова което си мислех, че не вижда у мен и което се заблуждавах, че няма форма. Някак го беше направил. Не разбирам как.

Плачеше в краката му, като жива. И всичко в нея беше Чистата Обич.

Творба: веднъж!

Само, защо трябваше да е дърворезба, много дълбока дърворезба в едно от двете ми живи дръвчета!

Съдрал му кожата и дълбал навътре, за да даде живот на ваянието си, беше умъртвил дръвчето.

 

 

Маската на изкушението

 

Симпатичен й стана много бързо. Наивен, импулсивен, особен.

Опитваше се да скрие усмивката си. Предложението му трябваше да й прозвучи неприлично, много неприлично, но я гъделичкаше. Приятно я гъделичкаше. Почти се изчерви. Забрави как щеше да му откаже, а той продължаваше да настоява. Глупчо.

-Само красота е. Просто изкуство. Природни форми.

-Моля те....-наведе глава, такова неудобство не беше чувствала и на шестдесет, когато за първи път и то точно онова момче за което мечтаеше й предложи да излязат.

-Маската...- млъкна за миг, очите му я пареха - Не съм те виждал, не знаех, че те има, но съм я правил за теб. От пръв поглед го разбрах.

-Не мога, не мога да застана пред толкова хора гола.

-Аз съм художник, признат майстор, а не сводник или продуцент на порно филми. Тези хора пред, които ще откриеш тялото си, не са любители на сексуална търговия, а на красивото.

-Все едно, аз съм майка и съпруга, аз...

-Никой няма да разбере коя е под маската, никой няма да те познае. Може би само съпруга ти, но той нали не е тук?

-Да, всъщност...има ли значение, не мога, не мога да го направя.

-Маската ще го направи, не ти.

-Сатана! - опита се да прозвучи като упрек, но прозвуча като закачка. Наистина си беше. Представи си как ще изглежда. Маската беше божествена. Олицетворяваше майката природа; със загатнатите реки и скали; с иглолистните и широколистни дървета; с напъпилите голи клонки; неподвижни, а потрепващи сякаш от възбуда на вятъра. Всичко беше изписано на маската, а очите му бяха толкова прозрачни, толкова чисти, че не можеше да е лъжа, като й каза, че тази маска е творил за нея.

Почувства се богинята. 

Възбуда премина през тялото й. 

Не беше лекомислена жена, напротив: тя изживяваше ценностите си и беше щастлива, чувстваше се свободна в тях и чрез тях. Не би му се отдала, колкото и да я привличаше от самото начало. Не беше се отдавала и на много по-въздействащи мъже, но тук ставаше въпрос за друго.

-Ти просто ще завършиш с фигура една картина. Голотата ти дори няма да е твоя, а голота на маската.

"Колко ли жени ще ми завидят!"

Почувства се приказна. Покварена, но пречистена. Пред самият грях, отдавна опростена. Невинна, макар и в сърцевината на порочни помисли.

През курорта мина случайно. В последният момент реши. По работа беше в този край, лятото жарко. Прецени, че може да открадне няколко часа от себе си. За една разходка до китното градче, за един плаж. Имаше и красиви юношески спомени, от преди двадесет и две години, а сега ново изкушение.

Почувства, че може да го пребори, но когато тръпката отмина и прецени с трезвен ум, разбра, че наистина няма смисъл, да отказва предложението.

Това беше просто един обичащ красотата творец. Защо да не бъде част от нея?

-Сигурен ли си, че никой, никой няма да разбере коя е под маската?

Той се засмя:

-Поне от мен, няма да разбере никой. 

Хареса й отговора му, наистина беше искрен, много искрен, а когато сложи маската се почувства неудобно в дрехите и срама й изчезна едва когато ги свали.

Застана между другите картини и произведения на приложното майсторство, но когато изложбата беше открита, кожата й настръхна. Почувства се вън от себе си. Уплаши се, очите я докосваха, изяждаха, похотливи усмивки, ирония, смигвания, инфантилен хумор, удивени погледи, имаше и недоволни, по-скоро беше от завист към твореца, усети я. Но всичко това, отключи онези реални нейни представи, преди да изпадне в плен на очарованието му. 

Опомни се...гола и измамена. Безсрамница, която нямаше къде да бяга. Гола като в кошмарите, в които неочаквано се опомняше насред оживен център и нямаше къде да се скрие.

И разбра, че е излъгана. 

Голотата не беше на маската, както и рече, а маската беше на голотата: за да скрие безсрамницата, която просто искаше да се съблече без никой да я познае.

Отминаха тези мисли, успокои се, обзе я приятна топлина и отново онази лъстива възбуда, че е просто красота без никаква похот.

"Никога не съм се събличала истински! Характера който показвам, винаги е бил на лицето ми, за да прикрие онази лудата, наивната, която чувства бясно и се отдава на желанията си."

Щеше да се разплаче, после да се разсмее.

После стана спокойна, по-спокойна откогато и да е било.  Довери се изцяло на маската. Това наистина беше характера й, но оформен до край, завършен, покрил я изцяло, както до сега не успяваше. Осъзна се, по-облечена от всякога. И по-защитена!

Сеансът отмина. Облече се в дрехите си, но без маска щеше да се чувства гола.

От срам изгаряше, дори при мисълта.

И повече не стъпи в това градче.

Запечатана страст

 Снимал съм любовни игри, на елени и врабчета; на буболечки и любовни игри на облак с облака, на облак със светлината.

Отдаващият се като жена облак, на обладаващата го като мъж светлина, обагрящата го със себе си, изпълващата го, обсебващата го.

Снимал съм любовни игри на капки, стичащи се по прозореца, подчинени на гравитацията и неравностите по стъклото, срещнали се, без да са се търсили, слели две тела в едно, две пътеки в обща. Преди да се размият в стотиците.

Снимал съм и любовни игри на хора.

Веднъж непознати, сами пожелаха, видяха ме с камера, как забелязаха.

Случайно попаднах на тях на плажа.

Чух стенания, които не можеха да се сбъркат, исках да се отдалеча, но зле прецених посоката от която идваше звука и едва не се препънах в телата им.

Много неловко се получи, но жената настоя, а мъжа беше в настроение.

Другият случай беше когато снимах мен и любимата ми тогава, а сега съпруга. От вече двадесет и две години.

Знаех, че филма някога ще ми дотрябва.

Пазих лентите като очите си, после технологията ми откри възможност, да прехвърля скъпоценните кадри на по-сигурен носител VHS-касетата, а след години още по-сигурен: диска.

Имах си вълшебство, знаех, че ще ми дотрябва.

Не сме го гледали, тя се прави даже, че е забравила, а колко трудно я убедих да направим снимките.

-То ни гледа-сочеше към камерата. – Има същество, не ми се смей. Това не е твоят поглед, махни го, моля те, срам ме е.

Много сладка беше, хванах и тези кадри.

-Защо ти е! – попита ме.

-Защото е красиво. – отвърнах й и й напомних, че съм снимал елени и врабчета, облаци и капки, обичаме природата, обичаме красотата и двамата.

Повярва ми, но имаше нещо което криех от нея.

Аз знаех, че ще настъпи този ден. С всички настъпва.

Погледите, които са се изгаряли, си заговарят на вие.

Думите стават приятелски, не отхапват взаимно от страст, върхове на езици.

Домът е служба, съжителството, институция.

Коректността измества желанието.

Кръшкането е най-доброто, което може да се случи.

Животът обезличава всички, освен тези, които от самото начало са си били безлични. Мама и тате, също. Те се разделиха рано. Хубаво сториха, а ги упреквах, но защото бях малък, много малък.

Изглеждаха идеални, а като тях идеални и най-добрият ми приятел с първата ми несподелена любов.

Имаше искри между мен и нея, премигваха като свещи на торта в очите й.

Близостта ни си шептеше, казваха си телата ни, това което не смееха устните ни, но тя изглеждаше толкова идеална до него, че не исках да бъда негодникът, който да развали красотата между тях.

И не съжалявам, не.

Не и за избора си.

Но красотата помежду им сами развалиха.

За това ми е вече болно.

В първите години след дипломирането си работих с много жени, виждах ги единият ден щастливи до небесата, колкото само любовта може да направи щастлива една жена.

По-красиви изглеждаха в тези дни, по-изкусителни, а после се лишаваха от магия, обвиваха се в скучни думи и интриги.

За да забравят колко са нещастни, каква ли не глупост измисляха. Лястовици на единият ден, на другия кокошки. Не прощаваше на никого.

За това направих филма, за да снимам вълшебството и усетя ли, че го няма, с нашите образи да го съживя.

Разюздана хубост беше онова между нас.

Още щом срещнахме погледи: чувството беше, че е разбъркала с клечка рояк жилещи насекоми в мен, пазещи медната пита на желанието ми: събиращи я цял живот от цветето на всяко красиво видение, независимо дали е било връх, голо тяло или непозната усмивка.

Имах чувството, че ще се пръсна, че три нимфи разкъсват с нокти дрехите ми, а с дрехите ми и част от кожата, но не боли, а е възбудено до крайност, извън сетните лимити на нормалното. Същото почувства и тя, и почувствах, че го е почувствала.

Забрави и за компанията си и за това, че почти не ме познава. Отдавна беше изгряло слънцето, а продължихме да се любим. Всяка нощ се срещахме, иначе ни заплашваше криза, подобна на наркотичната. У нас, у тях, на хотели, из горите, в парка. Не сваляхме дрехи, а разтваряхме криле.

Дрехите ни нямаха общо със същността която споделяхме един с друг, те бяха от един друг свят, този свят който по-късно трябваше да приемем като съпрузи. На четвъртата година, когато започна да изневерява се изкушавах да я помоля да изгледаме филма. Би приела, знаех, че това ще е краят на извънбрачната й връзка, но осъзнах, че между нас не е настъпило онова за което пазих филма: безразличието, рутината, навика.

Стисках зъби, но не показах филма, а отново си я спечелих, колкото трудно и болезнено да беше. Четири години по-късно вече забравил за филма, случайно попаднах на него и ми мина през ума да го унищожа.

Защо да сме заложници на миналото.

Сигурен съм в силата на лекарството.

Ние не се любехме, а вършехме тайнство.

Тайнство, в което небесното и земното в нас самите се докосваха и сплитаха, както ние сплитахме тела.

Кадрите играеха пред очите ми.

При това пред очите ми бяха цветни и се губеше част от очарованието. Ефектът на черно – бялата лента ще е тотален. Ще пробуди онова което е било, това е ясно.

Ще го върне, това е ясно.

За пет, седем дни, за седем, за десет години, ще го върне.

Но не се е наложило, още не се е наложило.

И ако се наложи няма ли да е естествено?

Мислех си, мислех си, нещо не реших, но на филма не посегнах. Десетки пъти, по-късно, пестях за друг и за друг случай, възможността. Все си мислех, че може да има и по-тежък момент. И май отдавна съм закъснял.

Правя си едни равносметки.

Нямаме общо с тези които бяхме.

Съдружници на построена къща сме, съавтори на две деца и половина, че вече от едното си имаме и внуче.

Друга не съм имал откакто сме заедно, тя освен онзи тогава на четвъртата година, едва ли е имала друг. Беше много грижовна, когато се разболях.

Стана при смяна на правителство и управление в телевизията, покрай сухото изгоря доста сурово, включително и аз.

В началото ми се стори голямо веселие и без друго ми беше писнало от мутри и агенти, но дори не помня как съм замлъкнал, спрял съм да се храня, опитвал съм се да кажа нещо, но не съм имал сили и това да сторя.

Нито буден, нито заспал. Доста дълго е продължило. Сравнително бързо се възстанових и като я виждах всеки ден с пълната чанта с подаръци – лакомства в болницата, си мислех, че това е любовта.

Отдавна вече не съм убеден, че е точно това. Не, не съм убеден. Не помня и от колко месеци не сме се и опитвали да правим секс. За любов и дума не може да стане.

Казвам й за филма, кима, съгласна е.

Дразни ме безразличието й, но скоро ще се промени.

Това ще ни излекува.

Смятам да го патентовам като универсално средство за възкресяване на чувствата след дългогодишна агония.

Не е необходимо да се снима от професионалист като мен.

Домашно порно за запазване на брака.

Страх ме е да отворя файла, трепери ми ръката. Имам опасения, че на филма няма да сме ние, че ще видим хора които нямат нищо общо с нас и ние няма да намерим нищо общо с тях.

Набирам сили, филма тръгва.

Трудно повярвах. Това което гледахме не беше кой знае какво. Но аз имах други спомени. Други. Нищо особено не бяхме. Нямаше друг ефект. Разбих си и последната илюзия.

Изписа възбуден език

 Ще го отблъсна. Не е честно.

И е игра, която не печели, не печеля, никой не печели, и вече не е забавна, и е изиграна, и е скучна отдавна, и го няма ни трепета, ни сладостта, ни майната му какво, и само ме гъделичка, а аз се правя, че спя...

Понякога бликват в него нежностите, едни такива, фриволни...

Неволно изстенах, чу ли ме.

Не искам да знае, че съм будна и не го отблъсвам. Вече не се желаем, години са. Имам си друг и е наясно, все още съм му съпруга, не сме и отваряли въпрос за развод.

Съжителстваме си, не си пречим.

Само като го прехванат такива като сега.

Върти се езика му по зърното ми, по другото, играе надолу, някакви абстракции рисува.

Не може да не е чувал, че имам любовник.

Не е и просто любовник, а е любим. Не смея да го нарека второто от страхопочитание към думата. Отдава ми всичко. Вярваме си, не се ревнуваме.

Неговият брак също е провален.

Той дори не я вижда, пътува тя по света.

Обаждам му се и от къщи, нищо, че мъжа ми чува как мъркам „мили”, „скъпи” по телефона.

Като, че ли даже искам да чува.

На чисто да сме.

Не обичам да мамя. Сигурно и той си има друга, честно ще се радвам да е така.

Защо живеем заедно?

Инерция сигурно, а такива прояви...Не, не ги разбирам.

И спя, правя се, че спя.

Толкова нежен не помня бил ли е изобщо.

Дали не му липсва неговата?

Тази която не познавам, но предполагам, че има.

Най-вероятно. Може и да са скъсали. Къса, страстна връзка. Космически мигновения и всякакви други глезотии. Захаросани балади и мултимедийни клишета, плюс някоя лирична инфантилност.

Кучка, как може да се подиграва с мъжа ми!

Заради нея, аз, трябва да го утешавам сега. Като домашен любимец ме е заоблизвал. Не, че не ми е приятно, но не ми е и приятно. Вече не го искам от него, не и толкова нежно. Просто може да си ми каже, че има нужда от секс. Приятели сме, възрастни хора, все още живеем заедно и смъртта не ни е разделила. Ще легна под него и толкова. Въпреки, че си имам друг, когото обичам, както него някога. Че и повече. Но като може да бъде толкова нежен, защо изобщо позволи да го имам. Спи ми се. Нещо приятно сънувах, по-приятно и от устните му. Ограби ми го. Все още не съм будна съвсем. Рея се, ту тук, ту там съм. Ще му кресна, но нямам сили. Нямам сили или не искам.

Правя се на заспала или не съм достатъчно будна. Всичко се размива, нимфа съм, кара ме да се чувствам така както съм и с любовника си. Защо, защо ми позволи.

И какво рисува езика му? Малко под гърдите ми е. Това кръгче ли е или „О”?„О” като откровение или „О” като орис. Май „О” като омлет, който много обичаше, а аз намразих.

Твърде просто ми се струваше и лишено от претенции. Като живота ни, изобщо. „О” ли е наистина или кръгла нула. Която дори не осъзнава, че изписва. Нула пред която няма единица. Две нули, но не като тоалетна, а като мъж и жена живеещи, ей тъй, лишени дори от лукса да се мразят.

Устните му пълзят надолу, пише.

Вече съм абсолютно сигурна, че изписва с езика буквички. Второто е едно много, много завъртяно „б”, неясно говори и нечетливо пише, гълта думи и не може да се изразява гладко даже без говорния си дефект. А, би трябвало да има речник, че обича да си чете. Хаос му е в главата, цифри и сделки, абстракции и схеми. В ей такива изблици излиза от тях, но толкова, толкова са редки. И какво иска да каже с това „об” – облаче? Нежно е. Галя косата му. Нека да разбере, че съм будна. Тъпо постъпвам, омеквам. Ще се любим, после за пръв път ще говорим директно, за интимния си живот извън дома. Ще му си кажа, че обичам, после ще решим, нещо ще решим.

Още по-надолу устните му изписват „и”. „Оби”- сигурно обилно. Обилно иска да излее страст, но не успява още, прав си е. Нежен е, но и скован.

Малко над пъпа ми изписва „ч”.

„Обич” това ли е искал да напише.

Че в тази дума той не вярва, нито изрича. Осемнадесет години вече. Но пък може да е защото и аз не съм искала да я чуя от него. До преди месеци, до преди да срещна този когото обикнах си мислех, че изобщо мразих думата „обичам”.

Завърта ръкописно „а” като „ед” около пъпа ми. Изстенвам, устните му вече не се отделят. Рисуват ръкописно буквите, с много орнаменти. С две ръце дърпам косата му и притискам главата му към себе си. Добавя „м”. „Обичам”, не невъзможно е, че ми харесва, ако съм го искала щях да го чуя или вече отдавна да сме преживели тази нощ. И все пак: искала съм го. Не мисля, летя. Не прилича на себе си.

Изписва „т” малко на слабините ми, преди долният край на буквата „е” да отведе при тях устните му и той да ги впие.

Отварям очи и се опомням не там където на сън бях.

Не съм в дома си. Тази нощ не се прибрах в къщи. Аз съм при любовника си. При този когото обичам. С този когото обичам. С него съм. Защо ли изпитах разочарование като го осъзнах!

Души на любовници в тяло на съпруга

Всяка, която го пожелаеше ме обсебваше.

Събличаше ме, отдаваше ме.

Правеше с тялото ми онова, което желаеше да изживее в своето. Любеше го като дива. Напускаше ме после, искаше да се върне повторно, но друга ме беше обсебила.

Още преди десет години щяхме да се разделим.

Без конфликти, просто не пробуждаше нищо вече.

Добър човек, гъделичкаща беше само юношеската му наивност, все още детинското излъчване върху улегналите черти, караше ме да се чувствам какичката - изкусителка.

Плача и се смея, понякога, като си спомня.

Исках да му кажа, че имам друг. Че той няма никаква вина. Искаше ми се да призная своя, но и такава не чувствах.

Стига дългове! Към родители! Човечество! Общество! Имаме достатъчно, поне към извора да нямаме...

Погледна ме тогава учудено. Попита ме, за какъв извор иде реч. Казах му, колкото сама да се разбера.

Към извора, от който сме пили любов, защо трябва да му дължим сянката си. Съвсем се обърках. Той се смя.

В това време, аз и плача, и се смея. Бягам към банята. Полудявам ли, критическата ли е подранила?

Излязохме после, държахме се като деца, даже доста се и понапихме и аз скочих в шадравана.

Чувах обаче гласа на трезвата в съзнанието си.

Трезвата и пресметливата знаеше, че това ще ни е една от последните щастливи вечери, че наистина ми е останал само дълг към него, дълг, но не и страст.

Не знаех, че е толкова харесван.

Не го исках вече, но почувствах, че го ревнувам.

Онази малката откровено кокетничеше с него.

Тривиална работа! Стажантка при него. Да й е сладък, ще й го оставя. Тъй се мисля, яде ме от вътре собствената ми проклетия.

Какво пък намира в него!

Мъж като мъж, нищо по-така, че да е секси. Просто не го е опитала, за това.

Чисто любопитство и игра на въображението.

Опитвам се да го погледна пред очите й. Става ми забавно. Опитвам се да си представя, че помирисвам близостта му за първи път, че не съм докосвала това тяло, че не ми е познато усещането да лежим прегърнати, а аз да съм затворила очи. Получава се нещо, но не е кой знае какво.

Гоня се от главата си, опитвам се да мисля като сладураната.

Какви ли книги чете? Къде ли е пътувала? Какви мъже харесва и каква музика слуша? Опитвам се да си я представя в себе си. Става ми хладно, после лютиво. Чувствам се олекнала. Забавно ли ми е или ужасено? Но съм и от двете по малко, по-скоро даже съм тя.

Това не е моят дъх и не са моите усещания. Просто са нахлузили върху себе си моето тяло и моите спомени. Като маска са ме нахлузили. Мога да разсъждавам, но само до някъде. Спират мислите ми дивите й импулси. Познавам, че е тя, макар да не я познавам добре. Маниерите й показват скришните й помисли. Надникнала съм в тайните й, в най-порочните.

Такива неща му мисли само, че се и наслаждава на всичкото отгоре, че ще ми го отнеме. Порочна е по един много сладък начин, какъвто не съм си позволила да бъда.

Привличаше я, толкова я привличаше, колкото не помня да е привличал мен. И се насладих на усещанията й, той на нейните ласки, чрез моето тяло.

Задържах я около седмица и това си остана рекорда ми. Обикновено го имаха за нощ или за две.

Случвало се е на нощи да смени и по три. Жени и момичета, срещнали го по улицата, срещнали погледи, после забравили дори за него, но трепета, който са изпитали в онзи кратък миг ме изпълваше с душите им.

Отдаваше му се, чрез мен, за да ме напусне после.

С много приятелки скъсах, понеже ги приютявах под кожата си, разбирах в леглото какви мръсници са.

С много се сближих, защото макар да го желаеха, не ме обсебваха, което означаваше, че никога не биха проявили сексуална слабост към него от уважение към мен.

Така и не разбрах всички тези хиляди жени, които приютих в себе си през годините. Толкова силно желание изпитват, но какво намират в него! Какво!

Много пъти кроях планове да го напусна, а той така и не разбра. Все си казвах: "утре".

Не го обичах, храних глада на другите.

А в началото не исках нищо повече освен да разбера една от всички тях.

Всяка нощ го имах за първи път и го любих за последно.

С цялото й фантазия към него, с цялото ми познание на тялото му.

Искаше ми се един път, да опита да ми изневери и с тялото на друга. Вече ми е ясно, че няма да му е никак трудно. Като, че ли с мед е намазан.

Но не го правеше.

Изглежда ме оценяваше. Не съм сигурна.

Една вечер не правихме секс. Опитахме се, не се получи. Гушнахме се голи. В мен беше душата на една негова приятелка. Много добра приятелка. Имаше искрица, даже пламък, овладели го, са го превърнали в енергия за повече. Сега ги разбирах и двамата.

Това също беше любов, която никоя от онези другите, не можеха да имат с него и така беше липсвала и между нас.

Говорихме си почти до сутринта. За най-различни неща. И с удивление разбирах, колко ме цени тя, че давам на приятеля й онази любов, от която той се нуждае, за да бъде онзи цялостен и завършен мъж, който може да бъде този приятел, който все пак е открила.

Повече не я приютих в себе си, а това всъщност си остана една от най-необикновените ми нощи с него.

Веднъж дочух случаен разговор в кръчмата. Говореше му негов приятел, не знаеха, че съм толкова близко.

-Страхотно парче е жена ти. Такива бедра, такова дупе, честно завиждам ти.

Тогава моят мъж му отвърна:

-От всичко най-силно ме възбужда душата й.