Цигулката - 2

Стори ми се нелепо, не приличаше на истинско хлапе, а на холограма, специален ефект, съвършена кукла задвижвана дистанционно; призрак или халюцинация…

Дъждът изведнъж се изля. Лятна му работа. Додето се усетя, колата ми пореше с броня мътният поток, който носеше по улицата кесийки, джапанки, пластмасови столове от кафенетата, спасителни пояси с жирафчета и ухилени акули, шапки с котви и всичко останало, което бе съумял да отмъкне от сергиите на центъра.

Две кучета с усмихнати погледи плуваха по течението, стори ми се, че едното ми смигна; някакъв пияница с голям търбух ту се изправяше, ту пак пляскаше по очи във вълничките, не беше достатъчно близо да го чуя, но прочетох по устните му, че изрича: „Яко!“

По различно от това на кучетата и пияния веселяк беше настроението на покачените по пейки, маси, бетонни парапети и всякакви други архитектурни приумици типични за повечето морски курорти. Изненадани от нахалната стихия, независимо от пол и възраст, всички гледаха като мокри улични котета.

Само то си стоеше на оня своя ъгъл и плъзгаше лък по цигулката. В първият момент не разбрах момче ли е или момиче. С развятата си червена коса в този миг, когато лъчите разкъсваха дъждовния сумрак приличаше на срамежливо надникнало между облаците слънчице.

Водата беше над коленете му и толкова бързо се движеше, че би трябвало да го е отнесла. Детето не изглеждаше повече от 30 кг. Не помръдваше обаче. И не само създаваше чувство за усмивка, а се и усмихваше със затворени очи. Какво свиреше?

Твърде голяма беше врявата, че да го чуя. Нелепо реших да спра колата, но потока ме завъртя. Та това е BMW X5. Тежа. Как онова щурче не помръдва? И като е уличен музикант къде му е…

Не! Това е жестоко. В ръцете си държи цигулката. Водата е доста високо. Калъфът му е бил в краката и вълната го е отнесла. Сигурно е имало в него много пари. И колко ли струва калъфа?

Някакъв ми свирна с клаксона. Напсувах го, но дадох газ. Към службата или към вкъщи? Обърках се. Няма кой да дойде в офиса при това наводнение, служебния ми телефон е в джоба. Как ли е Александра? Как да е? Живеем си на пети етаж, а и на склона, няма как да е стигнала вълната дотам. Сигурно е на терасата, с бинокъла.

Да й се обадя? Не, няма смисъл.

Подкарах към къщата на мама. Направих го преди да се е оформила мисълта ми, но там е цигулката. Трябва да е цяла. Какво да й има? Тя е в скрина и е твърде скъпа, едва ли мама я е затрупала с ненужна покъщнина и повредила.

Някакво топло гнездо пълно с алени насекоми се разтвори в гърдите ми, обля ме топла вълна. Ако бях по-усърден…Не, не е трябвало. Ако бях роден музикант щях да бъда по-усърден. Понякога сънувам, че свиря. И мелодията е красива. Докато я сънувам – изглежда незабравима, когато отворя очи не помня нищо от нея. Понякога си спомням, че имам цигулка, че съм вземал уроци, че почти прилично…“Прилично“, ама че грозна дума, когато иде реч за музика…Че почти прилично изпълнявах „Валс номер 2“ на Шостакович…Не, не може да съм изпитвал онези чувства, които сега си спомням съм изпитвал, докато изпълнявах пиесата. Твърде малък бях, твърде бързо се отказах да свиря.

После бяха срещите, разделите; любовта и изневерите.

И онази порочна нежност, която погъделичка ли те, отключва тъй дълбоки бездни, че те прави способен да простиш, дори на своя ангел, че те е направил тъй устойчив на изкушения.

Изглежда като съм спрял да мъча цигулката съм засвирил истински този валс…Със себе си.

Стигнах къщата на мама. Не намерих ключа. Позвъних. Мама ми отваря, прегръща ме, говори ми нещо, но не я чувам. Смее ми се. Казва ми, че съм трогателен. Аз пък, че с тази забрадка прилича на лелка. Да не се излага толкова, млада е. Пита ме, на кифла ли да прилича. Цункам я по бузката й и казвам, въодушевено „Да! На най-изкифлената кифла.“

Засмя ми се тъжно, рече ми, че пак няма да доведа до никъде тази цигулка. Само ще се разстроя. Иначе искала, много искала. Нали помня, как ме поощрявала. Да, да, помня. Но сега иде реч за друго. Ще подаря тази цигулка на едно дете, което има нужда от нея. Разказах й набързо. Почти ме изгони, какво съм се моткал, а ако момчето си тръгне.

Казах й, че няма да си тръгне сега когато спря дъжда. Но все пак се разбързах.

Уви, хлапето наистина го нямаше. Водата се беше отекла. Седнах на бордюра. Чаках. Идеше ми да засвиря. Да се направя на уличен музикант. Да стана уличен музикант. Да забравя кой съм и най-после да изпълня мелодията на изживяното.

Ужасих се, че ще го направя. Това щеше да е по-истинското в живота ми. Молих се хлапето по-бързо да се върне, че да ме избави от изкушението, но нито то се връщаше, нито аз засвирих. Беше ли истинско? Имаше ли изобщо такова хлапе?

Попитах сервитьорката. Каза ми, че го е виждала, че – да, свирило в най-големия дъжд. Не, друг път не е заставало тук. Никога.

Въздъхнах и си тръгнах към дома. Чувствах се смазан, но както обикновено става; когато ти е много, много смачкано в гърдите, после рязко ти става весело.

Хрумна ми да направя серенада на Александра. Щурава работа. Женени сме от осемнадесет години. Запознахме се на студентските протести, когато сменяхме системите. Тя – дриада малка колкото шепичка. Аз – кресльо, готов да се сбия с цял свят. Не, че в спорта постигнах повече, отколкото с цигулката, но по ми личеше, че съм тренирал, отколкото, че съм свирил. И двамата искахме да променим живота. И двамата вярвахме, че го правим. Хей-тъй: крещейки. После се натресохме на някакъв купон: аз убеден, че съм в нейна компания, тя убедена, че е в моя. Много от тези, които смятах за нейни приятели, тя за мои бяха пияни. Други просто се правиха. Когато най-обикновеното младежко веселие се превърна в суингър парти, някои си тръгнаха. Ние не.

Странен начин за започване на връзка, а се оказа устойчива. Първата истинска връзка, която съм имал. И при нея беше така. Не повторихме онази щуротия. Не сме си намеквали дори с поглед. Знаех, че тя помни. Знаеше, че аз помня. Знаех, че е разбрала. Знаеше, че съм разбрал, че онова е било единствено протест. След площада сме решили да го продължим по този начин. Уж, отдавайки се на сексуална разюзданост, но със същото чувство, все едно подскачаме по жълтите павета с плакат, крещейки: „Не на нормите! Да живее свободата във всичките и видове!“, с което честно не се различавахме много от всички, чичковци и дядовци, строени пред вестникарските будки, чакащи ред да си купят порнографските списания, които доскоро не се издаваха и поне официално бяха забранени.

И тези ми ти достойни мъже с интелигентен речник, някои с прошарени бради, някои рошави ерудити, намираха за политическа смелост да покажат интереса си към порнографията, сега – когато не беше забранена. Разбира се, модата бързо мина. После, не искаха да си спомнят, повечето даже станаха големи моралисти.

Онази нощ е свързана с усещане за глупост, не и за грях. Не е като „Валс номер 2“, от него наистина потръпвам, а спомените, които неволно свързвам с тази мелодия са наистина порочни. И истински. Но те бяха преди да се срещнем с Александра.

Нямаше я на терасата, така както си я представях – с бинокъл. Отначало не ми направиха впечатление спуснатите щори, което не ни е никак типично. „Кавасакито“ се наби в очите ми, но не му обърнах достатъчно внимание. И едва когато засвирих, а звукът излезе по-чист, отколкото очаквах осъзнах.

Още преди да е отворила прозореца, осъзнах.

Още преди да я видя с разпиляна коса. Никога не беше с разпиляна коса през деня. Осъзнах.

Беше красива. Толкова красива беше измамата. Не спрях да свиря. Свирих още по-настървено. Изпълваше ме наслада. Не сексуална. Но по-бясна от всяка сексуална наслада. Най-после изсвирих както трябва валса. Най-после го почувствах. Толкова нежен и величествен. Любовник и любовница наедно. При това божествени.

Не като онзи смешник, който излезе бързайки от входа, скочи на „Кавасакито“ и отпраши нанякъде. Твърде дребен беше да го видя или да си призная, че съм го видял. Твърде никакъв, че да се сетя кой е: онзи, неин съученик, който срещнахме миналата седмица. Който уж само за малко тук и после – на другаде. Не, не го познах. Изобщо не го свързах със спуснатите щори и разпиляната коса на Александра.

Качих се у дома. Прегърнах я. Прегърнах ли я? Май, да.

Тя ми говореше едни…Чудеше се какво да ми каже, но аз толкова и щях да я чуя. Казах й: „Виж какво мога?“ и й засвирих валса.

Не знам колко продължи. Трябва да е било много.

По някое време тя ми говореше, съвсем откровено, че грешката не е в мен, че не, не искала. Усмихнах й се. Целунах я с поглед и го усети.

Ревнувах ли? Сигурно. Най-вероятно.

Не можех да простя измамата? Хайде, стига. Това е клише. Няма нищо общо. Още онази вечер, когато случайно се срещнахме с нейния съученик и двамата се заговориха, разбрах, че тя отдавна не е жената, с която си мислех, че живея.

Знаех, че ще се случи.

Всъщност: беше се случило.

Поне имах цигулката.

Говореше ми, очакваше да й кажа нещо, а аз не знаех какво.

И само свирих, свирих, свирих. Все по-красиво и по-красиво.

Стъмни се и се разсъмна.

Стаята ставаше все по-празна. А аз свирих.

Пак се стъмни и разсъмна, а стаята беше още по-празна.

Накрая останах сам с цигулката. Един ден се забелязах в огледалото. Бях брадат, отслабнал, с огромни червени очи.

Трябва да съм разбил цигулката.

По-добре да бях разбил сърцето си.  

Наричат ме Носталгия

 

Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.

Нахалният трол с бялата брада

 Не подозираше, че има профил в интернет. Не обичаше компютрите. Дори мобилен телефон нямаше, а и кой ли да му се обади? Живееше само с паяците, които плетяха мрежи по ъглите между стените и тавана му, пробягваха бързо, когато им креснеше, понеже нямаше на кого другиго да кресне, но дори за тях не беше сигурен дали не си ги измисля. Всяка вечер заспиваше с мисълта, че утре ще започне да рисува. Всяка нощ сънуваше есента да навива на ролки косата си. Рядко, много рядко, че е усмихнат и зъл, в непознат свят, всъщност във виртуалното пространство. Всяка сутрин се събуждаше с идея за нов квартал и нова улица. Тръгваше сънен, често с гурели по очите. Не се бръснеше. Някога приличаше на трапер, напоследък на Дядо Мраз. Обикаляше и звънеше по входовете. Мислеше в движение сценария си, импровизираше го, понякога гласа му звучеше напевно, друг път говореше повече с изражение. То едно такова гальовно глуповато, толкова закачливо трагично, някак мъдро, но и налудничаво. По чувствителните се просълзяваха щом го видят, а щом си спомняха по-късно за него, избиваше ги един такъв, труден за въздържане горчив и напълно необясним смях. Убеждаваше хората да прегледат тавански, понякога да ги обърнат с краката надолу, да отключат мазета, да почистят натрупани с ненужни вещи стаи. Винаги се намираше достатъчно желязо, което получаваше като безвъзмездно дарение. Е, понякога си имаше и неприятните емоции. Две деца го бяха заключили за тридесет и шест часа, при това в чуждо мазе. Една вдовица го задържа за четиридесет и осем часа, при това в своята спалня. За седемдесет и два часа, полицията навярно го беше задържала седемдесет и два пъти. Винаги беше грешка, винаги го бъркаха с различно от предишното издирвано лице. Прибирали го бяха и в лудницата, но понеже наистина имаше лека шизофрения не беше толкова абсурдно, както в случаите, когато го взимаха за “свой”, не му даваха възможност да се измъкне, караха го да подскача и ръкопляска, да коленичи или да хълца ритмично, да призовава, да пее с тях благодаствени песни и да говори за близкия край на света. Случваха му се, случваха му се и такива неща, но намираше ги за нормални. Просто рискове на професията, като във всяка друга. Обичаше си живота, макар никога не можеше да започне картината си. И спомняше ли си, горчеше му. Премрежваше му се погледа, изтръпваше ръката, която някога много отдавна беше държала четка. Чувстваше я в ръката си, онази маслената, нежното лице, най-миличкото миличко, с шарените коси, нимфа ли е или есента, която все му се присънва има чертите на съпругата му, истинска ли беше или си я беше измислил, тя ли го напусна, той ли нея, мъртва ли беше или жива и нейните черти ли бяха това или не: по-скоро беше майка му, да майка му, тя учеше ръката му да държи четката му. Тръгваха сълзите му. Защо, защо вече не може да рисува. Хапчетата ли? Ще ги хвърли, но пак ще полудее. Тъмно му ставаше и имаше гръмотевици. Тежкото чувство обаче бързо отминаваше. Обичаше живота си, а освен това се чувстваше богат и успял. Нямаше почти нищо, но кафе машината му създаваше достатъчно чувство за лукс. И тя дарена с желязото в един от по-успешните дни. Освен нея си имаше радио. Не дарено, а открито до контейнер. Приличаше на огромен дъмбел, пискаше и хабеше бързо батерии, но работеше. Става въпрос за онази социалистическа гордост наречена “Селена”, чиято година на производство беше по-близка до настоящето, отколкото телевизора му, който не пускаше, но пък понякога имаше чувството, че заработва сам и много, много го дразнеше, но не посмяваше да изхвърли, за да не нарушава хармонията в интериора. Като художник я ценеше, а трудно можеше да открие нещо толкова огромно и ненужно, колкото телевизор “София”. Особено ценното и уникалното в старата вещ беше “онова колело” с което някога са се привключвали каналите. Формата и размерите му допълваха експозицията, създаваха чувство за идеално геометрично съчетание с масата, петте стола и скърцащото легло. Като оставяха достатъчно празно пространство за хаоса на натрупващите се книги, които наистина можеха да се нарекат и съвсем обективно: състояние. Вече бяха над хиляда, но и след тридесетата се чувстваше богат. Получаваше ги по същия начин както желазято. Почти по същия, защото за желязото все пак се молеше, а преди всяка книга убеждаваше дарителя, че е полезна и ценна. Правеше го, защото иначе го гризеше съвестта, но не се стараеше много, защото го гореше алчност, истинска гладна алчност. Макар да му беше станал навик получаването им, все още се разтреперваше, при всеки такъв подарък. Всички, освен технически учебници и справочници беше прочел. От най-бозавата любовна еднодневка, до философските монографии. Колкото и тежък да беше деня, колкото и дълго мъчителното чувство, че не може да започне картината, дойдеше ли свободния час, в който разтваряше книгата, забравяше всичко и се превръщаше в един от най-щастливите хора на планетата. И това време оставяше такива следи, че съвсем очевидното блаженство изписано върху лицето на такъв несретник, породи слуховете у съседите, че е пушач на марихуана. Заради него един пийнал родител веднъж едва не го преби, по-възрастните го гледаха с неприязън, част от подрастващите с любопитство, но по-скоро защото в това си имаше майтап и си правеха всевъзможни майтапи с него, понеже някак възрастта и иначе смачкания вид не се връзваха много със скришното му хоби и му придаваха чувство за гротеска. От друга страна няколко пласьори си го мразеха откровено и ако все пак дълбоко в себе си не бяха оставили частица съмнение биха го смазали. Не, че им взимаше клиенти, а защото пренебрегваше услугите им, когато имаше безсрамието да живее на тяхна територия. Нагнетено беше около него, но все пак победи толерантния дух на времето и хората изтърпяха различието му, въпреки, че ако знаеха истината и това, че той си е такъв без никаква марихуана, едва ли щяха да го понесат. За щастие, подобно нещо битовата мисъл не може да допусне, а и слуха упорито се подклаждаше. Най-вече от един от двамата майтапчии, които създадоха и профила му в блог-платформата.

Двамата творци на трола се бяха събрали веднъж уж да мислят някакъв бизнес, но понеже не им вървеше в реалистичността, купиха си бира, но понеже и бирата, за разлика от когато и да е било не им вървеше, а и приказката им нещо не вървеше, просто се гледаха в очите, което ги посмути и понеже се опомниха навреме, и понеже времето беше хубаво и бяха на терасата, тя на първия етаж, а нашия човек точно тогава се прибираше, дойде им като спасение. Снимаха го с телефона, той дори не разбра. Прихнаха да се смеят. Сетиха се за блога, за онази: поетесата. После за поета. После за политиканта. Не пропуснаха да се сетят и за онази откачената нимфоманка, която все разказваше мокрите си сънища, пък не отговаряше на личните им бележки. Сетиха се още за двадесетина или тридесет блогъра, които трябваше да си получат заслуженото.

И направиха профила. С неговото лице се подмазваха или ругаеха, остро критикуваха мракобесническите методи и некадърността на администрацията на сайта. Бъзикаха се с популярните писачи. Флиртуваха най-вече с по-възрастните жени на които отдавна не би трябвало да им е вече до флирт. Псуваха като каруцари или тънко, тънко иронизираха. Препечатваха статии от други сайтове или правеха миксове от творчеството на публикуващите в този. Това беше дразнещо, вдигна се голяма пара, а двамата ритаха от смях. Понякога не мигваха по цели нощи, понякога я караха щафетно. Забравяха ту да ядат, ту бирата да се вкисне, а веднъж едва не опекоха котката на домакина, която се беше свила във фурната, тъй бяха увлечени, че не я забелязаха, а пуснаха фурната за да стоплят ориза. Животинката се спаси само защото някой все пак забеляза, че тавата е върху хладилника и не се ли пъхне във фурната няма да се стопли. Понякога ги удряше на лично откровение и блогваха както всички останали. Без да се заяждат или да пържат някого. Не траеше дълго. Ако преди останалите блогъри им бяха просто комични, вече им изглеждаха от жалки, по-жалки. Когато са в позицията на нападнат от нахалния трол с бялата брада или техен приятел е в позицията на нападнат от нахалния трол с бялата брада са добри и справедливи и бълват огън и жупел срещу вербалия насилник – нахалния трол с бялата брада. Когато е в позицията на нападнат друг, който не е приятел, от нахалния трол с бялата брада, то тогава нахалния трол с бялата брада, става симпатичен, “не си гледа насериозно, а е мъдър”, “не се мазни и не понася лицемерието” и изобщо казва между глупостите си и много вярни неща. Двамата бяха пробвали и една, и друга, и трета групичка. Все едно и също: “тях нападай, не нас”. В крайна сметка интереса на блогърите направи от жалкия образ, емблематичния Нахален Трол С Бялата Брада. Кефеха му се. Това е истината. Формулата от самото начало проста: с месеци няма да те забележат във виртуалното поле, могат да не те забележат и години и изобщо да не те забележат, но нападнеш ли най-популярния автоматично си в полезрението на интереса към него. Остава ти само да имаш дупе, защото популярния има и много приятели. Но когато дупето не е твое, а е на “дъртия наркоман живеещ в таванската отсреща”, нямаш никакви проблеми. Напротив: само бонуси, защото популярния освен много приятели има и много врагове. Веднага оголват всички зъби, като глутница след водача си. За седмици от популярния са останали само парцалите. Нищо, че интереса и към него е скочил. Никой не му гледа вече на сериозно, а и трябва ли. То сам си е виновен. След време му писва да се прави на палячо и лека, полека се оттегля, ако не е съвсем разболял се от блогване. Идва друг на негово място. После трети. Но формулата на трола и успеха му се разработва постоянно. Не само популярните са лесни за бъзик, защото вече и непопулерен да нападнеш правиш го популярен и човечеца понася всичко, което може да понесе и някоя надута “блог-звезда”. Най-приятното в цялото занимание е, че всеки си има слабото място и освен това: НЯМА МЕЧТА, КОЯТО ДА НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА НАПРАВИ ЧОВЕК ЗА ПОСМЕШИЩЕ В ОЧИТЕ НА ХОРАТА, необходим е само един, който да е в състояние да се изгаври първи с нея. После започва хора на останалите. Веднъж единият сподели на глас:

-Преди все си имах някакви илюзии за човешката доброта.

Приятелят му кимна, без да изрече на глас онова, което си помисли: “Вече си имаме истинска причина да ги мразим.”

Скоро прекъснаха с троленето. Спряха да спират изобщо в блога и не след дълго, забравиха напълно за нахалния трол с бялата брада. Най-сетне единият си намери работа, а другия гадже. И животът за тях започна.

Но с това не свърши живота на нахалния трол с бялата брада. Напротив: започна. Като, че ли самата мрежа го искаше. И профилът без човешка намеса, продължи да работи сам. Правеше пародии на публикувани стихове или говореше за дупето на модераторката. Отправяше неприлични предложения с лични бележки на подрастващи или вадеше компромати за някои философ блогващ в платформата. Правеше на фотошоп вулгарни колажи от аватара на този или онзи. Понякога получаваше наказание. Всъщност всеки от администраторите беше изтривал профила му, поне няколко пъти, но профила откриваше бъгове в системата и възкръсваше отново, докато накрая вече не можеше да бъде и изтрит. Всяко от служебните лица, мислеше, че друго от екипа стои зад мистичното явление. Накрая просто трябваше да се примирят, че самата система е нахалния трол с бялата брада. Независимо на какво се дължеше това.

Истината е, че въпреки отрицателните страсти, които пробуждаше хората го обичаха. И самата система трябваше да се съобрази с потребителите си.

В това време човека с бялата брада, който наистина беше малко нахален, но не и трол си живееше така, както беше живял в последните двадесет години. Нямаше си представа в центъра на какви събития е. На няколко пъти само имаше кошмари, които бързо забравяше, а веднъж забеляза, че няма сянка.

Скова се от ужас. Погледна крадешком назад където трябваше да е паднала сянката му. Бързо извърна глава. Сърцето му подскачаше. Глезените му отслабнаха. Искаше пак да погледне. Но когато намери сили да завърти врата си, автоматично затвори очи. Не посмя. Сега осъзна, че от известно време насам нещо не се чувстваше като преди. Имаше и лекота, но и празнота. Чувство за ограбеност и усещане за изтрити спомени. Напрегна волята си и прогони мислите си. Опасно беше за него. Една душа му беше останала, а и си спомни, че и тя е болна. Не искаше отново в лудницата. Там е лошо. А и сега. Сега, знаеше, че там е по-лошо от когато и да е било. Срещна случайно една дружка от времето. Едва се познаха, онзи му разказа много неща. Да, той малко си приувеличаваше, защото съвсем не беше в ред, но познаваше се къде говори болното му съзнание, къде истината. Пълна мизерия е там и дори здрав човек да попадне ще се разболее. Не, не и там. Не може да е изгубил сянка.

В литературата това е магически реализъм, в живота е лудост.

Повече не погледна за сянка. В началото му костваше усилия, но макар това да не беше най-правилната терапия, скоро наистина забрави. Разви се нещо много радостно в живота му. Приказката сама тръгна между него и онова момиченце. От скоро беше в квартала. Живяло беше с родителите си в провинцията си. Имаше чувството, че го майтапи като повечето от децата наоколо. То си го имаше и това, но скоро взаимната им нужда от общуване се засили до там, че имаше реална опасност от нов слух за него, този път, че е педофил, което пак щеше да е по-разбираемо за толарантния свят от истината. Петнадесетгодишното сипаничаво създание много обичаше да чете. Говориха си за книги, най-вече за книги, но понякога просто фантазираха на глас, правеха си срещи из далечни планети в други измерения, където той беше малкия, а тя голямата. Понякога му изповядваше за себе си, разказваше му сънищата си, а той беше стария мъдрец, който се преструваше, че ги разбира. Разказваше му и за момчетата, които и харесват, а когато все пак си хвана приятел, първо се похвали на него. Чуруликаше му като птичка. Разменяха си заглавия. Най-после падна товара от гърдите му, че когато все пак умре ще има кой да наследи трупащото се богатство в таванския му апартамент. Гореше го преди това, че всички тези книги, цялата тази съкровищница ще иде в бунището.

Толкова щастлив беше, че дори не му тежеше за картината.

Учудващо, но една сутрин преди да тръгне по новия си маршрут мина през магазина за арт материали и си купи платно и най-добрите бои. Ръцете му бяха топли. Без да си каже: “утре”, знаеше, че ще е наистина “утре”. Изпълнила го беше енергията и вече не можеше да я задържи. Чувстваше се като преди тридесет години. И беше на тридесет години.

Нямаше си на представа на кого беше позвънил предишния ден и че това му познъвяне е предизвикало прехапани устни, силно сърцебиене и надрано лице.

Четиридесет и две годишната жена не беше мигнала цяла нощ, а от седмици не спеше добре и вече пиеше успокоителни. Пребледняла дотам, че приличаше на варовикова пещера имаше толкова тъмни сенки пред очите, че изглеждаше като бита. От известно време я тормозеше нахалния трол с бялата брада. Влязла беше в блога за да превъзмогне загубата на съпруга си. Той беше добър човек и много обичаше стиховете й. Не, че много разбираше, но имаше нужда да живее със заблудата си, че споделя любов с истинска поетеса. За разлика от него, тя нямаше илюзии. Свикна обаче да му дарява красиви думи, да ги търси и излива от себе си навън и да чувства, че това предизвиква една по-истинска и от тяхната красота, а то е любов. От както си замина я притиснаха и сметките. Все по-тежки ставаха и битовите проблеми, и живота изцяло посивя. Чувстваше хлад дори когато беше горещо. Трябва да кажем, че някои от стиховете й, ако не гениални, то поне бяха много добри. Но всички я свързваха с щастие, което вече беше изгубено, а то беше човешко. Потърси го в единствената достъпна за нея среда. Направи си блог и скоро си припомни щастието за което стана дума, по-горе. Имаше нужда от споделяне, а в мрежата хора, които наистина харесваха стиховете й. Празнината в нея започна да се изпълва. Макар и нищо да не беше в състояние да я накара да се чувства както преди. Трескаво стоеше пред компютъра, завърза приятелства, радваше се на живота. Докато се появи нахалният трол с бялата брада, а след него забълваха огън и жупел, познати и непознати блогващи. Обърнаха се срещу нея дори приятели и скоро беше обвинена във всички земни и неземни грехове. В последните седмици беше станало непоносимо. И както не беше спала цяла нощ и както онлайн беше тормозена от нахалния трол с бялата брада, звънеца й позвъня, а когато погледна през шпионката видя...нахалния трол с бялата брада. Както беше в другия край на линията, така се намираше и пред вратата й.

Човекът с бялата брада, който не беше чак толкова нахален и изобщо не беше трол, почака малко пред вратата и си тръгна. На следващ адрес повече му провървя. В интерес на истината трябва да кажем, че дълбоко в себе си се надяваше да не му провърви. Неговата малка птичка, ах тези лунички, неговата дъщеря, духовна, неговата майка, на надеждите, ах тези лунички. Обеща му да му даде да прочете “Христос отново разпнат”. Повече четящите, по-често застават пред неудобния, изглеждащ труден за обяснение факт, че са прескочили с години значимо произведение. В това отношение, той беше рекордьор. “Престъпление и наказание” прочете след тридесет и втория си рожден ден, “Ана Каренина” на четиридесет и една, “Параграф 22” на петдесет и пет, а “1984”, буквално преди седмици. Заиграеха ли на повърхността на съзнанието му, емблематични заглавия на книги, които иначе цял свят беше прочел, чак му прилошаваше. И го изпълваше тъга, подобна на онази, която изпитваше, когато я нямаше малката и на кого да завещае съкровището си. И в двата случая го изпълваше една и съща тъга. Колко е кратко щастието, наречено “живот”. И ако за първия случай намери лек, за втория нямаше как: трябваше да се примири, че не всичко важно ще прочете. Когато посегнеше към една от тези книги, мислеше си за останалите и му ставаше тежко, че избира едната пред другата. За това се и оставяше на потока, каквото попаднеше него четеше и така превръщаше в събитие, в живота си, срещата си с всяко велико произведение. Ето, че “Христос отново разпнат” дочака мига си. Чувстваше се като юноша, който за пръв път има среща с жена, макар да чувстваше, че тази книга няма да завърши добре.

Настоящата вечер обаче с малката не се видяха. Кашляше от дни, пила сироп и той я проснал в леглото.

Не съжаляваше, отлагаше срещата си с великата книга. А липсата по малката пробуди истинско желание да рисува. Очите й, липсваха очите й в образа който искаше да нарисува, липсвали са през всичките тези години преди да я срещне. И вечерта в която не ги видя, след като вече толкова беше свикнал с тях ги нанесоха върху фантазията му. А копнежът му по нея го изпълни с топлина, която пробуди отдавна забравеното вдъхновение.

Цял ден работата му спореше. Искаше му се да прекъсне, но не му даваше сърце да пропилее такъв шанс. Все пак беше човек с единия крак на улицата. Не се различаваше много от клошарите и да не се превърне в един от най-печалните, трябваше да се бори, особено когато му върви. Толкова желязо предаде, че служителите на пункта недоумяваха откъде този толкова слаб човечец намира силите.

И все пак, той беше просто едно голямо сърце, а не свръхестествен и когато свърши последния курс се наложи да седне на една пейка. Уж за малко, но заспа и се събуди след часове. Тъмни вече беше, вървеше доколкото се може по-бързо, но още беше много, много уморен.

Помъчи се да си съкрати пътя и мина по улица, по която друг път не беше минал. Само се залута, но тъкмо намери ориентир и го видяха от бирарията двама пийнали младежи. Приличаха много на онези, които някога създадоха фалшивия профил. Но не бяха те.

-Я, този не е ли онзи? Дето миналата година тормозеше приятелката ти?

-Кой, бе!

-Тролът. Виж го, същия!

-Ама тя не ми е приятелка, вече.

-Нищо, де!

-Аха...Ама той е...Аз неговата майка...

Застигнаха го в края на улицата. Само няколко пъти го удариха. Падна и го оставиха.

Той обаче не стана.

Равносметка преди избори

 

Понеже изборите вече са съвсем близо, да си го кажа на глас, че да чуя онова, което мисля, което помня, което съм преживял, което съм изстрадал и е част от житейския ми опит, на когото дължа всичките си верни избори и всичките си по-късни щастливи мигове.

Да си припомним, всички, които работим в културата, вадим хляба си и изкупваме с малко вината си пред семействата, при които не сме винаги.

На кого дължим 0,4 % за Култура.

Няма да изброя всички в сферата, но тук са актьорите (една от най-тежките и необходими човешки професии), тук са сценичните работници (които са почти актьори, играят с тях, само дето не бива да се виждат + това, че са виртуози във всякакви инженерни дейности и трудът им е доста екстремален), тук сме и всички останали в театрите, без които забавлението нямаше да го има, нямаше да бъде осъществено.

Тук са библиотекарите: скромни, образовани, високо културни, от които всяка цивилизована държава има нужда.

Тук са ръководителите на детски школи, които създават от деца – личностите, с които утре България ще се гордее.

Тук са музейните работници и служители: изключително високо образовани и такива, които нямат право да прекъсват развитието си и каквито всяка държава с история трябва високо да цени.

Можете да попълвате до утре списъка, толкова е дълъг и без него не „европейска“, ако щете наречете я „Слънчево-системна“, „Млечно-пътска“, пак ще си е жалка.

Ако един човек, нормално печелещ човек отделя 0,4 % от бюджета си, независимо, в коя държава по света живее за културата си,  този човек е простак.

Но ако такива се разпореждат с бюджета на цяла държава е вече много, много сериозно.

Та да си спомним кои бяха ТЕ.

 

 

Много хора с различни степени, дори и най-тежки на инвалидност, останаха с месеци без ТЕЛК решения и бяха лишени от всякакви доходи.

Много от тях живеят и из селата. Бюрокрацията в това време ги смазваше. Без доходи, болни, трябваше да намират път за следващ и следващ подпис, ако искат да дочакат някой ден пенсия. Това се случи заради Продължаващи Промени.

Пострадаха, а колко от тях не оцеляха: няма да разберем. Статистики за беззащитните не се правят. Не и ако не се отпуснат някакви субсидии за „усвояване“, но подобни истини са неприятни за отпускащите субсидии.

Можем да се сетим, че когато болен и беззащитен човек, който няма да го вземат на работа заради инвалидност, но по документ още не е официално инвалид, след като е останал цяла година без решение, ако няма друг около себе си, няма да оцелее.

Та, кой постави под изпитание семействата на всички инвалиди, на които им изтече срока на ТЕЛК решението, но пък състоянието им не се подобри?

 

 Миньорите от ТЕЦ „Марица-Изток“ бяха ужасени, а целия регион, в който живеят скоро ще опустее, защото „Марица-Изток“ ще е затворен и ще трябва да си търсят щастието другаде, може би – из света.

 Кой не само ги осъди на това, а ги осмя. Че се боят за семействата си, че се боят за болни родители, за деца, а не се гордеят, че са граждани на ЕС, които със саможертвата си допринасят за екологията.

 Кой ги нарече мързеливци! „Мързеливи миньори“, понеже не се били учили за програмисти.

 Кой нарече енергетиците: „необразовани“? „Необразовани енергетици“, понеже щом някой се бои за призванието си е непременно „необразован или мързелив“.

 

 „Зърнарите“ карали Майбахи, били мафиоти, които само усвоявали евросубсидии. Това бяха обвиненията на същите, които се присмяха и изгавриха с всички други нагоре. А, че „усвояващите евросубсидии“ спазваха тежки евроРЕСТРИКЦИИ, което вдигаше цената на производството им? Че не можеха да използват всякакъв посев, че не можеха да използват всякакви препарати…Естествено, че много от тях ще си гледат интереса, но беше справедлив гнева им, когато се внесе дъмпингово зърно от Украйна? Защо е дъмпингово? Ами защото украинци не спазват същите тези евроРЕСТРИКЦИИ, че не са в ЕС.

 

Гледащите добитък в двора били негодници, които не спазвали евроРЕСТРИКЦИИ и създавали зарази. Като че ли преди ЕС цял свят е останал без животни заради животински пандемии! Били копейкаджии, че гледали овце, прасета и не давали на изпратените цигани да избият препитанието им.

Чие беше това становище и кой изпрати циганите да избият здрави животни?

 

Кой подари реакторите ни от АЕЦ „Белене“ на украинци?

И кой плати тези реактори? Не бяха ли нашите родители, ние и децата ни, а ще плащат и внуците ни неустойките, които ще ни се стоварят, понеже нарушихме сума договори?

 

Кой се изгаври с народната воля и макар, че народът пожела референдум, референдум няма да има? Както и да се погледне, при ясна НАРОДНА ВОЛЯ, НЕЗАЧИТАНЕТО Й Е ДИКТАТ.

 

Все ще се намери някой, който да нареди клишета за целесъобразност след всеки от въпросите.

Но не става ли малко повечко?

 

 

Най-красивите очи

 Тя не е уличница, танцьорка е. Ще ми се да е първото, не бих си нуждаел толкова от нея. Лесно бих я заменил с друга. Тя не се съблича, тя твори пластика. Извайва се като от глина. Събличала е джинси, събличала е и коприна, разкъсвала е официална вечерна рокля. Сплитала е плитки докато се съблича. Събличала се е от аромата, който ме е довеждал до лудост. В началото за мен беше просто една скучаеща вечер.

Повяхващата хубост с червената коса и циничният език ме заговори доста нахално, но не успях да я разкарам. Притежаваше очарование. Огледах се плахо за фотоапарати. Смотолевих, че имам работа, тя се изкиска и ме хвана за ръкава.

-Отпусни душа. Защо ти е цял свят, като я държиш заключена. Виж, имам момичета. Не е като другаде.

Имам властен тон, когато се наложи. Опитах се да го използвам, но сводницата като че ли се развесели.

-Искаш ли да видиш онова което ти е отвътре. Голо, чисто. Няма да го докоснеш, а то няма да разбере кой си. Твоето желание ще е със превързани очи и само ще танцува, защото то не се отдава. Поне за пари, не. Разбираш ли, желанието не се купува.

Не я разбирах, но май и тя не се разбираше. Изглежда бъркаше думи.

-Знам кой си. Никой друг няма да научи. Довери ми се. Ето това е ключа от хотелска стая. Една от многото, която може и да си ангажирал, а занапред, ако пожелаеш, ангажирай ги сам, чрез свои хора. Нека да са винаги различни, за да остане неопетнено името, на което държиш и което е истинските ти дрехи...

Изкикоти се. Грозно, но завладяващо умееше да се смее. И макар на години, този смях й предаваше неудържим сексапил. Спечели ме. Познавам хората на които можеше да се има доверие. Тя беше една от тях, а момичето както и предполагах, местно създание. Красива чайка. Разтваряше криле, не се събличаше. Просто летеше във фантазията. Тя не знаеше млад ли съм или възрастен, мъж ли съм или жена, сам ли съм или повече, има ли ме в стаята. Тя се събличаше пред фантазията си. Нямаше професионализъм, имаше естество. Не го намираше нередно. Лицето й самата невинност. Искаше ми се да видя очите й, но точно тях не биваше. При този ограничен живот който водеше едва ли щеше да е способна да запази тайната. Пред кого се е събличала поне три пъти на седмица. Пътувах само за да я видя, разпределях деловите ангажименти така, че да я видя. Винаги в различни стаи. Имал съм за кратко любовница, съзнах, че не си заслужава риска. Този път не бях способен. Идваха и избори, когато най-силно горях и бях на прага да я прегърна, да поискам и повече, което не беше част от сделката и можеше всичко да провали. Борих се със себе си. Исках всичко да приключа. Не мигвах по цели нощи. Дали, ако я направя своя любовница няма да ми мине. Най-вероятно: да. Но тогава може и да посегна на живота си. Изсмях се на тази мисъл, но страховито ми прозвуча самият ми смях. Не съм го подозирал от себе си, ала бях способен на такива крайности.

ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ, ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ!

С превързани очи, отдава голота на непознато. На жадната ми природа която храни лиги с формата й. На гладната ми природа. Сладострастната и хищната, способна винаги да я разкъса. Винаги на прага да го стори.

Сънувал съм и неведнъж, че е махала превръзката. И това беше краят. На кариерата ми, на всичко което съм съградил...

Събуждах се потен, а утринта красива.

Краят на всичко, което съм съградил или начало на живота. Обърквах се. Исках да видя очите й. Колко ли са красиви? А ако не са...

Нямаше част от тялото която да не разголваше, ала скритите очи в случая бяха далеч по-възбуждаща тайна, отколкото да речем скритите зърна на безкрайно надарена с природата на форми, непозната.

И когато реших да й кажа да махне превръзката, а гласа ми спря в гърлото и не можах да го изрека. Тя сякаш чу мислите ми.

С един замах, най-сетне истински са разголи.

Не бяха големи, нито с екзотична форма. Винаги съм мислил, че ще се окажат светлозелени, но бяха тъмно кафяви. Като зърната й. Топли и нищо повече. Срязаха ме, като нож се заби погледа й. Много прочетох.

Искаше й се, но не беше способна да опази тайната.

Това бяха най-красивите очи.

На предателството. Или по-скоро: на истината!

Толкова красива

Ял е бой.

Имал телескоп. Комшията от долните етажи се качил да оправя антената си и го видял как наблюдава.

Правил го е от месеци.

В таванската си живееше под наем. Кой знае от къде беше. Скапан образ някакъв. Типично извратено копеле. Тихо и потайно. Вървяло като призрак. Слабо и прегърбено. Често с набола брада. С какво се е занимавал, с какво се е издържал, един Господ, знаеше. Плащал си е редовно наема. Нямал гости. Ни мъже, ни жени. Хазяйката за това го търпяла. Иначе не й харесвал погледа. Както твърди. Змийски един. Имала чувството, че се опитва да надникне в скришното. Явно хоби.

Сигурно е лъскал бастуна докато е гледал през телескопа.

Бързо се разнесе историята му. Цял квартал научи. Едни вдигаха рамене, какво пък толкова бил сторил. На своя територия е, която не иска да я гледат да си пусне завесите.

Други се хилеха направо, хубаво правило момчето. И те щели да си купят. Повечето му бяха бесни. Мислеше се за оплакване по законовият ред, но мъжа й, братовчед му и още един комшия, просто са си го издебнали и му теглили як пердах.

Хвалиха се вечерта, рядко им прислужваше с толкова голямо удоволствие. Общо взето не й допадаха грубостите им, свикнала им беше, с леко пренебрежение се отнасяше, понякога ги взимаше на мезе, докато им носеше мезето. Гледаха й като на един от компанията и мъжа й често държеше да играе той ролята на домакиня, но тази вечер си беше нейна. Кавалерите й я бяха защитили. Поглеждаше от време на време през прозореца в капандурата. Тръпки я побиваха. Момчетата се забавляваха. Заспориха за коли. И от коли не разбираха, но бяха сладки. Твърде увлечени са, едва ли са забелязали изчервяванията й.

Пак погледна към капандурата. Дори не беше го виждала, а и да го е виждала не знаеше, че е той. Човек който не прави впечатление или ако направи поне не пробужда дълбоко любопитство. Изглеждал е противно, това вече разбра, но кой беше? Няма значение. Повече я вълнуваше какво е видял.

Някои дни като останеше сама...Просто й ставаше скучно, а скуката приличаше на възбуда и преминаваше във възбуда. Имаше много фантазии и креслото тъй я желаеше...

Коленете й отмаляваха, ръката сама посягаше. Рядко се е случвало, възможно е да не е гледал. За това не знаеше и мъжа й. Знаеше, че ще му хареса, разкаже ли му, но не смееше. Защо не смееше, сама не знаеше. Знаеше, че ще го възбуди, ще я усети иначе, още повече ще я пожелае. Имаше въображение и той, думите лудуваха по езика й, но не му каза. Не му каза. Ако непознатият е наблюдавал тези сцени знаеше за нея повече отколкото собственият й съпруг.

При заспиване непознатият й се присъни свещеник на който се изповядваше, преди събуждане – изнасилвач. Посегнал й беше. Не се чувстваше омърсена, а открадната. Усещаше, че води друг живот, независим от този който съзнава, живот в сетивата на непознатите, нейна форма над която няма воля, тяхна играчка. Толкова дълбоко беше бръкнал. Колкото и да го бяха били малко му беше. Имаше ли представа как се чувства сега! Припомняше си, че обичаше да танцува. Това често правеше. Хавлията й падаше от раменете. Или хвърляше дреха след дреха имитираща стриптийз.

Разплака се едва когато си представи, че я е гледал и как застава пред огледалото и се реше. От дете не даваше никой да я види. Дори родителите си. После разрешаваше на интимните си приятели и не винаги.

Копелето, разбира се, напусна квартала. Хубав урок му дадоха момчетата. Понякога не можеше да ги понася, но сега съзна, че приятелите са си приятели, че без тях не може, че в един реален, лишен от сантименталност образ, това е любовта. Сложи си плътни завеси, мъжът й беше готов и ролетни щори да поставят, но не й беше до ремонти, до посрещане на майстори. Имаше чувството, че е усещала погледа, че се е изтощила достатъчно от чуждото присъствие и най-сетне е време да остане за малко сама и единствено с най-близкият. На моменти дори й той и идваше много.

Като, че ли момчетата го усещаха и се събираха в техните домове, а тя боледуваше малко повече от две седмици и всичко се върна в релси и тръгна както някога. Съвсем забравиха за воайора. Сети се случайно, месеци по-късно. Хазяйката му беше застанала след нея на опашката. Оплакваше се на своя съседка, че няма наематели. Все не случвала. Онова извратеното копеле било последния. Защо й го припомни? Защо! Беше го забравила. Съвсем го беше забравила. Пак погледна към капандурата. Твърде далече изглеждаше. И ъгъла един. Дали изобщо я е наблюдавал. Реши от любопитство да си направи експеримент. Дори без телескоп можеше да се прецени. Помоли възрастната жена да й отключи, да я остави за малко сама. Застана на капандурата. Стотици прозорци. Стотици. Виждаше се нейният. Едва не се разплака, после осъзна, че я разстрои мисълта, че прозореца и не е с нищо по-значим от всеки един от стотиците. Дълго гледа навън и на тръгване видя картината. Беше покрита с картони. Само края й се виждаше. Можеше даже да не я забележи. Тръгваше си когато привлече вниманието й. Внимателно махна картоните от платното. Малко платно, не беше по-голямо от кутия пица. Маслена боя.

Дъхът й спря.

Не беше честно! Впи несъзнателно нокти в коляното. Толкова й горчеше отвътре, че чак лютеше. Не беше честно! Сви устни, не нямаше да заплаче. Нямаше! Това беше нейното лице. Нейното. Скулите и трапчинките, устните й усмивката. Тъмно русата коса и вирнатото носле. Детинският израз. Нейното лице, но очите. Не бяха нейните очи, а очи на фея от приказка. Неестествено големи, лъчезарни. Същият цвят, но по-големи и макар със същата форма, разтворени различно. Като разлистени пъпки в ранна пролет. Усмихваха се. В друга реалност надничаха.

„Никой не ме е виждал толкова красива. Никой. Дори аз самата.”

Огледа се. Далеч по-празна и се стори таванската. Потискащо празна. Като гърди.

„И няма да ме види повече!”

Унищожи картината.

Още една водка

 Викнах на сервитьорката едно.

Полюбопитства момичето, глупавичко беше. Пияниците и пренебрегнатите пием водка.

Тази ще изпия бавно, стоически ще чакам. Ще изглеждам глупаво, преди да си поръчам втората ще приличам на парцал. Бавно ще поглъщам обезболяващото.

Ще се измъчвам, защото така желая, ще се измъчвам, защото ми харесва.

За да й отнема вината, която има към мен.

Подигра се с чувствата ми, не дойде. Ето, половин час се бави, а каза, че не закъснява.

Лесно ще ме познае, лесно. Снимката която й пратих е актуална. Преди месец си я направих. И изглеждам на нея както си изглеждам. Снимките не ме правят нито по-красив, ни по-грозен както е с повечето. Поне преди час съм изглеждал както на снимката, а сега лицето ми е изкривено от болката. Пак незначително преживяване, поредното, все така е било, все така ще е.

Утре пак ще се хиля глупаво, ще се правя, че нищо ми няма. Мога да флиртувам с други като нея. Не, не, за нищо на света. Дотук беше. Аз в началото винаги лъжа, после сам започвам да си вярвам, неусетно става. Глупостта ми се оказва не толкова глупава. Трогателното лекомислие, естествено поведение. Разбирам, че думите ми са по-истински от мислите ми.

Мозъкът ми е изпран и дезинфекциран, мисля популярно за да не изглеждам налудничаво, мисля в тон с модерната музика и рекламата на перилни препарати, уличното движение и правилата за поведение на обществено място.

Среден съм на ръст и интелект.

Масов модел и като такъв мисля.

Спра ли да мисля, а да лея думи излизам от обичайната си посредственост.

Влюбвам се и превръщам в своето иначе.

Нямам логика, имам свобода, чакам своите да кацнат на земята и да ме вземат.

Обожавам я. Чувствам се голям и малък. Наричам я с нежни имена и преди да съм я съблякъл съм я имал милиард пъти, спомням си, че съм я срещал и в предишни животи. Превръщам се в стихия и съм ненормален.

Казвам й го, плаша я.

Дистанцира се от мен и връща разума ми обратно. Благодарен й съм.

В рядко случаи обаче става по-различно. Тя е очарована от изрода в който се превръщам, играе си с него, играе си с мен. Опасно е, прекрасно е, накрая все аз го отнасям.

Оставам сам, като сега.

Чакахме срещата с нетърпение, два пъти я отложихме. Третият наближи, очаквах, че ще я отложи и за трети път и кротко ще охладнея към нея, но тя не го стори.

Каза, че ще дойде.

Запознахме се по интернет. Бързо я обикнах, по-бързо от всяка друга която виждах очи в очи. Чувствах аромата й и близостта й, настръхналата й кожа, долавях шепота й, смеха й чувах и знаех какво изражение има когато спи.

Понякога сънувах, че попадам в нейните сънища и тя не ме гони. Знаех, че накрая пак ще се случи така. Твърде красиво беше. Това не е нормално. Опомнила се е. Направила е гримаса. Зачудила се е къде ли отива и се е отказала…

Поръчах си втора водка.

Сервитьорката ме пита глупаво: „само водка ли?”. Питам за бързо действаща отрова. Имали, но не сервирали на непълнолетни. Казвам жалко и наблягам на водката. В по-големи количества може и да ми свърши работа. Светът си е гаден. Защо си помислих, че може да има такава любов. И ако я има точно аз ще я изживея. Аз мога героично да се напия и ще го сторя тази вечер. Утре ще се събудя в отрезвителното или в предварителният арест за нещо което ще извърша. Защо ли? За да бъда действителен, сега не съм уверен. Може и да съм измислица, нейна измислица. Да, възможно е. Кой ще ми докаже, че съм истински щом нея я няма. Ама си ги мисля едни. Колко е часа? Трябваше да е тук преди почти час. Да е изпуснала влака? Възможно е, но нещо не се връзва, щеше да се обади. Най-малко да изпрати съобщение. Ами, ако се е случило нещо с нея? Едва ли, но…

Сега трябва да съм много разстроен. Вече съм пресушил две водки. Защо не си тръгна? Още ми се преобръща сърцето при всяко отваряне на вратата. Влизат старици, влизат деца, влизат жени с кавалери, не и тя.

Достатъчно я чаках. Разбирам я. Ще й го напиша. Не, нищо няма да й напиша. Ей, сега ще си тръгна, но ще пресека неправилно за да ме удари кола и да лежа месец гипсиран в болницата, за да не мога да правя в този месец други глупости.

Тъжно е да бъдеш подигран. Толкова тъжно, че се съмняваш възможна ли е такава тъга? Ще я попитам като се върна в къщи. Ще й пиша и ще я попитам, възможно ли е да съм изживял толкова силна тъга колкото ми се е сторило?

После, ще си помисля за бесило, ще си намеря екстрасенс или ще търся вещо лице, за да развали магията която явно имам. Ще стана философ или ще пътувам измамен от нещо си. Но преди всичко ще се напия.

Подло беше от твоя страна, мила. Влюбен бях в теб.

Мед капеше от устата ти и думите ти се лееха като дървесно масло. Защо трябваше да ме накараш да чакам!

Това е брутално!

Викнах трета водка.

Тогава сервитьорката седна на стола до мен, усмихна се, хубавица, и тихо изрече:

-Как да ти кажа? Трябва да говоря с един човек, но още щом ме види да се приближавам, си поръчва водка. Не, че имам против сервирането й, но моля те, обърни внимание, че заведението е на самообслужване. Дойдох тук на среща.