Археология на подсъзнателното

Богиня или проститутка

Каза й да се съблече. Тя го направи делово.
Можеше да се изглези, през танцова стъпка да направи така, че да паднат дрехите й. Да го поглежда, да се усмихва и да му смигва. Твърде сух й се стори, по-простичкия и ясен маниер щеше да му хареса.

Добра оферта й предложи. Доста над тарифата, която обикновено вземаше. Когато й превърза очите я обля хлад.

Странни тръпки я задраскаха, но защо пък, какво пък толкова! Най-обикновена игра, даже изтъркана. Нещо имаше в допира му, пръстите му. Никога не беше й се случвало, щеше да избухне. Дори в представите й се случи. Видя се, как маха превръзката със замах, скача на крака и му крясва: “Това го играй със сестра си!”

Едва се овладя, даже намокриха очите й превръзката. Разтрепери се, после се възбуди. Изключително рядко й се случваше по време на работа. То и изобщо, в последните години. Обясни си го с парите, наистина доста извади.

-А, сега? – намери артистичност да го попита закачливо, но още се боеше. Той пък мълчи.

– Кажи, де!

Хвана я за ръка. Каза й, че е пред стълбище.

-Какво има? Къде ме водиш! Не може да ми се случи нищо, нали съзнаваш, пазят ме.

-Няма да ти се случи нищо – просто го каза и малката тревога изчезна. Изскърца врата.

“Сигурно ме води при жена си или ще ме остави на друг, който крие лицето си.”

-Ще се наложи да постоиш права.

-Щом те възбужда – отговори му с усмивка. -Музика искаш ли?

-Предпочитам.

-Вивалди?

-Нямаш ли Гънс?

-Всичко се намира. Всъщност и аз си ги обичам.

-Нищо, че сме костюмирани, а?

-Дръж това? – подаде й нещо в десницата, приличаше на дръжка на чанта или пазарска мрежа.

-Какво е това? – попита го.

-Ти не бива да знаеш.

Все едно видя усмивката му, пусна музиката и познатите акорди разбиха малкото останала тревога в гърдите й, но сега беше хладно. Каза му, че става течение. Май затвори прозорец и запали електрическа печка, усили музиката. Трябваше да му изкрещи да я чуе. Попита го, докога трябва да седи така. Почти в ухото й рече: “Потърпи! Потърпи!”

-Няма ли да ме чукаш?

-Никой не е хубаво да се ебава с тази която си сега.

-Коя съм?

-И все пак всеки го прави, макар да не е никак хубаво. Още малко и ще ти дам почивка.

-Сетих се – засмя се тя – Аз позирам...Но защо? Аз не съм художник, художниците го правят по-добре. Така съм чувала, че един на друг сте си модели. Така ли е?

-И обикновено не си взимаме толкова пари. А проститутките не задават въпроси. Хайде, можеш да починеш...Чакай, чакай...Не махай превръзката...Дай първо това което държиш.

-Преиграваш. Сетих се. В ръката си имам везни. Коя е тази с която никой не трябва да се ебава, а всеки го прави? Със завързани очи е и държи нещо си. Темида.

-Разби ме! – разочаровано се засмя и махна превръзката – Май ще ти искам ръката.

-Тя сега държи везните, а ти подценяваш жената. Всяка би се досетила. Искаше да огледа какво е направил, но я изведе от ателието. Пиха коняк и чай в стаята, в която се срещнаха. Поговориха си глупости. Направиха втори сеанс, а после и секс. Искаше й се да е в ателието, но той не обичал да показва незавършени творби.

Пак пиха и тогава той склони да й каже, защо й платил толкова, само и само да му позира. Трябвало му нейното лице.

-Какво пък му е на моето.

-Запази си за спомен везните.

-Наистина ли – целуна го по бузата. – Това ми е и зодията. – излъга го. После рече нещо което от самото начало й направи впечатление:

-Хубав дом.

-От родителите ми – отвърна й. -Те бяха богати.

-А ти?

-Аз просто печеля добре. Много добре, засега. Но просто печеля. Те се обичаха.

Допиха чашките. Тръгна си. Таксито й вече идваше, когато си спомни за забравените везни. Погледна назад. Беше загасил лампите. Няма да го безпокои сега, но друг път ще мине. Много сладки бяха. Сребърни, сигурно имат и някаква художествена стойност, но и да нямат. Просто са красиви, а и спомен.

Докато упражнява професията си, едва ли ще намери друг, на когото да позира, а този е и сладък. Все едно беше при гадже, не при клиент. Три удара я чакаха на следващият ден.

Квартирата й отарашена, всичко по-ценно откраднато, останалото изпочупено, спестените пари: няма ги. Те й без друго не стигаха да си оправи дълговете.

В университета открита документна измама, текат проверки, ще се стигне и до мистификациите с нейното следване. Дотук беше и то.

Звъни, брат й: баша й зле. И без друго няма какво да прави в столицата повече. Край на един кофти период. Реве в автобуса, сама не знае защо реве. Време беше цялата грозна комедия да приключи.

Ето я отново: три години по-късно.

Съвсем обикновена жена, при това добра съпруга. Отрязала дългата черна коса. Изрусила се, но е много стилна. Отслабнала е. Видимо състарена с десет години, но много по-сексапилна от онази объркана, вулгарна сладурана.

Трябваше да свидетелства за своя приятелка от факултета. И тогава се видя пред вратата на съдебната зала.

Онова лице, онази коса, онази поза. Статуя на Темида. В естественият ръст на модела.

Тези слепи ли са! Не виждат ли, че това е проститутка.

Изписано е просто. Оставил си е ръцете. Предал я е едно към едно. Объркана вулгарна сладурана.

Сърцето й заподскача, прилоша й. Спомни си за него, за преломната нощ и за забравените везни. Потърси го в дома му.

Звъня дълго. Отвори й някакъв дракон, познаваше този тип жени. Разколеба се, дали да не се направи на сбъркала адрес, но попита за него.

-Няма такова лице.

-Живееше тук.

-Вече не. Отдавна –имаше злорадство в гласа й.

-Къде мога да го намеря.

-Попитай някой бездомник! – изсмя се и тресна вратата.

* * *

Накара таксиметровия да мине пред съдебната зала.

Видя от далече статуята, деца си играеха пред нея, главите им прикриваха везните.

“Не виждат ли, че онова там е проститутка!”

Жената-китара

Смеси старите традиции с нови технологии, за известно време изгуби ум, седем месеца бленува, седем години работи за да я създаде. Дойде на себе си, когато беше завършена, съвършената негова творба. Хибридът между всички струнни инструменти. Арфа и електрическа китара, мандолина и гъдулка, цигулка и лютня, чело, контрабас, всичко което някога е потрепвало със струни под умелите пръсти за да затрогне, разплаче или опие сърце.

Приличаше на жена и очите и мигаха, влажни бяха и с дълги мигли. Дълги бяха и краката й, опънат като лък гърба й, къдрави косите й, устните й плътни, изписали усмивка. Ухаеше на плът, при това възбудена. Дори и неподвижна създаваше чувство, че танцува. Приличаше на всичките му приятелки, а те бяха толкова различни и толкова много, че сам не разбираше в какво напомня на всички тях.

Трепереше от вълнение когато наближаваше завършването й. Сега се чувстваше изтощен и утешен. Все едно я беше любил, а тя беше просто странен струнен музикален инструмент. Разплака се, прегърна я. Малко посвири на нея. Мелодията й се разнесе, а част от нея тъй като беше на ултразвуков диапазон, омагьоса и накара да подскачат сърца на много хора, които дори не я чуваха с ушите си. Разлаяха се кучетата, заподскачаха котките, птиците се пръснаха, а той постигнал целта си, почина щастлив.

Работилницата и магазинчето му бяха ипотекирани.
Гений беше, но не и практичен човек, а и като се прибави, че материалите за изработката й бяха от скъпи, по-скъпи, че й отдаваше твърде много време и енергия, съвсем логично е, че се разори и задлъжня. Когато разбиха вратите и навлязоха във владение, напълно в правото си новите собственици я намериха затрупана с прах.

Първо предизвика паника. Тя приличаше на истинска, при това красива. И жива и мъртва едновремено. За щастие, старият несретник беше поставил етикетче, а то насочи мисълта в правилна посока.

Гръмна сензацията. Жена – китара.

Не, че беше точно китара или само китара, но така я нарекоха из медиите, тя нямаше нищо против, а и да имаше, не можеше да го изкаже, защото не можеше да издаде друг звук освен този който вадеха от нея музикантите. Наддаваха за да я купят, тя не се продаваше. Далновидни бяха новите й собственици и намериха начин да имат редовни печалби от нея.

По екраните, в късните часове, защото твърде еротична беше гледката се състезаваха най-добрите музиканти да свирят на нея. Приличаше на галене по цялото й тяло, свиреха класически пиеси, рок и ритъм енд блус. Етно-мотиви от всички кътчета на планетата се лееха, нови композиции се създадоха, а тя тръпнеше в ръцете, приличаше на жива и истинска жена, отдадена на любовна наслада.

Всеки момент сякаш щеше да се разпадне на ноти, да престане да я има като тяло, да се разнесе и да се разтвори в космоса. Цял свят сядаше вечер пред телевизорите да се наслади на красотата. Но всеки тръпнеше в очакване, някой ден да се случи неизбежното.

Тя приличаше на жена, на плът и кръв, ала не беше плът и кръв: струнен инструмент беше, струните не са вечни, а на този никой не знаеше как нова да сложи, когато струната се скъса. Продуцентите обещаваха предаването да не свършва, че изненада ще има. Бяха подготвени, застраховали скъпо и прескъпо Жената – китара. За разлика от създателя й те бяха практични хора, но застраховката би им стигнала само да заплатят неустойката към ти – ви канала, ако предаването прекъснеше. И все пак имаха план, това да не се случи. Когато струната все пак се скъса, обявиха конкурс за истински момичета, които да се състезават помежду си, коя от тях да бъде избрана за новата китара.

Други звуци излизаха от тях и не от цялото им тяло, а само от устните им. Новото предаване предизвика още по-голям интерес и рейтинга му беше с пъти по-висок, но това вече не беше музикално предаване. Истински момичета, истински воюваха за да се превърнат във фалшива китара. Луд е света, шарен. Стремежите често са смешни, но не може да се отрече, че дори в този по-скоро еротичен отколкото музикален фарс имаше немалко красота. Но изпреварваме събитията. Да се върнем малко назад, когато струната на Жената – китара се скъса. Случи се в ръцете на един виртуозен китарист. Рок-величие, човек – епоха, не просто музикант. Преди десетки години той и групата му, създадоха нещо което звучеше дръзко и скандално, отричано и мразено, обичано и обожествявано. Ту наричано изкуство, ту халтура. Нещо което печелеше сърца и обръщаше живота на хората. От впечатление се превръщаше в мироглед. И постепено от скандал в канон за модерното. Имаха хиляди последователи, още беше тачен като божество. Макар и по-бързи китаристи вече имаше, по-умели пръсти и още по-креативни идеи, но той им беше духовния баща и началото.

Точно в ръцете на този идол на много поколения се случи. Изсвири струната и от този момент нататък, мелодията която можеше да се пресъздаде на жената – китара обедня и побързаха да я свалят от сцената преди и другите струни да се скъсали. И мъжът изпадна в тежка криза. Не говореше, криеше се от интервюиращите. Пишеше се, че е болен. Много не вярваха, ала този път и в клюкарските рубрики беше изложена истина. Стопи се и от седемдесет и седем килограма, падна на петдесет. Рядка брада скри лицето му. Горяха само очите му, но и те угаснаха, а косата му беше сплъстена и мъртва. Не говореше с никой, а всички се мъчеха да го утешават. Казваха му самата истина. И организатори и вещи лица. Нямало е вина в него, струните издържаха твърде дълго и без друго. Все някога щяха да се скъсат. Но той сякаш не чуваше. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. Отписаха го и лекари. Рекламните агенции прекъснаха договорите с него, малко преди това. Вече се чакаше смъртта му, но той остана жив и плахо започна да се възстановява. После за дълго изчезна от публичното пространство и никой не разбра, че е здрав и дори щастлив. Трябваше да се прибори със себе си за да излезе от дъното на кризата и когато почувства, че го е направил я потърси.

Една жена, останала назад, назад в миналото му, преди живота и таланта му да го направят знаменитост. Изненада се като го видя.

-Тя беше съвършена. Звучеше съвършено. Една струна скъсах и изгуби напълно хармонията си. Тогава си помислих за теб. Колко ли твои струни скъсах, нямам представа, но никога не прозвуча фалшиво!

© 2009
Стефан Кръстев

Топлата прегръдка

Нямало е случай да не мога да напиша разказ, който съм решил да напиша.

Добър или лош; претупан или добре осмислен; смислен или не – винаги се получава, такъв – какъвто съм искал да се получи.

Достатъчна ми е била една ключова дума, стар пейзаж изтласкан от дълбоките ми спомени навън. Някаква миризма, усещане за дежа вю; влюбване или избухване; понякога и поръчка.

Този път няма да успея, не че думите ми бягат, не че ми липсва емпатия – напротив, чувствам, че съм там.

По онази кална и печална улица, усещам и схващане на прасеца, една досадна крампа, която понякога имам, която ми напомня за себе си, точно когато разхождам кучето си.

Само, че сега не съм точно аз.

Приличам на себе си, но съм друг човек. Току-що е извадил кучето си. То го е близнало по ръката. Срещнали са погледи. Гледат се в очите. Кучето гледа като куче. И човекът гледа като куче.

С любов.

В този момент е повече от човек. Той е приятел. И едно необяснимо божество, което се споделя със своето продължение.

Защото кучето е точно негово продължение.

Знам, че този човек си има дъщеричка.

Откъде знам? Не знам откъде, но знам.

Знам, че тя също го гледа с ей такива очи.

Знам, че обикновено тя изважда кучето. Казва се Маша прилича на Маша. От Маша и Мечока. Понякога даже си слага шалчето на главата, като оригиналната Маша. И си има един едър братовчед, който като я гушне – прилича на Мечока. Често с кучето отиват при него.

Той е твърде млад за да бъде мобилизиран, но пастрока му го откараха.

Един такъв. Мършав, сигурно няма и петдесет килограма. Пуши много и кашля много. Иначе се правеше на герой, но такъв и малко по-едър плъх ще го изяде. Но го пратиха на фронта, въпреки псувните му и въпреки, че наплю в лицето един от военните коменданти. Най-вероятно даже не е стигнал до фронта. Смазали са го от бой. То не му трябваше много. Повече не се обади.

Сега Маша не може да отиде при Мечока. Болна е. С доста висока температура. Нямат и антибиотици. Всичко отива за фронта. Казват, че имало. Хората от Европа били загрижени за мирното население, но Маша няма антибиотици. Говори за кучето. И кучето сякаш говори за Маша.

Трябва да се разходи, трябва.

То не е виновно. Много вие. Ще подлуди всички. А е добро.

И гледа човека си. Гледа го като куче.

Не, не мога да напиша разказа, който искам, защото искам да е през съзнанието на кучето. А моето не може да бъде толкова свято.

Човекът му все пак го извежда.

Случаят е истински.

В домът му го чака болната му дъщеря, но нито нея ще успее да види, нито кучето да разходи докрай.

По пътят ще го пипнат комендантите.

Той ще вика, ще умолява, ще се дърпа.

Но ще бъде блъснат в колата и никога няма да види повече дома си.

Кучето ще бяга след колата.

Ще лае.

И то никога няма да се прибера вкъщи. Ще търси човекът си, но няма да го открие.

Не, няма да го убият по пътя.

Ще го търси докато остарее. Докато грохне.

Докато му се стори, че го вижда. И отново е в топлата му прегръдка.

Но тази топла прегръдка ще е на смъртта.

Стефан Кръстев

Посвещава се с обич и чувство за дълг на Иван Богданов, създателят на „Буквите“. Първият разказ, който написах след кончината му. Той също обичаше куче.

Посвещава се на всички, които изчезнаха; отвлечени от улици, от самите си домове и пратени на фронта, за да защитават нещо, в което не вярват. И не, не е тяхната родина, а престъпни кръгове и мерзавци.

Посвещава се на всички мерзавци и псевдоинтелектуалци, които никога няма да идат на фронта, но с удоволствие ще изпратят на смърт човек като този. И мен.

Снежните човеци

-Добре сте се организирали тази година. - казах му.

Той изсумтя. Караше снегорин. Викна ме да поправя радиото му. Старото. Истинска реликва от времето, когато апаратите бяха лампови и някой от тях по размери надвишават размерите на някои коли днес. Имаше осемелектродна лампа за сменяне. Не ме питайте откъде я намерих. Моя магия, правя я, но да я обясня ми е трудно. Намирам части, които от десетилетия не се произвеждат, вадя от дългогодишна кома стари уреди и често виждам сълзи. Със съживяването на отдавна отхвърлената от времето технология, възкресявам частица минало. Поне за притежателя й, връщам детството му, младостта му. И ми се иска, самия да не съм носталгик, настоящето ме привлича, любопитен съм към всяка новост и макар да не съм жален много от живота, ще ми се да живея вечно и бих отхвърлил рая в замяна на това, толкова крехко, а наедно с това тромаво тяло, само и само за да видя, каква ще е технологията в следващите, следващите и следващите векове.

Радиото проработи, приятеля ми изведнъж заприлича на хлапе.

-Да можех да върна и програмите! - засмях се - Свободна Европа, Гласът на Америка, Радио "Германия", които се слушаха тайно...

-Не съм ги слушал. Не знаех за тях, но това...-не завърши изречението си. -Толкова скъпо ми беше. Исках да го чуя още веднъж. Още само веднъж. Вече мога да го разбия с бойния чук. Не се оказа кой знае какво. Гласът му е по-лош от всеки китайски апарат, който можеш да намериш за левче.

-А не съм съгласен. - рекох с тон на капацитет. - Грешиш.

Махна с ръка, изглежда темата го отегчаваше и побърза да я смени:

-И ти грешиш! Не сме мръднали от гаража. Снегът просто не натрупва.

Изненада ме. Студено беше навън, достатъчно студено за да не се разтопи, особено при този интензивен валеж. Едва сега, мигом осъзнах, че има нещо странно. Чисти бяха не само улиците. Чисти бяха и покривите. Покривите на къщите и на колите. Не бяха побелели и короните на дърветата. Сняг нямаше и по градинките. Не бяха побелели прозорците, нито пейките. Не преставаше да вали. На едри парцали, гъсто да вали, но не натрупваше, даже не покриваше.

-Какво ти е? - попита ме.

-Нищо. - отвърнах - Трябва да вървя.

На прага извадих телефона с намерение да извикам такси, но се отказах. Тръгнах по улицата. Под краката ми хрупаше, но не сняг, това беше от студа. Валеше отгоре ми, вдигнах ръката си и забелязах, че снежинките не докосват ни нея, ни ръкавите. Доближават се, после рисувайки спирала отлитат, като че ли ответи от вятъра, но вятър нямаше или поне не беше толкова силен. Освен това, ако беше вятъра щеше да е в една посока и да навее снежинките от едно на друго място. Но снежинки не се докосваха до нищо. Те само се доближаваха и отлитаха, посоките им изглеждаха хаотични. Опитах се да проследя една. Не беше лесно сред безбройните. На ъгъла едва не се сблъсках с Валя. Пак беше с фотоапарата си, пак снимаше. Нямаше смисъл да ми казва, че на макро. Знаех си.

-О, здравей! - рече ми бързо, увлечена в лова си.

-Улови ли посоката им? - попитах я.

-Като, че ли да.

Валя е търсач на приказки. Всъщност тя има ключа към онзи свят, до който само детското въображение и творчеството на фантастите имат достъп. Художник - фотограф е. Наднича в малките неща, тези по които погледа ни се плъзга. Твърде забързани сме да забелязваме, а и принципа на човешкото зрение е такъв, че не може да улови. Снима обикновено на макро, но така звучи просто. Трябва да се видят фотографиите й, не могат да се преразкажат. Попадаш в друга реалност, ставаш мигновено малък, а малките допреди това неща вече са големи. Учат те на неща, които си пропуснал да научиш, отварят ти пътеки, които са били пред теб, а си отминавал. Със загубата на чувство за пространство, губиш и представа за времето. Като преди сътворението си, във вечност връстница на всички времена. Сега преследваше снежинка. Не ми е казвала, но съм сигурен, че е снимала стотици или хиляд и, а още не е открила онази, която ще покаже и с чиито форми ще изрази своите мисли и чувства.

-Имат обща посока, нали? - рекох, макар да не заех какво ме кара да мисля така.

-Не съм сигурна, но така изглежда. Ето виж. - показа ми няколко последователно направени снимки.

-Нищо не разбирам, прилича на поляна глухарчета при ураган.

-Всяка от снежинките е различна, а с десет се запознах.

-Всяка различна? С десет си се запознала.

-Наистина са различни. На десет запомних лицата. Разделят се и се срещат, също като хора са. Струва ми се, че пътуват в тази посока.

Тръгнах след нея. Продължаваше да снима и да поглежда заснетото. Водеше ме, а аз я следвах. Скоро изкачвахме по хълма. Тъмно беше и в тази снежна виелица, макар и да не натрупваше трябваше да е страшно, но увлечени от преследването не се замисляхме за риска. Скоро излязохме извън предела на града, снежинките ни водеха по горските пътеки. Около нас вече беше снежно торнадо. Подобни на звезди, на птици, големи колкото разгърнати вестници, плаващи във въздуха бели книжни лодки, напомнящи брилянти, напомнящи конфети, искри, пръски морска пяна, сапунка, разлетели се таблетки, мечти и зрителна илюзия валяха. Валяха отдолу и отгоре. От всичките посоки, събираха се в една, а ние вървяхме в подобие на онзи тунел, по който описват, че преминават душите ни, преди да стигнат в непознатия свят. Не можехме да видим и крачка напред. Толкова лоша беше видимостта преди да се озовем на поляната и разберем къде отиват всичките снежинки.

Те бяха стотици, а може би хиляди. Наредени снежни човеци. Като войници. В стройни гъсти редици. Излъчваха живот по един и същи начин. Едно и също желание. Едно и също известно само на тях очакване. Всеки един извън строя би създал приятно настроение. Весела усмивка, детско творческо желание, празнично чувство, желание за игра, ефимерно усещане за надежда, коледни копнения, приказно докосване и ведри мечти. Сумирани в едно, хилядите еднотипни чувства, толкова невинни, толкова наивни се превръщаха в нещо огромно и някак зловещо.

Валя започна да снима трескаво. Макар да я познавах като момиче - боец, борещо се смело в творческите кръгове, в които други изливаха разрушителните си чувства и погубваха по-уязвимите таланти, долових лекото стенание, която тя въпреки старанието си не успя да скрие.

-Какво, какво, за Бога, става! - изрече го механично, не че очакваше да й дам отговора.

-Снежинките са кристали. - мислех на глас - Като всеки кристал биха могли да са запазващо информацията устройство, стига да открием начин как да записваме върху тях...

Вдъхнах въздух. Оттук - нататък изглеждаше ирационално, но нямаше друго обяснение.

-Стотици години с тях са правени снежни човеци. Правени са от всички деца по света или поне по тези места на света, на които натрупва сняг. Чистата детска енергия, на творческия импулс. Първият, най-истинския. Тя е записвала върху тях цялата си идея. Празничната. Погледни ги един по един. Всеки сияе и се усмихва...Празниците са отминавали, творбата се е разтапяла. Снежният човек бавно се е израждал, килвал се е на една страна, лицето му е заприличвало на прокажено...Да, имам спомени от детството...

-Сега си спомням и сълзите си...

-Забравяли сме, как творбата е ставала все по-малка и малка. Разтапяла се е като празничното чувство, което бавничко ни е напускало.

-Превръщали са се в локва.

-Преди реалността да ни утеши с първите си слънчеви лъчи и да ни покаже, че макар нищо не е вечно, живота е приятен...Те са се изпарявали, губела се е информацията в небесата...

-В продължение на стотици години.

-Докато накрая след толкова записи от толкова детски ръце не се е възстановила напълно в паметта на всяка водна капка, във всяка снежинка.

-И мечтите ни се връщат отново на земята. Вече готови, осъществени от тези преди нас...Но защо?!

Не посмях да й кажа, а миг по-късно разбрахме.

Снежните човеци се плъзнаха към ръба на поляната. Катурваха се от него. Пръскаха се в лавина, която ставаше все по-мощна и по-мощна.

И заливаше града.

В грохота ми се струваше, че чувам поправеното тази вечер от мен старо радио. Предаваше информация, че това се случва и по други точки по света. Преди гласа му да бъде погълнат в оглушителен трясък.

Любов и случайност

"Ако без да вярваш в сляпата случайност, си способен да я следваш, без да изгубиш разум, то тогава тя започва да работи за теб." - мой девиз, в съгласие с който се опитвам да живея, в повечето случаи успявам и не помня някога да съм съжалявал. Отношението ми към случайността е на границата на хазартното, но да я премина ми пречи здравословната скептичност, която не е достатъчен фактор, нито толкова убедителен мой съветник, че да успее да провали нещо хубаво, ако има да се случва, но пък ме опазва от неща за които не съм още подготвен.

Сега вече мога да кажа смело, че също като онзи мой приятел съм стоял на въртележката за която ще ви разкажа. Макар и не буквално като него съм изживял една част от историята му, а тази част мисля, че повечето от тези които сега ще ме прочетете сте изживели по своя начин.

Ще започна с това, което е само негово. То се развива в един нощен бар. Не се съмнявам, че жената е била много секси. Не се съмнявам, че е била най-малко с десет години по-голяма от него. Не се съмнявам, че е била твърде неподходяща за двадесет годишният селски тарикат. Че самотата която е усещал е била далеч по-бедна като усещане от нейната. Не се съмнявам, че много красиво е държала цигарата, че е приличала на куп еротични негови и не само негови фантазии, така сама на масата с джина си, че сенките на болезнено изживяване изписани върху лицето й са били по-красиви от всеки грим. Съмнявам се, че се е държал толкова изтънчено колкото твърдеше, защото просто си го познавам, а и тогава беше доста млад. Натрапил й се е, това е ясно. Някакъв словесен контакт се е получил. Той твърди, че е имало и флирт, в това се съмнявам. Доверявам му се, че му е позволила да я пипне тук там, че са се целували. Доверявам му се, както той й се е доверил малко по-късно, в крайна сметка за да не съжалява.

Излезли са от бара. Попитал я накъде го води, отговорила му кратко: "към хотела ми", попитал я е: иска ли с такси, тя му казала: "не", той не настоявал, а и по онова време не се викаха с мобилните телефони, с тези полезни играчи, не разполагаха още даже и мутрите.

-Ще ти помогна да намериш любовта! - повторила му, не помнел сам за кой път и си мислил, че му е в кърпа вързана, докато не му посочила детската градина в уличката до хотела и не настояла да влязат.

Помислил го за подигравка. Всъщност си е, но далеч по-тънка, отколкото му позволяват умствените възможности да разбере.

Жената явно е преценила още в бара, че твърде е закъсняла, била е неразумна в отдаването на болката, че все пак е в непознат град, че явно мъжете му са доста нахални, но едва ли всички толкова безопасни, колкото е преценила, че е този млад мъж. Повече лаещ отколкото хапещ. Най-вероятно е запомнила детската градина и въртележката и когато са стигнали почти до самия хотел и не й е изглеждало толкова опасно да вземе разстоянието и сама е решила да си го разкара. Тълкувам завъртането на въртележката, като:

"Търси на всякъде любовта, но не и при мен!", макар да му е казала:

-Седни на тази въртележка и се довери на ръцете ми. Повярвай ми, те разбират от любов. Лъгани са, но не са излъгали.

-И какво ще правим сега? - попитал я е, съгласете се, доста глупаво.

-Ще те завъртя, а ти няма да спираш въртележката. Когато сама спре, тръгни в посоката пред очите ти. В нея ще намериш любовта.

Отпуснал рамене. Почувствал се точно като дете без обещана играчка на въртележката. Мислил си, че е срещнал жадна за ласки самотна жена, а то се оказва някаква психарка, която се прави на магьосница. И тъй като му било все едно, подчинил се, а когато въртележката спряла, нямал повече запаси от нахалство и не настоявал да продължи с непознатата. Тя си тръгнала в уличката към хотела, а той като и без друго нямал накъде, защото не му се прибирало, никак не му се прибирало, защото след започналата обещаващо вечер, стаята би му изглеждала по-самотна от когато и да е било, просто тръгнал в посоката, в която непознатата му обещала, че ще срещне любовта.

Не, че й вярвал. Не, не й е вярвал. Струвала му се луда, а той глупав, че върви в тази посока, но всяка друга посока му изглеждала еднакво глупава с тази. По някое време го обърнал на забавление, поне умението да се надсмива над себе си, не му липсва. И това умение го прави един мъдър човек, нищо, че е доста глупав в много отношения.

Часове вървял, посоката отдавна не била онази, тъй като си е доста трудничко да вървиш в права линия в град, колкото и малък да е. Съвсем изгубил представа дали не се върти в кръг, тъй като много мисли минавали през главата му и наистина му било безразлично накъде отива, за да следи и през къде минава. На сутринта юнският зной, мъчителен дори и през нощта, особено за самотните, се обърнал в пороен дъжд и буря.

И тогава този мой приятел, за миг повярвал, че е срещнал истинска фея, а не самотна жена. Подчертавам: за миг.

Но и когато налудничавата мисъл отминала, продължил да се пита:

"Дали това наистина не е любовта?"

Намерил едно жално мяучещо и ранено коте. Мокро, объркано. Сгушило се в него. Взел го със себе си у дома. Грижил се за него, котето му се глезело. Завел го на ветеринар, раната се оказала повърхностна. Котката /защото била женска/ се оказала истинският му идеал за жена. Нежна, гальовна, при това много си го обикнала от първо докосване. Не го оставяла да се почувства и за миг самотен, а той продължил да се пита:

"Дали това наистина не е любовта?"

И не искам да описвам реда от негови мисли, но вероятно можете да си ги представите, в онзи миг когато видял обявата по кабелната телевизия. Със снимката на котката. С името на което е отговаряла, с обещанието за парична награда. Изрекъл автоматично името, котката му отвърнала с "Мяу".

Позвънил. Не можел да я задържи. Поставил се на мястото на тези които са я изгубили.

И отговора на въпроса му: котката не се оказала неговата любов, а господарката на котката. Само като видяла как се е грижил за любимката й, а и тя как се отнася с него, разбрала, за колко гальовен и нежен мъж става въпрос.

А нейните ласки приличали на тези на котката й, само били още по-хубави.

Добре е, че не се е побъркал от друго, освен по любовта, която търсил. За него непознатата си остана една странна жена, а не богиня.

Той не й е повярвал, просто е следвал насоката на случайността, тъй като не разполагал с нещо по-добро от нея, следвал е случайността, без да изгуби разума си. А когато се подхожда тъй към случайното, то е от помощ.

На сърце ми е да повторя: макар и не буквално, стоял съм на въртележката, завъртяна от сексуалната фантазия, за да се спре в положението пред което е посоката, в която тръгвайки, не без недоверие, все пак открих любовта.

Сигурен съм, че чувството е познато на повечето от които ме дочетоха.

Любов с обречения

Не беше слабост, нито търсене на тръпка.

Отдаде му се, знаеше, че няма да се срещнат повече.
Изразът му казваше достатъчно.

Беше тръгнал на някъде от където връщане нямаше или по-вероятно стигнал вече там. Тя му призна туй онуй за себе си, но когато й той се опита от своя страна да го направи, сложи показалец на устните му. Достатъчно й се струваше това което вече й беше ясно за него.

Престъпник, без съмнение.
Намесен в големи далавери, без съмнение.
Такива, каквито не са били за него, повече от сигурно.

Вероятно вече болен, много болен.
По петите му врагове или стари приятели, без да знаят, че само ще съкратят мъките му, когато го настигнат.
Иначе още се усмихваше. Живо, почти като дете. С това я прелъсти.

Тя не изневери на никого.
Този мъж вече си беше минало. Спомен, все още дишащ спомен. Той е спомен, но е нямал много хубави спомени. Заблуждавал се е, че има. Имал е силните си моменти.

Приятели много, любовници по избор, дълги пътувания, екзотика, изживял е филмите от детството си. Типичният хищник в човешки образ. Когато е ранен и болен, потъва в самотата си. Ни близки, ни далечни да го видят в този му вид. Ранена животинка, иначе танцува прекрасно. Ухажор е, има стил. Прилошава му за момент, но е толкова силен духом, че и блед като платно се усмихва. Сакото като по него отлято. Ще се задави от смях, когато чува констатацията й.

Не, не е било шито за него. В последните месеци е хвърлил тридесет килограма. Едър бил, не му трябвало маскарад. Никой не можел да го познае сега. Пак говори много, защо трябва да й ги казва тези неща.
Работила е с такива хора, познава ги.
Защитавала ги е навремето в съда. Сега: не.

Не й трябва. Има си частен бизнес съвместно със съпруга. Търговия, нищо сериозно. По-добре печели, а пести нерви и душа. Трябва й. По-добър света няма да направи. Защитаваше всякакви подобни нещастници от тежки последици за деянията си, себе си от интригите не можеше да опази. Не и за дълго още. Оттегли се поне с достойнство.

Дали можеше да спаси този дечко?
Да го накара да влезе на топло, но и да се лекува? Едва ли, а и малка вероятност е да се падне точно при нея.
Мисълта обаче си я разстрои.
Бързо го целуна.
Така е по-добре, никакви мисли.

Обади се до вкъщи. Каза, че няма да се върне и толкова. Да се усъмни мъжа и че е с друг: изключено. Освен обич има и коректност, освен обичащи се, са и партньори, както бизнес, така и семейни, а нещо което излиза от кодекса на подобно партьорство, никой от двамата не би извършил. Оправдаваха доверие. Твърде разумни, твърде силни и ценящи се. Преди всичко ценящи се.

Пак танцува с непознатият.
Каза си, че ще прекара с него нощта.
Каза й, че е щастлив.

И пак се опитва да разказва, тя пак го прекъсна. Не искаше, не искаше да чува това, което имаше явната нужда да каже. Това объркано дете на прехода беше вършило глупости. Признаеше ли й ги, тя се чувстваше длъжна да му каже да се предаде.
Но той умираше. И не беше опасен. Само щеше да си отрови и малкото му останали дни.

Това нимфата в нея не искаше да се случва.
Не, че щеше да послуша онази другата, лицемерната.
Целуна го, на няколко пъти го целуна.
И вътрешно ревна и не разбра защо.

В хотелската стая за миг се разколеба.
Помисли си, че се е дръпнала, но не, не успя да го направи.
И когато мокрите му устни докоснаха шията й, вече не беше способна да овладее дъха си, нито стотиците побъркани желания, които беше изпитвала, които беше овладявала. Почувства се изведнъж девствена.

Желаеща да приключи с това, желаеща се, но бояща се, вълнуваща се повече, отколкото възбудена.

По-скоро любопитна отколкото умопомрачена от сладостни желания. Никога, никога не беше изневерявала. Учудващо беше. Светът не изглеждаше с нищо променен. Нито пък тя. Това може би беше последната му любовна игра. Облизваше я цялата, изписваше някакви буквички с език.

Казваше, че е предсмъртно хайку.
Питаше я, може ли да го прочете.
Тя се засмиваше, разтваряше, а той проникваше за пореден път. Когато си тръгна той спеше.

Целуна го по слепоочието и се втурна, денят е погълна. Последното което й каза беше:

“Все пак живота е прекрасен!”

Дни по-късно, прочете в пресата, че е заловен.

Повече от глупаво изглеждаше. Не е оказал съпротива. Никаква. Обещал е да сътрудничи. Глупости! Предал се е. Направил е тъй, че да го заловят. Защото така имаше някакъв шанс да удължи малко дните си. Заради нощта, която го накара да повярва: “Все пак живота е прекрасен!”...

Плака. Много плака. Много плака за него. Много преди в началото на следващата седмица да прочете, че се е обесил в килията.

©Стефан Кръстев
2009

Усмивката на алеята

Ще ви разкажа историята на една алея.

Една провинциална алея, но със същият успех би могла и да не е провинциална, макар земята да е глуха провинция в космоса, а и всяка друга населена планета, все си е глуха провинция, защото невъзможно е да бъдеш център там, където център няма, а навсякъде е периферия. Алея като милиони други, имаше счупени пейки и тъмни кътчета за милувки и уреждания на сметки, по извънзаконов начин. Имаше храсти и бутилки, макар да имаше и служба по чистота, която се грижеше и за тази алея. Имаше тополи и река и се виждаше моста на който се срещаха двамата, както си е в популярния хит, който се дочуваше и в гласовете на истински щурци, а не групата която пее оригинала.

Имаше и един наказан от природата, човек, по-скоро хуманоид, които витаеше призрачен из алеята. Одърпан, омачкан, разрошен, познат на всички и никого, изглежда не напускаше алеята. Зиме и лете, есен и пролет. В кал и мъгла, а ако от небето падаха и камъни и под камъните без чадър, пак би се разхождал, без да изпише някакво смущение по лицето. То винаги беше усмихнато, винаги. Нямаше по-жалка картинка от този човек и по-блажена усмивка. Къде се прибираше: загадка. С какво се хранеше: загадка. Сменял ли беше някога дрехите си? Въпрос по който можеха да спорят историците. Имаше ли документи или поне име? Майка ли го беше раждала или алеята си го беше измислила за реклама, никой не можеше да бъде сигурен.

Едно хлапе разказваше, че го е видяло веднъж да сърфира в интернет-клуб. Мълвата тъй бързо се разнесе, че същата седмица дори цъфна в местната многотиражка. Доста хора заприличаха на него, заради усмивката която предизвика градската клюка. Разбира се, че беше продукт на детската фантазия, не че е кой знае какво да се научиш да сърфираш и не че не може да го прави и човек с неговите умствени възможности, а в подкрепа на твърдението се явяват повечето, макар и не всички интернет-тролове, но всички си знаехме, че хуманоида под покрив не влиза, а макар за мрежата граници няма, компютрите за разлика от хора като него, се нуждаят от покрив.

Нелепата шумотевица, отново обаче пробуди интереса към него, иначе толкова бяхме свикнали с наличието му, че не го забелязвахме. Почти. Приемахме го като храстите и като дърветата, като тополите и като моста на който се срещаха двамата. Почти. Като кварталните кучета и някогашната сладкарница в края на алеята, която сега беше оръжеен магазин. Почти всички, почти всички. Иначе имаше един мъж, който се нуждаеше поне веднъж в седмицата да мине през алеята и да види усмивката му, че да се усмихне в сърцето си и той. Просто рецепта. При такъв кучи живот, една душа, макар да не може да си обясни на какво и защо се усмихва, все пак се усмихваше.

Не можеше да става и въпрос за сравнение между стандартите живот на двамата и онзи мъж, чието име ще премълча, защото то не е важно, разбираше колко благодарен може да бъде на живота който има от който иначе в по-голямата част от времето беше твърде притеснен и се чувстваше прегазен. Минаваха три жени на средна, независимо една от друга. Причината: същата. Две непълнолетни момичета си мислеха, че е приказното им джудже което им носи късмет. И то им носеше, защото и те, както големите, без да си го обяснят, се нуждаеха да видят една толкова искрена усмивка, макар и у един толкова изпаднал човек. Тези бяха редовните, но имаше стотици които случайно или дълбоко подсъзнателно преминаваха през алеята, виждаха усмивката, забравяха за нея, но вечерта се чувстваха леко. Имаше и гости в града, които за цял живот я запомняха.

Имаше я обаче и другата крайност.

“Този подиграва ли ми се!”;

“Скъпи, погледни го, как ти се хили!”;

“За какъв се има тоя, кво се смее като на нищо не прилича!”;

“И се усмихва помиара!”;

“Що си показва развалените зъби! Гати грозотията!”;

"Той май ми се сваля!”;

“Такива индивиди спартанците са ги убивали още като се родят!”;

“Ама, това не е човешки! Този се гордее с избора си който го е довел до деградация!” и т.н. и т.н. И обикновено след тези думи го замеряха с камъни, подгонваха го с пръчка грабната от земята, биеха го с плесници или чадъри по главата. Плюеха го и така нататък, най-вече възрастни, но децата като ги видеха, следваха примера им.

След като стана градска медийна звезда за седмица, лошото отношение спрямо него направи впечатление. Между другото, тези които не го понасяха, бяха с десетки пъти по-малко от тези които се радваха на усмивката му, но парадоксално е, че в този живот, създаден от любов, омразата се показва и изразява далеч по-лесно.

Тя прави по-голямо впечатление и изглежда по-правдива и по-истинска, а до нея любовта прилича на лицемерие, колкото и искрена да е. И по-често, тези които обичат се срамуват от чувството си, отколкото тези които мразят и открито го показват.

Правилото важи най-вече в случаи като този за който разказвам, макар за щастие, като всяко прилично правило: да си има изключения. Случая не беше сред изключенията. И в общественото съзнание се оформи мисълта, че този човек пречи на повечето, плаши ги и предизвиква агресия. В същото време той беше човешко същество, съзнателно не направило нищо зло на някого.

И тъй като наближаваха избори, последното беше взето под внимание от градската управа. Общината взе свое становище, по проблема с усмихващият се из алеята.

Време е да кажа на какво точно се усмихваше.

Виждаше две близначета. Момче и момиче, негови деца. Те играеха със слънцето на волейбол. То беше шарено. Течащата река беше воала на любимата му, захапан от вратата на лимузината от която двамата слизаха, запътени към църквата за венчавка. Тополите бяха, разбира се, хубавиците, които бършеха сълзи, не от вълнение и радост. Пейките бяха живите души на изсечените дървета от които бяха направени, негови съветници, чийто език той разбираше и беше монарх на алеята, а царството му беше огромно. Защото мравките и пеперудите, пчелите и мухите, уличните песове и котки, всички се отнасяха с него като към свой цар. Улицата пред алеята, не беше улица, а космическа бездна, която преминаваше стъпил на летящи обувки. За да стигне през още две тесни улички в приюта, където заспиваше, без да премине в различно съновидение от това в което се намираше бодър. Имаше на какво да се усмихва, най-вече на играта на волейбол.

Лечението му беше платено със средства от общинския бюджет. Не се оказа нещо сложно за съвременната медицина. Почти безобиден тумор в мозъка, доброкачествен, без изменения от тридесет години до сега. И се пробуди от дългият сън. И се видя такъв какъвто го виждаха хората.

Беден, жалък, нещастен помияр.

Умря огорчен и здрав.

Спомняте ли си онзи мъж, за който споменах, че имаше необходимост поне веднъж да мине през алеята. Само, той, веднъж, много пиян си призна, че усмивката на алеята, много, много му липсва.