Училищата - музей на разрухата

Кадрите, които по-долу следват за някого може да са шокиращи...

Започвам с уговорката, че Мелник е град - съкровищница на България, че географията и историята на този град се обичат: слели са се в прегръдка, взреш ли се в едната, то и другата разкрива от прекрасни, по прекрасни страни...

Влезеш ли в него, попадаш сякаш в многомерна картина и всичко, което видиш е една по-малка картина, но и детайл от всеобщата - част от съвършенството й, носещо нейния характер.
Десетки епохи са оставили своя подпис върху тази творба.

Нов брой на Тера Фантастика!

Мое интервю с Александър Карапанчев в списанието на българския фендъм.

Единственото наше списание за фантастика, което е получило две международни награди – „Гравитон” & „Еврокон”.

Още в броя:

Макрия Ненов, Станислав Лем, Ерик Симон, Светослав Славчев, Дилян Благов, Ивайло Петров Иванов, Николай Тодоров, Снежана Ташева, Надя Михайлова, Христо Пощаков, Иван Н. Хаджиев, Кирил Влахов, Надежда Лилова, Ерик Симон, Нина Хорват, Денис Куприянов, Джей Уайднър,Ромуалд Ленех, Иля Рясной, Ивайло П. Иванов, Олга Клисурова, Георги Недялков, Александър Карапанчев, Валентин Д. Иванов.

Репортажи от Платония (откъс)

"Самота и тридесет години.

Тогава не знаеше, че това означава младост. Нито, че болката не е точно болка. Усещане за предизвикателство е. Стъпка към непознатото. Беше една от най-приятните летни вечери в живота му. По цветно изглеждаше всичко, карнавално. Струваше му се неестествено. Като декор създаден за веселие на очите му. И за освобождение на мисълта му от натежаващото. Имаше палав вятър, естествено. Топъл, уханен. Шумен беше полиса, ала шумен като мелодия. Познатите улици приличаха непознати. Луташе се без цел, изключи и памет. Скоро непознатите улици му приличаха на познати. В кратки мигове се питаше:

“Какво правя? Къде вървя?”. И без да търси отговор, забравяше въпросите. Не можеше да се изгуби, знаеше. С достатъчно техника по себе си разполагаше. Където и да отидеше все щяха да го намерят, ако пожелаеше. И ако пожелаеше винаги да намери най-прекия път на обратно.

Нямаше причини за тревога, ала я чувстваше. Някак странна тревога: тежка, но с нещо приятна. Вибрираше, приличаше на живо същество. В него, ала неподвластно на живота му. В един момент я разгада.

Това, което го тревожеше не беше, че ще се изгуби, а че не беше възможно да се изгуби."

Из "Репортажи от Платония", Стивън Крос

Репортажи от Платония: Ферма за лица (откъс)

„Репортажи от Платония: Ферма за лица” е цялостен и завършен роман, също така е част от поредица, но и на едно с всичко това е много произведения, които могат да бъдат разглеждани като самостоятелни – кратки драматични истории, футуристични репортажи, най-вече притчи.

Представям ви една:

„Някога съдебните заседатели са били уважава­ни хора от всички браншове. Доказали се в попрището си, спечелили доверие и извън него. Пра­восъдието не е било единственото им призвание.

Днес съдебният заседател е съдебен заседател и нищо друго. В масовите представи съдебният заседа­тел дори не е човек. И има хора, които ги полазват тръпки само при мисълта за съдебен заседател. Защо­то си го представят като странно богоподобно съще­ство: справедливо, но и жестоко. Мрачно и мълчали­во създание, което рязко изрича нещо, а каквото и да изрече, решава съдба. То знае истината, която изричат хората, но не знае какво е да бъдеш човек.

И наистина почти всичко човешко му е чуждо.

Съдебният заседател притежава най-рядката дар­ба в Човечеството на Платония. Иде реч за вродена дарба – много крехка дарба, която за да се опази, трябва да се открие рано. Много, много рано. Иначе или тя погубва притежателя си, или притежателят ѝ – нея.

Съдебните заседатели са свръхчувствителни. Те са живи детектори на лъжата. Всеки от тях я отчита по свой уникален начин. За един лъжата звучи като фалшива, дразнеща мелодия, друг я усеща като бол­ка. Като хлад, като зной, като драскане с нокти, като мрак, като усещане за самотност. Като насилие от страна на онзи, който лъже.

Познавах съдебен заседател, който не чуваше нищо друго освен истината. В по-голяма част от вре­мето си беше глух.

Познавах още един, който чуваше само лъжите. И това е човекът, който познаваше най-добре истината. Макар никога да не чу с ушите си такава.”

„Репортажи от Платония: Ферма за лица”, Стивън Крос