Програма за септември на ДКТ Иван Радоев

 Започваме новия сезон.

Забавно: "Търси се нов съпруг".

Зрелищно: "Антигона"

Премиера: "Есенна соната" с участието на Йоана Буковска.

Кратки пътешествия, много впечатления

Защо го правя?

Защото всяко пътуване: до близо и далеч, с каквото и да е било превозно средство е впечатление. А животът е впечатления, всеки размисъл е обработката им. И колкото са повече и по-разнообразни: с повече материал разполагаш. 

Пътуването разлиства съвремието като албум. С най-реалистичните му образи. Ако тръгнеш с колело минавайки през селата: ще видиш много колорит. "Направен с две ръце" т.е. не закупено или такова, каквото би трябвало да изглежда според производството, а ей тъй: за този двор, за този покрив, за тази градина.

Разлиства разнообразие и естество, каквото по телевизията не можеш да  видиш.

И едва при такова "пътешествие" не голямо като километри, но дълбоко в народопсихологията, можеш да забележиш колко български знамена се веят по дворове и по тераси.

Ако пътуваш с влак и си пътувал с влак преди няколко десетилетия, не от носталгия, а чисто обективно ще оцениш, че е много по-некомфортно от времето на РСВ, макар сега служителите да са много по-добри и учтиви.

Няма ги будките между коловозите, от които винаги можеш да си купиш нещо за хапване и пийване, ако си закъсал. Вагоните са стари, в тоалетните понякога няма вода и днес (29.08) се лиших от питейната за да не оставя след себе си сюргюн.

Не, че щеше някой да ме обвини при създадената ситуация или дори дa уличи, ама ми неудобно. Решително се различавам от някои политически коментатори и някои бивши доносници на Шесто, които сега са най-големите антикомунисти и които ще оставят след себе си само сюргюн.

Пътуването с мотоциклет е екстремалното впечатление. В този случай, човек вади повече от това, което е вече в него. Не говоря за дългите пътешествия, които са още по-сериозна тема и няма как да я засягам сега.

Пътуването с кола открива най-много възможности, но не може да замени впечатленията от останалите.

Впечатленията не са само материал, те са и душа на размислите, трупането им е приключение, а липсата им - ментална мизерия.

Има ли други начини за трупане на впечатления?

Да.

Хиляди са, но е  нелепо, ако упражняваш недотам  интересна професия, примерно: промишлена дървообработка или пък обработка на данъчни документи в офис 2×3 м. от 08:00 до 17:30, не четеш, не посещаваш театър, кино...фитнес, а само сърфираш в новинарски сайтове и слушаш Ангелина Пискова, да смяташ, че си достатъчно близко до реалността, че да я анализираш и назидателно размахваш пръст.

 29 август

От Плевен до Русе във влака (колелото с мен)

От Русе до Бесарбовския манастир с колело. 

Бесарбовския манастир е внушителен комплекс в скалите. 

30 август

До колоритния Пордим, с колело. Импровизирах. Разстоянието между Плевен и Пордим е само 20 км. Хрумна ми тутакси и тръгнах. 

31 август

Разходка с влак. Първа спирка - Мадара. 20 минути пеш до комплекса, после следват стълбища и посоките към Конника, Капището, Крепостта, Малката и Голямата жилищна пещера, скалния параклис "Св. Панталеймон". След Мадарския конник, избирам Крепостта Мадара. 

Към Крепостта Мадара - истинско фитнес предизвикателство; по каменни стълби...до орлови висини. Буквално орлови, защото се виждат прелитащи орли. Гледките са уникални. 

Край Крепостта Мадара. 

Срещу пропастта. 

След слизане по стръмните стълби, което ги превръща от фитнес предизвикателство в екстремално преживяване се насочих към пещерите и това уютно местенце за молитви. Скалният параклис: "Свети Панталеймон"

Насочваща табела, почти пред самия параклис. Винаги има избор, нали :-) Християнство или езичество. Аскетизъм или еротика. Горите знаят. Нашите - най-вече. 

Втора спирка: Провадия

Крепостта Овеч, намирам се на моста; възстановка на онзи, по който някога са се движили каруци, дотук - още едно хубаво стълбище, по моя интуитивна преценка - около 30 метрово, вито като охлюв. Второ фитнес предизвикателство, ако преди това си изкачил онова в Мадара. 

Иначе: добро за загрявка и отново с разкошна панорама. 

Овеч е богат исторически комплекс, трите часа, с които разполагах не бяха достатъчни да го разгледам пълноценно, но изпълних малкото време със силни впечатления.За втори път го посещавам. 

Този път за по-кратко. 

Друг път - за повече. 

Трета спирка

Вече бях близо до Варна и нямаше как да не я посетя, макар и само за два часа. Като завършек на пълноценен ден, отпуск и лято. Тези кратки гостувания във Варна по това време, вече са ми ритуал. 

1 септември

Разходка с колата до Белоградчик и пещера Магурата 

 

Белоградчик: каменния тест на Роршах: вкаменени лица и тела, и стремежи, вкаменени длани, вкаменени устни, вкаменени сърца (със стентове или със стрели), вкаменени дамаджани, вкаменено расо, вкаменени раници (скъсани по дъното, от които се изсипват планети), Богородици, ангели, войници пълзящи по склона...Всичко може да видят очите, реалността тук е многопластова и отваря портали към различни вселени. 

Изглежда попаднеш ли в Белоградчик, никога не можеш да се върнеш във вселената, от която си дошъл. Попадаш в паралелна, която много прилича на старата, но е различна. 

По-богата, защото най-малко вече знаеш къде е портала. 

Вече си по-навътре в себе си. Излезли са навън много образи, които си носил. Всеки е със своя история, която ще се отрази в пътя ти напред. 

Малко по-късно прочетох легендата за Каменнната монахиня. Написана е на една от табелите в  крепостта. Навярно легендите, които са се разказвали, вдъхновени от тези скали са хиляди. 

И като споменах крепостта - Белоградчишката крепост, макар за първи път я виждах, имах чувството, че съм живял в нея. И не беше типичното усещане за дежа вю. В дежа вю-то винаги има далечна тревожна експлозия, която достига като вятър до теб, лъхва те и се опитваш да разпознаеш произхода на това далечно докосване и няма как. В случая усещането беше изцяло приятно и лесно стигнах до обяснението за него. 

Тази картинка съм си представял докато съм чел Хауард или Толкин, нещо подобно съм си представял и докато съм писал героични фентъзи епоси, като "Балията" и някои епизоди от "Ням свят". 

Усещането е за атракцион, сякаш не иде от историята, а от въображението. Заради естествените външни крепостни стени от причудливи форми. Разръсващо въображението е, но приличат на стилизирани изображения (като всичко в околността), но около крепостта имат подчертано военен и магически характер. 

Разказват и на врагове и на съюзници, което трябва да знаят. 

Освен, че бранят. 

Както вече писах: красотата е по-красива, щом винаги има с кого да се прегърнеш. 

Пещера Магурата

И пещерите, както и изобщо всичко, всичко в живота има по-дълбок смисъл, когато има с кого да се прегърнеш. 

Сред образованието видях и това, заприлича ми на мозък: дълго обработван от пропаганда. 

Ако скалите в Белоградчик отключват хиляди фантазии, то пещерата Магурата отключва милион. Произволна снимка на безбройните "градове", които "виждат" отдалече очите ти.

Магурата е известна със скалните си изображения, но до онази зала няма достъп. Температурата там е по-висока. При посещенията си туристите я вдигат повече, носят микроорганизми, а някои са опитвали да мерят художествено майсторство и манталитет с древните си предци. 

Има обаче богат мултимедиен материал. Но друг път ще пиша пътепис, сега целта ми е друга. 

Сред многобройните интересни факти, които научих един особено ме развесели. Материалът, който древните художници са използвали за изображенията си, най-често е бил "гуамо" - прилепски изпражнения. 

Светът не се е променил особено за десетките хиляди години: и днес някои ентусиасти драскат по стените на социалните мрежи с гуамо. 

Пиша принципно и обобщаващо. 

Моля да не се правят връзки с конкретни лица (и маски) имена и никнейми на реално съществуващи лица или фикции, които се сами намират някаква прилика между себе си и древния рисувателен материал. 

Нямал съм предвид тях. 

Мъка, мъка, мъка...

Професионалният редактор до мен се опитва да ме утешава, казва ми, че и по-тежки неща в живота има, ама ми е трудно да понеса това. 

Човек с огромни претенции, тоест - един от онази модерна, огромна аудитория млади, "млади" и недотам българи, които сами се назовават "красиви и интелигентни", човек с претенции, че е много образован, с голямо напъване ражда един критичен бисер, в който изразява аксеологическото си становище с думите:

"писанията ти НЕ ПРАВЯТ СМИСЪЛ..."

Хълцам и се чудя що за словосъчетание, що за фраза и чисто българско звучене има в нея!

"Не прави смисъл!" ВЕ-ЛИ-КО!

Чувал съм и чел, хиляди пъти прочел: предава смисъл - не предава смисъл; прИдава смисъл - не прИдава смисъл, създава или пък не създава смисъл; разкрива - не разкрива; убива - не убива; губи, печели, пропилява, открива, избягва, черпи, че дори "рисува смисъл", но "правя смисъл" ми звучи като изречено от високопланински джентълмен, който рядко говори български.

Прави се свирка. От дърво или по магистрала. 

Прави се нож, с който после може да се дълбае дървото, че да се направи свирка. 

Прави се снежен човек и оръдие на труда. Ако е по-сложно: се конструира, сглобява и т.н. Иначе в съчинение на петокласник "се прави".

Прави се и съчинение. Но за роман е по-сложно...Ако попитам приятел, който не съм виждал дълго: "какво правиш" и той ми рече: "правя роман", ще му препоръчам малко да се разтовари, преди да продължи да пише. Защото така уморен звучи като идиот. И на мен ми се е случвало. 

Ако пак го срещна и го попитам: "Какво прави?" и ми отговори: "Правя фантазия!", ще ме стъписа и ще му задам втори въпрос: "Фантазираш ли?", но ако ми каже: "Не, не фантазирам, а правя фантазия!", честно - ще настръхна. 

Въпреки, че и това словосъчетание изглежда като онова със смисъла, в това има поезия. 

В другото - само нелепост. 

Прави се стратегия и мусака. 

Прави се книга в издателството и в печатницата. Със сто уговорки: и на редакторската маса.

  

Прави се тяло, когато се влезе във фитнеса.

Прави се главата, когато вместо фитнес предпочетеш кръчмата. Така изглежда, че в кръчмата има повече смисъл, отколкото във фитнеса и явно някои го разбират добре, защото там и да кажеш: "правя смисъл"...ще те разберат. 

Прави се сирене и столче за дете. Прави се мотика, а някои даже се правят НА мотики.  

Прави се ракия, прави се и салата. Някои се правят на луди, но пък лудостта не се прави. Смисълът също. 

Изглежда няма логически проблем да се прави лудост, да се прави и смисъл...

Както се ПРАВИ ЛЮБОВ, както се ПРАВИ ВОЙНА, секс (или заместител на "секс"), какъвто явно много обича да прави този свръхинтелигентен автор...защо не и смисъл(?)

Защо?

Защото е каруцарски. Ето защо. 

Езикът освен логика е и носител на мелодия и естетика.

Поне в българския досега (и много удачно) е избегнато това лъхащо на битов алкохолизъм словосъчетание: "правя смисъл".  

Хубаво е да правиш смислени неща, като това да прочетеш повече книжки, за да си обогатиш речника (така най-малко ще изпълниш със смисъл празните си часове) и може би ще откриеш смисъл за съществуването си, пък след това, ако искаш, можеш да подскачаш да "правиш смисъл". 

Марк Аврелий Сюргюна

 Разбира се, не се казваше Марк Аврелий, но обичаше да се взема за негова инкарнация. Напиеше ли се - вярваше си и някога, когато още пиеше в компания, не пропускаше случай да го изтъкне. Стъпваше с единия си крак я на стол, я на саксия, обърнато кошче, кофа или ученическите чанти на нещастните деца на свой приятел. Протягаше ръка нагоре, понякога артистично разгърден за да изтъкне щедрата си окосменост; изобщо заемаше позата, която му се струваше е била задължителна за всеки сенатор заливащ с изобличителните си речи и започваше...

Редеше ги едни, каквито винаги си ги редеше, но когато пийнеше и му паднеха задръжките, изобщо не се срамуваше от това. Веднъж обаче една компания злоупотреби с беззащитното му положение. Сексуално злоупотреби. Какво точно са му правили - не помнеше, но имаше гаден вкус, болеше го тук-там; опипа се, а после и в огледалото видя, че са го обръснали отзад. Бяха бараби, пратени с милиция да работят в цеха му; за други нарушения си ги прибраха пак обратно: на по-суров тъмничен режим. И това го спаси, иначе нямаше да изтърпи смигванията им и усмивките им през следващите дни. 

Оттогава не общуваше с по-низшестоящи работници и не пиеше в компания. Дори се наложи писмено да помоли ДС да изключат от трудовите обекти за затворници неговата гордост - цеха. Много неудобно му беше, но написа прошението. Иначе беше готов да стори всичко друго за службите. Написа и това. Знаеха си го. Беше съвестен член на БКП и един от най-продуктивните информатори. Това му помагаше да си издига, иначе щеше да си стои зад онзи тезгях с пилата и да пили, пили...докато свят има. С препоръки оттук, препоръки оттам; понеже повече работеше и по-малко учеше - стигна до Свищов, а там който е влязъл - завършил е. С препоръки оттук, препоръки оттам: направиха го началник дърводелски цех и можеше по-бързо да се издигне, ако пращаха да работят при него затворници, но вече не смееше. 

Това по-лесно понесе от самотния алкохолизъм. 

Не знаеше колко ще му липсва компания. Да стъпва на нещо, да протяга ръка, да говори. 

За сметка на това, компаниите, които по-често пиеше, отколкото със затворническата (с която го направи за пръв и последен път) отдъхнаха. Не, че не се забавляваха с него, но им омръзна. Смешен беше, но им надуваше твърде много главите. Бяха го нарекли: "Сюргюна", заради "словесните му диарии", а заради трагикомичната му слабост към древноримския стоик го наричаха Марк Аврелий Сюргюна.

Словесната му стилистика (всъщност изобщо стилистиката му) беше толкова далеч от тази на Марк Аврелий, на който и да е било античен философ или дори съвременен приличен автор, колкото е далеч Земята от екзопланета от неназована още далечна, далечна галактика. 

Нямаше как да го разбере и никога не би го повярвал, защото тогава щеше да млъкне; да млъкне за дълго, дори завинаги, а тишината да му отвори тунела; тунелът към далечните спомени; към онази алея; шумът на реката, лунната нощ...

Понякога стигаше дотам, разтъркваше глава и започваше да приказва. Нямаше на кого, но приказваше. Слагаше крак на нещо, вдигаше ръка нагоре и започваше своята реч пред Римския сенат. Тогава се чувстваше несъкрушим, чувстваше се велик; не началник, а после собственик на дърводелски цех, а този, които заповядваше на хиляди дърводелци да изковат десетки хиляди кръстове за да покрият двадесет километра път до Ром, на който да разпънат бунтовни гладиатори. Чувстваше се човекобог; машина, която реже от себе си животинското за да обработи плътта си в нещо по-възвишено. 

Очистваше се от лошите си спомени, от чувството си за омърсено. 

Всички други бяха мръсни, не и той. Подигравките им само доказваха колко са мръсни. 

Знаеше тайните на всички. На Любимката на гълъбите и Гошо Вампира, на президента на Акрострой и на мутрата Петко, и на мутресата му Дора, на Вълчо от седмия етаж и щерка му, която си беше истинска вълчица. На наркоманите, каквито бяха четири пети от живущите на квартала. 

Говореше и чуваше изобличителната си реч. Опияняваше се от мелодията й, която му се струваше, че кънти из римския сенат и е била типична тогава. 

А опяването му много, много опомняше онова, което би било, след като жена е оплаквала два часа мъртвия си съпруг, а той е отворил очи отрезнял. 

Точно заради нея го бяха отлъчили и от пейките, на които сядаше и клюкарстваше с бабите. Разбира се, след като му е свършило работното време. 

Опита се да поднови онова, което е било преди началото на демократичните промени. Да бъде полицейски информатор. Но веднъж го пресрещнаха едни, казаха му само няколко думи и очакваше пак да му се случи същото като в онази нощ, след която да престана да пие в компания. 

Оттогава се отказа от идеята си. Въздъхна един два пъти по комунизма, но го направи без да иска; вече презираше комунизма. Би се срамувал, ако си спомняше по-ясно, че през цялото време е бил информатор и това му помогна бързо да израсте в службата си, после да попадне на подходящите хора, с които да разработят схемите, бързо да натрупа достатъчно пари, че да може през 2 000 година да премине изцяло на частен бизнес. 

Тези му спомени оставаха неясни. Обвити в мъгла като образа, който виждаше в огледалото. Знаеше, че е тлъст и че изглежда тлъст (все пак беше почти евнух, липсваше му хормон и трупаше тлъстини), но не се виждаше точно тлъст. Приличаше на намек, стилизирана фигура, която по-скоро символизира, отколкото открива. Обвити в мъгла бяха и останалите му спомени. 

Започнеше ли да се изяснява: пред очите или паметта му, тогава започваше да приказва. 

Без да има за какво. Просто да приказва. Вадеше страх, вадеше демони, вадеше омраза, изкривени представи, дочуто, прочетено крадешком; приказваше за мазилката и връзката и с лунните затъмнения, те пък с блатото и жабите, с падението на престъпния комунистически режим и мерзавците под апартамента му, над апартамента му, срещу апартамента му; отляво и отдясно на апартамента му. На старият апартамент също. За осмицата и четворката, на които никога не беше се качвал. За продъненото гърне на автомобила си, което беше сменил преди 18 години, а автомобила продал преди 8. За ангелите и демоните. За нищо и нещо. Без да си поеме дъх, без да мисли, иначе думите стигаха до гърлото му, запушваха трахеите му, пълзяха по ужасения му ум и го разкъсваха на части. 

Трябваше да приказва, защото пак се връщаше към алеята, край реката, в онази вечер, когато дълго звъня вкъщи. Звъня защото не можеше да отключи. Имаше ключ отвътре. Звъня, но никой не му отваряше, а той беше...май на 11 или 12...Въображението му можеше да изрисува и ужасни картини. Какво беше станало с баща му? А ако е паднал в банята и е изкъртил мивката и ако една остра част се беше забила в гърдите му...

Тръгна към милицията, но му се стори, че ще извърши нещо нередно. 

А ако беше жив?

И ако това беше единствения начин да го спаси?

Тръгна, пак се спря и върна към къщи.

Тогава видя онази...кльощавата, ситно къдрената, дето приличаше почти на циганка. Виждал ги беше отдалече и друг път. 2 плюс 2. Всичко беше ясно, но качеше ли се - щеше да е уверен, ако просто се разходеше, никога нямаше да го разбере. 

Иначе...

Иначе трябваше да каже на майка си, а не знаеше дали е редно.

Тръгна по алеята, изгуби представа за време. Тогава онзи стар сладострастник му заговори. Обеща му часовника. Каза, че е старинен, много скъпоценен, но ще му го даде, само ако му позволи...

Беше перверзен педофил, не и измамник. 

Все пак даде му часовника, но малкия не посмя да го носи. Зарови го там някъде. Беше до една топола. 

Когато се върна вкъщи яде бой. От баща си, заради когото...

Защо просто не отиде до милицията! 

Защо!

От този момент никога не се поколеба да отиде. 

И всеки път, когато започваше да се връща към реката започваше да приказва. 

Веднъж излъга една учителка. Писа му шестица. 

Повярва й. А всъщност момичето не беше мигнало цяла нощ, имаше красиви преживявания и слушаше мелодията на думите, не и какво й говори; не, че мелодията беше приятна, но на нея й трябваше мелодия. За да не мисли.

Оттогава се взе за гений. 

Потокът на мисълта му - за Божествено откровение. 

За думите, които самия Марк Аврелий лее през неговото гърло. 

На седемнадесет имаше втори интимен контакт с мъж. Момчето беше две години по-голямо от него. Беше взаимно, но Марк побърза да го издаде. За да си няма неприятности. 

Единият беше пълнолетен, другия - не, пък си и призна, и покая. Размина му се, а другия загази. 

После започна да линее. Сексът изобщо не го интересуваше.

Не беше хомосексуалист, но нямаше достатъчно желание за хетеросексуална връзка. Започна да трупа и тлъстините, а те му създаваха чувство за сигурност.

Само понякога, само понякога...

Тръгваше по онази алея, а не искаше, не искаше да си спомня. 

Тогава приказваше. Стъпваше на стола и говореше. 

Придобиваше най-величавия си вид и получаваше словесното си причастие. 

После имаше семейство, но все едно. Трябваше да го забравя. Трябваше да го обвива с мъгла, да го залива с думи. Защото иначе си спомняше и лошото.

Почти импотентен направи деца...вярваше, че са негови, но...И без друго не бяха значими. 

Той беше проводник, запазил речта на истинския Марк Аврелий. 

Тя трябваше да звучи, да звучи, да звучи.

Но напоследък, дали беше заради ковида, които преболедува или защото видя един от онези затворници, опита се да избегне срещата и не се получи, онзи весело му заговори, а той загуби дар слово...Напоследък бързо се изтощаваше.

Думите му идеха, а не можеше да ги излее. И да избяга.

Пак се върна в парка, но този път спомена му беше по-ясен и изострен от друг път. Спомни си часовника, изглеждаше златен. 

Дали наистина?

Дали си заслужаваше!

Какво пък толкова, ако е спасил антика...

Прогони мисълта, но не можа да я затрупа с думи като друг път.

Каква ли е стойността на порока? На извращението!

Цена има всичко, дори погубения живот! Но защо пък погубен! Какво му липсваше! Мразеха го, но го мразеха лентяите и комунистите! Престъпниците, без оня...дето се появи отново в живота и му се хилеше.

Тополите са толкова крехки дървета! Той ли не знаеше! Отдавна онази, до която беше заровил часовника вече я нямаше, но щеше да се ориентира. Мястото беше важно.

Тръгна, но се отказа. Пак му дойде желанието за приказка, то размъти спомена и за кратко го спаси.

Още веднъж се случи така, а накрая...Идеха думите, но той не ги изричаше. За да си спомни.

Сега трябваше да си спомни.

Идеха, но ги задържаше и сега осъзнаваше колко глупости беше говорил, колко подлости извършил с думи, колко хора беше оскърбил, обидил, погребал, предал, охулил, оплюл; с колко клевети беше удавил противници или приятели, които вече не му бяха нужни. 

Осъзна колко досаден е бил през останалото време. 

А в паметта му мястото с часовника се откриваше все по-ясно и по-ясно. 

Пак беше лунна нощ. Стори му се, че вижда перверзник. Беше обикновен клошар, но силно го ритна. Онзи падна. Може и да е умрял. 

Започна да рови с ръце. Дълго рови, отказа се, но тогава все пак откри часовника.

Ламарина. Почти изгнила, но пръстите му започнаха да навиват пружината, а механизмите да тиктакат.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Бутна часовника в джоба и тръгна. Настигна го полицейска кола.

Прибраха го. Не се съпротивява. 

Разпитваха го. Мълча.

Думите напираха, напираха, напираха.

Беше сам в килията, започнаха да избиват над стиснатите му устни. Да избиват през ноздрите му, през очите му, през ушите му.

Беше болезнено, като че ли някой го удряше.

Думите изтичаха: миризливи, тинести, между тях крякаше жаба; приличаше на гласа на известна репортерка.

Думите пълниха килията, стигнаха до шията му. 

Заляха го.

Известно време диша и в тях. 

Но най-накрая се удави в сюргюна си. 

26.08.2024

Чалга

 Нямам пластични операции. Модификациите настъпиха сами. Бях крехка и хубава. Сега съм атрактивна. И да хвърля дрехи, това не е тялото ми, то е погълнато. Все ми е тази с кого ще легне куклата от биоматерия, която ме е погълнала и бавно смила, вече толкова години смила. Тя ме обви с гласа ми, а гласа ми...Трябваше да ям рози за да го имам. Рози с бодлите...Но прескачам.

Нощем е хлебар, на шестчасова смяна. Денем работи още пет часа в авторемонтна работилница. Няма умора в очите му – сега забелязвам, че винаги са били живи, той енергичен, докато не се напие. Като, че ли повече оплакваше съдбата си, за да създава чувство за вина у околните. Но първият у когото е успял да създаде чувство за вина, беше сам самия той. Още съм на четири или май бях пет.

Майка трябва да е била хубавица. Сигурно преди това са се обичали. Не знам, не помня. Помня все краката му на табуретката, все бутилката в ръката му. Бира, не нещо друго. Пиеше предимно бира, но не с тарги, а с камиони. Все телевизията на оня канал. Каките се кършат, пеят. Пригласям им.

Мама се муси. Той – ревнувала. Тя – пеела съм фалшиво.

Дълго беше само смях. Но после я забелязвах да плаче. Понякога чувах и крясъци. Като тези в кръчмата. Виждах я насинена. Било е и пред очите му. Веднъж го видях да си разкопчае панталона пред телевизора и...сещаш се, нали.

Минавам за безсрамница, но това не мога да ти го кажа, била съм дете, останах дете, а такива като тази която ме виждате всички, бяха онези жени, които той считаше за жени. Беше превърнал мама в изтривалка, а фолк – дивите ме накара да повярвам, че живеят истински, защото са го заслужили, също както майка е заслужила унижението си.

Всъщност, не беше лош човек. Затъпял – да. Обсебен от всеобщото внушение – да. Самосъжаляващ се, обвиняващ всички и най-вече себе си, за своето нещастие, а под нещастие разбираше ниския материален стандарт, който изобщо не беше толкова нисък, но не можеше да си купи колите, марковите стоки и жените, като лирическите, за които пееха каките – хубавелки.

С мен се опитваше да се отнася добре, все повтаряше, че мога да бъда жената която знае какво иска и как да го постигне. Сигурно е имал друго в предвид. Веднъж ми се обади, само хленчеше. Аз не го обвинявам. С детското си мислене съм го разбрала погрешно. Той и хубавите каки, които обожаваше, наричаше: курви. Друга е била представата му за успяла жена, каквато се е надявал да бъда, но с обеднелия си и още повече пиян език, не е успял да я изкаже. Да, не го обвинявам. Не, не го. Не него! Навсякъде негови подобия, дори и сред връстниците ми. Неговите думи, възгласи, изражения. Същата музика като у дома и в таксито и в автобуса към училище, в коридорите из училище. Мъча се, мъча се да се изтръгна от кошмара. Още съм в него. Имам усещане за звяр зад гърба. Не го виждам, не знам да ме разкъса ли иска, да ме люби ли. Искам да се събудя. Оттогава – досега. Още тогава съм била в тази кръчма. Не съм я напускала никога. Създавала съм я както съм създавала гласа си, а той тялото.

Ясно ми беше вече, че мама е права. Не можех да пея. Щях да се превърна в нея, а тя пред очите ми се сбръчкваше. На филм на ужасите приличаше. Колко продължи не помня. Не съм различавала сън от реалност. Не можех да спя, не можех да бъда будна. Понякога си мисля, че ще се събудя и още ще е тогава. И всичките години след това ще се окажат просто сън.

В това състояние се появи тя – мама. И не съвсем. Не точно добрата фея, но и от нея малко беше взела. И имаше силиконов бюст като каките от телевизията.

Даде ми розите за хранене. Трябваше да ги поглъщам с бодлите, без да ги дъвча, да раздират гърлото ми, да поглъщам кръвта си. След като Господ не ми е дал дарбата, с болка трябваше да си я заслужа.

Преди месец, психологът ми обясни състоянието ми оттогава. Сигурно е наясно, че не му повярвах съвсем. Според мен, все пак се е случило и наистина съм се хранила с онези странни рози. Много болеше, губих съзнание. Събуждах се изнемощяла в леглото. Разбира се, изостанах в училище, но все пак започнах да пея. С гласът идваха и формите ми. Пеех и се модифицирах, превръщах се в мечтаната. Забравих кошмара си, в сладки сънища заживях. А мъжете са свини и изобщо нямаше нужда някой да ми докосва сърцето, нито то да съжалява, ако някого е използвало. Но това, сега разбирам е доста относително. Имали ли са сладката ми кукла в леглото си – имали са я. Мечтали ли са за нея – мечтали са. Доказали ли са си чрез нея, че са големите мъже – доказали са се. Искали ли са нещо повече от мен, като например онова момиче, което същата тази кукла погълна – едва ли.

Безчувствена съм, не ми пречи.

Напоследък имам много работа. И спомените ми се размиват. Знаеш, че издавам и албуми, знаеш че имам и много концертни изяви. Не е само по кръчмите. Те даже са между другото, но напоследък изпитах усещането, че не съм излязла от тази кръчма. Все в нея съм пяла. Все в нея.

Всичко е било само смяна не декори.

Преди половин час се опитах да си взема дъх, но когато стигнах до вратата...

Онзи охранител – виждаш ли го. В черният смокинг. Очите му изведнъж станаха кървави, а той по-висок, по-грозноват и едновременно с това далеч по-очарователен.

Гласът му бас, какъвто и оперните певци нямат. Попита ме:

-Накъде? Не може!

-Искам му да изляза за малко! – отвърнах му.

-Не може. Навън няма друго. Светът е това. Твоят свят.

Бях пред прага на истерия, но хладното му спокойствие овладя и мен.

-Говоря буквално – рече ми той – Както промени гласа си, а той фигурата ти, така с годините промени и света си. Сви го в размерите на тази тясна кръчма. И зад вратата е само Нищо. Това е твоят свят. Пей, пий и се весели. Като всички останали в нея. Никой от тези които виждаш няма да я напусне. Друго нищо няма...Вече!

Пленено сърце

 Готвеше се да напуска селото. Все още мисълта му неоформена, но неизбежно щеше да изпълни съзнанието му и да й се подчини. Тук имаше двор и нива, триетажна къща, кладенец и три декара грозде от което правеше вино, лодка с която лятно време някога баща му караше курортистите до острова на реката където беше и плажа, но в последните години на разпад за региона курортисти не идваха. Имаше мускули които тук му вършеха, но най-вече имаше навика на околните в отношенията си към него. Приели го бяха от дете и не забелязваха умствените му ограничения, които иначе го изолираха от света, по-сигурно отколкото километрите от по-големи населени места. Не, че го съзнаваше, но като животно усещаше и се съобразяваше с условието в което живееше. Селото беше неговата крепост с тайните механизми за защитата му, с рововете и стените, със запечатаните тайни тунели в подземията на съзнанието му. Имаше и тях като свободен избор, за който не мислеше, но тежко му беше напоследък. Много тежко. Макар не правеше, често равносметки, започнаха да идват сами. Наближаваше двадесет и девет. Прекарани тук и само тук. Освен това физически беше нормален мъж, дори доста добре сложен. Поривите не прощаваха. В селото - само възрастни хора. За тях беше добро момче. Не го разбираха. Смяташе да напусне, но я откри.

Столичанка с къси панталонки и дълги бедра, крехка като врабче. Беше се изгубила. Светла косата й леещ се крем прилича. Устните й пеперудки. Хвана я бурята. Приюти я, а когато заспа я заключи. Малка беше, но прозореца на приземната толкова тесен, че дори тя не можеше да се провре. Вратата масивна, ключалката сигурна. Сигурно щяха да я потърсят, него да арестуват. Все тая му беше. Момичето го молеше и плачеше. Заплашваше се и му крещеше, че е последния мъж на който ще даде. Не я чуваше. За седмица направи гладна стачка. Не я принуди насилствено да яде, макар да му се искаше. Сама пожела, духът й се пречупи. Не я принуди насилствено и да му се отдаде. Сама пожела, просто го поиска. Не за да откупи свободата си, вече достатъчно бяха говорили за да е наясно, че по този начин няма да я получи.

Четири месеца минаха когато това се случи. Учудваше се, че никой не я търси. Изобщо имаше ли някого? Каза му, че има. Напуснала го. Мислела да се върне при мъжа си. Не я разбра. Тогава му обясни по-подробно. Имала и мъж, но живяла известно време при друг. Решила да се върне при законният си мъж без да му се обади. Любовникът си мисли, че е при съпруга, съпругът си мисли, че е при любовника.

Горчиво се смее, но ясно му е вече, че няма кой да се притесни за нея. На молбите й, да й позволява да излиза, отвръща с мълчание. Увещава го, че няма да избяга. Не й вярва. Толкова красива птичка е. Единственият шанс да има някоя е. Бои се да не отлети. Кацнала е вече. Няма да я пропилее. Когато му се разбеснее и се разпищи, запушва ушите си. Рядко проява желание да бъде любена. После му го изкарва през носа. Иде му понякога да я изхвърли за да я види къде ще ходи. То тя има къде, но тъй го изкарва от кожата, че все му е тая. Издържа, хапе устни.

Веднъж само я удари. Тя млъкна и макар да се хранеше залиня. Мислеше си, че я губи. Ставаше по-бледа и по-слаба. Съвсем се изпи, чертите й се изостриха. Погледа й гореше, думите й налудничави. Костите й се показаха, изкриви се фигурата й. Грозна беше вече, много грозна, но постепенно започна да се възстановява и само след месеци стана същата хубавица като преди, дори и по-красива. Купуваше й само нощници. Тя нямаше къде да излиза. Спря да говори. Не, че забрави. Просто нямаше за какво да говорят. Веднъж поиска да й направи подарък, отиде до града. Влезе в книжарницата и поиска: „книги”. Книжарката го изгледа ококорено. Заплете език, помисли си, че ще се издаде. Онази квачка го попита за кого са. Побягна. Толкова се притесни. Цяло денонощие мисълта му се въртеше около това да я пусне, а тя като че ли усети и когато реши, че няма да я пуска започна пак да го моли както някога. Не усети как се изтърколиха петнадесет години. Не ги броеше. Осъзна го, като откри стаята празна. Върна се от лозята, вратата широко отворена, върху дървената масичка, единствената мебел която имаше пленницата му лист, а върху него телена кука, която както разбра от бележката е използвала като шперц. Сричайки прочете краткия текст: „Това си ми беше в чантичката. Бъркам си редовно ключовете, а някои губя. С този си отключвам всичко.”

Можела е от първият ден да избяга. Защо не го е направила? Защо го молеше да я пусне? Петнадесет години бяха минали. Спомни си, че преди да я срещне се готвеше да напусне селото. Сега му се стори късно. Докато си мислеше, че му е пленница, тя го е държала в плен. Защо го молеше да я пусне! Огромна нематериална врата, врата от мрак затвори стаята. Не можеше да бъде докосната, но и през нея да се премине. И не успя да излезе от стаята.

Раздел: РАЗКАЗИ Цикъл: разкази - 08

2008-05-07

Абсолютната шампионка на Олимпиадата

 

Пред всички божества (2008)

 Имаше нещо в повече и отколкото парите си. Не онази власт която излъчват подобно него преуспели мъже.

По-скоро обратното, не изглеждаше уверен, в това отношение приличаше на дете, което очаква да направи грешка, за да се научи от нея и следващият опит да е по-сполучлив.

Другото бяха маниери, изтънчени до прекалено. Не впечатляваха положително, даже малко си дразнеха. Хубав мъж, нисък и възслаб, но последното беше въпрос на структура, добре поддържан физически беше, което при материалните му възможности, а и снобизма му, изглеждаше неизбежно.

Прошарени коси и прошарени очи. Пъстроцветна гора сякаш премигваше, а над нея заснежен връх. Искаше да изглежда циничен богаташ, не успяваше, но старанието му беше трогателно. Някога е растял в саксия, после в парника на наследените навици, но въпреки това беше интересен и много привлекателен, а аз исках да не се преструвам, но се преструвах.

Не можех да бъда естествена. Това не бях аз. Невинно дете му изглеждах, като такова се държах. Смут издавах без да се смущавам. Думите ми твърде внимателни, а изобщо не ми бяха отвътре. Ясно накъде вървеше работата, искаше ме. За нощ, за две, за пет, за осем. При добро представяне можех и да му стана държанка. Минават ми такива мисли, напушва ме смях. Напуска ме онази вълна, приятната, топлата, нека си я наречем сексуална възбуда. Става ми просто весело и искам да си го щипна по бузката. Мисли си, че може да ме има, само ако направи тъй, че да си го поставя като цел за живота. Да ме накара да си правя сметки, да намеря разумен аргумент да му се отдам. Сладур. Престарава се. Изпуска момента, но точно сега разбирам, че го е имало, че ме е привличал, че ми се иска просто да си го изчукам. Какво ми става, не бих си го признала, но е така. Изпитвам желание да се държа като уличница. Не мога, не успявам. Мълчим дълго. Нелепо поведение. Зрели хора сме. Вярно аз само на двадесет и една, но приличам ли изобщо на толкова в негова компания.

Ще се откажа от тези срещи. Пета вечер вече. Не смее, не смея. Така е по-опасно, приятелят ми да научи. По-добре да правим тайно секс, отколкото да продължим да се срещаме и да си го мислим. Казвам му го. С хиляди намеци, но му го казвам.

-Градчето ни не е голямо. Аз имам сериозна връзка. Не искам нищо от теб, нищо повече от изживяване. Сигурно и ти от мен. Най-добре да си го вземем, вместо да се държим така, че да направим само да ни говорят.

Гледа ме. Вбесява ме, чупя езика си и му казвам:

-Искаш ли да ме чукаш!

-Нека да идем вкъщи!

Най-сетне. А неговото „вкъщи” е извън градчето и все съм си мислела, че обградените места са някакъв природен резерват, а не частна собственост. Близо четвърт час криволичи колата по витите пътища след външния портал сред гори, докато стигнем до замъка. Имам чувството, че сме сами в света, а когато блясват светлините нададох писък. Бях обградена от десетки голи мъжки и женски тела. За части от секундата ми се сториха истински, а после се засмях:

-Възбуждащо! Красиви са.

Статуи на Аполон и Дионисий, статуи на танцьорки и хетери, на Зевс и Хера, на трите Грации и трите Харпии, Орфей седнал до езерото с лирата си, а недалеч от него Нарцис наклонен хипнотизиран от красотата си, Афродита с ябълката на раздора, Ева и Адам с плода на познанието, Пан и няколко нимфи в сянката, близо до гъсталаците и не може да се разбере наоколо им тела ли са или стебла, Давид: подобен Давид на Микеланджело, но по-мускулест, дискохвъргач и мислител, хубавец на чийто гръб дългокоса прелест е допряла лице, а друга коленичила пред него го е прегърнала през кръста.

-Сигурно са много скъпи!

-Много! – потвърждава.

Искам да ги докосна, но него докосвам. Очи затварям. Имам чувството, че правя любов с всички, че чувствам диханията им. Възбудени епохи като разголени тела в невинна експозиция, напомняща бясна оргия. Обсипвам го с целувки. Скован е, имам чувство, че е статуя. Веднъж даже ме отблъсква. После се предава, после опитва, но не е способен, а аз вия от възбуда и какво ли не правя за да го доведа до състояние, че да може. Говоря му мърсотии, галя, целувам, облизвам го цял, драскам и хапя и пак го целувам, все по-силно го искам, не се получава, но аз продължавам, не спирам. Накрая се чувствам наградена, защото успявам. И не просто секс, получи се толкова нежно и страстно, и освободено, колкото не бях изживявала. Езичница пренесена в жертва и любена от всички божества. Имах чувството, че статуите се движат, а когато се опомних утихнала и доволна, не можах да повярвам на очите си.

Пан и нимфите ги нямаше. Ева поднасяше своя плод към устните на Афродита, а Афродита своя към устните на Ева. Орфей подаваше лирата на Давид. Трите Грации и трите Еринии хванати за ръце като на хоро. Нарцис заел мястото на мислителя, мислителя на Нарцис. Едното от двете момичета прегръщащи хубавеца, хванало заедно с дискохвъргача диска. Всички статуи се бяха разместили.

-Това са хора! – възкликнах.

Покрити с боя истински хора които трябваше да стоят в пози на статуи.

-Добре им плащам. Няма по-съвършен скулптор от природата, разбира се с известна съавторска помощ от страна на самата творба. Част от тях се издържат по този начин, други си набавят добър допълнителен доход.

-Това са хора! – повторих.

Хора които са ни гледали. През цялото време са следели какво съм правила. Цялото ми поведение.

Тръгвам като на сън, искам да видя познавам ли някого, но лицата са покрити с боя. Само очите премигват и всички ми изглеждат познати.

На другата сутрин ми се стори, че продавачката от която купих цигарите е Хера. Една от колежките ми ме гледаше точно като Ева, май в очите й прочетох насмешка, а портиера ми казваше с поглед: „Ще си остане наша тайна!”, това беше мислителя.

Вечерта отново се срещнах с него. Не за да се любим, а за да го помоля да бъда негова статуя.

За да скрия под боя лицето си.