Абсолютната шампионка на Олимпиадата

 

Пред всички божества (2008)

 Имаше нещо в повече и отколкото парите си. Не онази власт която излъчват подобно него преуспели мъже.

По-скоро обратното, не изглеждаше уверен, в това отношение приличаше на дете, което очаква да направи грешка, за да се научи от нея и следващият опит да е по-сполучлив.

Другото бяха маниери, изтънчени до прекалено. Не впечатляваха положително, даже малко си дразнеха. Хубав мъж, нисък и възслаб, но последното беше въпрос на структура, добре поддържан физически беше, което при материалните му възможности, а и снобизма му, изглеждаше неизбежно.

Прошарени коси и прошарени очи. Пъстроцветна гора сякаш премигваше, а над нея заснежен връх. Искаше да изглежда циничен богаташ, не успяваше, но старанието му беше трогателно. Някога е растял в саксия, после в парника на наследените навици, но въпреки това беше интересен и много привлекателен, а аз исках да не се преструвам, но се преструвах.

Не можех да бъда естествена. Това не бях аз. Невинно дете му изглеждах, като такова се държах. Смут издавах без да се смущавам. Думите ми твърде внимателни, а изобщо не ми бяха отвътре. Ясно накъде вървеше работата, искаше ме. За нощ, за две, за пет, за осем. При добро представяне можех и да му стана държанка. Минават ми такива мисли, напушва ме смях. Напуска ме онази вълна, приятната, топлата, нека си я наречем сексуална възбуда. Става ми просто весело и искам да си го щипна по бузката. Мисли си, че може да ме има, само ако направи тъй, че да си го поставя като цел за живота. Да ме накара да си правя сметки, да намеря разумен аргумент да му се отдам. Сладур. Престарава се. Изпуска момента, но точно сега разбирам, че го е имало, че ме е привличал, че ми се иска просто да си го изчукам. Какво ми става, не бих си го признала, но е така. Изпитвам желание да се държа като уличница. Не мога, не успявам. Мълчим дълго. Нелепо поведение. Зрели хора сме. Вярно аз само на двадесет и една, но приличам ли изобщо на толкова в негова компания.

Ще се откажа от тези срещи. Пета вечер вече. Не смее, не смея. Така е по-опасно, приятелят ми да научи. По-добре да правим тайно секс, отколкото да продължим да се срещаме и да си го мислим. Казвам му го. С хиляди намеци, но му го казвам.

-Градчето ни не е голямо. Аз имам сериозна връзка. Не искам нищо от теб, нищо повече от изживяване. Сигурно и ти от мен. Най-добре да си го вземем, вместо да се държим така, че да направим само да ни говорят.

Гледа ме. Вбесява ме, чупя езика си и му казвам:

-Искаш ли да ме чукаш!

-Нека да идем вкъщи!

Най-сетне. А неговото „вкъщи” е извън градчето и все съм си мислела, че обградените места са някакъв природен резерват, а не частна собственост. Близо четвърт час криволичи колата по витите пътища след външния портал сред гори, докато стигнем до замъка. Имам чувството, че сме сами в света, а когато блясват светлините нададох писък. Бях обградена от десетки голи мъжки и женски тела. За части от секундата ми се сториха истински, а после се засмях:

-Възбуждащо! Красиви са.

Статуи на Аполон и Дионисий, статуи на танцьорки и хетери, на Зевс и Хера, на трите Грации и трите Харпии, Орфей седнал до езерото с лирата си, а недалеч от него Нарцис наклонен хипнотизиран от красотата си, Афродита с ябълката на раздора, Ева и Адам с плода на познанието, Пан и няколко нимфи в сянката, близо до гъсталаците и не може да се разбере наоколо им тела ли са или стебла, Давид: подобен Давид на Микеланджело, но по-мускулест, дискохвъргач и мислител, хубавец на чийто гръб дългокоса прелест е допряла лице, а друга коленичила пред него го е прегърнала през кръста.

-Сигурно са много скъпи!

-Много! – потвърждава.

Искам да ги докосна, но него докосвам. Очи затварям. Имам чувството, че правя любов с всички, че чувствам диханията им. Възбудени епохи като разголени тела в невинна експозиция, напомняща бясна оргия. Обсипвам го с целувки. Скован е, имам чувство, че е статуя. Веднъж даже ме отблъсква. После се предава, после опитва, но не е способен, а аз вия от възбуда и какво ли не правя за да го доведа до състояние, че да може. Говоря му мърсотии, галя, целувам, облизвам го цял, драскам и хапя и пак го целувам, все по-силно го искам, не се получава, но аз продължавам, не спирам. Накрая се чувствам наградена, защото успявам. И не просто секс, получи се толкова нежно и страстно, и освободено, колкото не бях изживявала. Езичница пренесена в жертва и любена от всички божества. Имах чувството, че статуите се движат, а когато се опомних утихнала и доволна, не можах да повярвам на очите си.

Пан и нимфите ги нямаше. Ева поднасяше своя плод към устните на Афродита, а Афродита своя към устните на Ева. Орфей подаваше лирата на Давид. Трите Грации и трите Еринии хванати за ръце като на хоро. Нарцис заел мястото на мислителя, мислителя на Нарцис. Едното от двете момичета прегръщащи хубавеца, хванало заедно с дискохвъргача диска. Всички статуи се бяха разместили.

-Това са хора! – възкликнах.

Покрити с боя истински хора които трябваше да стоят в пози на статуи.

-Добре им плащам. Няма по-съвършен скулптор от природата, разбира се с известна съавторска помощ от страна на самата творба. Част от тях се издържат по този начин, други си набавят добър допълнителен доход.

-Това са хора! – повторих.

Хора които са ни гледали. През цялото време са следели какво съм правила. Цялото ми поведение.

Тръгвам като на сън, искам да видя познавам ли някого, но лицата са покрити с боя. Само очите премигват и всички ми изглеждат познати.

На другата сутрин ми се стори, че продавачката от която купих цигарите е Хера. Една от колежките ми ме гледаше точно като Ева, май в очите й прочетох насмешка, а портиера ми казваше с поглед: „Ще си остане наша тайна!”, това беше мислителя.

Вечерта отново се срещнах с него. Не за да се любим, а за да го помоля да бъда негова статуя.

За да скрия под боя лицето си.

 

Наричат ме Носталгия - 2

Събух се боса за…да сея макове.

В нормално състояние щях да мисля за камъчетата по пътеката; за камъчетата и тръните; за раковините. Пълно е с раковини по тези планински пътеки; хрущящи под обувките; натрошени, режещи. Щях да мисля за стъкълцата, събирали се с годините; от счупени бутилки горе в местността за пикника, довлачвани от дъждовете дотук. Щях да мисля за змиите, бодличките от борове и клонките, но сега…

Не ме болеше.

Нямах толкова сили, че да ме боли. Изтощена бях. Напълно.

Започна се преди часове. Бях разтворила книга, но не четях. Наслаждавах се на контурите, рисувани по листите от трептящата зад рамото ми свещ. Дочуваше се Шопен, някой наблизо беше пуснал „Ноктюрно“.

Тогава капна по китката ми, после по челото ми. И по клепача, десния.

Скочих и светнах лампата. Таванът ми беше прогизнал. Нещо се беше случило.

Изтичах до горния етаж. Звънях, звънях, звънях. Натисках дръжката. Блъснах с рамо.

Това беше апартамента на най-самотния човек. Исус. Тъй се казваше. Дядо Исус. Тъй му викаха. Пет думи да размениш с него, достатъчни са да разбереш, че е благ и в никой случай не би допуснал, че е необщителен. Не, не беше необщителен.

Не би трябвало да има бариера между него и останалите, но имаше.

Усмихваше се отнесено, май не виждаше много добре и все премигваше. Все потупваше дрехите си, май търсеше очилата си; през рамото му сак, обикновено пълен с книги от библиотеката или хранителни продукти от супера до блока. Бавно се движеше. Успееше ли да те види – поздравяваше, но по-често пропускаше. Държеше се за парапета, за да не се препъне, докато се изкачваше и докато слизаше по стълбите. Никога не ползваше асансьора, че изглежда не улучваше копчетата.

Нямаше проклет характер като останалите самотници.

Блъсках вратата. Блъсках. Тогава излезе Ленко. Як осемнадесет-деветнадесет годишен хлапак. Обикновено само ме изяждаше с поглед, понякога ставаше по-дързък и ми смигаше, ха да хвърли някоя реплика, но му спре на гърлото и избие като алени петна по бузите. Идеше ми да го щипна по тях и да го попитам: иска ли да уредя да излезе с дъщеря ми. Само за да му напомня на колко е и на колко съм. Иначе – ни той забелязваше Яса, нито пък тя него.   

Само докосна с рамо вратата и тя хвръкна с все рамки.

Нахлухме заедно. Дядо Исус лежеше в кухнята.

Жив беше, но си отиваше. Двадесет и три години съм медицинска сестра. Почти бях сигурна какво е и не сгреших. Разпилените по пода лекарства ми казваха достатъчно. Защо никога не е казвал, можех да му помагам. Съседи сме.

Отиваше си. Ясно.

Отивал си е няколко години.

Вече беше късно. Много късно.

Идеше ми да му се накарам. Защо е мълчал.

Не съм си и помисляла. Не изглеждаше да е толкова зле. Можех да му бъда от помощ.

Не, че щях да удължа живота му. Това нямаше как да стане, но поне нямаше да го боли толкова колкото е било напоследък.

Казах му, че линейката идва. Кимна ли? Май, да. Кимна.

Устните му бяха тъй напукани, че през раните все едно виждах душата му. Напоих гъба с вода и я прокарах по тях.

Опита се да се усмихне. Все още чувстваше, а като го хванах за ръката му дадох сили и произнесе…едно женско име. Не, не моето, но за него бях тя.

И тогава разбрах всичко, което е било между двамата. Как така се случи? Не знам.

Изглежда е станало при докосването.

Изведнъж знаех повече за него. И не просто знаех, а го живеех.

Видях я през очите му.

Беше доста по-висока от мен и с черна коса. Имаше груби скули и по-тъмни от моите очи. Значително по-тъмни, но израза им същия. Кокалеста жена с плоски гърди, но кожата й беше ефирна като моята.

Не й отиваше да плаче. Тъй пък беше нерешителен. Все пак се срещнаха. Все пак се целунаха. Все пак се разделиха с надежда.

Но не повториха срещата. Тя замина да учи.

И двамата знаеха, че срещнат ли се, тя няма да го направи.

И двамата знаеха, че тя не желае да учи. Не и това, не и сега.

Но той не посмя да й даде кураж, от страх да не провали бъдещето й.

Да си призная – бих постъпила като него, макар да го упреквах. После – ни той я потърси, ни тя него. Изглеждаха безразлични един към друг. Но по дяволите: не бяха!

Изглежда тя имаше семейство.

Изглежда и той можеше да има, но вече свикна; твърде бързо свикна; да я открива в самотата, в книгата и в хубавата музика.

Лъжеше се, че е при него. Създаваше любов от усещането си за липсата й.

Преди малко чувах „Ноктюрно“ не знаех, че идва от неговия хол. Едва ли я пускаше за първи път, но никога толкова силно. Достигала е до мен, без да разбера, че я чувам. Пускал ги е за себе си, но тази вечер: за да извика „помощ“, като дори е забравил да отключи вратата, за онзи, който му се притече.

Защо! Защо! Защо!

Късно беше да му се скарам. Толкова късно, колкото и да му се отдам. Но го направих.

Плъзнах се дълбоко под кожа му. Стигнах до съзнанието му. Изтрих част от паметта му. Записах нов спомен.

Ето ме: аз съм тя. Пак се срещат. Втори път. И трети. И четвърти.

Любят се. Тя става по-мъничка, по-женствена. Той по-решителен и заминава с нея. Вместо Шопен слушат Би Би Кинг. Покривът на квартирата им е продънен. Капе. Смеят се, че живеят в „Мансардата на бляновете“, онази същата, с художника на Ремарк и често си повтарят онази негова фраза, че животът бил чудо, в което не се случват чудеса.

Покрили са хладилника с водни лепенки. Имат часовник с кукувичка, която не кука.

Кожата й е най-солена, около онази бенка в ляво от пъпа. Той е като сладководен, сякаш потта му няма вкус, но щипе по устните. Тя се изтощава по-бързо, но той по-дълбоко. Той обича да стиска в устни долната й устна, тя да стрелка език по езика му.

Купуват си стар мотор, с който веднъж падат. Той е три месеца в гипс, тя го гледа виновно…

Обичат тангото, научиха се добре да го танцуват; макар по това време да беше много по-моден туиста, с туиста не свикнаха.

Веднъж се любиха на покрива на блока. Заради щуротията, а не обичаха щуротиите. Понякога тя виждаше мен в огледалото и се чудеше коя съм. Понякога му се струваше, че тя е червенокоса и му харесваше, макар мен да не би ме обикнал както нея.

В такива случаи имаше чувството, че изневерява. И наистина изневеряваше, макар да беше с нея и само с нея.

Имаха деца. Но си останаха деца. И още се къпеха голи в морето. Нощем.

Идва линейката, изнася го. Питат ме дъщеря му ли съм, после ме разпознават, виждали са ме в болницата, гледат ме стреснато, казвам им, че съм просто съседка.

Отивам до хола за да изключа грамофона, на масата до него е разполовената чаша вино. Допивам я.

Защо го направих! Не биваше!

Редактирах спомените му. Отдадох му я. Беше подло!

Той я имаше, а тя него не.

Но аз не знаех, наистина не знаех, че имам тези способности. До преди да го сторя, не предполагах, че го правя наистина. Изглеждаше ми, че просто желая да се случи, а че се случва осъзнах едва когато беше вече факт.

Каква беше тази сила? Владеех ли я изобщо?

Прибрах се вкъщи и почти припаднах от умора.

Как го направих? Не си въобразявах, наистина се бях превърнала във фалшиви спомени за друга жена. И само за половин час изживях с този човек цели петдесет години. И сега, когато спях и се сънувах, разбирах как се е случило.

Разпадах се материално, превръщах се в енергия; в алена енергия, завихрях се и навлизах в него. Добих плът секунди преди да дойдат колегите от болницата, но се бях изхабила.

По някое време на следващия ден Яса ме попита: как съм.

Уверих я, че съм добре, но просто имам нужда да подремна. Тъй си и мислех. Помолих я да наглежда брат си. Отново заспах и се събудих преди свечеряване.

Станах от леглото, но още бях много изтощена.

После ме обзе топлина, подобна на онази, след кръводаряване, но много, много по-силна и сладостна.

Тръгнах към Бялата скала. В началото не осъзнавах защо, но после съзнавах, че там горе е моят източник на енергия.

Събух се боса, докато докосвах земята, щях да опазя малкото заряд, който ми беше останал.

Боляха ме ходилата, кървяха, но не…Това не беше просто кръв. Сеех макове.

Не можеш да дариш толкова красота, без да я платиш с рани!  

©Стефан Кръстев

30.06.2024

Първа глава (разказ) Две длани филхармония

Втора глава (разказ) Цигулката

Трета глава (разказ) Наричат ме Носталгия

Четвърта глава (разказ) Цигулката – 2

Пета глава (разказ) Наричат ме Носталгия – 2

Шеста глава (разказ) Две длани филхармония - 2

Да съблека свободата си

 

 

Свободата ми прилича на много други свободи. Тя има пагони с нашивката отговаряща на тежестта й. Има и вензели: две кръстосани пера. Наклонено кепе, по устав: два пръста над едната вежда и един пръст над другата вежда. Косите й са светли и биха напомняли листопад, ако не бяха стегнати с шнола. В изряден външен вид е, а походката й е строева, дори когато не върви в строй. Тя се събужда и заспива в едни и същи часове. Тя сгъва униформата по един и същи начин и я полага на шкафчето. Тя се отдава единствено на сън и единствено на кошмара си. Той прониква грубо, понякога дори болезнено в нея и често преди тя да отвори очите си, сънува изгрева като своята кръв. Макар никога не е проливала кръв, а кръвта й не е червена. Синя е. Не аристократично – синя, а е от мастилото на прочетените книги. И асимилираните от тях истини. Те са нейното кръвообръщение, а плътта й е: част от умъртвените ми в безсмислени търсения, мозъчни клетки. Ледените струйки които са шибали лицето ми, когато съм бил бездомен и безидеен са нейната пот, при това най-сладостната. Кошмарът за който говорих е всъщност аз. Не казах: съм аз, защото за това свое аз, мога да говоря само в трето лице. То е по-скоро сянката ми. Неосъщественото ми някога.

В най-красивите й сънища, тя е гола нимфа лутаща се из гора, обвита в облаци. Сънищата й са по-реални, отколкото битието й. Нейното битие е част от моя сън, нейните сънища са част от моето битие.

Свободата ми е идея, колкото е идея живота, изобщо. А това е много спорно. Просто я има. Отношенията ми с нея не са нито съпружески, нито любовни. Луд съм по зърната й, но пазя нейните правила. Любовта ми е много повече от нея и в нея откривам по-голяма свобода. И като споменах за зърната на свободата, не впивам устни в тях, защото ме е предупреждавала, че това води до пристрастяване, което ще я обезсмисли и тя ще се модифицира в своята противоположност, а мен с течение на времето ще убие, като преди това остави без дух.

Питал съм я понякога:

-Жена ли си?

Отвръщала ми е:

-Сбор от правила съм.

-Нима си свободата ми?

Тогава са пламвали косите й, очите й са се превръщали в бездни, безумно красива и страховита се е превръщала:

-Да, имаш правото да ми зададеш твоят въпрос, но не и аз правото да ти отговоря.

Мислех да премълча това, но тя ме помоли да го напиша. Разказах за кошмарите й, за красивите й сънища, но пропуснах съзнателно безсънните й нощи, а те са много, много повече.

Тогава тя излиза гола на плаца на казармата си. Превръща се в кучка и вие, вие, вие. Пробужда всички, докато гневните я пребият с камъни.

За да я съберат от пихтията й ръцете ми и пак създадат същата.

©Стефан Кръстев

05.03.2010

Цигулката - 2

Стори ми се нелепо, не приличаше на истинско хлапе, а на холограма, специален ефект, съвършена кукла задвижвана дистанционно; призрак или халюцинация…

Дъждът изведнъж се изля. Лятна му работа. Додето се усетя, колата ми пореше с броня мътният поток, който носеше по улицата кесийки, джапанки, пластмасови столове от кафенетата, спасителни пояси с жирафчета и ухилени акули, шапки с котви и всичко останало, което бе съумял да отмъкне от сергиите на центъра.

Две кучета с усмихнати погледи плуваха по течението, стори ми се, че едното ми смигна; някакъв пияница с голям търбух ту се изправяше, ту пак пляскаше по очи във вълничките, не беше достатъчно близо да го чуя, но прочетох по устните му, че изрича: „Яко!“

По различно от това на кучетата и пияния веселяк беше настроението на покачените по пейки, маси, бетонни парапети и всякакви други архитектурни приумици типични за повечето морски курорти. Изненадани от нахалната стихия, независимо от пол и възраст, всички гледаха като мокри улични котета.

Само то си стоеше на оня своя ъгъл и плъзгаше лък по цигулката. В първият момент не разбрах момче ли е или момиче. С развятата си червена коса в този миг, когато лъчите разкъсваха дъждовния сумрак приличаше на срамежливо надникнало между облаците слънчице.

Водата беше над коленете му и толкова бързо се движеше, че би трябвало да го е отнесла. Детето не изглеждаше повече от 30 кг. Не помръдваше обаче. И не само създаваше чувство за усмивка, а се и усмихваше със затворени очи. Какво свиреше?

Твърде голяма беше врявата, че да го чуя. Нелепо реших да спра колата, но потока ме завъртя. Та това е BMW X5. Тежа. Как онова щурче не помръдва? И като е уличен музикант къде му е…

Не! Това е жестоко. В ръцете си държи цигулката. Водата е доста високо. Калъфът му е бил в краката и вълната го е отнесла. Сигурно е имало в него много пари. И колко ли струва калъфа?

Някакъв ми свирна с клаксона. Напсувах го, но дадох газ. Към службата или към вкъщи? Обърках се. Няма кой да дойде в офиса при това наводнение, служебния ми телефон е в джоба. Как ли е Александра? Как да е? Живеем си на пети етаж, а и на склона, няма как да е стигнала вълната дотам. Сигурно е на терасата, с бинокъла.

Да й се обадя? Не, няма смисъл.

Подкарах към къщата на мама. Направих го преди да се е оформила мисълта ми, но там е цигулката. Трябва да е цяла. Какво да й има? Тя е в скрина и е твърде скъпа, едва ли мама я е затрупала с ненужна покъщнина и повредила.

Някакво топло гнездо пълно с алени насекоми се разтвори в гърдите ми, обля ме топла вълна. Ако бях по-усърден…Не, не е трябвало. Ако бях роден музикант щях да бъда по-усърден. Понякога сънувам, че свиря. И мелодията е красива. Докато я сънувам – изглежда незабравима, когато отворя очи не помня нищо от нея. Понякога си спомням, че имам цигулка, че съм вземал уроци, че почти прилично…“Прилично“, ама че грозна дума, когато иде реч за музика…Че почти прилично изпълнявах „Валс номер 2“ на Шостакович…Не, не може да съм изпитвал онези чувства, които сега си спомням съм изпитвал, докато изпълнявах пиесата. Твърде малък бях, твърде бързо се отказах да свиря.

После бяха срещите, разделите; любовта и изневерите.

И онази порочна нежност, която погъделичка ли те, отключва тъй дълбоки бездни, че те прави способен да простиш, дори на своя ангел, че те е направил тъй устойчив на изкушения.

Изглежда като съм спрял да мъча цигулката съм засвирил истински този валс…Със себе си.

Стигнах къщата на мама. Не намерих ключа. Позвъних. Мама ми отваря, прегръща ме, говори ми нещо, но не я чувам. Смее ми се. Казва ми, че съм трогателен. Аз пък, че с тази забрадка прилича на лелка. Да не се излага толкова, млада е. Пита ме, на кифла ли да прилича. Цункам я по бузката й и казвам, въодушевено „Да! На най-изкифлената кифла.“

Засмя ми се тъжно, рече ми, че пак няма да доведа до никъде тази цигулка. Само ще се разстроя. Иначе искала, много искала. Нали помня, как ме поощрявала. Да, да, помня. Но сега иде реч за друго. Ще подаря тази цигулка на едно дете, което има нужда от нея. Разказах й набързо. Почти ме изгони, какво съм се моткал, а ако момчето си тръгне.

Казах й, че няма да си тръгне сега когато спря дъжда. Но все пак се разбързах.

Уви, хлапето наистина го нямаше. Водата се беше отекла. Седнах на бордюра. Чаках. Идеше ми да засвиря. Да се направя на уличен музикант. Да стана уличен музикант. Да забравя кой съм и най-после да изпълня мелодията на изживяното.

Ужасих се, че ще го направя. Това щеше да е по-истинското в живота ми. Молих се хлапето по-бързо да се върне, че да ме избави от изкушението, но нито то се връщаше, нито аз засвирих. Беше ли истинско? Имаше ли изобщо такова хлапе?

Попитах сервитьорката. Каза ми, че го е виждала, че – да, свирило в най-големия дъжд. Не, друг път не е заставало тук. Никога.

Въздъхнах и си тръгнах към дома. Чувствах се смазан, но както обикновено става; когато ти е много, много смачкано в гърдите, после рязко ти става весело.

Хрумна ми да направя серенада на Александра. Щурава работа. Женени сме от осемнадесет години. Запознахме се на студентските протести, когато сменяхме системите. Тя – дриада малка колкото шепичка. Аз – кресльо, готов да се сбия с цял свят. Не, че в спорта постигнах повече, отколкото с цигулката, но по ми личеше, че съм тренирал, отколкото, че съм свирил. И двамата искахме да променим живота. И двамата вярвахме, че го правим. Хей-тъй: крещейки. После се натресохме на някакъв купон: аз убеден, че съм в нейна компания, тя убедена, че е в моя. Много от тези, които смятах за нейни приятели, тя за мои бяха пияни. Други просто се правиха. Когато най-обикновеното младежко веселие се превърна в суингър парти, някои си тръгнаха. Ние не.

Странен начин за започване на връзка, а се оказа устойчива. Първата истинска връзка, която съм имал. И при нея беше така. Не повторихме онази щуротия. Не сме си намеквали дори с поглед. Знаех, че тя помни. Знаеше, че аз помня. Знаех, че е разбрала. Знаеше, че съм разбрал, че онова е било единствено протест. След площада сме решили да го продължим по този начин. Уж, отдавайки се на сексуална разюзданост, но със същото чувство, все едно подскачаме по жълтите павета с плакат, крещейки: „Не на нормите! Да живее свободата във всичките и видове!“, с което честно не се различавахме много от всички, чичковци и дядовци, строени пред вестникарските будки, чакащи ред да си купят порнографските списания, които доскоро не се издаваха и поне официално бяха забранени.

И тези ми ти достойни мъже с интелигентен речник, някои с прошарени бради, някои рошави ерудити, намираха за политическа смелост да покажат интереса си към порнографията, сега – когато не беше забранена. Разбира се, модата бързо мина. После, не искаха да си спомнят, повечето даже станаха големи моралисти.

Онази нощ е свързана с усещане за глупост, не и за грях. Не е като „Валс номер 2“, от него наистина потръпвам, а спомените, които неволно свързвам с тази мелодия са наистина порочни. И истински. Но те бяха преди да се срещнем с Александра.

Нямаше я на терасата, така както си я представях – с бинокъл. Отначало не ми направиха впечатление спуснатите щори, което не ни е никак типично. „Кавасакито“ се наби в очите ми, но не му обърнах достатъчно внимание. И едва когато засвирих, а звукът излезе по-чист, отколкото очаквах осъзнах.

Още преди да е отворила прозореца, осъзнах.

Още преди да я видя с разпиляна коса. Никога не беше с разпиляна коса през деня. Осъзнах.

Беше красива. Толкова красива беше измамата. Не спрях да свиря. Свирих още по-настървено. Изпълваше ме наслада. Не сексуална. Но по-бясна от всяка сексуална наслада. Най-после изсвирих както трябва валса. Най-после го почувствах. Толкова нежен и величествен. Любовник и любовница наедно. При това божествени.

Не като онзи смешник, който излезе бързайки от входа, скочи на „Кавасакито“ и отпраши нанякъде. Твърде дребен беше да го видя или да си призная, че съм го видял. Твърде никакъв, че да се сетя кой е: онзи, неин съученик, който срещнахме миналата седмица. Който уж само за малко тук и после – на другаде. Не, не го познах. Изобщо не го свързах със спуснатите щори и разпиляната коса на Александра.

Качих се у дома. Прегърнах я. Прегърнах ли я? Май, да.

Тя ми говореше едни…Чудеше се какво да ми каже, но аз толкова и щях да я чуя. Казах й: „Виж какво мога?“ и й засвирих валса.

Не знам колко продължи. Трябва да е било много.

По някое време тя ми говореше, съвсем откровено, че грешката не е в мен, че не, не искала. Усмихнах й се. Целунах я с поглед и го усети.

Ревнувах ли? Сигурно. Най-вероятно.

Не можех да простя измамата? Хайде, стига. Това е клише. Няма нищо общо. Още онази вечер, когато случайно се срещнахме с нейния съученик и двамата се заговориха, разбрах, че тя отдавна не е жената, с която си мислех, че живея.

Знаех, че ще се случи.

Всъщност: беше се случило.

Поне имах цигулката.

Говореше ми, очакваше да й кажа нещо, а аз не знаех какво.

И само свирих, свирих, свирих. Все по-красиво и по-красиво.

Стъмни се и се разсъмна.

Стаята ставаше все по-празна. А аз свирих.

Пак се стъмни и разсъмна, а стаята беше още по-празна.

Накрая останах сам с цигулката. Един ден се забелязах в огледалото. Бях брадат, отслабнал, с огромни червени очи.

Трябва да съм разбил цигулката.

По-добре да бях разбил сърцето си.  

Наричат ме Носталгия

 

Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.