Няколко месеца сънувах, че съм стая.
Сива стая в чернобяла лента. Няколко квадрата стая. С легло и дежурно осветление. Премигва.
Седнало е на пода ми в ъгъла моето тяло. Нощницата му налудничаво безцветна. Не прозрачна, не става дума за прозрачна. Коленете му са голи. Главата му е облегната на тях, косата разпиляна.
Не е и сива нощницата, сиво е наоколо. Не тя. Бяла, още по-малко. Безцветна. Това е състояние на цвета, негов характер какъвто в практическата действителност няма. Вратата ми е заключена. Не помня, имам ли ключа.
Приличам на изолатор в лудница, но не съм в лудница. Изобщо не знам има ли изолатори в лудниците или съм го научила погрешно от филмите. Не знам дали има изобщо нещо извън тази стая. Излизала ли съм някога извън нея или всичко е продукт на гладното ми въображение. От детството ми, книжките и изрусените плажове в летните ваканции до онази нощ в която навърших пълнолетие, а той, този почти непознат човек, реши да не се прибера повече в къщи.
Реши да съм негова. Знаете ли, вътрешно писках, раздирах лицето му. Бягах и все до края на глухи улици стигах. Само, че се усмихвах. Повръщаше ми се, но се преструвах, преструвах, преструвах. Виждаше се лудостта му. Законът за него беше послушния му адвокат. Казваше, че е гениален. Гледаше насмешливо действителността. За мен нямаше морални задръжки, за себе си беше изключително морален. Приятелката която ме взе със себе си, за кураж, на среща уж само за кафе, изчезна. Всъщност: почти я изгони. Хареса си мен. Моята воля нямаше значение. За часове станах по-възрастна с години.
Ако бях постъпила така, както са ме учили, каквато съм била, тоест да се опитам да защитя себе си като голяма жена, навярно щях да извърша най-тежката си грешка. Не знам какви биха били последиците, но излезли от контрол. Чувствах го. Сърна в капан, бях. Въпреки, че ме наричаше нежно: „коте”. За цял живот, всички жени във фамилията ми, едва ли са получавали толкова подаръци колкото аз за месец. Иначе груб и ограничен.
В най-добрите дни между нас, когато се прибираше и чувах как ключовете му се завъртат в бравата, сърцето ми подскачаше. Реално, нищо определено лошо, не можех да очаквам, но всевъзможни страховити очаквания ме изпълваха. Два пъти ме е удрял. Два пъти нокаутирал. Каза спокойно, че третият път няма да се събудя. Той държеше на думата си. И двата пъти просто закъснях.
Първият път, започна с благ тон, попита ме, забелязала ли съм, че съм твърде хубава. И твърде добре облечена. Как бих се почувствала на негово място, ако…Не чух нататък. Мрак беше. Не ме заболя. После като дойдох на себе си, боля.
Вторият път не каза, че съм добре облечена, а облечена като курва. Втрисаше ме при мисълта за него. Веднъж си му го казах. Разсмя се бурно: „Заразил съм те със себе си, момичето ми. Вдигаш температура. Защото съм в теб. Във всяка мозъчна клетка. В сърцето ти. Под кожата ти. Размножавам се и се храня с остатъците от онова което си била. В теб съм. В теб.”
Мисля си, че е знаел, че ще го убият. Мразех го, но постепенно разбрах, че без него не мога. Наистина отвътре бях изядена. Нищо не беше ми оставил. Неговата скъпа играчка, кукла от плът. Нямах собствени мисли и собствени решения. За хората, живеех като принцеса. Всъщност, да. В материално отношение. Сигурно голяма част от принцесите не са имали повече воля от моята. За разлика от мен, той често закъсняваше. Тогава вдигах температурата. Пиех лекарства. Не спадаше. Падах обезсилена в леглото. Събличах се, хвърлях всички дрехи, а от адската зной за секунда се озовавах в разкъсващият студ.
Присънваше ми се. Кикотеше се, не приличаше на човек, а на изчадие от преизподнята.
Като тези, от филмите на ужаса: „Заразил съм те със себе си, момичето ми…Във всяка мозъчна клетка съм. В сърцето ти. Под кожата. Размножавам се и се храня с остатъците от това което си била…” Повтаряше го, повтаряше го, докато загубя съзнание като от ударите му. Всяка нощ, седмица подред, след показния му разстрел, това изживяване се повтаряше. Искаше ме при себе си. Дърпаше ме надолу, но имунната ми система го победи. Трябваше да живея. Исках да живея. Всъщност съзнавах, че съм свободна в последвалите месеци в които сънувах, че съм стая. Просто свободата ми беше напълно непозната и временно се затворих в себе си. Ето това ми беше останало.
Малка бяла стая. Като изолатор в лудницата.
Макар да живеех в дворец за хорските очи.
Но пролетта ме пожела. Разцъфналите клонки. Излязох, първо от къщата ни, а после и от стаята в себе си. Присвивах очи от ярката светлина. Видех ли фотоапарат опитващ се да ми открадне образа със снимка без мое разрешение, усмихвах се, макар червата да ми се обръщаха, сърцето да подскачаше, ръцете да трепереха.
Четях какви ги пишеше за „веселата вдовица”, хубави разказчета, със снимката ми за илюстрация. Да си призная честно, дразнеше ме. Той беше мъртъв, но понякога тези ми ти статии го пробуждаха и пак ме поваляше температурата. Все по-слаби бяха кризите, докато накрая спокойно можех да разговарям за него, без това да ми причини каквото и да е било. Организмът ми го беше асимилирал и той беше най-сетне окончателно мъртъв. От чиста артистичност ходех на гроба му.
Имаше нещо много секси в младата вдовица. Беше си развлечение, много нямах. Писнало ми от другите: от всички останали, свързвах ги с него. Не ми бяха забавни, едва сега преценявах. И тъй я карах, докато пак срещнах онази приятелка. Същата, чрез която се запознах с него. Тя ми се сърдеше, аз на нея. Аз, че ме е насадила. Тя, че съм и го отнел. И историята се повтори. Пак ухажора й предпочете мен. Сега заслужаваше да ме намрази, защото този беше вълшебен. Палав вятър на две колела, буен огън като любовник. Миришеше изглежда на нещо, жените наоколо, всички цъфтяха и в усмивки, а и от възбуда заговореше ли. С него разбрах, какво е волност в една връзка. Темпераментен, увлекателен, нямаше общо с тъмничаря ми.
Всичко преобръщаше на шега. Скарахме ли се, правехме го буйно, докато се разкикотим и любим. Веднъж падна с мотора и си надроби крака. Написах на гипса му еротична поема. Когато го разрязаха, заби го с пирони на стената, като картина. Дойдеха ли гости, четяха го, а аз се червях. Свикнах после. Охладняване обаче е настъпвало. Не съм го усещала. Толкова омагьосващ беше, толкова чаровен.
Само, че аз съм нечия вдовица. Сещате се, че имам контакти. Хора които не са ми приятни, нито неприятни, а служебни. Наследих закона му, тоест адвоката му и от други части от наследството можех да се лиша, но не и от тази плешива, дребничка, дейна частица на която се крепеше, обезщетението ми за прекараните години в супер-луксозен затвор на ужасите. Той от своя страна си имаше други хора. Едни такива като сенки. Без лица и без миризма. Нищо не отбягва от погледа им. Те са и в стаята ти, читателю. В електронната ти поща и без да мастурбират подслушват интимните ти разговори.
Параноичка ли съм, всъщност възможно е. Малко украсявам, но украсявам малко.
Както и да е, засекли са го. Тук, там и там, и там. Знаех, че съм си избрала партньор за чиято абсолютна верност е малко наивно да претендирам, но все с една и съща. Някаква дребна, русичка, със спортно дупе и обици по-големи от умната й главица. По мотели, по плажове, че хванати за ръце. Това е смешно. Ще трябва да си поговоря с него. Честно, сериозно да си поговорим. Какво означава, тя, за него, ако не е наясно, трябва да си изясни. Отлагах разговора, защото тръгнаха за кратко нещата към добре, печелих го отново. Още по-влюбено чувство имаше около нас, но тази нощ, като се върне, независимо по кое време е, ще поговорим.
Ще го дочакам, колкото и да ми се спи, а взех да вдигам пак температура. Както някога. Имам нужда да ме прегърне. Ако се върне по-скоро ще му простя. Само да убие това нещо в мен. Забравила го бях, а то се надига. Усещам малките същества в мен, как пъплят, как ме гризат. Хапеща лед, полепена по стомана, допира се по мен. Разкъсвам с дрехите си плът. Губя чувство за реалност и съновидение. Къде се бави? „Заразил съм те със себе си, момичето ми. Във всяка твоя мозъчна клетка съм, в сърцето ти, под кожата ти и се храня с остатъците от това което си…” Кикоти се мъртвия в мен, започвам да се кикотя като него. Болката ме напуща, късам се. Късам се като дреха. Гледам краката ми, мъжки, дебели, космати. Поглеждам ръцете си, познати са ми. Галила съм ги. Груби са, сега са мои. Поглеждам се в огледалото. Той съм. Мъртвият. Съвсем обезумял. Мъжът в резерв. Вратата се отключва. Тъмно е в стаята. Той не ме вижда, аз също, не го виждам, а и сега за мен, това е, закъснялата за трети път, любов. -Предупредих те! Закъснееш ли за трети път, ще те убия!-изръмжавам, зашлевих го. Отхвръкна й се удари в стената. Отскочи й се върна към мен. Сграбчих го в прегръдката си.
Рязко завъртях ръце.
Вратът му изхрущя.
Не съм знаел какво съм губил.
"Бум-бум-бум-бум..." - по вратата на църквата.
За пръв път се почувствах истинска. Прииска ми се да му кажа нещо мило, но сторих ли го щях да се катурна. Да се разплача, да го прегърна и да не го пусна никога.
Последното, което би ми се искало е да съм ангелче. Ще ти кажа, повече отколкото трябва. Пияна съм. Сега летя, а не в преструвките си, че съм ангел. Порочна съм, харесва ми. Харесва ми, защото живея инак. А ти дори не ми харесваше. Просто беше лесен за имане. След тези думи трябва да се засмея, като курва. Мога го, дори ми отива, правя го пред огледалото, никой не го е чувал, никой не ме е виждал. Тогава приличам на обсебена котка. Хайде, целуни пак гърдите ми. Ще подадеш ли жалба към персонала, а? Все пак проникнах в стаята ти. А ако исках друго, не това?
Мълчи, мълчи. Сладко ти беше, нали? Чуй ме сега. Изяждаше ме с поглед. Ще кажеш ли коя от четирите на нашата маса, най-силно желаеш да съм? Хей, само да си посмял! Макар да знам, че ти е трудно. Току – виж съм се оказала аз. Тогава ще изпищя радостно. Даже няма да съм аз. Суетата ми ще изпищи радостно, ще скочи от леглото, ще запали лампата и магията ще изчезне. А аз, ще нося страха си. Че някъде, след време, ще ме видиш, ще си спомниш тази нощ и кой те знае...
Която и да съм от четирите имам сериозни причини сега да не съм при теб. Може да съм кестенявата, онази с очилцата. Виждал си я по телевизията, наясно си, че политически лидер не може да си позволява подобни фриволни нощи. И ако съм тя, ще ти кажа, че не би и копняла за нещо подобно, ако забраненият плод за нея, не беше толкова сладък. Да, за всички ни е тъй, но както има хора които по-малко обичат сладко, такива каквито по-си падат по него и направо наркомани на сладкото, така и за забранените плодове. Тя си е маниак да посяга на неща, които не бива. Затова и ако тя съм аз, ти се отдадох така. Едната от чернокосите, която беше с хваната коса, от скоро е омъжена. И е влюбена, много е влюбена. Толкова, че чак погубена. Знае, че е до глупост. Парила се е. Поредният завоевател. Все на такива помагат. Не ухажване, а обсади, по всички правила на военно – стратегическото майсторство. Тя никога не се е отдавала, тя е капитулирала. За да обикне един покорител, повече отколкото е способна всяка една от приятелките й. После мамена. Логично. Тя е робинята, знатната пленница. Принцеса превърнала се в притежание, а любовта на едно притежание не може да бъде оценена. Не, не е хлипане, просто си подсмърчам, а и да беше хлипане, не означава, че аз съм непременно тя. Но ако тя бях аз, отдала съм ти се, като на кратък миг свобода. Откраднат, защото не принадлежи на себе си.
Другата чернокоса е обикновена учителка. Намира щастие в принципното си съществуване. Отговорен човек е. Все пак трябва да дава пример, в тези толкова провалени като ценности времена. Само, че и тя е жена, при това в никакъв случай, не по-малко очарователна от своите приятелки. А те се и отнесоха, малко жестоко към нея. Отношението им си беше пренебрежително. Не пропуснаха да й напомнят, че е била най-добрата ученичка от всички тях, че са очаквали и в живота да е далеч пред тях, а то какво...Шестдесет и осем квадрата, осми етаж, повредена кола, мигрена. И ако тя съм аз, отдала съм ти се, като на сладко отмъщение, като на това което никоя от тях не е успяла, все пак да си позволи, независимо от всичко онова, което са си позволили в живота. Виж, червенокосата си е истински креватен демон. Такива като теб, дълъг ред. Нежна и свободна душа е. Самотна в дълбоката си същност. Поетеса от голямото добрутро. Половината смешни песнички, по шоупрограмите са нейни текстове, пише ги, както други попълват кръстословици. Докато си пие кафето и си яде шоколадовата паста. Изключителен метаболизъм. Не се лишава от нищо сладко, а нищо излишно не се лепи нито по дупето й, нито по корема, нито по циците й. Както за жалост слабост към мъж по сърцето й. Но тази вечер беше с приятелките си, със старите, от ученическите години. Забеляза бръчките им, забеляза, че не са щастливи, по-нещастни са дори от нея, а винаги се е имала за най-нещастната жена. Заболя я. Много я заболя. Почувства вина, като избягал каторжник, който е оставил другарите си. Точно в тази нощ би се чувствала по-виновна, ако живее в типичния си маниер. Но ако тя съм аз, отдала съм ти се...защото ми е природата.
А може да не съм никоя от тях. Някоя от сервитьорките или друга от персонала. Тази, която дори не си забелязал, но те е забелязала. Приискало й е да се забавлява, а да ти направи и този подарък. Една нощ с фантазията ти.
Сега можеш да станеш, да натиснеш ключа. Лампата да светне.
Тогава ще стане реална. Една от всички. Ще имаш истина.
Или да ме оставиш да си тръгна. И без да имаш някоя, да си получил всички.
25.02.2010
Хубави новини от САЩ, надявам се скоро да е по цял свят и много скоро да се отнася не само до трассексуалните операции, а и до много форми...
