Археология на подсъзнателното

Кой ще плаща сметките?

Забравете дома си, само за малко, моля ви. Забравете семейството си, занаята си, как изглеждате в огледалото и с кого имате среща тези дни, какви дрехи обличате, на колко сте години, даже името си. Припомнете си, онзи който бихте могли да бъдете:

Вече сте човек от голям; много, много голям род. Толкова голям, че ми иде да сложа число с четири цифри, но се опитвам да сътруднича на фантазията ви, а за един и 9999 е малко, за друг и 1000 е много; така, че сложете си сами числото, нека само означава: МНОГО.

Сред всичките ви сестри, братя, полусестри и полубратя, братовчеди и братовчедки – първи втори и трети; племенници, чичовци и лели; зетьове, балдъзи, шуреи и онзи там с шапката ушанка, който не изглежда нещо в ред и не се сещате кой е, но сърцето ви го чувства по-близък от всички близки, които виждате, има една по-особена персона. Много държите на нея: нека ви е като щерка; въпреки, че е щерката на доведен брат на втория съпруг на майка ви. Толкова държите на нея, колкото на седмата щерка на седмата си щерка, но и да не държахте толкова на нея, това в случая няма голямо значение.

Поканени сте на сватбата й. Няма бягане. За големият ви род: уважението значи много. Изтеглили сте поспестеното, продали сте таратайката си – то и без друго само ви заемаше място, но скъп – сантиментален спомен, пък и таратайка, таратайка, ама 4Х4. Поискали сте някое евро от комшията и сте закръглили за подарък.

Ето ви – на сватбата, като всички останали.

Ама и сватбата – сватба: такова пиршество ни Калигула, ни Клавдии са имали. Полиглот си, ама имената на гостбите са повече отколкото думи някога си произнасял. И всички в устата ти се топят, всички екзотични, а някои сякаш с хашиш подправени. Изискани сервитьорите, сервитьорките на нимфи приличат. Пианистът май...не, не може да бъде, ама с тези паяжини в косата, пък и блед един, а виртуоз...тези наистина си ги бива: Шопен от гроба извадили; след него Нийл Армстрог надува тромпет (Луйс, бе, Нийл е стъпил на луната), ама и ти си като на луната. Безтегловно ти едно, неземно. Започваш да се притесняваш, че толкова хубаво не може да бъде, ако няма някаква уловка. Пък и трудов човек си, не че някога си гладувал, не че не обичаш да щракаш с пръсти и понякога да профукваш малко повечко, но на такова нещо не си свикнал. Неестествено е. Тръгваш към тоалетната и решаваш да си идеш, то сега тъкмо вихрят танци менадите – истинските, от митологията: колко ли им е бил хонорара, че да си платят билета за машината на времето и да пропътуват няколко хиляди години. Хвърляш им последен поглед. Надяваш се да разкъсат някого, те менадите така правят, ама тези нещо...Хей, ама онова е самия Орфей, то тези танцьорки не му ли видяха сметката! Изглежда не, даже една го погалва по арфата. Колко ли им е платено, че да се държат така мило един с друг като не могат да се понасят.

Както и да е, не е твой проблем. Но преди да си излязъл булката изниква пред теб. Пита те къде отиваш. Вдигаш рамене, нещо смотолевяш, накрая изплюваш камъчето, макар и деликатно. Как можеш да зададеш деликатно въпрос на младоженка за разноските, ти си знаеш, но направил си го. Тя ти се хили, мокри с целувки двете ти бузи и ти казва да седнеш и да се наслаждаваш на купона.

Толкова яде, че вече не ти се яде. Толкова пи, че как си още в съзнание – недоумяваш. Но как да се спреш като всички ядат и пият. Ще направиш впечатление, ще обидиш скъпата булка.

И тъй до зори, когато пак се опитваш да се изнесеш, но младоженеца посърнал те спира на вратата. Моли те да останеш. Не изглежда никак добре, а двете яки момчета зад гърба му, довършват композицията на мрачния му израз.

Вече знаеш за какво се отнася:

„Моля те, чичо!” – нарече те чичо, макар не си сигурен точно чичо ли му се падаш – „Станала е грешка; неприятна грешка! Ние поръчахме...(еди си какво), но те не разбрали и ви сервирали (еди си какво)...то е хиляда пъти по-скъпо от...”

„Абе кво му се обясняваш на тоя!” – виква едното яко момче – „Ти не яде ли, бе, лаком! Ти не пи ли, бе, пияницо! Някой трябва да плаща...”

„Ще оправим всичко!” – увещава те младоженеца – „Толкова подаръци направихте, че няма страшно. Като отворят заложните къщи, залагаме ги и всичко ще е наред. Само час!”

Само, че и наема се плаща. На час (при това златно); плаща се и програмата. И докато малкия се уговори със заложните къщи и се върне пак парите не достигат да се плати поръчаното.

Никой не може да си тръгне!

Споменах за Шопен, менади, Орфей, но май едва сега започвам да звуча нереалистично.

Как да си представиш, че могат да задържат толкова хора пряко волята им да плащат сметки на сватба, на която са поканени.

Няма как!

Ето, един господин...Май ти беше втори братовчед говори нещо по мобилния – идват полицаите...Това трябва да е свободата...

Но полицаите спират музиката, шефа им отива до микрофона и хладно изрича:

„Щом сте консумирали, трябва да го платите! Младоженците са арестувани и ще понесат отговорността си, но...Хората, които са се погрижили за яденето, пиенето и доброто ви настроение трябва да получат парите си!”

И най-интересно е когато част от роднините ви се съгласяват, че е аргументирано и логично, че няма безплатен обяд. И сте длъжни всички да си платите.

Повечето са в шок. Повечето няма и къде да се върнат, че апартаментите им запечатани. Сега трябва да си плащат и съдебните разноски по делата.

Влиза Спасителя: няма да Я описваме, всеки може да си я представи и казва:

„Ще ви отпуснем спасителен заем, ако си изработите парите в мината...”

Част от гостите бягат, разблъскват кордона жандармеристи, който е блокирал входа.

Двама са хванати, двеста са избягали.

„Сега ще трябва да плащате и тяхната сметка!” – заявява ви Спасителката, но и без друго се сещахте.

После започват разпределянето. В мината няма достатъчно места. 14 – 15% по-слабите и по-неблагонадеждните са оставени в заведението. Да не умрат им се сервира храна, не че я искат, но пак ще трябва да я платят, а и наема, наема...

Докато има и един от щастливата ви рода, някой трябва да му плаща сметките...

Но това не е всичко. Не всички са взели децата си на сватбата. Тях пък са заключили в домовете ви, които сега са собственост на банката. И подрастващите трябва да платят наем и на дома си и на ресторанта, който родителите им няма да платят до края на живота си.

Да, абсурдна история, но така живеят цели държави.

Някои казаха: „Не”!

Други не смеят или така им харесва.

И още едно откровение покрай Кланица за чародеи

Хубаво ще е да се прочете предишния статус за да стане напълно ясно какво пиша в този. През годините много съм говорил за писането. И за процеса, и за вдъхновението, бил съм искрен, но нещо ми се е губило. Трябваше да се върна на образа на Хапла, тя от своя страна да отключи прекрасните и зловещи призраци от миналото ми за да разбера точно какво правя. Когато тя и нейната приятелка махнаха превръзката от очите ми аз видях непозната личност, която много приличаше на мен, но не бях аз. Видях своето заключено Алтер Его, което ми трябваха години за да освободя, да се съградя отново по негов модел и да заключа другия, който до този момент беше мой тъмничар - саморазрушителната личност, която ме унищожаваше. Видях себе си в един по-красив образ. Пишейки несъзнателно съм правил онова, което за мен онази диаболична хубавица - Хапла. Уж рисувам реални личности, но всъщност рисувал съм в различни образи Алтер Его - то на съвременния човек, най-често на жената. Това, което го има в живота ни, дори на моменти е масово, но не се вижда. И ако някой види себе си в героите ми (а и това често се е случвало през годините), и ако хареса това, което вижда може би съм постигнал своята цел. Защото съм бил съучастник на бягството на едно чародейство от неговата тъмница. И в този роман: и при героите с реални прототипи, и при напълно плод на фантазията ми все съм рисувал Алтер Его-то. Така, че Хапла, колкото и да е онази Хапла с която се познавам, толкова е и друга, по-скоро други; мисля дори, че живее във всяка жена. Защото всяка истинска жена прави тъй че любимия й да открие най-доброто в себе си. Още една лична тайна плюс тайна на героите ми.

Книгата вече е факт. Може да бъде изтеглена или поръчана тук: Кланица за чародеи

Кланица за чародеи е вече факт

Вече е факт: електронен и хартиен вариант на "Кланица за чародеи" тук

Дадох повече воля на фантазията си само за да проникна по-дълбоко в реалността. Реалността на тези страдащи и безкрайно щастливи хора, които са прототипи в този роман. Прокълнати и болни, а може би щедро дарени със сетивност, която повечето нямаме. Греховни или напротив, по-чисти отколкото сме социално адаптираните, изпълнени с мощта, а и прогизнали от мръсотията на множеството. Хора, които живеят в един по-различен свят, въпреки, че стъпват на същата, познатата от нас земя. Отхвърлени и потъпкани, но и божествени по своему.

И сега ще разкажа нещо истинско, по най-краткия начин. Мой спомен. Лично изживяване. Лятото на 1998 година. Ако не знаете какво е да си жив, а да си в ада ще го кажа. Да си на 29, а да се чувстваш скапан старец на който не остава много живот, който е пропилял всичко, може да рецитира наизуст големи пасажи от Платон, Ницше, Блез Паскал, Албер Камю, но това е след третата или четвъртата чаша алкохолен концентрат (изпит на екс), ако не е взета тази доза главата му е празна, мислите му са разкъсани, демонични. Не мисли за нищо друго освен как да събере стотинки за дозата или къде да се натресе, че да го почерпят. Ама как да стане това като дори не му сервират когато има пари. Заради доверчивостта си е изгубил и цялото си младежко творчество, а той е писал много, много. Изливал се е денонощно, но това му съкровище вече не му принадлежи: измъчван е и от страха, че никога повече няма да може да пише, че е осакатен. Напуснала го е и първата му съпруга. Съвсем естествено, но в случая не са намесени нито пороците му, нито алкохола, а неща, които сам не разбира и никога няма да разбере. Не може да се обръсне, да се среше - ръцете му не са негови. Не може да застане пред огледалото, защото е самия ужас - зомби излязло от гробищата, в което няма как да се познае.
И ето, намира се в лудницата - Кланицата за чародеи, вързан за леглото. С два каиша, единия през дясната ръка, единия през кръста, заключени с катинар. Не, че може да мръдне, не може. Но за всеки случай. Включена му е система: истинско фармацевтично блаженство, което и го унася, и го прави да се чувства по-скапано. Понеже още има някакво въображение, представя си, че е направил ужасно престъпление и това, което тече е всъщност отровата на смъртоносна инжекция. В смъртната присъда за него, в онзи момент има малко повече достойнство отколкото в положението до което се е довел. Всъщност опитал е да направи нещо по въпроса. В гърба му е инжектиран есперал (антиколна смес - руско производство с депо действие), подписал е документа на който ясно е обяснено, че при евентуална смърт поема върху себе си цялата отговорност, че инжекцията е безвредна стига да не употреби алкохол, което може да доведе и до смърт. Последното е подчертано с дебел маркер. Седмица не е пил, но все пак обърна цяла бутилка водка. С надеждата, че...С никаква надежда. Но не умря. Понеже нищо не прави като хората.
Та в това скапано състояние вижда едно русокосо видение на решетката на прозореца. Видимата възраст на видението е 14-15 години. По-голяма се оказва в действителност, но от друга страна: понякога се държи по-детски. Смее му се от прозореца, закача го, казва му, че го чака. Когато го отвързват и го пускат в двора момичето все пак го чака. Това е Хапла. Въпреки тежките си диагнози тя е диаболично красива, въпреки че приказките й са много объркани в тях той долавя някакъв порочно дълбок смисъл. Сега той вече ясно вижда, че тя не е непълнолетна, а тя уж флиртува с него. Увлича го и двамата бягат...От кланицата за чародеи...

Час след бягството ни се разплаках. Толкова бях затрогнат. И си припомних, че мога да чувствам. И без алкохол. Какво толкова направи Хапла. На пръв път нищо особено. Говореше ми за своя приятелка фризьорка, елитна. Разбира се, не й вярвах, мислех си, че Хапла бълнува. Заведе ме не във фризьорски салон, а частен дом. Какво съм очаквал...Оставам на вашите въображения, но приятелката й се оказа точно такава каквато я представи. Накараха ме да седна в стол в банята, завързаха ми очите, а като ги отвързаха освен, че е нямаше брадата (което не е работа на фризьорки, но си беше бонус специално за мен), косата ми имаше такава форма, че не се познах. Освен, че изглеждах с поне десет години по-млад, по-късно можех да преценя - имах одухотворен израз за който не подозирах. Човекът в огледалото беше друга личност, не познатата ми. Това беше моят потенциал. Моето Алтер Его. Онзи, който имаше право да живее и си заслужаваше да живее. Три дни още бягахме с Хапла, ту тук - ту там. Не можех да разбера кое от приказките й е лудостта й, кое е шега и детински развинтено въображине, кое си е истина - най-невероятна, но истина. Защото живота й беше по-богат и от въображението й. И по-абсурден. Накрая се върнахме. Ако не беше това бягство, не се знае дали щях да бъда жив, дали щях да намеря по-късно мотив за съществуване, а оттам и волята, която ми помогна да спра алкохола. А за Хапла, не знам. Много скоро тя избяга със следващия...чародеи. Било й е система. Не знам колко живота е спасила, не знам и жива ли е сега.

Та разказах истински случай, няма го в романа. А романа е за Хапла, още неколцина като нея. Има го и фентъзито, и трилъра, и хоръра, защото иначе е невъзможно да се разкаже за подобни хора.

Вече е факт на електронен и хартиен носител тук: "Кланица за чародеи".

За Сибин Майналовски и книгата му Змии в стените

"Сянката" получих чрез посредник, "Усмивка в полунощ" по пощата, но "Змии в стените" си купих лично от автора. Срещнахме се в едно кафе, купих си дългоочакваната от колекцията ми книга, заговорихме се с автора. И без да съм си и помислял аз подхванах за неща, които е писал още в предговора и последния разказ, който се явява и като послеслов на книгата.
За оценки, по-скоро за присъди; квартално мъмрене най-вече от страна на такива, които не помнят кварталните събрания и ако им разкаже някой за тези събрания, но им разкаже достатъчно добре, че да го разберат ще им се стори, че това е антиутопия и ще тръгнат да критикуват стилистичните похвати. Говорихме още за култура и халтура, най-вече за халтурата в модерното, хипер-продукцията на лесно смилаема храна за душата, която опакована като "фантастика" пълни стелажите на книжарниците. За болки, за комплекси, за търсене на смисъл, а часове по-късно общуването ни продължи на едно по-високо ниво. Същите теми, но по-искрено, по-силно изречени във форма, в която при нормален разговор е невъзможна. Чрез историите му, чрез разказите му. Бях подготвен, да - бях. От предишните ми книги, от запознаването ни, но не чак толкова подготвен, колкото очаквах. Сибин Майналовски отново ме удиви. Не с всичките истории, не. Някои ще имам да ги дочитам, много пъти да ги дочитам, защото това е коварното на сборниците разкази - не всяка история те намира в необходимото душевно състояние, че да те овладее напълно, не само да я асимилираш интелектуално, а и да я съприжевееш. Когато за няколко часа подпомогнат от малкия обем преживееш двадесет и четири екстремални приключения със сходен, но все пак различен емоционален заряд, все някоя от историите ще възприемеш по-добре за сметка на друга, все някоя ще е по-близка до моментното ти състояние от друга. Но достатъчно е дори само това, че нямаше и една от всички в които да не намеря свои впечатления, свои мисли, близост с всеки от героите, нищо, че са герои които ме карат да настръхна. Най-силно ме затрогна: "Мъчно ми е без Бенджи" - първия разказ, непосредствено след предговора, в който автора предупреждава да се "чете между редовете" тоест - пише за мислещи читатели и търси събеседник, сродна душа, не потребител, който само ще консумира текст. И още с този разказ го оправдава, защото не-мислещ човек изобщо не е чел разказа, защото всеки трябва да си направи своето тълкуване на иначе доста откровеното послание. За любовта, за трансформацията и в звяр. Все познати неща, но когато се изрекат по толкова оригинален начин, вече въздействат различно и стимулират преосмисляне на проблема, а подобно преосмисляне никога не е излишно.
Най-философски "Часовникът" - прочетете го, колкото по-внимателно толкова по-добре и помислете дали героя му не е всеки човек. Страховита равносметка на битието, но като си я направим по-коректно ще оценим и силата, която имаме за да сме живи.
"Говорещият с котки" - шедьовър, типичен хорър и нека да си казва автора, че в неговите творби доброто не побеждава. Побеждава. Но ако самия автор намира, че леенето на кръв дори в името на справедливостта не е добро, аз не мога да го упрекна.
И нека да се върнем отново до критиките, до подмятанията на недостатъчно начетени и задълбочени читатели за комплексите на автора. Писах го и при "Усмивка в полунощ" пак ще го пиша, с други думи. Сибин Майналовски е куражлия. И огромният му кураж, по-коректно даже е да го наречем: творческа доблест допринася творбите му да са истински творби, а не имитации на имитациите на имитациите. Куражът му е в това, че е дал право на комплексите му да пишат, а като казвам "комплексите му"...хайде, стига...Те не са само негови, те са във всеки или най-малко масови са. Но ако другите ги крият, спотаяват, изкривяват измисляйки им благородни маски, Сибин ги е отприщил, откровено, показва ги. Та, кой е комплексар, според мен онези, които толкова се срамуват от себе си, че се преобразяват в неща в които не са, без да променят онова от което се срамуват. Но куража не е достатъчен за да се получи творчество. Необходим е контрола, умението да превръщаш демоните си в изкуство. Талантът, а той е на лице. И ако някога описва гадни неща...То е само защото са си гадни. Има си ги и в реалността и в подсъзнателното ни и си заслужава да се изследват. Защото така се и обезсилват.
В кой разказ най-натурално е описал гадост. В "Младоженците", а това е разказ с много силно морално послание. Защото никакво морално послание не е, когато в дадено филмче или книжка по най-красив и съблазнителен начин показват прегрешение, а после за да има "морално послание" махат като стара леличка с пръст и ти казват: "хедонизма и превръщането на човек в инструмент за наслада е лошо нещо". Такова "морално послание" по-скоро ще те накара да опиташ греха отколкото да се замислиш: "заслужава ли си мимолетната ми наслада, ако цената за нея е една погубена душа". И склонен съм да го кажа аз - автора на "Фриволните разкази" с целия секс, еротика, изневери и какво ли не, че в тези фриволни времена твърде рядко си задаваме както трябва тези въпроси. И е безценен този автор, който намери подходящата форма за да ни подтикне да си ги зададем.

За Кланица за чародеи от Megi Güvenal

Един импулс...

Megi Güvenal

Не ме бива в писането на ревюта, аз съм един по – мълчалив читател, но тези дни се случи нещо, което ме накара да посегна към перото. Романът „Кланица за чародеи”.
Имали ли сте някога усещането, че живеете във фантастичен филм? Или сте частичка от пъстър калейдоскоп и всяко завъртане на механизмите ви запраща в неочаквани комбинации и изражения, добивате странни сили или цветът ви се променя, имате седемдесето сетиво, чувате музика от далечни вселени…Редовете на Стефан Кръстев - Цефулес това правят. И аз не съм сигурна…за книгата ли искам да пиша, или за този непредсказуем автор. Сам за себе си казва – пиша фентъзи. Не, не, това не е фентъзи, и фантастика не е. Това е самата реалност, която той някак е успял да улови, въпреки своята обикновена човешка форма и потенциал, и подобно на пророк да я свали до лилипутската ни същност, глазирана с простички изрази, замесена разбираемо, така, че да я усетим. Имам чувството, че Цефулес е Аватар, ако си спомняте онзи филм по кината, в който ограниченията на едно измерение балансираха със свръхсъщността в друго. Често съм зачитала негови разкази, не собено смело, понеже съм знаела – ще ме завъртят и запратят в непознати селения, но не бях срещала друго подобно четиво, като Кланицата. Избягвам подобен жанр, някак ме пробожда. Зачитала съм, рядко, великани от ранга на Кунц, та аз съм човек, който никога не чете Кинг, избягвам ужаси. Обичам реализма – магичен или не, харесвам обикновения бит, ароматът на човешко. Но рано или късно всички стигаме до огледалото и неизбежните въпроси „кой съм, защо съм”. В своята последна творба Цефулес дава отговор. И го предоставя така, че всеки да го проумее.
В най – низките селения на човешкото, в онези подземия, където се надяваме никога да не надникнем, в отхвърленото от обществото ни, в тъмната, тинеста мъглявина на неясното се ражда едно цвете – Хапла. Тя е петият елемент, Духа, частичката, която носим в себе си, погребана някъде в дълбините на сърцето; избавлението, за което не искаме да знаем. Един съвършено изваян образ, нежен като утринна роса и мъдър като създател и съзидател. За да създадеш Хапла, трябва най – малкото да си познал онази непозната част от себе си. За да я сведеш до мисъл и да я поставиш в сюжетен роман между корици трябва да си безумно смел. Нашето съвремие убива истините. Убивало е пророците, суфите, богомилите и катарите, защото са давали на света отговори. Докато четях ми се искаше не просто да позная героинята на Стефан Кръстев, исках да мога да погледна през неговите очи, за да видя защо вижда онова, което описва. Как. Такъв поглед не се дава на хората, неговата позиция не е достъпна, за да усеща и пише по този начин, трябва да е воювал и победил, трябва да е успял да заличи властелина на живота си – великият Аз, който спуска завеси, обгражда с неяснота и скрива лъчите на истината далече от сетивността на обикновените. Но ето че го е направил. В една чудесна, добре подредена, много увличаща творба, в която всеки един читател би открил… толкова, колкото е способен да види. Да, точно това написах – ще видите в историята толкова, колкото можете да разпознаете. И точно това я прави уникална. Тя не поучава, не настоява, не парадира, нито има претенции да бъде самоучител или труд на някой от безбройните гурута - на пръв поглед е просто една хубава приказка. И в същото време е много повече. Тихичък зов е, и писък. Всичките и междуредия крещят: „човече, опомни се”. И след прочита на този роман ще се върна, за да изчета всичко от него, защото вече знам, че не пише случайно, а с мисия.

Гласувайте за националните фантастични награди

За Дякон Левски, не: по-точно за критиките

Нека започна от там, че още не съм гледал филма „Дякон Левски” и поради това нямам никакво право да го словославя. Като гледам филма, време има, ще го направя, тогава ще споделя своите впечатления, но вече прочетох достатъчно за да ме е яд, ама много да ме е яд на отрицанията, които набраха най-голяма популярност в последните дни.

За тези нещастни подобия на критика мога да напиша цяла монография, ако имах достатъчно време за да се занимавам с подобни глупости.

Стисках зъби да не напиша и това, но не издържах когато прочетох онзи пасаж от изказването на бозаджията Георги Иванов: „Филмът печели от това, че НЕ е политически коректен.”

Хайде да се позамисли, ама всеки да се позамисли над тези думи, че да види до какво падение

Според сценариста на родните сапунки: „Стъклен дом”, „Фамилията” и други, излиза, че произведението на историческа тематика бива основно: политически коректно и политически некоректно, а политическата некоректност е просто маркетингов инструмент. Няма историческа реалност: има политически казуси и пазар – нищо друго. Човек или върви по официалната пътека на политическата конюнктура или си прави пиар. Не може да се е придържал към фактите, да изразява своя идея, своя истина: не, няма такова нещо – това са само средства: целта е била друга, личен интерес. В единия случай: да покаже лоялност към статуквото, в другия: да спечели фенове и пари.

Това, това изказване е цинизъм, а не псувнята на Левски, която толкова е възмутила критика – еснаф. И като стана въпрос за псувнята стигаме до едни морално – естетически критерии, сложни са, противоречиви; въпрос на културна среда; въпрос и на индивидуалност, но нека всеки мъж си направи един опит.

Много ни дойде след началото на Арабска пролет: доста клипове гледахме с коленичил човек в оранжеви дрехи, а зад него един маскиран главорез. Разтърсваща гледка, няма как да не е разстроила всеки от нас. Когато човек е разтърсен, въображението му се отприщва, та няма да е никак трудно. Нека всеки мъж, който ме чете се постави на мястото на онези мъченици. Фундаменталистите понякога дават право на последна дума, не съм разбрал някой да се е изпсувал, но като си направих този опит, който ви призовавам да си направите – за да умра достойно, да, почувствах, че бих казал:

„Този маскиран педераст сега ще ме заколи!”, но понеже няма да набера толкова дъх – емоционален съм само ще му тегля една.

Няма да цивря, защото вече няма защо. Няма да моля, защото вече няма кого. Нямам никакво уважение към палача си, че да се държа по-изтънчено. Псувнята в случая е естествена. Презрение е: и към палача, и към смъртта, и към живота, ако цената за този живот е безчестие.

Стигаме до това, защо е нямало крилатата фраза на Левски: „Ако печеля печели цял народ, ако губя – губя само мене си.”. Има ли някой в България, който не я знае? Не вярвам, въпреки падението на българската култура: идеализирани гангстери, пропагандиране на пушенето на марихуана, художествени модели за млади и красиви консуматори, продуктово позициониране и политическа коректност – некоректност.

Няма смисъл да се повтори още веднъж фраза, която и без друго е достатъчно популярна. Поне един творец няма да намери смисъл в това, творчески е с всички останали действия на героя – това силно послание да се покаже.

Защото, кой ли не цитира паметните думи днес, но колко са ги оправдали!