Първата ми куклена пиеса на сцена

 Не съм знаел какво съм губил. 

Не съм и мислил, че мога да напиша куклена пиеса. Или приказка за най-малките.
Не си и спомням точно кое постави началото; как се реших да опитам, но рядко съм се забавлявал толкова, колкото работейки по "Панко Мързеланко и Мечо Хулиган".

Пишех и се смеех. Потичаха ми сълзи от смях. Бършех ги и пак пишех.

В началото мотивът беше "Стаята на приказките", инициатива на читалище "Съгласие" (Плевен), в което известно време работих и познавам добре хората.

С единият от актьорите Иван-Александър Дойчев - невероятен млад професионалист, от години работим заедно в Драматично-куклен театър "Иван Радоев", Плевен.

Знам много добре колко добър в работата и талантлив е: "Аладин", в "Серьожа е много тъп" и "Човекът от Подолск", режисирани от Васил Василев, в "Хамлет" - режисирана от Ованес Торосян, в "Антигона" режисиран от Александър Морфов. С изключение на "Антигона", който все още е игран малко, всички останали съм ги гледал по много пъти. 

Все вярвах, че някога ще играе нещоq което съм написал. Не вярвах, че ще е толкова скоро и не бих допуснал, че ще е пиеса за най-малките. Но ще е едно от най-големите удоволствия в живота ми. 

Още на репетицията Бате Иван и Кака Ани ме разсмяха до сълзи. И ми познат текста, но ми познат, както би ми бил познат текст, който съм чел, а не съм написал. И съм възхитен от импровизация. И се чудя аз ли съм го написал. И се радвам, както се радва автор при игра на свое произведение: радва се като дете. И се радвам като дете, детето винаги се радва като автор. И се чудя, това аз ли съм го написал.

И ми иде да ръкопляскам, но е репетиция, не му е мястото. Пък и с този гипсиран палец, няма да е кой знае какво пляскане. 

Когато залата се запълни от дечурлига, малки ангелчета с усмивки до ушите и дяволите погледи; шумни, щастливи, най-истинските ценители на театъра, малко се развълнувах.

"Стаята на приказките" започва с игра с публиката, с която феята Кака Ани, "подгря" децата, бързо се надигна вълната въодушевление. Рецитира им "Мечо Скиор" на Леда Милева, а след като аплодисментите поутихнаха премина пак след кратка игра с публиката към пиесата. 

И заедно с Иван-Александър, подпомагани от озвучителя Андрей Цировски, изнесоха нещо брилянтно

Сигурно трудът и вдъхновението ми са били възнаграждавани и по-щедро. Сигурно! Но аз не помня да се е случвало. Децата се смяха, вълнуваха; едно падна от стола, за щастие не се удари, но и не плака...бързаше да изтрие потеклите сълзи (докато баща му го преместваше на друго място), за да продължи да гледа комичната, приказна и приключенска история. 

"Панко Мързеланко и Мечо Хулиган" е част от инициативата: "Стаята на приказките", която ще се провежда всяка първа събота от месеца. Винаги с нова куклена приказка и много изненади.  

Инициативата е на Читалище "Съгласие" (Плевен).

Локдаун

 "Бум-бум-бум-бум..." - по вратата на църквата.

Треперещ старчески глас отвътре:

-Кой е?

-Аз съм...аз...аз (гласът е задавен от хрипове)...ранен съм, искам да се помоля.

-Не може, синко. В локдаун сме, върви си с мир.

-Кървя...

-Потърси лекар.

-Късно е вече за лекар.

-Аз съм...

-...нали сте Божи служител.

-Не мога! Те не знаеха какво правят. Разпространяваха верижно писма, искаха и църквите да бъдат затворени като всичко останало. Нас изкарваха виновни, че децата не ходят на училище, че бизнесите им не вървели, кой съм аз да се бунтувам срещу гласа народен.

-Нали сте Божи служител...умирам.

-Ще те изповядам, говори.

Дълга пауза.

-Чу ли, ще те изповядам и ще се моля за теб, говори.

-Аз...

-Говори!

Дълго мълчание.

Старият свещеник се замисли. Светлините от разтапящите се свещи хвърляха отблясъци върху сребристата му брада и я правиха да прилича на огнище. Блещукаха в почти невиждащите му сиви очи, а той си спомняше...

Как една именита съвременна авторка, размахваше пръст срещу църквите; държеше се така, както стария свещеник си бе представял самия Йоан Кръстител, а народа опиянен от внушенията и страха си, разпространяваше писмото.

Дори дъщеря му не идваше в църквата; тя също беше споделила текста на стената си във фейсбук.

Година мина и повече оттогава, а народът все страдаше, все не искаше и като че ли Звяра идваше с печата си, с шестиците, докато пак обявиха локдаун, но този път, задължиха да затворят и църквите.

"Кесарьовото - кесаря, Божието на Бога" - въздишаше стареца и понеже никога не беше се бунтувал, не го стори и сега.

Но сега тежеше на сърцето му.

Не искаше да е виновен пред хората, но...не искаше да е виновен и пред човека.

Плахо отвори вратата, човекът бе паднал.

Свещеникът се наведе над него.

Скитник някакъв, на годините на дъщеря му. Почти гол на студа, с нещо като халат, нещо като пижама.

По гърдите му, ръцете му и нозете му - съсирена кръв.

-Аз - промълви, - казвам ти, още днес, ти ще бъдеш с мен в рая.

И издъхна.

Историята на една актова фотография

 За пръв път се почувствах истинска. Прииска ми се да му кажа нещо мило, но сторих ли го щях да се катурна. Да се разплача, да го прегърна и да не го пусна никога.

Само се усмихвах. Исках да е курвенски.

Може и да се е получило.

Принципно си го умея. Когато искам да наскърбя, когато трябва да разкарам.

Искам да го открия. Търся го от месеци. По-трудно се оказа, отколкото си мислех, че е възможно.

Той ме снима, снима ме гола. Съгласих се, всъщност си го поощрих. Разделяхме се. Ако изобщо съм го обичала, още го обичах.

Прощална нощ - най-глупавото в цялата ни нелепа връзка. Казах му, че съм пред брак. Очите му станаха изведнъж толкова големи, че съвсем изгуби мъжкият си облик и заприлича на дете. Кимна, май прехапа устни. Засмях се, засмя се и той. Прегърнахме се, вече и до секс не ни беше. После и тази прегръдка стана досадна.

Пихме малко, говорихме си глупости. Въртяхме стара плоча. И последното ми колебание, че желая да се случи така, изчезна.

Само на осемнадесет бях тогава.

Още изглеждам на толкова. На шестдесет и три съм. Аз съм най-нещастната жена. По някое време ни стана скучно. Точно тъй и започнахме. От скука. Нямахме какво да си говорим. Чакахме една приятелка. Уж, да го запозная с него, че тя искаше. То каква се случи! Същият следобед срещнала “любовта на живота си”, връзката им трая по-малко и от нашата. Ние поне докарахме година. Чакаме я, той не смее да си тръгне. Даже и часовника да погледне. Истинско дърво е. Не иска да ми откаже и това е. Не, че означавах нещо за него тогава. Просто не умееше да отказва на момичета нищо. Готов беше цялото време на моят каприз да посвети. Всичко сме си казали, нито телевизия ни се гледа, нито карти ни се играят. То заваляло навън. Хубаво е да си котка в такова време, сладко да се протягаш да мъркаш. И започнах да се протягам като котка, забавно ми е да следя реакциите. С нищо не ме изненадват, чете се как набира кураж. Смешен е, а това го прави малко отблъскващ. Да, но за момичета, а мен постепенно ме обзема жената. Флиртът ми от шега, става истински. После си нося последствията, вече сме гаджета, при това с консумирана от самото начало връзка. Понякога даже си казвахме, че се обичаме. Случвало се е и да ме трогне и да ме накара да се чувствам жена. Не мога обаче да си представя живота с него. Той имаше толкова да гради по себе си. И краят на връзката беше предизвестен. Пак тази досадна скука, пак има гъдел в нея. Още е твърде тъмно, твърде рано да си тръгна. Има слабост към фотографията, аз пък да предизвиквам действия с глупави последствия, когато ми е скучно. Снимал беше само дървета, които приличат на голи момичета и от далеч с телеобектив, като някакъв воайор по плажове, но това не беше красиво, както той би могъл да го направи. Пак се протягам като котка, пак му намеквам. Пак заедно стигаме до решението.

За пръв път се почувствах истинска, когато блесна светкавицата.

Знаех, че по-красива от това няма да съм. Осемнадесет годишна, първата любов на явен талант. Раздялата му. Все още голата сексуална възбуда. Пречупеният му през малкият опит разум, вероятно е толкова помрачен, че освен всичко в мен вижда и последния си шанс, който губи.

Тогава за да се види снимка, трябваше време. Нямах такова, само му казах:

-Да се надявам няма да злоупотребиш!

След години ми се искаше да го направи, живеех с надеждата, че ще го направи. Само и само за да се видя истинска. Не само за пръв, а и за последен път се почувствах такава. Имам деца от първият си брак. Внуците ми изглеждат по-възрастни от мен. Крия се да не ме видят. Обичах мъжът си, не тогава когато сключихме брак. С годините го обикнах и точно когато го разбрах, трябваше да го напусна. Защото вече биеше на очи, защото това започна да оказва влияние в отношенията ни. Защото беше несправедливо от моя страна. Защото ясно се виждаше вече, че няма да ни раздели смъртта, а възрастта преди това ни е разделила. Дъщеря ми определено се боеше от мен. Боеше се и ме мразеше. Нямаше друга причина, освен факта, че тя изглежда възрастната, когато би трябвало в мое лице да вижда нея и опората й, от която се нуждае. И трябваше сама да се състари преждевременно, че да я открие. Вторият ми брак беше кратък, просто се криех от себе си. От истината, че съм сама. Пет години изкарахме, този път без деца, а следващите ми връзки не стигаха до венчило, макар често ми се искаше.

Търся го от месеци. Попадам на следи и ги губя. С всичко друго се е занимавал само не и с фотография. Карал е камион и е свирил по кораби, боядисвал е предприятия и също два неуспешни брака. Издал и малка стихосбирка, четох я, търсих се в стиховете му, не успях. Не му се отдаваха като снимките.

Най-накрая го открих. Стигнах до вратата му, не посмях да натисна звънеца, но кучето му се разлая. Видях го на прозореца. Скри се бързо зад пердето.

Знам, знам какво ти е. И ти си остарял, и ти ме изостави! Страхливец си! Признай си какво се е случило. Творбата ти те е надживяла, най-красивата, единствената. Вече не я разбираш, даже я отричаш. Понеже природата ти е отнела шанса, да бъдеш толкова красив колкото остава тя.

Сега обаче ще ти открия истината!

Натиснах яростно звънеца. Натисках го дълго...

Натисках докато забелязах пламъчето на прозореца, докато осъзнах, че гори единият край на снимката. Докато пламна крака ми, после цялата лява страна...

Изчезнах в пламъци. Разсеях се в дим, а накрая от мен остана само пепел.

Анонимна еротика

 Последното, което би ми се искало е да съм ангелче. Ще ти кажа, повече отколкото трябва. Пияна съм. Сега летя, а не в преструвките си, че съм ангел. Порочна съм, харесва ми. Харесва ми, защото живея инак. А ти дори не ми харесваше. Просто беше лесен за имане. След тези думи трябва да се засмея, като курва. Мога го, дори ми отива, правя го пред огледалото, никой не го е чувал, никой не ме е виждал. Тогава приличам на обсебена котка. Хайде, целуни пак гърдите ми. Ще подадеш ли жалба към персонала, а? Все пак проникнах в стаята ти. А ако исках друго, не това?

Мълчи, мълчи. Сладко ти беше, нали? Чуй ме сега. Изяждаше ме с поглед. Ще кажеш ли коя от четирите на нашата маса, най-силно желаеш да съм? Хей, само да си посмял! Макар да знам, че ти е трудно. Току – виж съм се оказала аз. Тогава ще изпищя радостно. Даже няма да съм аз. Суетата ми ще изпищи радостно, ще скочи от леглото, ще запали лампата и магията ще изчезне. А аз, ще нося страха си. Че някъде, след време, ще ме видиш, ще си спомниш тази нощ и кой те знае...

Която и да съм от четирите имам сериозни причини сега да не съм при теб. Може да съм кестенявата, онази с очилцата. Виждал си я по телевизията, наясно си, че политически лидер не може да си позволява подобни фриволни нощи. И ако съм тя, ще ти кажа, че не би и копняла за нещо подобно, ако забраненият плод за нея, не беше толкова сладък. Да, за всички ни е тъй, но както има хора които по-малко обичат сладко, такива каквито по-си падат по него и направо наркомани на сладкото, така и за забранените плодове. Тя си е маниак да посяга на неща, които не бива. Затова и ако тя съм аз, ти се отдадох така. Едната от чернокосите, която беше с хваната коса, от скоро е омъжена. И е влюбена, много е влюбена. Толкова, че чак погубена. Знае, че е до глупост. Парила се е. Поредният завоевател. Все на такива помагат. Не ухажване, а обсади, по всички правила на военно – стратегическото майсторство. Тя никога не се е отдавала, тя е капитулирала. За да обикне един покорител, повече отколкото е способна всяка една от приятелките й. После мамена. Логично. Тя е робинята, знатната пленница. Принцеса превърнала се в притежание, а любовта на едно притежание не може да бъде оценена. Не, не е хлипане, просто си подсмърчам, а и да беше хлипане, не означава, че аз съм непременно тя. Но ако тя бях аз, отдала съм ти се, като на кратък миг свобода. Откраднат, защото не принадлежи на себе си.

Другата чернокоса е обикновена учителка. Намира щастие в принципното си съществуване. Отговорен човек е. Все пак трябва да дава пример, в тези толкова провалени като ценности времена. Само, че и тя е жена, при това в никакъв случай, не по-малко очарователна от своите приятелки. А те се и отнесоха, малко жестоко към нея. Отношението им си беше пренебрежително. Не пропуснаха да й напомнят, че е била най-добрата ученичка от всички тях, че са очаквали и в живота да е далеч пред тях, а то какво...Шестдесет и осем квадрата, осми етаж, повредена кола, мигрена. И ако тя съм аз, отдала съм ти се, като на сладко отмъщение, като на това което никоя от тях не е успяла, все пак да си позволи, независимо от всичко онова, което са си позволили в живота. Виж, червенокосата си е истински креватен демон. Такива като теб, дълъг ред. Нежна и свободна душа е. Самотна в дълбоката си същност. Поетеса от голямото добрутро. Половината смешни песнички, по шоупрограмите са нейни текстове, пише ги, както други попълват кръстословици. Докато си пие кафето и си яде шоколадовата паста. Изключителен метаболизъм. Не се лишава от нищо сладко, а нищо излишно не се лепи нито по дупето й, нито по корема, нито по циците й. Както за жалост слабост към мъж по сърцето й. Но тази вечер беше с приятелките си, със старите, от ученическите години. Забеляза бръчките им, забеляза, че не са щастливи, по-нещастни са дори от нея, а винаги се е имала за най-нещастната жена. Заболя я. Много я заболя. Почувства вина, като избягал каторжник, който е оставил другарите си. Точно в тази нощ би се чувствала по-виновна, ако живее в типичния си маниер. Но ако тя съм аз, отдала съм ти се...защото ми е природата.

А може да не съм никоя от тях. Някоя от сервитьорките или друга от персонала. Тази, която дори не си забелязал, но те е забелязала. Приискало й е да се забавлява, а да ти направи и този подарък. Една нощ с фантазията ти.

Сега можеш да станеш, да натиснеш ключа. Лампата да светне.

Тогава ще стане реална. Една от всички. Ще имаш истина.

Или да ме оставиш да си тръгна. И без да имаш някоя, да си получил всички.

 

25.02.2010

За жертвите на насилието

Реагирах и бях наказан.

Преди месеци бях силно притеснен, че един генерал заканително "помоли" в ефир, зрителите (народа) да не го карал да решава, "кой да живее и кой да умре".

Опитах се да обясня, че човек изричайки това клише, всъщност се чувства равен на Бога и макар да отрича, че има правото да бъде Бог се съмнява:

Първо, че изобщо е способен да вземе подобно тежко решение.

Второ, че ако е способен, някой може да му отнеме правото да бъде Бог.

Стигне ли се до там, обикновените човешки представи за зло и добро, не са достатъчни на подобен персонаж да вземе избора си. Той е над тях (или поне се чувства над тях), а всяко негово евентуално изказване, че той е едва ли не жертвата; осъден е да взема тежките решения и т.н. е изказване на един лицемер, който често мами първо себе си.

В момента, в който този ужасяващ Нарцис изрича тези слова е възбуден от собствената си власт, в божествена еуфория, в състоянието му той се чувства толкова високо над всички останали, че болката им, страданията им за него означават толкова, колкото мравките, които стъпчи в невинната си жестокост малко дете.

Честно, уплахата ми от тази чудовищност ме накара да пиша, но дори надарени с висок интелект приятели се опитаха да ми обясняват, какво всъщност е искал да каже генерала.

По-късно един друг генерал, в момента и премиер се опита да асимилира клишето в един по простонароден изказ. При него удоволствието, че го изрича вече беше видимо, а опита да изяснява какво иска да каже беше трагикомичен, чак абсурден.

Е, доживяхме.
Нещата се промениха дотолкова, че можем да погледнем под малко по-различен ъгъл изживяванията си преди два месеца.

Пожертваха ли хора за да постигнат цели: направиха го.

Нека погледнем ситуацията в пределната й прямота: възможно е.

Някой съмняваше ли се, че домашното насилие ще се увеличи многократно? Не.

Опасенията се изказаха дори по централните медии. И преди да се е случило нещо джендър активистите замахаха с пръст, че ще ни дърпат ушите (на всички ни), заради някой идиот, който показал мъжество като набил жена си.

Само, че нещата са още по-сложни.

Ужасяващо е, че тези жени, а и мъже, които по време на карантината са станали жертви на домашно насилие, още от началото са БИЛИ ОТЧЕТЕНИ КАТО НЕИЗБЕЖНИ ЖЕРТВИ.

Тоест, генералите пак са "взели решението", не че ние зрителите сме ги принудили да го направим.

Нали беше пределно ясно, че превърне ли се дома в затвор ще се пробудят потискани страсти?

Някой ще каже:

"Е, като не се обичат или като са зверове, кой им е виновен, по-добре всичко между тях да приключи веднъж завинаги" 

Много повече няма да го кажат, но ще си помислят нещо в този дух.

Вярно ли е? Донякъде.

Ако можеха нещата да бъдат толкова прости! Единственото, което можем да направим ние, които имаме малко по-честити семейства е да паднем на колене и да благодарим на Господа, че е така, а не да съдим всички, чиито нерви не са издържали.

1. Представете си семейство, в което един от двамата (или и двамата) е с латентно психическо заболяване. Знаете ли колко са такива? Не знаете, и аз не знам. Никой не знае. Тепърва ще се изясни част от истината.
Много са.
Проблемът му никога не би се проявил. Ако ходи на работа, ако спазва стереотипите си, само че това се случва.

2. Млади се събират. Градят цял живот нещо; общо-взето сплотени; общо взето и в радост и в нерадост; в ситост и лишения; в много изпитания. Създавали са нещо, строели са го бавно...Дом, който в един момент се превръща в техен затвор.
Безсилни са.
В любимия (любимата) си виждат свой тъмничар.
Зрели са. В деветдесет и девет от сто случая ще се опомнят и дори ще се обикнат повече.
Но в един на тези сто случая някой от двамата няма да издържи.

Ще се срине, ще пропие, ще пробуди чудовището си, което никога не е проявявал и поради това не знае как да се справи с него.

Не, че го оправдавам. Не мога.

Но по ми е омразен другия, оня който ще рече: "Виновни са си те: двамата!"

Защо и двамата! Защо? Този демон не се е проявявал и нямаше да се прояви, ако не беше карантината, ако не е било усещането за затвор. Как да го познае онзи другия, който познава само любящия съпруг, любящата съпруга, а не животното, което не би се проявило.

3. Всеки е грижовен в дома си, но си има и личното пространство. Изведнъж го губи. Двамата не са се лъгали, събрали са се като са знаели, че трябва да се съобразят с това условие и винаги са го правили. Всъщност повече от обич е да обичаш свободата на партньора си, но в един момент - тази свобода, която е основна ценност във връзката им - чезне. След двадесет години брак (примерно).

4. И двамата не могат без музика, но той слуша метъл, тя чалга. Това е шега, но и не съвсем. Приемете музиката като метафора.

Пак да подчертая: Нищо не може да оправдае насилието!

Какво е виновна обаче жертвата!

Някой реши ли, че семейства като нейното са приемливи жертви във войната срещу нещо си?

Не са ли същите, които "молеха", някой да не ги принуждава да решават кой да живее, "кой да умре"

Изобщо няма да говорим за гладните, уволнените и разорените. Те са страшна тема.

Най-ужасното е, че масово се хареса генерала, който стои моли да не пренася жертви, но го прави.

За чипирането като едно глобално изнасилване (на непълнолетно общество)

Ще пиша за рисковете от чипиране и това, че човечеството никога не е било толкова близко до самоунищожението си, колкото сега.

 

Налага се да започна с уговорката: фен съм на технологиите, дори на моменти – маниакален.

 

Да ги отрека и демонизирам, означава да отрека и демонизирам човешкия гений: от зараждането на цивилизациите до сега.

 

Опитвам се да си представя мой двойник, в една алтернативна вселена с една алтернативна Земя, на която няма технологично развитие и разбира се – цивилизации. Сега се е свил в короната на едно дърво, от топлите капки кожата му е настръхнала, взира се замечтано на някъде и ако за миг може да зърне моят свят, преди да полудее, би бил най-щастливия човек на планетата. Нищо, че живее в съгласие с природата и няма нещастието да познава съвременния масов идиотизъм и менталния геноцид, извършван чрез националните медии над опитващите се да бъдат мислещи.

 

Няма човек, който повече от мен да се е хвалил с трите си стента. Голяма гордост ми е, че живея благодарение на джаджите си в сърцето. Детинщина, но не съвсем. Харесва ми да съм жив. Това е.

 

Фен съм на технологиите, дори на трансхуманизма.

Как го съчетавам с християнството ли?

 

Не особено трудно.

 

Защото, ако едното отхвърля другото, трябваше да се отрека и от операциите на апендикс и всичките богати жизнени пътища, направили света по-добър и живота ми по-честит, ако не бяха спасени още в ранното си детство, благодарение на такива операции.

 

Надявам се някой ден да можем да живеем под вода; да живеем по нетераформирани планети и астероиди; вместо жизнено важна операция - да гълтаме едно хапче и да сме спасени; вместо да си търсим седем минути два еднакви чорапа сутрин – да гълтаме едно хапче и да сме обути (тогава ще забравяме къде сме дянали хапчето, няма угодия).

 

Макар да вярвам в безсмъртието на душата, копнея и за безсмъртие (поне на паметта) тук в този откачен, шибан, дистопичен свят.

 

На какво да разчитам? На това, което се вижда. Развитието. „Всяко човешко дело се стреми към нещо добро.” (Анаксагор).

 

А всички човешки дела?

 

Не би трябвало да е към нещо зло.

 

Рано или късно някаква технологична връзка между всички ни ще има...

 

...НО ДАНО...

 

Да не е преждевременно и насилствено...

 

Както се очертава.

 

Защо!

 

Два месеца експеримент ни бяха достатъчни да разберем.

Защото не сме дорасли! За това.

 

Едни хора си внушиха, че имат право да мислят за (и вместо) всички останали, а всички останали трябва безропотно да изпълняват. И не само да изпълняват, а да повтарят като ехо. Като развалена плоча. Безумни рефрени.

 

Но не това е най-страшното. Тоталитаризмът не се е променил. Използва си стари похвати, разбира се – технически подобрени в съвременните средства за пропаганда.

Имаме бонус, че това вече се е разигравало и малко или много го познаваме.

 

По-страшното е, че сложим ли чиповете трябва да сме наясно, че от този момент на сетне, НЯМА ДА СМЕ ВЕЧЕ ЧОВЕЦИ.

 

Нещо друго ще сме.

 

По-лошо или по-добро, но друго. Вече ще сме едно.

„Аз” ще е все по-условно, след време може и да изчезне.

Езикът много ще се промени, най-вероятно – след време ще започне да отмира.

Защо ли?

Защото ще има все по-малка нужда от него.

Ще станем емпатични. Чрез електронните импулси ще разменяме емоции, по-дълбоки чувства.

Езикът ще е необходим до момента, в който се научим да мислим без думи.

 

Защо изобщо мислим в думи? За да обменяме мислите.

И след като джаджите го правят по-добре отколкото думите ни...

 

Не, няма да стане бързо. Няма за един ден да изчезне поезията. Нито трудовете на Кант, Захари Карабашлиев или Азис, че дори на някакви си мадригали като Джордж Оруел, Олдъс Хъксли или Рей Бредбъри.

 

Самите думи ще еволюират в усещане, по-дълбоко, по-изчистено. Може да останат нещо като мелодия, като музикален фон, а цялото художествено творчество ще бъде „преведено на този нов език”

 

Вероятно всички ще мислим заедно, ще чувстваме заедно.

 

Всъщност вече „човечеството” ще е ЕДНО СЪЩЕСТВО.

 

Би било рай, но не и човечество.

Каквото и да е не би било изградено от човеци, а от човекоподобни (в началото) клетки.

 

Нещо като кошер, но изградено на технологичен принцип това би било технологичен кошер.

 

По-кратко: огромен трансхуманен робот.

 

Имаме ли готовност да се превърнем в такъв?

 

Е, чипирането ще ни превърне.

 

Първо: местонахождението, то и сега не е трудно да бъде локализиран всеки от нас, но тогава – нЕма мърдане.

 

После: температура, кръвно налягане, процент мазнини, холестерол...хормонален баланс.

 

Преди да си разбрала или да си разбрал ще е ясно на когото трябва, че си готов или готова за чифтосване.

 

Ако гените ти стават, ако ли не, няма и да разбереш как си избрал точно онези лекарства, точно онези храни, точно онзи начин на живот, който те е отказал да си мислиш за потомство.

 

И тъй като живеем в пренаселен свят, по-вероятно е да попаднеш в тази категория.

 

Но ако все пак си от избраните: полът на бебето ще е определен още в утробата ти (утробата на партньорката ти) в зависимост какво е по-необходимо за човечеството да се роди.

 

Всичко това е лесно осъществимо.

Бариерата, която ни дели от него е етична.

 

И дори аз, който иначе съм привърженик на трансхуманизма, намирам, че засега тази бариера трябва да остане.

 

Защото е рано, не сме емоционално развити за такъв свят.

 

Налагането му е едно глобално изнасилване! На непълнолетно общество.     

Маските (30) Епилог

30.

 

Магдалена виждаше, но не онова, което очите й отчитаха, че се намира пред тях.

 

Между това, което виждаше и онова, което беше пред очите й кървеше Стареца: на кръста вързан за пилона.

 

Тялото му се тресеше; лицето му ставаше по-бледо, от очите му се стичаха сълзи, а демоничната Валио се гавреше с него.

 

Още страдаше и се молеше за Магдалена. Не беше вече на кръста, но го носеше.

 

Магдалена ставаше безчувствена. Всеки път, когато я докосваха и обладаваха: по всички възможни начини, всякакви възможни и невъзможни твари.

Не позволи на Валио да се наслаждава на погнусата й.

Реши да не я изпитва.

Заключваше себе си в най-дълбоката килия на паметта си. И оставяше куклата си да се движи, а после се научи да бъде Другата.

Магдалена реши, че Другата е бяс някакъв неин. Фриволната й същност. Двойницата й, която би отричала, че носи; от която би се срамувала, но която сега я спасяваше.

Другата нямаше скрупули, нямаше морал.

Не се отвращаваше, дори се наслаждаваше на много от нещата, които биха погнусили до смърт Магдалена.

Другата беше хищница; консумираше тела и психики; консумираше самата себе си; миризмата на плът и кръв засилваше апетита й, но като всеки хищник беше и гальовна.

Изглеждаше, че се забавлява.

 

Валио виждаше Другата и по свой извратен начин обикваше Магдалена.

Стараеше се да не хлътва, но все повече й се доверяваше, все повече не внимаваше.

Забравяше да се възбужда от молитвите на Стареца, започна да й се струва даже гадно.

Ако Магдалена пожелае щеше да изключи звука; всъщност – дори и образа.

И чакаше, чакаше малката някога да го направи. Да пожелае.

Но Магдалена изглеждаше безразлична към онзи, който страда на кръста, заради нея.

Изглеждаше безчувствена, това я правеше величествена в очите на Валио.

 

Само Яса, от самото начало, знаеше истината за Другата.

Защото Другата беше Яса.

Магдалена беше призрак, обвит в парцала на гаснещо тяло, което едва ли щеше да просъществува повече от три, четири месеца, ако не черпеше енергия от Социалната си маска.

Чрез Социалната маска Яса проникна в съзнанието на Магдалена.

Без да е стъпила в „Елитния клуб” Яса научи всяко негово кътче (дори най-потайното), навиците на всеки от тружениците му (дори най-баналните), слабостите на всеки от клиентите му (дори най-недопустимите).

Знаеше зад кое огледало има камера и кой наблюдава тази камера.

Знаеше кое момче на кой Генерал е.

Знаеше кое Същество (освен, че забавлява) охранява.

Знаеше също; кога охранява, какво и защо.

Знаеше кой повече се бои от Валио, отколкото я обича.

Знаеше коя повече я обожава, отколкото се бои.

Знаеше кое осъзнаваше, че е нищо без нея.

 

Знаеше кога Валио се храни, ходи до тоалетната и спи. 

 

Другата извади необходимите ключове, криеше ги повече от месец във вещите на Магдалена.

Другата направи настройките на апаратурата, Магдалена не разбираше нищо от техника, Яса – също не разбираше достатъчно, но Лот и помогна. Нямаше да попаднат случайно или не в полезрението на някой наблюдаващ през камерите.

Другата се разкри, сама на Магдалена:

 

-Време е да се разделим, сестричке.

-Коя си?

-„Част от силата, която все зло желае, а все добро постига*.” (цитатът е от „Фауст”, Гьоте и е мото на „Майстора и Маргарита”, Михаил Булгаков)

 

Гласът не идеше от дълбините на съзнанието, а от маската, долавяше го кожата, по-ясен отколкото, ако го чуваха ушите.

 

-Казвам се Яса, но бях твоята Социална маска. Бях ти като втора кожа; по мен полепна мръсотията, в която трябваше да живеем, а и да вършим...Ала оцеля.

-Какво желаеш от мен!

-Аз всичко ще направя. Не искам само да ми пречиш.

-А пречила ли съм ти? – изсмя се Магдалена.

-Не. Но в тази нощ е много важно да не го направиш...За първи път.

 

Магдалена кимна. И рече твърдо:

 

-И аз искам нещо.

-Разбира се – отвърна й Яса.

 

***

Витус търси седмици наред Яса из подземията. Книгата й не можеше да е изчезнала сама, не би я взел друг – точно „Майстора и Маргарита”, точно от неговото шкафче.

Не знаеше, знак ли му е отправила или си е прибрала своето.

Вярваше, че е първото. Че желае да се видят. Че може би е в опасност, но по-скоро й липсва.

Потърси я из Индустриалната зона. Помисли си да провери и в храма, но после попадна на нейни следи. По-скоро на усещания.

Идеха от маската му.

Тя беше в Щаба.

 

***

 

Лот отвори бутилката Мавруд.

-Виното на Пилат*? – усмихна му се Яса. (алюзия с „Майстора и Маргарита”)

-Не, точно. Същото, което трябваше да изпия с Ана.

-Коя, коя!

-Тоест...с теб, но ти не ме дочака.

-Ти не ме дочака. За важна среща жените закъсняваме. И колкото по-важна е срещата, по-голямо е закъснението? А тази е толкова важна, че какво са за нея някакви си шестдесет и няколко години.

-Разкажи ми за виното на Пилат!

-Така и не дочетох книгата, но догледах един от филмите.

-Разкажи ми.

-Предпочитам заедно да го изпием.

 

Пръстите й желаеха да направят фокуса. Лесно щеше да им е.

Толкова дълго с Лола го беше упражнявала.

Лот щеше да получи покой. Да си иде със своята Ана.

 

А Яса да остане, но щеше да е твърде лесно.

Погълнаха й двамата хапчетата.

Погълнаха ги топлите вълни.

Съблякоха се от телата си.

Лот беше по-млад от онези момчета, които й пращаше.

Прегърнаха се.

 

-Възрастта Социална маска ли е? – попита го.

-Не, не е! Но понякога се превръща в такава.

 

Сковаваха се. Той спря да диша.

„Най-щастливия мъж!” – помисли си Яса, потърси челото му да го целуне, но не го откри.

 

***

 

Витус разбираше, че Яса умира.

Знаеше, че трябва да направи нещо. Не знаеше – може ли.

Пренесе се в нея. Изду Социална й маска с дъха си.

Плъзна се по устните й, през гърлото й, в гърдите й.

Залудува в тях.

Дух жарък, желаещ живот.

 

„Дишай! Дишай! Дишай!”

Свлече се. Намираше се на пуст коридор етаж под нея.

Опита се сам да си поеме дъх.

Но твърде късно.

 

***

 

От гърдите на Валио стърчеше кол.

Другата го беше свършила, но Магдалена изми кръвта от ръцете си.

После следвайки инструкциите, които беше получила разруши стъпка по стъпка Наблюдателния център.

Блокира камерите в иконите.

Включи флашката на Лот и пусна вируса в локалната мрежа.

Изтри програмите от сървърите; разби сървърите със сатър, който взе от трапезарията; заля чарковете им с киселина, която взе от тоалетните.

Не беше нужно, но Яса искаше да й докаже, че държи на думата си: разби монитора; напълни ваната; натопи го във ваната и хвърли в нея вентилатора.

Магдалена знаеше, че последният, който можеше да поправи (донякъде) тези повреди си отиде.

Току-що. Щастлив.

В прегръдките на своята възлюбена.

А тя? Тя! Яса!

И тя беше почти мъртва.

И само Магдалена можеше да я върне.

Трябваше ли?

Въздъхна.

Не можеше да реши.

Но напълни инжекцията с антидота.

Слезе при нея и я инжектира.

Яса си пое дъх. Усмихна се.

-Трябваше ли да го убиваш? – попита Магдалена.

-Той чакаше тази нощ от...края на миналия свят.

-Не, не Лот. Витус.

-Не го убих.

-Подмами го.

-Имаше избор.

-Помисли си, че може да те спаси.

-Разбира се, че не можеше.

-Но ти успя да го повлечеш.

-Той имаше избор!

-Защо?

 

Яса се изправи. Не отговори. Рече само:

 

-Време е да си тръгваш! Засега сме квит!

 

Магдалена разкъса Социалната си маска.

Яса се опита да скрие усмивката си. Не успя. Беше неволна усмивка. От възхищение.

 

***

 

Едва когато Яса стигна стаята на Валио изпусна сълзите си.

С ридание разкъса своята Социална маска. После дрехите си.

Изтръгна кървавия кол от гърдите на Валио. Захълца.

Избърса с длан сълзите си. Нацапа се с кръв.

Опита се да си представи Витус жив.

 

Светът с него нямаше да е същият. Нямаше. Той имаше атавистично лице.

И с времето щеше да ги наложи.

Може би да върне назад времето.

А може би – да го пришпори. Но щеше да разруши съграденото.

И да наложи чертите си на мястото на нейните.

Ревнуваше ли? Да.

Мразеше ли го? Не. Дори го обичаше.

Боеше ли се от него. Доста. Едва сега си го признаваше.

Имаше ли право да го отстрани?

Светът има нужда от Социалната си маска, която той разкъсваше.

Тя беше по-силната. Но направи ли го? 

 

Тя само изпи отровата.

Не я даде на него.

 

Този ред от мисли изобщо не я утеши.

 

Пое си дълбоко дъх.

Лицето й се вкамени.

И едва сега придоби израз.

 

Свали вишнево червения сатенен халат на Валио.

Облече го и седна по турски в креслото й.

 

Светът има нужда от Социалната си маска.

 

***

 

Свещеникът стоеше на колене пред иконата.

Беше издъхнал. Неотдавна.

Усмихваше се. Изглежда беше почувствал, че Магдалена е вече свободна.

Очите му вече не тъжаха. Магдалена ги затвори.

 

После зае местото му.

И продължи молитвите му.