Души на любовници в тяло на съпруга

Всяка, която го пожелаеше ме обсебваше.

Събличаше ме, отдаваше ме.

Правеше с тялото ми онова, което желаеше да изживее в своето. Любеше го като дива. Напускаше ме после, искаше да се върне повторно, но друга ме беше обсебила.

Още преди десет години щяхме да се разделим.

Без конфликти, просто не пробуждаше нищо вече.

Добър човек, гъделичкаща беше само юношеската му наивност, все още детинското излъчване върху улегналите черти, караше ме да се чувствам какичката - изкусителка.

Плача и се смея, понякога, като си спомня.

Исках да му кажа, че имам друг. Че той няма никаква вина. Искаше ми се да призная своя, но и такава не чувствах.

Стига дългове! Към родители! Човечество! Общество! Имаме достатъчно, поне към извора да нямаме...

Погледна ме тогава учудено. Попита ме, за какъв извор иде реч. Казах му, колкото сама да се разбера.

Към извора, от който сме пили любов, защо трябва да му дължим сянката си. Съвсем се обърках. Той се смя.

В това време, аз и плача, и се смея. Бягам към банята. Полудявам ли, критическата ли е подранила?

Излязохме после, държахме се като деца, даже доста се и понапихме и аз скочих в шадравана.

Чувах обаче гласа на трезвата в съзнанието си.

Трезвата и пресметливата знаеше, че това ще ни е една от последните щастливи вечери, че наистина ми е останал само дълг към него, дълг, но не и страст.

Не знаех, че е толкова харесван.

Не го исках вече, но почувствах, че го ревнувам.

Онази малката откровено кокетничеше с него.

Тривиална работа! Стажантка при него. Да й е сладък, ще й го оставя. Тъй се мисля, яде ме от вътре собствената ми проклетия.

Какво пък намира в него!

Мъж като мъж, нищо по-така, че да е секси. Просто не го е опитала, за това.

Чисто любопитство и игра на въображението.

Опитвам се да го погледна пред очите й. Става ми забавно. Опитвам се да си представя, че помирисвам близостта му за първи път, че не съм докосвала това тяло, че не ми е познато усещането да лежим прегърнати, а аз да съм затворила очи. Получава се нещо, но не е кой знае какво.

Гоня се от главата си, опитвам се да мисля като сладураната.

Какви ли книги чете? Къде ли е пътувала? Какви мъже харесва и каква музика слуша? Опитвам се да си я представя в себе си. Става ми хладно, после лютиво. Чувствам се олекнала. Забавно ли ми е или ужасено? Но съм и от двете по малко, по-скоро даже съм тя.

Това не е моят дъх и не са моите усещания. Просто са нахлузили върху себе си моето тяло и моите спомени. Като маска са ме нахлузили. Мога да разсъждавам, но само до някъде. Спират мислите ми дивите й импулси. Познавам, че е тя, макар да не я познавам добре. Маниерите й показват скришните й помисли. Надникнала съм в тайните й, в най-порочните.

Такива неща му мисли само, че се и наслаждава на всичкото отгоре, че ще ми го отнеме. Порочна е по един много сладък начин, какъвто не съм си позволила да бъда.

Привличаше я, толкова я привличаше, колкото не помня да е привличал мен. И се насладих на усещанията й, той на нейните ласки, чрез моето тяло.

Задържах я около седмица и това си остана рекорда ми. Обикновено го имаха за нощ или за две.

Случвало се е на нощи да смени и по три. Жени и момичета, срещнали го по улицата, срещнали погледи, после забравили дори за него, но трепета, който са изпитали в онзи кратък миг ме изпълваше с душите им.

Отдаваше му се, чрез мен, за да ме напусне после.

С много приятелки скъсах, понеже ги приютявах под кожата си, разбирах в леглото какви мръсници са.

С много се сближих, защото макар да го желаеха, не ме обсебваха, което означаваше, че никога не биха проявили сексуална слабост към него от уважение към мен.

Така и не разбрах всички тези хиляди жени, които приютих в себе си през годините. Толкова силно желание изпитват, но какво намират в него! Какво!

Много пъти кроях планове да го напусна, а той така и не разбра. Все си казвах: "утре".

Не го обичах, храних глада на другите.

А в началото не исках нищо повече освен да разбера една от всички тях.

Всяка нощ го имах за първи път и го любих за последно.

С цялото й фантазия към него, с цялото ми познание на тялото му.

Искаше ми се един път, да опита да ми изневери и с тялото на друга. Вече ми е ясно, че няма да му е никак трудно. Като, че ли с мед е намазан.

Но не го правеше.

Изглежда ме оценяваше. Не съм сигурна.

Една вечер не правихме секс. Опитахме се, не се получи. Гушнахме се голи. В мен беше душата на една негова приятелка. Много добра приятелка. Имаше искрица, даже пламък, овладели го, са го превърнали в енергия за повече. Сега ги разбирах и двамата.

Това също беше любов, която никоя от онези другите, не можеха да имат с него и така беше липсвала и между нас.

Говорихме си почти до сутринта. За най-различни неща. И с удивление разбирах, колко ме цени тя, че давам на приятеля й онази любов, от която той се нуждае, за да бъде онзи цялостен и завършен мъж, който може да бъде този приятел, който все пак е открила.

Повече не я приютих в себе си, а това всъщност си остана една от най-необикновените ми нощи с него.

Веднъж дочух случаен разговор в кръчмата. Говореше му негов приятел, не знаеха, че съм толкова близко.

-Страхотно парче е жена ти. Такива бедра, такова дупе, честно завиждам ти.

Тогава моят мъж му отвърна:

-От всичко най-силно ме възбужда душата й.

Коя съм? Тя съм!

 Гола съм, а града е изрисуван с маслени пастели. Само аз съм плът и може би уханията.

Знам, че сънувам, останалото е сенки. Едва мъждукащ спомен за откъсната реалност. Обгръща ме светлина, по-реална от самата мен. И голи сме облечени от светлина. Съблечем ли се дори от нея, формата престава да предизвиква греховните разбирания.

Лишена съм от воля. Като прикована във въздуха. По-скоро в ароматите.

Виждам в дъното на улицата блясък.

Огледало.

Краката ми не ме слушат, повея ме тласка натам.

Сянка преминава пред него.

Одеждите й на столетница или поне такива в каквито сме свикнали да си представяме жените в дълбока старост из селата. Забрадката е престанала да бъде траурна, избледняла е – напомня сивота, обратното на тържествения израз към смъртта на обичаните; просто бит - загърнал съзнание в претръпнало.

Това трябва да е мама. Не знам защо реших. Тя не изглежда така, макар сега в съня не помня как изглежда майка ми.

Тя бърше огледалото. Бърше го с престилката, плюнчи края на престилката и бърши огледалото. Искам да й изкрещя да спре. Страх ме е, започва да ме е срам.

Сънувала съм се и друг път гола. Неведнъж.

Винаги съм изпитвала свян.

Не гилотината на позора съм се чувствала.

Дори когато е изглеждало, че в съня има някаква логика да бъда тъй уязвима в гмежта и тържището.

Винаги съм била прорязвана от погледи.

Някои смутени като мен, други тревожни, криещи изненадата си, стремящи се тактично да се отклонят; жестоки, осъждащи ме, присмехулни; дори разбиращите бяха с нещо отвратителни.

Даже повече от останалите, те проникваха по-дълбоко в същността на голотата, която исках да скрия, а нямах начин. При това ме разбираха погрешно. В други четях клюката, сензацията, която виждаха в мен. В някои прочитах острия си присмех. Бягах обикновено по коридори, търсих гардеробите си. Бих се скрила в някой като изненадан любовник, преди да съм потърсила в него дрехата, с която да се бронирам.

Бягах по коридорите и се озовавах на митинги и на концерти; на празнични вечери в които жените бяха облечени в барокови рокли, а мъжете в смокинги. Озовавах се на маскаради по лунапаркове и пред празния екран в кинозала преди да е започнала прожекция. На няколко пъти даже са ми ръкопляскали. Случвало се е да се събудя и със смях, но винаги след тежко чувство за неудобство.

В този сън не изпитвах подобно. Знаех, че не съм видима. Но старата жена, която припознах за мама търкаше огледалото. А то щеше да разкрие образа ми. Изглежда й омръзна, защото тръгна на някъде. Тогава заваля дъжда. Топъл, чувствах го галещ по кожата си, а изпитвах хладната тръпка като която би почувствало струйките му огледалото, ако имаше нервни окончания. Дъждът по-скоро размаза петната, бързо спря. Но после мина русокосо момче. Свали моряшката си фланелка и започна да трие. Не разбирах защо желаят всички това. Пияница изкряска, че ще му скъса ушите и момчето побягна, а изпадналия тип застана на негово място, изсипа в мазолестата си длан малко водка, което беше трогателна жертва и започна да търка гладката повърхност.

Грубо беше, натискаше я. Очаквах да счупи огледалото. От една страна го желаех, защото така нямаше да бъда изложена на показ, от друга се отвращавах, че може да се пореже и да ме нацапа с кръвта си.

Изкрещях и изглежда ме чу. Сепна се. Целуна образа, но киселата му слюнка изпълни моите устни.

По-малко щеше да е отвращението, ако беше забил сухия си език между истинските ми устни, а не отражението. Отдалечи се бързо. Чух фриволния смях на три млади хубавици. Вятърът разголваше бедрата им, вдигаха ръце високо над себе си и вплитаха пръсти като нимфи. Виеха кръгове, засмяха се по-шумно пред огледалото и ме посочиха. Познах се. Една от трите бях аз, а другите – мои забравени приятелки.

Коя съм, по дяволите? Не съм сигурна.

Може би фотомодел. Гол фотомодел. Сънувам това, че света не е подготвен за истината ми, макар толкова я желае, че я е превърнал в комерсия. Заключил е в естетиката й, истинското усещане за красота. И през форми подобни на моите, всеки каруцар или тракторист си мисли, че знае всичко за женската красота и ме сънува докато прави секс с партньорката си.

По-скоро съм тя. Онази, която служи за надуваема кукла, когато фантазията на скъпия й любим се вие между блестящи калъпи за сексапил. Почувствах преди малко спиртосания му дъх.

Или нямам дори и спиртосания му дъх. Пия аз. Слабичка съм, застаряваща, минавам за ексцентричка и за мъжемелачка. Цигарата ми е винаги в ръката и май наскоро издадох стихосбирка, а малолетните палавници ме преписват по блоговете си и форумите, за да впечатлят със сексуалната си освободеност публиката, без дори да ме разбират.

Поетеса ли? Как пък не. При това слабичка и толкова загадъчна. Възпълна домакиня съм. Но си имам мечтите, а мъжа ми – работата си. Дъщеря ми наскоро беше приета в университета, а аз не искам да си призная, много ще ми дойде, но харесвам гаджето й. И то не като син. Не и като мъж разбира се, а като някакво божество, кумир – алегория на живота, на момчето което взима всичко от живота.

Или не! Аз съм дъщерята. Обърках се, не помня.

Красавиците са изчезнали. Чистачи на стъкла бършат огледалото. После се появява кмета на съня ми и със съжаление им казва, че проекта няма да бъде повече финансиран.

Хубавец с тяло на Аполон застава пред огледалото и започва да се бръсне. Пръска го със сапунка, подгонват го ченгетата. Минава мой стар любовник и използвайки сапуна с който е напръскано го трие далеч по-лесно. После минаха журналисти със светкавици. Не знам дали под светкавиците имаше фотоапарати, но блясъка ми беше достатъчен.

За известно време ме ослепи. А неусетно бях стигнала до огледалото. Когато играещите петна от заслепението минат, най-после ще мога да си припомня коя съм. Като си го помислих изпитах и нетърпение и боязън. И затворих очи. Бих могла да съм всяка. Всяка една. От последна клошарка, презряна и болна душа до идола на поколения. Весталка или скитница. Делова жена или просто любима, ученичка и учителка. Бих могла да съм фаталната или спасителната. Цвете или котка. Все с човешка съдба. Не бързах да се затворя в спомените на която и да е било от тях. Сега бях свободна от себе си. Миг забрава.

Когато отворих очи видях хубавицата.

Великолепна и изискана.

Като скулптура сложила месо там където трябва и взела от там където не трябва. Светли очи и коса. Палава усмивка, но и позираща усмивка.

Запазила своята официалност, игривост само като роля.

Дълги бедра. Лицето създаващо чувство на по-голяма откритост и от тази на голата фигура.

Не изпитах свян. Намразих я. Това беше звяра ми, това беше красавицата ми. Тази която виждаха. Тази която беше мен. И въпреки това, тази която не бях, а която можех да покажа. Оплакната от очи. Извадена от невидимото според разбиранията. Неестествена. Всъщност да е неестествена беше естеството й.

Тя ме беше отнела.

Разгневена грабнах твърд предмет от земята. Засилих го и стоварих с все сила в огледалото. То не се чупи. На стъкълца се пръсна образа в него и се разпадна в нищото.

Останах сама пред мрака.

Можех да се събудя. Но не бях сигурна дали го искам.

Съблечена от голотата си

 Стана ми ясно, че съм ревнувал, едва когато разбрах, че художника е жена, при това възрастна жена. Изведнъж ми олекна и се почувствах глупаво, че цяла седмица ме е яло и горяло отвътре.

Иначе веднага се съгласих.

Засмях се, вдигнах рамене, учудих се кому е нужно, а моята богиня се усмихва по непознат начин. Смутена изглежда, че не може да ми отговори. Намира някакви общи обяснения. Навежда глава, казва, че била глупава. Недоумявам какво има предвид. Ами, искала, подаръка за мен да е изненада, но нямало как, не можела да не ме попита, не можела и развалила изненадата.

Прегръщам я, говоря й мили глупости.

Искрени са, детински, но искрени.

Ако нечия гола красота заслужава да бъде рисувана, това е нейната.

И снимана.

В камък дълбана, от глина извайвана.

По рамене и гърбове татуирана.

В стихове възпявана...и знам ли да не би да е вдъхновявала вече. Знае ли и тя, не можем да забраним фантазиите.

Всяка дреха неприлично й стои, сякаш я разголва.

Най-облечена изглежда на плажа, на нудисткия.

Най-малко погледи я грабят, усещам ги, свикнах с тях.

Пета година сме заедно. Родена е с това тяло, не го постига. Диетата й е стрес и тичане, насам – натам, по нейни си задачи. На режима й трудно се издържа, защото режим няма. И пак прилича на цвете в съвършените според тенденцията мерки за красота и хармония. Сборът от съвремени мъжки фантазии към който момичета и жени се стремят, който е индустрия, нова религия или по-скоро ултрамодерен вариант на езически тайнства. Всичко е естествено, а сякаш скалпел е играл по нея. Сама прилича на произведение на изкуството, но е тленна.

Моя е!

Как свенливо само ми предложи.

Възбуди ме поведението й. Заприлича ми на седемнадесетгодишна, а вече наближаваме тридесет.

Четири или пет минути говори объркано за други неща, личи си, че й е трудно да изплюе камъчето. Млъква, дъха й е спрял, гледа ме изпитателно.

Такова поведението й в такива моменти е далеч по-секси от фигурата й. Грабвам я в прегръдките си, моя съпруга е, а се чувствам като прелъстител.

Струва ми се, че е полупозната жена с която тепърва ще станем любовници.

Настоявам да каже, а тя повтаря: "не мога".

Събличам я.

Дръпва се и ми казва, искала да ми направи подарък за рожденият ми ден, но не знаела как ще го приема, защото се налагало да позира гола.

Гледам я, скулптура от плът и кръв.

Скулптура на античен майстор. Че какво по-естествено!

Изричам го даже на глас.

Прегърнахме се, но не да се любим, разплака се.

Не разбрах защо, питам я, по-силно се разридава.

В следващите часове е мълчалива.

Дали не е обидена, че не проявих ревност.

Ако трябва ще бъда ревнив!

Изглежда греша, но не мога и да я накарам да говори.

Завърже ли език, никой не е в състояние да го развърже.

Дали наистина не е някаква горска полубогиня?

Сеансите й връщат настроението и съм започнал наистина да ревнувам, но точно когато съм бил на ръба ми казва, че я рисува жена на седемдесет и девет години.

Цял ден после се хиля, пита ме защо се държа като дете, но мой ред е да замълча като небе за пророка си.

Настроението ми я заразява.

Наближава рожденият ден и горя от нетърпение.

Кой знае бабето, дали няма да я нарисува като кубче или като ябълка, странни са художниците.

Защо не предложих на милата си нещо по-модерно?

Да се снима.

Хубавото й тяло заслужава.

Мисля си да й го кажа.

И ще й го кажа, ако картината не се е получила или не е това което ми се иска.

Почти й го казвам, но стискам зъби.

Наричам я картина, а тя ми се смее, но още повече на картина ми заприличва.

Картина на гола богиня под душа, с престилка на голо, когато мекици в тигана обръща, когато съблича се вечер и сутрин облича. Различна на различната светлина.

Живея в изложба, живял съм в изложба, сега го разбирам. Изкуство ми даде живота на гратис.

И с още по-голям трепет чакам рожденият си ден.

И той настъпи.

Картината е почти в естествен размер.

Покрита е с бял плат, а когато дърпа плата ми се струва като падаща дреха.

Засмивам се късо.

После не мога да кажа нищо.

По-хубаво се е получило и отколкото съм очаквал.

Топъл гъдел съм цял, мислите ми чезнат, друг съм.

Объркан съм, странно!

Възбуден над небеса, но и смутен.

И не разбирам.

Изобразената изглежда по-гола.

По-гола отколкото съм виждал съпругата си.

Много, много по-гола.

Какво е съблякла от нея, треса се от желание.

Иска ми се да вляза в картината, но това е масло.

Истинската плът до мен ухае.

Толкова силно никога не съм я желал.

Каква е тази магия?

Бавно разума ми връща способността си да прецени.

Истинската е по-хубава от изобразената!

Доста по-хубава!

Изобразената е тя. Нейният характер и излъчване, нейните бенки, нейните гърди и фигура като цяло. Но има повече бръчки и някой друг излишен килограм.

Съблякла е от нея време.

Направила я е по-възрастна поне с десет години. Не толкова красива. Открила далеч повече. До тази вечер, толкова силно не бях я пожелавал.

И се любехме като за първи път.

Поглъщане

 Гледах снимката й. Отначало ме болеше. После свикнах. После исках повече от нея. Вече не я мразих.

Защо ли изобщо ми трябваше?

Знаела е, че е женен. Най-вероятно. Той не умее да лъже. Знаела е, че е възможно някоя някога да се чувства като мен.

Поръчах още нейни снимки.

Как се облича, как се съблича.

С какво е загърната у дома, какво облича когато отскача до магазина.

Много ми струваше, но научих каква козметика ползва, откъде купува бельото си и обувките, коя е фризьорката й, фитнес – залата й, козметика й, дневните и нощните й парфюми, книгите които чете, музиката която слуша.

Вече ми се струваше обикновено момиче, а преди беше зло божество, въоръжено с неотразима красота. В началото се плаших да я погледна, хубостта й ме отвращаваше, забиваше нокти под гърдите ми, докосваше забравени спомени, чоплеше стари рани и кръв и гной потичаха.

Купих си нейното червило и нейните сенки.

Нейното бельо и нейните високи чорапи.

Тя поддържаше фигура, аз имах по-хубава от нейната.

Малко по-млада е, малко по-свежа съм.

Малко по-тъмни са очите й, малко по-плътни са устните ми.

Малко по-висока съм, малко по-голям е бюста й.

Малко по-големи са зърната ми, малко по-стегнато е дупето й.

Светла е косата ми, нейната тъмна.

Знам какви цветове използва, знам и марката на боята й.

Малко по-добра фризьорка намерих, нейната снимка й дадох.

Заключих се кабинета си и никого не пусках и така - седмици наред. Време за работа имах, спечелила си го бях. Хванала свой ритъм, съвсем не съм осъзнавала, колко аванс съм спечелила. Документите нямаха край, заглавията на книгите й също. Но както с едното умеех да се справя, така и с другото можех: при това беше приятно.

Затварях очи, чувствах се нея. Чувствах, че го чакам. От друга го крада, подобна мене. Ставаше ми сладко, сладко. Невъзможна съм! Засмивам се, а собствения ми смях непознат. Дали така се смее тя.

Ще спра играта!

Решавам, но бързо се отказвам.

Тя и без друго ме е обсебила.

В началото само исках да я извадя навън, че да видя какво повече има от мене.

Колкото повече заприличвам на нея, толкова по-жалка ми става.

Има мечти, но не е протегнала ръка към тях, за да разбере могат ли да бъдат реалности. В себе си са я затворили. Отнесена мечтателка, дива сладострастница.

Използват я мъжете, а тя се има за фаталната жена. Дори и моя мухльо я използва, въпреки, че не го съзнава. Той не е лош човек, не би го направил, ако му стигаше ума. Доверил се е в преценката си, че може да бъде честен към нея и към мен, едновременно. Е, не може, а тя му позволява да лъже нея. Посредствена ми се струва. Той има стил и класа. Какви жени, около него, а той нея. Не го разбирам, честно. А искам!

Малко, по-големи са очите й. Не, това е израз. Така изглеждат. Леко е ококорена, като учудена. Не е точно учудване, навик й е.

Струва ми се, че виждам вълк, който е опънал шия. Да оголи сънна артерия пред противника, в знак, че се отказва от битка, а по-силния да реши дали да впие зъби.

Подобен жест е тази откровена наивност, която показва с очи. Съблякла се е с поглед. Гола е даже в дрехи. Секси е това, но понякога плаши. Не е трудно за докарване. Тренирах го, постигнах го.

Лошото е само едно, че в нейният стил и нейните дрехи само личи, колко по-хубава съм от нея. Не исках подобно явно превъзходство.

Затворих очи пред огледалото.

Мъчих се да не мисля за нищо, да забравя себе си. И когато ги отворя за пръв път да се видя в онзи изкусителен облик, който ми го отне.

След час щеше да се върне, очакваше го изненада.

Никога не ме е виждал такава.

Времето минава, още се чувствам същата. Отказвам се да се боря с паметта си, но когато отварям очи, разбирам, че съм я победила.

Възклицанието беше импулсивно. Виждах се за пръв път. С други очи.

Нещо в мен се беше прекършило. Това не бях аз. Нейният образ ме изяде. Погълна ме в себе си. Бях тя. Тя с моята памет.

Когато ме видя потърси стол. Очаквах подобно въздействие. После се смя, ту горчиво, ту весело. Да можеше да плаче, щеше да се разплаче. Предложи ми да излезем на вечеря, приех, но така си останахме с намеренията. Любехме се почти до сутринта. Никога не е било тъй, а после потъна в мълчание. Не изглеждаше щастлив. Стисна ръката ми:

-Фантастична си, такава, знаеш ли! Но защо се промени...Започна вече да ми липсваш, онази...моята. Моля те, върни ми съпругата. Онази познатата.

Тържество се надигна в мен, после ме изпълни нежност. Целунах го по бузката.

-Моля те, върни ми я! – повтаряше.

-Ще ти я върна. – обещах му аз.

По-късно разбрах, че след тази нощ, не беше възможно. И двамата окончателно я бяхме изгубили.

Една изкусителна рокля

 Прилича на пеперуда в нея. На голо е облечена. Виждам, че не я сваля и на плажа. Прозира пластиката й. Хубавица е, но така е богиня. Отклонявам поглед и внимание на другаде.

Вечерта пак я виждам по центъра на градчето. Пак прилича на пеперуда, пърха коприната. Разминаваме се наблизо, кима ми, забелязала ме е. По-късно осъзнавам, че ми е хвърлила и предизвикателна усмивка. Имам в тази вечер вече среща с друга. Но пеперудата ми е пред очите и в главата. Не, че е по-красива, не. Като нарисувана е под роклята, истинска ли е изобщо?

Дни по-късно я качвам на стоп и това, ако не е съдба! Държи се предизвикателно, аз пък забелязвам, че не е хванала много тен. Виновно се усмихва, не че не обичала слънцето, нещо мрънка. Обзема ме усещане за силна близост. Внезапно ме обзема. Като, че ли съм я имал и съм я докосвал.

Разтворила е устни, кръстосали сме погледи. Очите ни си водят свой диалог, наясно са, няма нужда от повече думи. Знам един хубав мотел на пътя, бесни спомени, красиви спомени, много, много страстни спомени.

Искам я и ме иска.

Не само, че няма да откаже, а и очаква да й го предложа.

Не го правя. Отминаваме мотела.

Спираме в едно бистро, сменяме телефони, оставям я на колелото.

Малко по-късно отбивам за да изтрия телефона й.

Все едно не съм аз, някой друг мисли и действа в мен. Представа си нямам, защо не посмях да я любя, защо изтрих телефона.

И пак я виждам, и пак.

Като натрапчива мелодия, като мантра. Които не се чуват, а се превръщат в светлина и образи, за да те изпълнят и ограбят настоящето.

Пърха роклята й.

Толкова лека, толкова закачлива.

Присънва ми се, лети с нея, а аз падам...

Не съм уплашен, а съм учуден.

Желая по-бързо да свърши всичко и да се събудя, макар в съня си съм сигурен, че не спя.

Като, че ли със свършека на земният живот, свършва и съня.

Телефонът звънеше, дъщеря ми.

Питам я за майка й. Не, че ме интересува.

Малката чурулика, пита как е било на морето.

Казвам, че следващият път, ми се иска да бъдем тримата.

Тя, аз и приятеля й.

Няма да им преча, искам само да го науча да се гмурка.

Тя се смее, съжалява, че заради нейните изпити не можали и тази година. Момчето щяло да ми хареса. На мен приличал. Каза ми го, за да ме зарадва.

Изпаднах в паника обаче, точно от това, без да съм съзнавал съм се боял.

Щях да изкрещя нещо и вътре в себе си.

Да можех друга жена да обичам колкото дъщеря си.

Не помня как приключи разговора, фрагменти от съня ми, играят още пред очите.

Падам, а жената - пеперуда пърха около мен.

Защо й изтрих телефона?

Да не би да съм влюбен?

Спасява ме от мислите, една стара приятелка.

Едва не се сблъскахме, носеше някакви плодове, прибираше се, в къщи.

Чакаха я, седнахме уж само за едно кафе.

Каза ми, че е щастлива. Къде забрави плодовете, в това кафене или после в таксито?

Не искам да разстройвам, ничий живот, случи се от само себе си. Тя не съжаляваше, аз се престорих, че не съжалявам. Разделихме се с целувка и с поредното обещание да не го правим повече.

Рязко се обърнах, вятъра беше повял, а имах усещането, че зад гърба ми играе копринената рокля. Тя беше причината, не момичето.

Най-еротичната рокля. Толкова ефирна, че приличаше на недействителна, а създаваше усещането, че момичето под нея е недействително.

Жалко, че изтрих телефона й. Жалко!

Но тя позвъни.

Трябваше да я срещна, да я имам и всичко да свърши. Да изчезне от мислите ми, да напусне желанията ми.

Спрях на половината от пътя.

Пак говорихме по телефона.

Разказах й всичко, всичко за себе си. Поне това, което имаше значение. Трудно намирах думата. Попитах я, още ли желае да се срещнем.

Каза ми: Да.

И усещането за падане завърши.

Плъзнаха се ръцете ми по тялото й. Затворил бях очи. Десетки пъти си го бях представял, пак беше с тази рокля. Смъквах я от раменете й.

Погледнах. От очите й се стичаха сълзи.

Гола беше. Целунах я. И ни погълна усещането, а при мен беше и отново онова, че не я любя за първи път, нещо повече, цял живот не съм имал друга жена, а сега я желая повече от всякога.

На сутринта ми каза за роклята.

-Скроих я от остатъка от парашута...който е трябвало да го спаси...Случи се на първата седмица от меденият ни месец...Толкова лека изглежда болката, нали? Но, не знаем какво смъкваме от раменете си...

Затворил бях очи. Тя летеше, а аз бях престанал да падам.

Трошици страст

Съмваше се, но това бяха най-дългите дни в годината. Тя седеше на една от пейките на площада. На раменете й, бедрата й, коленете й; около нея подскачаха сиваците, които живеят на покривите на съседните сгради: най-вече в общината, градският съвет и общинската библиотека.

Проскубани, мръсни, агресивни: уличните кучета на небесата.

В шепите й между тях се белее, най-хубавият ми качулат гълъб.

Начупила е закуската си, кълват наоколо. Доста голямо е разстоянието, но ако не забелязвам усмивка, то илюзията за усмивка е толкова реалистична, че изписваше и сетната подробност на настроението й, а то отнесено, меланхолично, някаква фриволна закачка, дълбока наивност и хладна интелигентност, заливаща я като кофа вода за отрезняване.

Неволно също се усмихнах и замръзнах на място. Обърнах се и реших да си тръгвам. Не е начин за запознанство с такава жена, съвсем хлапак се почувствах с този мой гълъб. Не е оттук, личи си. Не ме разбирайте погрешно, хубавици имаме. Много даже, някои са стилни и изтънчени, но тази е...Не, не е богиня, не е точната дума. Поглеждам пак към нея за да открия как за себе си да я нарека. Не е богиня, защото богинята може с всякаква форма да разкрие очарование, тази е внимавала твърде много с линиите.

Като нарисувана е, рисувала се е сама. Късата й пола е част от голотата й, кръстосала е краката несъзнателно, но съотношението между всяка гънка така съобразено, че създава чувство, че е упражнявано и все пак изглежда естествено.

Стройна е като майсторска изработка на шахматна фигура. Мисията й е: Красавица. Това е звезда. Не я познавам, но се досещам каква е. Какво търси в градчето ни, толкова рано по центъра, нямам представа.

Гълъбът ми снощи не изглеждаше добре, притесних се като гледам, че тази сутрин го няма, хуквам да го търся, не че ми се вярва, че ще го открия. Колко сладко кълве от шепата й, а тя се усмихва ли, усмихва. Гали го и като, че ли погалва мен.

Потръпвам. Тръгвам към нея, колкото и жалко да изглеждам в тези три четвърти панталони и проскубани като перата на сиваците около нея, маратонки. Когато ги доближавам уличните кучета на небесата пляскайки шумно се вдигат, а моето гълъбче каца на рамото ми.

Тя се усмихва на една страна, по-сладка е, отколкото преди да я доближа, но сега предразполага.

-Сядай, свободно е - изпреварва въпроса ми.

С три четири години е по-голяма от мен, не повече. На деветнадесет съм, но ще кажа, че съм на двадесет и една. Всъщност, какво ме пита. Не я чух, за друго си мислех. Смее се, нещо смешно ли й отговорих. От последвалите й думи разбирам, че не е било смешно, сигурно начина ми на изразяване е бил смешен, но не е било отговор, а въпрос:

-Какво правя в градчето ли? Кое беше то? Случайно съм, наистина. Може би още след обяд ще съм другаде. Но утре: обезателно. Не знам къде. На където посочи носа ми. Почивам, пътувам, това е...

-И аз обичам да пътувам.

-Така ли? Идваш ли с мен?

Преди да съм отговорил се засмива, разрошва поривисто косата ми и ми казва през сълзи от смях: "Сладур, извинявай!"

-Сиваците са много агресивни и боязливи. Не знам как кацнаха в ръцете ти.

-Твоят пък е много...свенлив - сама изрисува свенливост по лицето си.

-Наистина ли пътуваш без цел?

-Не е без цел. Пътувам за да храня гълъбите.

-Сериозно? - успях и аз да покажа ирония.

-Защо не - отговори и стана изведнъж тъжна - Нищо не ми коства да им дам трошица, да ги нахраня. Това мога, но не мога да имам крилете им и свободата им.

-Романтичка си.

-Кой ми дава! - отвърна тъжно, а после с друг тон - Хайде, ще ми покажеш ли забележителностите? Ако нямате, сигурно ще измислиш. Мъж си.

-Намираш се в Балканският Йерусалим. Имаме повече храмове отколкото грехове имаш!

Засмяхме се и двамата.

-Ти сериозно ли?

Тръгваме.
Потънала е в свой свят, чужди и в моята уста звучат шегите ми. Чужди и глуповати и също потъвам ли, потъвам в своя свят.

Развеждам я из пътеките, по горите над града. Божествени са и тя е божествена. И изглежда като част от природата, но аз чувствам само отегчение и умора. Дано не чувства същото и тя. Не мога да го разбера, но и да мога, не искам.

Край тайното ми вирче се съблече, без смущение. Не бяха модни още прашките, едва навлизаха. За пръв път виждах. Гмурна се, пръскаше ме после с ръце, но и закачките й лишени от чувство. Иска да направи весело, както и аз искам, но не се получава. Не се получава. Между нас има пропаст.

На здрачаване едва се отпуснахме, сякаш разтворихме. Не пихме много. Имахме само една бутилка от двеста грама водка в чантичката й. Не говорихме, просто се прегърнахме. И се отдадохме на онова дълбоко естество в което няма социални различия, нито се налагат толкова игри за да си част от космическите.

Правихме любов, поне за мен беше такава. За нея, наистина не знам.

Още наричам вира, с името й, което не научих.

Всеки път с различно, то е нейното.

Дремеше ли, на сън ли го каза? Така поне се опита да изглежда, ако не е било. Но не вярвам, не вярвам, че беше казано на сън.

-...храня гълъбите. Нищо не ми коства да им дам трошица, да ги нахраня. Това мога, но не мога да имам крилете им и свободата им.

Надявах се и не можах да мигна. Надявах се, че ще остане и на следващият ден или пак ще повтори онази покана, но сериозно. Да тръгна с нея, да пътуваме. Не го направи.

"...храня гълъбите. Нищо не ми коства да им дам трошица, да ги нахраня. Това мога, но не мога да имам крилете им и свободата им."

Прочетох го в очите й, преди без целувка да блъсне вратата на колата и да отлети.