Защо не бях на вчерашните протести, макар да подкрепям исканията им с две ръце и с цяло сърце колкото ми е останало, а както ще разберете – не ми е останало никак малко…сърце. И мнозина „здрави“, нямат толкова и е време да се замислят по проблема.
Трудно се организира подобно пътуване, защото не става въпрос за отиване до Кайлъка (понеже живея в Плевен, за това писах: Кайлъка), ако живеех в родния си град, щях да напиша: „до Асеновата крепост“, ако бях от Банско – „Байкушевата мура, ако бях в Лесковец – „до дунъвата“, все става въпрос за нещо близко, макар и ползващо се с огромна туристическа слава.
За състоянието ми – маршрутите са много сериозни. Почти всяко пътуване е свързано с дадена дума, много преди това. Разбира се – мога все пак да отменя, но в случая – реших да посветя пътуването именно на протестите. Заради дързостта му, заради духа му.
Защо са толкова важни тези пътувания?
Защото здравето ми е отдавна кауза!
Искам да докажа на цената на това, че се отказвам от много други неща, понякога дори рискувам живота си; плаша тези, които ме обичат; поемам известен дискомфорт, макар дискомфортът е само в главата, но трябва да свикнеш с него за да го превъзмогнеш.
Искам да докажа, че сърдечно болните можем да живеем нормално: ако внимаваме с умората, ако свикнем да я дозираме, разбира се: В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЕ ЯВЯВАМЕ НА ВСИЧКИ ПРЕГЛЕДИ ПРИ КАРДИОЛОГА СИ, СЛУШАМЕ И МИСЛИМ. Сега е момента да си призная, че ме е малко е срам, че напоследък направих нещо, което не трябваше; не изпълних важна рецепта и веднага се е отразило на състоянието ми.
Познавам и другата страна, повече от две години се наслаждавах на вниманието на загрижените хора, край мен: близки, не чак толкова близки и далечни. Подобно внимание е наркотик, любим най-вече на възрастните хора, които са се предали; решили са, че няма какво толкова да очакват и го вземат за успокоение.
„Ти си болен, не бива да вдигаш това, не бива да местиш това, не бива да изкачваш този баир, не бива да изкачваш това стълбище, мисли повече за себе си…и т.н. и т.н.“, като че ли не можеш сам да се грижиш за себе си и всички се превръщат в специалисти, най-вече тези, които не са.
Приятно е да усещаш тази загриженост, но загрижен за състоянието ти може да бъдеш само ТИ и лекуващият ти лекар. А да си „загрижен“, означава да познаваш възможностите. Които са ОГРАНИЧЕНИ (трябва да го знаеш), но които МОГАТ ДА БЪДАТ ДОСТА ВИСОКИ. Ако дозираш (както вече казах), ако се познаваш и развиваш.
Като цяло физическата си активност посвещавам на медицината и спорта и си мисля, че моят опит ще е полезен за бъдещото развитие на хора като мен.
За това казах, че здравето ми е кауза.
Но има и национални каузи. Живея в общество и не мога да бъда изолиран от него.
Не мога да приема презрението, с което взимащите решения се отнесоха към избралия ги народ.
Не мога да приема, че изборът ти е да бръкнеш в чувал с кутии, да извадиш една (почти да си задължен да го направиш, че иначе формулата работи срещу теб и някой друг ще извади твоята кутия), а когато я отвориш да не знаеш награда ли ще откриеш в нея или отровна змия. В повечето случаи е второто.
Ако не си „дояч на змии“, журналист или клиентелист – това не е приятно.
Не бива дотук да е избора, това не е демокрация. И когато народът иска да вземе важно решение за себе си: не може да се оборва с гавра. И да му се надсмиват тези, които в повечето случаи струват далеч по-малко от този, когото оскърбяват. Това вече е отявлена тирания и няма, няма, няма общо с демокрацията.
Дълго въведение за нещо, което трябваше да бъде небрежен, спортен пътепис, но този път бях длъжен да го направя.
Денят ми започна с хващането на влака от 07.05 ч. от гара Плевен към гара Г. Оряховица. Оттам можех да се прехвърля във влака за Русе.
Доколкото знам, билетът за колелото е 3 лева, но изглежда е намален. 2 и нещо е. Колелото може да се качва само в последен вагон, до задната врата. Такива са правилата и са добри за условията правила. Не бива да пречи на движението във влака. По-късно разбрах, че е имало проекти за вагони произвеждани в България, в които е била предвидена закачалка за колело. Но родните производители нямат лобисти, а вноса на влакове и вагони си е голяма далавера за тези, които разполагат с народни пари и вземат решения.
Поне да се погрижат да има багажни вагони.
Това щракане на колелото на задната врата е единственото преимущество на моето любимо „муленце“ (така го наричам защото е градско, но си има някакви качества на гравел от нисък клас), алуминиево, много евтино, базов модел. Не си върви и без друго много добре завалията, няма какво толкова да се повреди, а да се направи опит за кражба е неоправдан риск. Като си купя по-добро (когато и да е това) ще е неоправдан риск да го мъкна по влакове. Дори от гледна точка, че много не искам да се удря карбона. Когато карбона е наранен не се вижда, но колелото може да се счупи, а при скоростта, която можеш да развиеш с подобен модел…може да ти струва скъпо.
За пътуване по влаковете, свързани с пътешествия, най-компромисно си е муле „Drag”, “Drag: Grand Canyon” – българското остроумие в технологията си е направо философия. Велосипедите „Драг“ го доказват, а моят е най-българското чудо. Ако беше кола трябваше да е някакъв хибрид между „Трабант“ и „БМВ’’
Още щом се качих в купето, забравих че пътувам. Имах един спътник, който си гледаше по телефона, аз пък забих поглед навън и се унесох в гледката на маковете.
По десетина, по повече или по-малко. При скоростта се сливаха в някаква усмихната червена река. Влюбен съм в маковете. Лятото идва с тях, а са и редовен спътник на пътешествията ми. Когато вече не растат или преди още да са започнали да се показват са в спомените ми. В единия случай очаквания, в другия – сантиментална, но толкова красива липса.
Сега бяха повече от всеки друг път. И за пръв път ми заприличаха на публиката при шосейни спортове. По същият начин сме накацали докато следим за преминаващия велосипед, кола (при ралито), маратонско бягане, триатлон.
Все на някое събитие сте били – знаете.
Вече съм Русе. Пиша на джипиеса Букурещ. Продължават да са около мен. И тогава, около осем километра преди Дунав мост ми хрумва, че наистина може да са публика. Червенокоси вакханки от други планети, чието хоби е да наблюдават през цветята си – тотем пътуващи хора. Всяка си има любимец, ръкопляска, стиска му палци.
А ако някоя си позволи повече и се появи в истинския си вид, ако се срещне със своя спортист, своя герой. Ако е нарушила законите, но не казва; ако е жертвала всичко за него, а той не знае. Малко прилича на „Малката русалка“, но така както го усещах е по-скоро приказка за по-големи.
Така се раждат сюжетите. Още една причина да обичам толкова много пътуванията. Освободиш се от света, видоизмениш го и започваш да общуваш с невидимите му страни. Когато ти го сервират по телевизия или радио е еднотипен, а гранд медийните институции наложиха брутално контрол и върху интернет.
На Дунав мост съм. От прочетеното тук, там, там, не съм сигурен трябва ли да показвам документите. Мога да си мина зад гърба на всяка бутка митничари. Никой на никого не обръща внимание. Все пак решавам да съм по-възпитан. Уважение към колоездачната каска, джърсито и шпицовете е. Към колоездачния ми екип.
Може да съм тръгнал с „муленце“, ама съм се изтупал като рицар.
Малко дърт за Д’артанян, малко циничен за Дон Кихот, но нещо подобно.
Показвам картата на едно симпатично момиче. То ми пожелава благо: хубав ден. Приятно мигновение, заслужаваше си да покажа картата, с което и показах, че не съм минавал скоро тази граница.
На самият мост има временно задръстване.
Малко по-късно разбрах, че е заради ремонта и има ремонтен светофар. Пускат ту от едната, ту от другата страна. Но едва в този момент разбрах, че е разрешено за велосипеди. Точно зад гърба ми двама (на около моята възраст или малко по-млади), но далеч по-професионални. С шосейните колела, ако не се лъжа единия беше с Canyon (без Drag) отпред. Но всичко стана толкова бързо, че не съм сигурен.
Чух го доказва: „Ако отсреща няма движение може да се мине“, каза го на дружката си, но бяха много близко и ги чух. Веднага попитах: „Ще стане ли така?“, отвърна ми: „Ще стане, давай след нас!“ и като профучаха…Завъртях на макс педалите, разбира се още отначало изостанах, но не ми дава сърцето (същото, което ще изскочи през очните ми ями в този момент) да изостана много. Намалих дистанцията и още. Колоната тръгна. Престроихме се. Точно зад мен ТИР, започна да нервничи. Натиска клаксона, като че ли има какво да направя. И като че ли ме деморализира или ме накара да му дам да се разбере и престанах да гоня „колегите“. Но вече и без друго дишах на батерии.
Тъй, де: щом не е забранено за колело, трябва да се съобразява с още един участник по движението, какъвто е и той.
От другият край от спрялата колона негов колега – явно турчин ме гъбарка. Усмихнат благо до уши ми прави с ръце движение все едно върти педали. Махнах му.
Вече когато се спусках от моста и хвърчах колкото кола, моторист с момиче вдигна палец, отвърнах му с кимане, че и без друго вече бях с екстремална за Драг-а скорост. Догоних колегите. Достатъчно луд съм за да се спускам и с таратайката си, понякога по-бързо и от марков бегач.
Тук те се спряха и минах пред тях.
По-късно ги видях само веднъж. Изпревариха ме, но дълго не увеличиха дистанцията. По някое време чувам „Хайде, хайде…“ – разбира се, българин. Засилил се със скорост като при състезание. Естествено е, че подмина мен, но подмина много бързо с крясъци и тях. Откачалка. В най-добрия смисъл на думата, макар вече сме по шосетата, по които се движат много бързо и Тир-ове.
Маковете продължават да ме наблюдават. А ако наистина са наблюдатели, но не от планета на амазонки, а от паралелни вселени. Всеки от различен. Представител на своята. Но всяка вселена си има свои представители-наблюдатели и в останалите. Сигурно има и нашата. Би ли ми било интересно да бъда такъв? Да наблюдавам как някой като мен прилита край мен? А ако сега ме гледат безброй мои двойници от паралелни вселени. Става за разказ.
Така се раждат сюжетите. Казах ли го вече? Казвам го втори път.
Спирам се в Daia имах разказ със същото име, без да знам, че има такова градче (или село) в Румъния. Един параклис привлече погледа ми. Исках да се снимам и до него, и до накацалите около него макове. Но седнал до единия, все едно прегърнал момиче.
Само, че бях взел селфи стик, който не бях ползвал и с него само изключих телефона. Оттук ми тръгнаха „каръците“. Телефонът ми се рестартира бавно. Нямаше роумнинг. Намерих го в настройките, но ме предупреди, че ще ме таксуват допълнително. После разбрах, че това е стандартно предупреждение, но вече се бях ядосал. Преместил картата в другия телефон. Който от своя страна ме предупреди, че ще ме таксува допълнително.
При преместването на картите, разбира се си изгубих вайбъра. За няколко минути щях да го активирам, но това са още няколко безценни минути, когато целта ми е Букурещ.
Всъщност – не точно Букурещ.
Бях казал: докъдето стигна в 4: 30 P.M. да, де: 16: 30, но да се направя на постмодерен, постоталитарен младеж и да изкелифенча и българския, и английския (всъщност P.M. си е латинско, макар да го знаем от английския.
Поне аз имам повод, че обикновено пускам първата снимка от „Тур дьо Пустиняк“ (както наричам крайдунавските си пътешествия) във вайбър-групата си по английски, но сега нямах време за настройки на вайбър. Прецених, че с моето колело, при моето състояние – Букурещ си е доста далеч.
Пътят иначе не се оказа толкова опасен, колкото вещаят всички материали, които могат да се намерят в интернет. Има си доста широк банкет, не е аварийна лента. По-скоро прилича на велоалея. Не, че е. Трябва само да съобразяваш, че близо до теб минават често и Тир-ове, които въпреки, че шосето е широко не винаги пазят отстояние. Засмукват. А от другия край е бетонен, полегат (около 60-70 градуса, наклон), отдолу кал. Не, че ще се убиеш, но такова търкаляне ще ти коства много. Трябва да се държи здраво кормилото и човек да не се стряска. Иначе няма да те блъснат. Блъскал ме е веднъж странично ТИР между Плевен – Долни Дъбник. Отървах се само с ожулен лакът и счупена ръкохватка на кормилото. Даже не се уплаших много, че бях зает да псувам.
Този храм ми се струва, че се казва "Св. Илия", поне на това ми прилича заради стенописа отвън. Не съм сигурен. И там храмовете явно не работят в почивните дни. Както и повечето в България. 
Понякога е победа да осъзнаеш загубата си. Имах шансове пришпорвам ли се да стигна до Букурещ, но вече много се задъхвах; омалях. Долнището на екипа ми е за по-къси пътувания и го разбрах сега. Не е гащеризон. Сега разбрах, че се правят гащеризон не само за да пазят кръста, а и за друго. Когато е само гащи се размърдват. Не можеш да ги нагласяш по целия път, а и да разбираш, че са се размърдали. Бях се ожулил вече много здраво по целия чатал. Това усилва и дискомфорта.
Направих и още една грешка. В Узуну си купих от едно магазинче вода. Струваше само 4 леи. Беше обаче студена. Но устата ми лепеше от „енерганите“ – по принцип нося една бутилка с аминокиселини и велоконтейнерче пълно с разтворени микроелементи. Не винаги взимам вода. Хубаво е да има, но не винаги и трябва, а тежи. Пих доста бързо и ми стана кофти. Задъхан, ожулен. А и трябва да си призная…Не и здрав, ако бях здрав – целта ми щеше да е доста по-далечна, но сигурно пак щеше да се наложи някой път да се откажа.
Беше разумно. Продължих по-умерено.
На 20 км. от Букурещ спрях и тръгнах обратно.
Маковете не изглеждаха недоволни. А на едно място бяха истинско море. Спрях се и се снимах край тях. А ако наистина са зрители, но не от планета с вакханки или пък паралелни вселени? Ако са от бъдещето.
Научили са се да наблюдават миналото, без да се намесват в него.
Нещо като риалити е да следиш свои любимци как пътуват, независимо от превозното им средство. Знаеш как ще приключи фаворита ти, все пак от бъдещето си, но ти е интересно да видиш от близо живота му. Защото в него е част от теб. Негов наследник си.
Много идеи обаче взех да подарявам с маковете. А по някое време наистина започна да ми става много, много лошо. Притесних се, че е пореден инфаркт, а бях далеч, че и в чужбина. Явно беше умората, ожулването, водата.
Слизах от колелото, дори когато инерцията само ми помагаше и вървях пеша. Доста дълго. В този момент не осъзнавах, че просто ме боли от ожулването и за това не ползвам колелото. Мислех си, че защото ми е лошо не искам да съм на превозно средство.
Беше и доста гротесково. Казах, че шосето не е опасно, но…за хора, които знаят правилата. И от двете страни много често по банкета, по който се движих имаше убити животни. Най-вече кучета. Някои доста си миришеха, но повечето бяха изсъхнали напълно. И тази зловеща прокоба на фона на иначе прекрасен пейзаж от всички страни и оптимизма, който предава хубавата магистрала на природната картина.
Повече от 20 км. съм изминал пешком. Слизах, качвах се на колелото, пак слизах. Доста често губих надежда, че ще хвана влака от 23 и нещо. Минутите не бяха от значение. Далече се намирах. Не толкова, че да не се върна и за половината време, но ако бях добре. Трябваше и да преместя картата отново в първия телефон. Резервният, в който се намираше – свършваше. Спрях на първото възможно място. Седнах на един бордюр точно срещу параклиса в Daia.
И ми стана толкова зле, че си помислих, че няма да мога да продължа. С треперещи пръсти преместих картата. Гледах в параклиса и си мислех, че е знак.
Няма да кажа какво още мина през главата ми.
Моя тайна си е.
Качих се на колелото и подкарах. По някое време набрах воля. Ускорих, а вече бях близо. На 4 километра от Русе, но Русе се оказа по-голям град отколкото очаквах.
До Русе 4, но до гарата 18 километра. Ако спазвах скоростта имах време да стигна и по-бързо от времето, което ми оставаше. Точно в този участък се почувствах, че пътят води…другаде. Не точно в небесата, а на някакво следващо по-високо ниво…
Не се съмнявам, че наистина е така.
Толкова кофти да ти е, а да ти се види толкова внушителна гледката на една магистрала, че да не си в състояние да я опишеш, макар да си написал десетки хиляди страници.
Вече се смрачаваше. На Дунав мост беше тъмно и за втори път изпитах усещането, че отивам в по-високо ниво.
А като стигнах в Русе дадох максимално „газ“, пак слизах и се качвах, но имах шансове да стигна. Ако не…щеше да е доста неприятно, но да чакам до сутринта следващия влак. Накрая даже и малко обърках, навреме се сетих, обърнах се и последния километър (на едно спускане по празното вече шосе), набрах най-високата скорост за деня: 54 км.
Защо не ми пресече пътя Гетьо! Това щеше да е, ако не прекрасен, но поне…интригуващ край на деня.
До влакът ми оставаха 20 минути. Заверих билета си, купих за колелото. И…едва сега осъзнах, че ще се прибера.
Можеш да знаеш: например, както в случая: за състоянието си.
Разумът да е наясно.
Чувствата ти да са наясно.
Но когато не си го преживял на 100% нещо се губи.
В по-голямата част от последните 20-30 км. си мислех само за уюта на леглото, в което ще легна, ако се прибера.
Още нещо ценно при приключенията.
Оценяваш живота.
Между Г. Оряховица и Плевен пътувах със стар железопътен кадър от Левски. Човечецът беше много общителен, по някое време си спореше сам. Цитираше доста телевизията, но пък имаше специализирана информация.
От него разбрах и за вагоните, които е трябвало да бъдат произвеждани в България.
На няколко пъти ме попита: защо си го причинявам.
Защо се подлагам на този риск. Той си мислеше само за риска по шосетата, без да предполага, колко по-сериозен е имало за мен.
Тогава му казах онова, с което започнах: че за мен е кауза (без да обяснявам каква), но конкретно днешното приключение е посветено на протестите.
Премълчах нещо: обичам предизвикателствата. Не само опасните. А и красивите предизвикателства, а при някои пътувания са били далеч, далеч по-красиви.
Стигнах до мечтаното легло. Преди да заспя се унесох сред макове.
