Беше в началото на пандемията. Грегор Замза* се превръщаше…в
литературен герой, защото му беше омръзнало да бъде насекомо. Не можеше да
назове книгата, от която е, но знаеше, че не е истински, че е художествена
измислица, защото той трябваше да е мъртъв.
Сънува как поглъща змия. Среща я на гладиаторска арена и той
е по-слаб от всякога, а откакто се помнеше беше слаб. И отстъпчив, но този път
не можеше да отстъпи. Нямаше в мозъка си програма, която да издаде командата и
той да направи стъпката назад.
Вървеше почти усмихнат към звяра и виждаше като в огледало,
че погледът му е налудничав, че се усмихва и се радва и колкото повече се
приближаваше към питона, или боата, или анакондата, или титаничния смок, или
самата змия на изкушението, толкова по-ясно си припомняше, че е насекомо и
заприличваше на насекомо.
Но в мигът, в който се очакваше змията да го погълне, той
започна да я поглъща. Нямаше как да стане това. Змията беше огромна, а той
малък, но я тъпчеше в устата си.
Събуди се ужасен, че змията е в него и го стяга вътрешностите
му. Стомаха, гърдите, сърцето, троши гърба му. Светът чезне.
После идва отново.
Спомня си, че е Грегор Замза, но вече не е насекомо.
Литературен герой е.
Не диша.
Не би трябвало да го има, но го има. Тук е.
Тъмно беше. Толкова тихо, че тишината скърцаше.
Изправи се плахо и тогава го проряза истинско скърцане. Подът.
Ако беше жив, сърцето му щеше да подскочи, но то не
потрепна.
Сега си спомни, че имаше проблеми със сърцето. Преди две
години получи инфаркт. Отведоха го в напълно безпомощно състояние в кардиохирургията
и по време на коронарографията се разбра, че това всъщност е втори инфаркт.
Първият е изкарал на крак. Без да разбере.
Но как е възможно?
За Грегор Замза или както се казваше тогава, защото имаше
друго име се случваха, ако не невъзможни, то поне странни неща. Беше му в стила
да си получи инфаркт, без да разбере.
И дълго да носи рана в сърцето, че навярно и да я чувства
като наслада.
Закърпиха го. Обясниха му, че стентовете му са експерементални,
че са почти живи същества, че се произвеждат в близка галактика и наскоро са
доставени по програмата за научен обмен. Честитиха му, че на него се е паднала
честа да ги изпита и го пуснаха.
Не знаеше, че подобни експерименти могат да се провеждат без
съгласието на пациента, но не би отказал.
Не знаеше също, че човечеството е в контакт с извънземна
цивилизация, но щом казват – още по-добре.
Прибра се вкъщи по живо, по здраво.
Анджи му заговори нещо: тогава трябва да е било по компютър,
не по комуникатор, но паметта му изневеряваше. Сякаш и тогава говореше по
комуникатор, макар комуникаторите не бяха още въведени.
Не й разказа за проблемите със сърцето.
Нямаше смисъл.
Нали се оправи, а тя му говори винаги за по-глобални неща от
един човешки живот. Всъщност…
Още тогава не беше сигурен, че е човек. От извънземните
стентове ли беше или…Може би – да, но с тях само възприемаше по-дълбоката
истина, че е друго…или живее чрез друго.
Следващите месеци се освежи, даде на живота спокойствието,
което му дължеше.
Прескочи смъртта. Имало е значи някакъв смисъл.
Реши да не пише.
(Значи е писал, но какво? Пишеше нещо. Но преди това.)
Реши да диша. Разхождаше се в парка и вдъхваше синевата. Тя
изпълваше белите му дробове, съзнанието.
Онези същества (вече беше уверен, че стентовете са живи
същества) го караха да се чувства закачливо, по-истински и да прилича на литературен
герой. Може би свой, може би чужд, но по-реален и по-чувствителен от онзи,
който беше в действителност.
Дните приличаха на минути, месеците на дни.
Додето се опомни беше минала година. Виждаше в огледалото
друг човек. Пълен, по-възрастен. Нямаше го неспокойствието, бурните страсти,
бесовете му.
Но се задъхваше, нямаше сили, лесно се уморяваше.
Сядаше и заспиваше.
Трудоустроиха го. Усмихваше се.
Чувстваше се доживял дълбоки старини, а беше едва
четиридесет и седем.
Имаше и съпруга. Не искаше да й казва, че се чувства като
нейна болест.
Тя остана млада. Той избяга в старостта.
Подло беше така да се разболее. Бяха заедно едва от десет
години.
Все по-малки ставаха разстоянията.
Анджи го уверяваше по компютъра…Компютър трябва да е бил!
Компютър! Нямаше комуникатори тогава…Уверяваше го, че световния ред бодро
настъпва, че животът скоро ще се промени, защото Сферата на грамотните, скоро
ще наложи глобалните си принципи.
Не го вълнуваше, но как да й каже?
Тя беше приятел. Окриляла го беше когато пишеше, защо просто
да не я слуша, сега когато само диша.
Иначе Сферата на грамотните го притесняваше. Не, че
разбираше принципите й, но грамотността на човечеството беше конструкция, която
някои трябваше да поддържат, а останалите да живеят в нея, за да са мирни и
честити…
За да са мирни и честити!
Анджи беше някакъв активист.
Анджи разясняваше.
Защо пък да не я слуша.
Има си компютър. Има си свободно време. Да, друго търси
сърцето (тогава все още имаше сърце), а малко му оставаше…
„Защо пък да ми остава малко!“
Защото нямаше сили. Вече и дванадесет часа без сън му идеха
много. Задъхваше се извърви ли и двеста метра.
„Не, не, това не е така!“
Четеше като текст болката в чертите на съпругата си. Тя се
прощаваше с него.
Не, че си признаваше, но се прощаваше с него.
„Сферата на грамотните ще осмисли живота ти, животът
на всички, но жертви се налагат. Чуй ме…“
Не я „чуваше“ буквално. Четеше я. Пишеха си. Понякога
заспиваше и пред компютъра, и се събуждаше сякаш по нейна молба. Не, не вярваше
в Сферата на грамотните.
При опит да й го каже експлодираше като бутилка шампанско, а
тапата, в която се беше превърнала сърцето му го биеше в устната кухина.
„Трябва да направим всичко, което се изисква от нас!
Да водим война срещу невежеството и подозренията и да приемем единствената
истина, а тя е Сферата!“
Не, трябваше да направи друго. Да се бори за живота си.
Гаснеше, а не биваше.
Извънземните стентове му го подсказаха. С мъркане и
докосване.
Имаха нужда от сърцето му. Спреше ли да бие – умираха и те,
а те обичаха живота.
И тъй го отведоха във фитнеса.
Във фитнеса ли? Та сърдечно болните не бива да се
натоварват.
Стентовете мислеха друго. Не скриха от него, че има риск, но
не го ли поеме и без друго ще умре.
Започна с лежанка. Само с лоста. Двадесет килограма. След
шестото повторение вече не можеше да диша. Беше уверен, че няма да стане и се
давеше в пот. Но изведнъж го изпълни сила. Направи втора серия. Трета.
Четвърта. После полулег. После флайс.
Отново лежанка, но с тесен захват – за трицепс.
Толкова потен беше, че приличаше да е излязъл от басеин, в
който е скочил без да съблече екипа си.
Как се прибра? Не помнеше. Стентовете го отведоха и го
сложиха в леглото.
Подскачаха като кутрета в него, ведри и щастливи.
На другият ден тренира гръб и бицепс. Един ден почивка. На
следващият крака. На следващият – рамене.
Жена му го гледаше любопитно. Подкрепяше го и му вярваше.
Преди месеци не би му разрешила да рискува, но беше усетила
или дори осъзнала, че нещо в него знае какво прави.
Постепенно фигурата му започна да се променя. Трансформираше
се. Придобиваше онзи вид, който трябва да има мъж на негова възраст.
Не! Това по-скоро беше негов разказ, не можеше да е истина.
И все пак се случваше.
Връщаше се назад към живота. Възкръсваше.
Толкова беше увлечен в борбата за живота си, че дори не
разбра кога Гилдията на грамотните завладя света.
Анджи тържествуваше.
По молба на Анджи и той тържествува една вечер. Повече не
успя.
След това започна пандемията.
Трябваше да ги затворят! Първо в домовете.
После, мярката се оказа недостатъчна. Имаше разпределителни
центрове и за всеки стая в огромната болница, в която беше преустроен света.
Дронове се грижеха да разнесат храната.
Програма разпределяше ежедневието.
След часа на хигиената, следваше часа на истината.
Компютрите бяха иззети, за да не се стели идеологическа
зараза – не по-малко опасна от вируса, който унищожаваше човечеството.
Вместо тях имаше комуникатори, приличаха на радиоточките, но имаше опция и за
обратна връзка.
Намиращи се в Сферата на грамотните трябваше да окуражават
своите приятели. А Грегор Замза си имаше Анджи и беше хубаво за него да я
слуша. И без друго, нямаше какво друго да прави.
Оставаха свободни часове, но беше твърде тясно да тренира,
нямаше и подходящи за състоянието му уреди.
Започна да се задъхва отново. Раменете му да тежат, но идеше,
идеше времето когато отново ще е на свобода, ще се движи, а стентовете му ще се
заливат в жизнерадостен смях.
Нея вечер престанаха да му говорят. Бяха мъртви.
Анджи го потърси по комуникатора. Преди да й е разказал, тя
знаеше.
Тъжно ми е, но жертвата ти не е напразна! Свободата ти
беше твоя затвор! И смъртта ти! Ти ги превъзмогна с това, че в името на хората,
се лиши от тях!
На твое място бих постъпила като теб!
Грегор Замза се опита да си вземе въздух, но вече не можеше.
Превръщаше се в литературен герой.
Всъщност, май, преди това не се казваше Грегор Замза, а
иначе…
----
*герой на Франц Кафка от "Преображението"
.jpg)
