9 октомври от 19 часа: Кратка пиеса за любов

 Остават 5 дена.

На 9 ноември от 19 часа ще ви чакам в Драматично-куклен театър "Иван Радоев" - Плевен.

Ще бъда сред публиката, най-вероятно на онова ъгълче, от което винаги гледам пиесата.

На сцената ще е Сергей Константинов и ще разиграе една "Кратка пиеса за любов", а кратка пиеса за любов е целия ни живот, дори когато си мислим, че любовта отсъства.

Неизбежно сме я търсили, неизбежно сме я пропилявали, неизбежно сме я откривали в непознатата, непознатия, в децата или в Бог или в самото й търсене и авантюрата.

Той ще ви разсмее.

Той ще ви просълзи.

Той ще ви заприлича на някой ваш близък познат, който ви й ядосва, но който й разбирате.

В магико-реалистичната атмосфера създадена от Ованес Торосян, една магико-реалистична история, като тези, които обикновено пиша, но от най-добрите.

Спомени: как се манипулира приятел по мрежата

 

Скица на фашистът, с днешна дата

 Фашистът е родЕн изверг. 

 Той е зъл. Подъл. Страхлив. Порочно обвързван с глутница, без която не може да съществува или най-малко да се прояви в тази своя най-искрена и най-извратена форма. 
 И като казах, че е страхлив, длъжен съм да поясня, че това, от което най-много се бои е чудовището в себе си.

 То прилича на садистично хлапе, което къса главите на птички; убива котки и кученца ей-тъй - защото може, без смисъл, но чувството за сила над напълно беззащитното същество му доставя някакво удовлетворение. 
 Фашистът крие това чудовище в себе си, срамува се, но това причината за страха е, че узнаят ли другите за това "злото" в него ще го изолират.
 За това несъзнателно търси хора като себе си и идеали, които биха оправдали постъпките му.

 В същото време - крайно са му необходими хора, в които да "види" онова зло садистично хлапе. По-скоро да го експонира върху тях, защото не може в действителност да види нещо там където го няма. 

 А не иска да го види в себе си, защото е жалка душица. Защото трепери от своите болестни отклонения; мрази ги, ала ги обожествява.

 Разликата между него и пълноценния човек е, че пълноценния човек не се е побоял от заложените хищни атавизми, застанал е срещу тях и ги е приборил, отстранил ги е като излишни.

 Фашистът - не е посмял. За това диво се нуждае от обект на омразата си. Обект, в който да съзира себе си. За да отрече по този начин, че е чудовище. 

 И в борбата си срещу своето чудовище (като злобее, унищожава, убива хората, на които го приписва), той задоволява потребностите му.

 Пример:

 Преди време написах: "Не желая да мра, заради Украйна!", но в изкривеното си съзнание, фашистът възприе това като "путинизъм".

 Според мен е естествено да не желая да мра заради Украйна. Ако желаех би било най-малко притъпен инстинкт за самосъхранение. 

 Ако се принеса в жертва на идеал: то този идеал би бил мой, МОЙ, А НЕ НА ФАШИСТА. Само, че с плоскодънната ладия на осакатеното си мозъче, фашистът не може да принесе мисълта, че някой има други идеали освен неговите и на измисленото от него чудовище, което нарича свой враг. 

 Или си с глутницата му или си с враговете му. 

105 сезон: Минало несвършено

 

Влезете ли на тази постановка ще попаднете в друга реалност. Скритата под тази, в която живеем сетивно. Тази, която чувстваме, която ни осмисля. Подсъзнателната, мила и лична. Носталгично, с усмивка, с две прекрасни актриси ще стане видимо онова, което в повечето случаи само чувстваме...и ни води.

  Билети онлайн от тук 

20 септември, 19 часа
Драматично-куклен театър "Иван Радоев" - Плевен

105 сезон: Кратка пиеса за любов, 2септември

"Тя се изсмя.

И сякаш порасна.

Допреди миг беше дете. Така ми изглеждаше. Едва преминала пълнолетие. И думите й бяха отнесени. Самата наивност в дъждовна нощ.

Чела беше, много. Вярваше в книгите. Може би пишеше? Знам ли, така и не разбрах.

Нищо не помня от думите й.

Чувах ли ги изобщо? Красиви бяха. Но не се вписваха в реалността.

Когато се изсмя обаче...

Това беше смях на жена. Достатъчно зряла жена..."

Из "Кратка пиеса за любов"

28.09. 19 ч. Драматично-куклен театър "Иван Радоев" - Плевен

Касата отваря утре, а билети онлайн може да си купите от тук

Насилникът винаги създава чувство за вина

    

    Насилникът винаги създава чувство за вина. По това ще го познаете. 

Мълчах, мълчах, исках да го прочета, да го чуя.

Защото е азбучна истина, защото трябваше да се започне от него и да се добавя всеки следващ ред, ако изобщо се търсеше решение.

Всичко започва от точка А:

Чувството за вина. Насилникът (в това число перманентния битов насилник), създава и поддържа чувство за вина. Жертвата може да не е докосната, тя трябва да се чувства виновна, за това, което й се случва, за това, което тя го кара да прави с нея.

Това е общото при всички насилници и е особено подчертано в битовите.

Желанието и развитото умение да създават чувство за вина.

Не ТАТУИРАНИЯ ПАТРИОТИЗЪМ.

Тристишието (да го наречем "тристишие") за татуирания патриотизъм е всъщност пример за създаване на чувство за вина.

Сигурно са с десетки пъти повече момчетата с патриотични татуировки, особено в провинцията, които се трепят от работа за да гледат болни родители със забавени пенсии; по 8 часа наливащи бетон и по още 4 мъкнещи каси с хляб за да свържат двата края, да изпълнян и синовен, а и семеен дълг, защото и те си имат деца.

За тях няма времеубежища; животът е истина, с която се борят, има само настояще.

И тези момчета, трябва да се чувстват виновни, че имат някакъв идеал, а този идеал е афиширан като насилие от "загриженото общество".

Почувствах се и аз виновен, заради фланелката, на която съм на профилната си снимка (имам и две Русия, много ги обичам).

Много пъти прочетох тезата, че всички осмиващи 60-те дни "интимна връзка" са за насилието на жените; всички, които са срещу Истанбулската конвенция са за насилието над жените.

Дори невинни шеги из социалните мрежи и блоговете се превръщаха в повод на злобен хейт от страна на "защитници".

За всички тези "защитници" мога да кажа, че прибягват до основната манипулация на битовия насилник: СЪЗДАВАНЕТО НА ЧУВСТВО ЗА ВИНА.

Изпита ли веднъж вината жертвата, особено в случаите когато няма вина, тогава насилникът може да прави всичко каквото си иска с нея.

Това е точка "А".

Заглавието на новия ми сборник разкази ще е нестандартно.

Разказите са стари, писани през годините; част от тях ще засягат темата за битовото насилие, други за социалните несправедливости, за бунтът на личността; общото всички е, че ще са в

ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

Една героиня ще говори от свое име. "Аз" ще е жена.

Разказите са мои. Мъж съм. При това хетеросексуален, но през всичките тези години, за да напише тези разкази съм си позволявал да пиша "Аз" от женско име.

54 разказа, на колкото години ще бъда, когато вече е излязла книгата, а това е много, показва времето, в което съм си позволил да ЗАБРАВЯ СЕБЕ СИ и да позволя на ЕМПАТИЯТА В МЕН да пише.

Напук на патриотичната фланелка и субкултурния стереотип, че патриотите сме насилници: писал съм толкова, толкова много в първо лице, женски род. Без кампании, без Истанбулски конвенции, без някой да ме учи какво изживява жената и че има нужда от моята съпричастност.

Колебая се между три заглавия:

ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

В ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

или

БЪЛГАРИЯ - В ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

Защото България е една алегорична жена у която НАСИЛНИЦИТЕ искат да създадат чувство за вина, заради българщината й.

Харесване

Коментар

Споделяне

Няма как да обясня на някои неща на нещастника

 Да си помисля какво изживях днес, какво ме прави човек, а и щастлив от това, което съм?

Толкова щастлив, че не се налага да крия лицето си в интернет под маската на супергерой (примерно), както някои емоционално незрели политически коментатори...

Без да съм толкова инфантилен, сутринта бях...дете. 

Едно е да си инфантилен, друго е да си дете, въпреки своите петдесет и три години. Повярвайте ми. Различно е. 

Ето ме в "Стаята на приказките", автор на пиесата, която разсмя около 60 деца. И мен, заедно с тях. 

Да споделиш смеха си с деца. Няма по-ценно от това. Да споделите фантазии - по-голямо щастие няма. 

Тук съм с красивата организаторка на читалище "Съгласие", където се играят пиесите ми и героят ми: симпатичния чакал Любо. 

Прибрах се за кратко вкъщи, че да се освежа и да отида на тренировки. 

Лека загрявка за трапец в любимата ми зала. 

Понамокри ме дъжда, докато се връщах от читалището вкъщи, но си обичам колелото. Два часа в залата, 15 минути в църквата за да си кажа "Отче Наш" (3 пъти), "Богородице Дево" (3 пъти) и "Символът на вярата", а после да се помоля за мои дребни неща и някои не чак толкова дребни. Като това България да не бъде намесена във война. 

Едно от най-големите удоволствие за тялото са тренировките, почти колкото любовна игра. Казах "любовна игра" на секс, не мога да обясня разликата на човек, който не я прави сам. Не мога да обясня и колко са приятни тренировките на нетрениращ човек.

Но каквото са тренировките за тялото, това е молитвата в храм за душата. Но не мога да го обясня на безбожник. 

Някои неща човек трябва да изпита сам, за да разбере, когато пишеш за щастие. 

След малко тръгвам отново на работа.

Сутринта бях в читалище "Съгласие", където съм драматург.

След малко ще съм отново на театър, но в Драматично-куклен театър "Иван Радоев", където съм организатор. В случая ще бъда и разпоредител. 

Няма как да обясня и това как да си събота на работа може да бъде много, много ЗАБАВНО. 

Изобщо, няма как да обясня много неща на мразещия нещастник под интернет маската.