Първи инцидент със своенравното ми Пони
От доста време бях решил да пенсионирам Муленцето, моят Drag: Grand Canyon.
Служи ми прекрасно и двамата имахме много приключения, но все по-често се поврежда; километрите започват да му идват много и пътуванията стават все по-рисковани.
Последното, в което бях решил да стигна до Козлодуй (от Плевен), после от Козлодуй да продължа до Лом и оттам да хвана влак за Плевен, се провали. Веригата изскочи, занити се между венеца на скоростите и рамката, и трябваше да се връщам.
Пък и реших, че ми е вече време да мина на шосейно колело. Откри ми се възможност за един прекрасен Raleigh Runner. Идеален за ръста ми, като се има предвид, че щях да се кача за първи път на шосейно колело, с тегло 8.5 - английско бижу с 14 скорости, които превключват толкова леко, че дори не се усеща типичното изщракване на механизма.
Още щом го взех от Еконта, реших да го тествам.
С лекота качих баира към хотел "Орбита", после малко се понапрегнах, че трябваше да се спусна към хижа "Среброструй", а ускорението при такова спускане е доста голямо; шосето е добро, но все пак е българско (има си ги неравностите), аз за първи път с толкова тънки гуми и кормило тип овен; спирачките са ми ниско и за да ги държа трябва да съм в състезателна поза, с която още не съм свикнал.
Е, трябваше да свиквам.
Не си купих Понито за да се пазя, но в секундите, когато се спуснах по баира адреналина от всички предишни спущания беше като боза в сравнение с бренди. Добра емоционална подготовка, защото от Среброструй продължих към шосето Ловеч-Плевен (любим мой маршрут), който накрая завършва с по-сериозно спускане (макар и на идеален път), където винаги вдигам едни от най-високите си скорости.
Бях много внимателен и мина без инциденти.
Дали ще мога с това колело да осъществя намеренията за следващата си екскурзия?
Смятах да отида до Троян с влак. Ще стигна в 7:55 малко след 12 имам обратен влак. Достатъчно време за да ида до Априлци и да се върна.
Не съм свикнал обаче с новото колело, а и от Троян до Априлци съм пътувал само веднъж, само с кола. От колело пътищата изглеждат различни. Сега вече съм готов да добавя: от шосейно колело - съвсем различни. Тогава всяка неравност е бой по ръцете, подскоци и риск. А в случая иде реч за планински маршрут.
Размечтах се и въображението ми изрисува изгрева като Непознатата, макар изгрева щеше да ме посрещне още във влака и едва ли щеше да има много общо с този, който пресъздадох, по-късно, с помощта на ИИ.
.jpeg)
Нарочих пътуването за 13.07 (неделя), събота щеше да ми е за упражнения.
Напомпих гумите, реших да вдигна седалката с една идея, но след като си коригирам стойката. По-ниската седалка ще ми товари коленете и ще затруднява изкачванията ми, но пък се сгъвам по-малко за да държа спирачките.
Първо исках да се спусна по велоалеята от Сторгозия до кръговото; после взех всекидневния ми маршрут към театъра. Все едно се раждах отново.
Освен всички други удобства, по-тясното кормило ми помагаше по-лесно да маневрирам между паркираните по целия път коли отляво и движението отдясно.
Понито хвърчеше като...пони. Бързо, леко, приятно.
Реших да се изкача до Брестовец.
Стана далеч по-лесно от очакванията ми.
Тръгнах към Горталово и преди Тодорово...направих за пръв път онова, което не трябваше да правя.
Макар, че видях големия наклон, а се бях спущал по него и имам представа що за наклон беше, не бях заел необходимата стойка.
Така държах кормилото, че ръцете ми бяха далеч от спирачките.
Много рязко ускорих и нататък трябваше да играя хазартно. За секунди от 40-50 км. съм вдигнал навярно 100.
Не съм инсталирал още велокомпютър, не знам, но достатъчно съм карал за да преценя разликата и от най-високата скорост, която до този момент бях вдигнал.
Планирах като с мотор по отсрещното платно, но с тънките гуми на шосейката е с пъти по-опасно.
Имах късмет- нищо не стана, задържах се, дойде обратния наклон, който уби скоростта ми и към Горталово (където спущанията са повече) бях далеч по-внимателен.
Толкова бързо стигнах до атрактивното (пълно с легенди и природни забележителности) селце, че ми се стори, че съм се телепортирал. Дори с кола не ми се е струвало толкова бързо. И реших да продължа към Беглеж и Бежаново към които никога не бях ходил.
Ставаше вече горещо. Наклонът голям. При здравословните проблеми, които имам не беше разумно много да се напъвам. Време имах достатъчно, реших да сляза от Понито и да го бутам. Едно е да буташ 8.5 кг. друго е 15, колкото тежи Муленцето ми. Макар и да ми се разхождаше обаче дълго не задържах ходом. Имах чувството, че Понито пръхти и подскача край мен, кара ме с поглед да го яхна.
Сърцето ми весело подскачаше. Буквално. Буквално "подскачаше" и буквално "весело", не бих използвал метафора за весело подскачащо сърце, че ми идеше буквална. Друг е въпросът, че понякога си живея В банални метафори, но това може да бъде забавно.
Метнах се на Понито; шосето като болно от едра шарка, цялото в белези; вибрациите проникват под мозъка ми. Буквално. Не бих използвал метафора за вибрации проникващи в мозък.
Отново спускане.
Ръцете ми през цялото време бяха на спирачките.
Посреща ме табелата Беглеж - украсена с веещ се български трикольор и навлизох в Селото с хилядите български знамена.
По пилони, по беседки, пред общината, до общината, по огради, по заведения - български знамена.
По четири малки трикольора на всеки електрически стълб.
Видях трансперант "400 години - Беглеж", а това обяснява многото знамена. Но дали е само това? И дали е точно това обяснението.
Слязох само за да си купя и изпия един Монстер и да си направя снимка пред Общината.
Доста по-далеч от първоначалните намерения отидох, но Бежаново имах само още 9 километра, а с Понито се придвижвах бързо и не се уморявах.
Да, ама бях свикнал твърде с удобствата. С телефона и включения джи-пи-ес на кормилото. Никога не бих се объркал толкова смешно, ако това улеснение не беше направило мозъка ми мързелив.
По някое време усетих, че нещо не е в ред, спрях да погледна телефона, но той не работеше, понеже бил много загрял. Погледнах пътя напред, реших, че е нямало къде да сбъркам, но като се озовах пред табелата "БЪРКАЧ" ми се стори, че виждам злобно, пакостливо човече с магьосническа пръчка, което се хили и ме нарича "Бъркач", тъй, де: "мъж, който бърка пътищата е "бъркач".
Селото Бъркач изглеждаше голямо и приятно, видях в далечината купола на църква, но вече доста се бях отдалечил и на всичко отгоре заблудил.
Тръгнах обратно. Пак ме чакаше опасно спускане и бях много внимателен.
Метнах му се отново на Понито, а в главата ми натрапчиво се въртяха картини от опасното спущане преди няколко часа в Тодорово.
"Не бива! Не бива повече да вдигам тази скорост! Дано не ми се случи пак да объркам!", не знам колко пъти да повторя същата глупост, но вече без да имам онзи късмет.
Виждах възвишението след спускането, което щеше да убие скоростта. За това и не преместих ръцете си на спирачките...
И пак набрах за отрицателно време онази термална скорост.
Възвишението се оказа по-скоро праг, след който пътят отново се спускаше стремглаво.
Излетях нагоре.
С тънките колела. По посипаното с неравности шосе.
По-късно писах във фейсбук, че съм видял мантинела. Но още няколко часа след това вече не бях сигурен. Мантинелата беше май само в главата ми. В този кратък отрязък от секундата съм очаквал да видя мантинела, която трябва да избягна.
Май се приземих и останах изправен, почти съм сигурен, че останах изправен, но надолу шосето ставаше с още по-остър наклон.
Натиснах спирачки, не че имаше смисъл, но изглежда съм решил, ако ще падам да е по-скоро, защото надолу ще съм с още по-голяма скорост, а вече виждах и коли.
Задържах се още малко и точно тези движения, изглежда са убили част от скоростта...и спасили живота.
Докато падах ясно си помислих:
"Няма да се чуя с Непознатата.", паралелно с това: "Приготви се за сблъсък!" като в "Стар Трек".
Паднах.
Посред шосе.
В бях като в клип с падащ колоездач. От онези клипове, в които иронизират футболистите, че при едно докосване се валят по терена, докато колоездачът става на секундата въпреки убийствената скорост, с която е паднал.
Реагирах като в клипа, все едно го гледах и трябваше да изпълня елемента. Веднага се изправих. За да не ме отнесе кола.
Но болеше. Много болеше и кървях.
Спряха се три коли. От едната слезе млада двойка (между 20-25 години). От другата по-възрастна (между 50-60 години). От третата само жена. Тя като че ли беше най-изплашена, но не знам как съм изглеждал аз, защото точно тя тръгна да ми дава вода. Само, че нямаше с коя ръка да я хвана.
Дясната беше ударена по палеца, който преди три години счупих във фитнес залата и ми зарасна накриво. Лявата ми ръка беше цялата в кръв, дланта изглеждаше много зле.
Младият мъж рече, че би ме закарал (и щеше да го направи), но няма как да качат колелото. Колата на по-възрастната двойка имаше багажник.
Попитаха ме накъде съм тръгнал.
Казах Плевен.
Как съм.
Не бях сигурен.
Казах си го: "Не знам!"
Вече когато се качвах в колата, споменах, че за втори път се качвам на шосейно колело.
И тогава жената ми рече, че приятелят на дъщеря им, макар да карал шосейно колело също е падал, все едно помагали и на него.
Добри хора.
"Приятелят на дъщеря ни се е удрял така, все едно го правим за него."
Много повече сториха от това да ме закарат вкъщи.
И те, и другите водачи първично реагираха с желанието да ми помогнат.
Водени бяха от най-искрено и чисто чувство.
В колата ме попитаха къде да ме водят: в ортопедията или вкъщи.
Предпочетох вкъщи.
Изглежда нямам счупено.
Оттокът на ръката малко спадна, все още зле си служа с нея; боли ме и палеца на другата ръка.
В това състояния отлагам приключението си Троян-Априлци-Троян, но ще се метна на Понито веднага щом почувствам добре ръцете си.
Не бива да отлагам за да позволя да се събира в мен страх от колоездене.
Няма коментари:
Публикуване на коментар