Наследницата, първа част от Кралицата на здрача на Гери Йо

"Наследницата" – удоволствието от прочитането й ще е пълно, ако човек обича да се забавлява четейки и обича четейки да се забавлява. И все пак това удоволствие може да си има предястие или десерт. Само комбинирайте четенето на „Наследницата” със „Стрина”, книгата на една от най-добрите приятелки на Гери Йо, Сев Самоковлийска и макар двете книги да нямат нищо общо тематично ще разберете за какво иде реч. Няма кой да бъде критичен, кой да бъде злостен към "Наследницата" освен предварително настроен трол срещу толкова симпатично вампирско четиво.
Борба за надмощие между върколаците на Волкар подкрепяни от вампири ренегати и наследниците на Граф Дракула под хегемонията на Виктория, схватки и историята на всеки един от главните действащи лица като ретроспекция. Повече не искам да пиша за сюжета защото ще е спойлер, а да се убие удоволствието от четенето на подобна книга си е вампирщина.
Действието уж се развива в наше време, уж в северната част на България, ала ни територията ни времето затваря духа на историята – напротив взела е дъх от много времена и огромно пространство: повеи от Далечен изток и японски герои с мечове, от средиземноморския бряг и къде ли още не.
Подобно е и при героите – повечето са дълголетници на по няколко столетия, а поведението им, най-вече душевната им чистота и дръзкия характер са като на млад човек на двадесет – двадесет и няколко години, но без да се долавят черти на незрялост. Тоест – възможно най-симпатичните персонажи според идеалите ни от хиляди години насам.
Особено силни са женските образи. На пръв поглед това са еманципирани жени, устойчиви по мъжки, но превъзхождащи всички свои сподвижници и опоненти от мъжкия пол и физически, и свръхестествени способности, но най-вече с дух. Въпреки това има я онази нежна чувственост, която прави уязвима женската душа. Носят си раните под доспехите и магическите умения. И точно така тези рани, тази скрита женственост се откроява много по-силно. Не е нещо ново, ни в живота, ни в литературата, а и в наше време у нас – жените проявяват повече сила, така, че не би трябвало да впечатлява тази страна на "Наследницата", още повече, че авторката не го е търсила. Но точно защото не го е търсила, не е изпадала в размишления, в дълги описания на характерни черти, в психоанализи, просто си го е съживила със сюжета – с по няколко фрази, с по няколко ситуации е постигнала по-голям ефект. Пресъздала е нещо, което познава, нещо което е. Просто е била искрена и това е вдъхнало на книгата живот.
Езикът – разгърни я и ще те повлече, ще я прочетеш, няма къде да се препънеш, няма къде да спреш да размишляваш, а размишленията идват сами по време на шеметното приключение, в което си въвлечен.

Е, Гери, чакаме продължението на "Кралицата на здрача".

За Седем възела и седем пробуждания на Ана Величкова

„Човешката топлина, сърце...това са понятия, непотребни за подобна власт над безкрайността. Завинаги ще изгубиш способността да се трансформираш в ускорено енергополе; ще се превърнеш в уязвимо същество; ще зависиш от крайното пространство-време, а битието ти едва започнало ще се прекъсне. Не се погубвай напразно, Мк!”

„Безсмъртието е относително. Вечността в краткия човешки живот се подчинява на други закони.”

„Земна жена”, разказ от „Седем възела и седем пробуждания” Ана Величкова

Ако човека наистина е мост към свръхчовека, както твърди Заратустра на Ницше, то голяма част от героите на „Седем възела и седем пробуждания” са преминали този мост стигнали са до заветния бряг, но върнали се назад, предпочели човешкото, не толкова съвършеното, но споделеното с другиго. Предпочели са любовта пред самотата на абсолютното. И не е само в разказа „Земна жена”, който най-силно ме очарова. Героите забравят необятността на космоса, отказват се да използват свои открития, в случаи дори се самоубиват за да запазят човешкото в себе си. И в рядко случаи, когато не го правят са осъдени: от времето, от града на който са посветени, от народа на който са погледнали с презрение, но най-вече от съвестта си.

Трудно е в една толкова научна по отношение на фантастичните елементи книга да има толкова магия. Още по-трудно е при цялата рационалност и технологичност, основно в нея – във всичките й разкази и новели да е не човешкия разум, а човешката душевност; при това душевността на много емоционални герои. Дръзки сърца, влюбващи се до смърт, съгрешаващи, понасящи тежко вините си, ту надсмиващи се над света, ту до край посветени на другите.

Трудно е една космическа робинзодиада, каквато е новелата „Седем възела” да е наедно с това психологическа притча. Изолираният на Безименна – малка планета корабокрушенец по-скоро трябва да се спаси от усещането си за изолация в своето натоварено от вина съзнание, отколкото от гравитацията на чудатата планета.

И понеже е постигнато, въздействието е много силно. Да, усещането за изолация в натовареното от вина съзнание е като изолация в дълбок космос, но докато е жив човешкия дух, жива е и надеждата.

По същия начин рационалистичното е смесено с алегорията във всички останали разкази и новели в „Седем възела и седем пробуждания” (между другото и във всички останали книги на Ана Величкова), което ги прави освен научно – фантастично и поетично – философско четиво.

Интересна е и постройката книгата. Цикъл разкази с утопична тема – бъдеще с един разумен човек: „Космическа върхушка”.

Следват новелите „Отвъд стъпалото” и „Ябълка на хоризонта”.

След тях са „Седемте възела”, а след седемте възела е цикъла „Сянката” – антиутопия, която се противопоставя на „Космическа върхушка” и след нея: „Седемте пробуждания”, които се противопоставят на „Седемте възела” за да се получи едно равновесие в идеите. Тезата и антитезата, а синтеза е в нас самите. Къде ще се открием в този фантастичен свят. Всъщност в нашия. Защото бъдещето следва законите на настоящето.

Ако в „Седемте възела” героя трябва да се спаси от старите вини, то в „Седемте пробуждания” – обратно. Съвестта на героите трябва да ги пробуди за да изкупят вината си или да се преборят за своите права.

„Седемте пробуждания” е особено ценна днес. Когато е масова психозата, че материалния и обществения успех са всичко. В богат и силен град държава, най-успелите в него: кмета, лекаря, астронома, поета, педагога си имат старите грехове. Макар величани те се събуждат като нищожества. Обратно: последните се събуждат като първи. Какво ще бъде това утро? Утрото на истината, което въпреки всички заблуди в които живеем настъпва. 

За Обратната страна на Ана Величкова

Пълна хармония, но без стремежи! Нима е възможна? И ако е възможна, няма ли човек отново да избере стремежите пред подобна хармония, която неизбежно би го довела до регрес? Като, че ли това е основния въпрос в „Каменната стълба” – новелата, която освен едноименния роман е включена в изданието на „Хр. Г. Данов”. Поне аз си го зададох докато четях „Каменната стълба”, а след него идваха още и още по-предизвикателни и по-рогати въпроси: за прогреса и щастието, за неизбежния риск с който е свързано човешкото съществуване. И какво ме кара да дълбая своята каменна стълба. И в „Каменната стълба”, и в „Обратната страна” Ана Величкова е останала вярна на себе си. Шеметно действие, приключения, остър сюжет, оригинални научно – фантастични елементи и освен буквално и алегорично значение на събитията. След глобална катастрофа група от оцелели попада на планета – истински Едем, природата влиза в контакт с тях. И тук е много, много оригинално защото е описана нирвана по научен, макар и фантастичен начин. Съвсем рационален без намеса на необясними духовни сили. Не, не е употребена никъде думата „нирвана”, нито пък друга дума, която да прави връзка между това, което се случва на героите и източните учения, но пък и не трябва. Защото и нирваната, и източните учения са само част от многобройните човешки системи, които водят до една и съща представа за едно и също блаженство и покой. Пълно единение с природата, изключване на хищните нагони, дейностите на съзнанието. Възможно ли е? Сюжетът допуска физически условия при които е възможно. Но оттук – нататък се връщаме на въпроса с който започнах. И става още по-интересно. Като прочетете новелата ще се уверите.

Романът „Обратната страна” е също много провокативен. Ще ми се да го прочетете,

припомняйки си филма „Денят на независимостта” или пък примерно „Смъртоносно влияние” (дано не греша заглавието на този, мисля, че не). В единият зли извънземни нападат земята за да я опустошат. В другият астероид удря планетата. И в двата американския президент в обръщение към нацията произнася разтърсваща реч и в двата случая в речта се слави човешкия прогрес, дори войните, защото благодарение на тях са създадени оръжията, които ще спасят планетата. Има мъдрост в подобна реч, затрогваща е, но думите биха били верни само при подобна ситуация. Когато опасността за човечеството е отвън. Но за жалост: нямаме такива врагове, които да ни направят такава услуга. Да се появят, че да ни солидаризират и да бъдат унищожени. Врагът си е в нас – точно в тези оръжия, в обратната страна на откритията, които все за благо на човечеството се правят, но все злия разум ги използва за заплаха над всички ни. Но така както го написах – нищо ново. Всеки разумен човек си го е помислял, интересно е в какъв сюжет може да се превърне тази идея. Не искам да го преразказвам и да правя спойлери, но представете си, че попадате в плен, в един автономен, затворен свят, когато целия останал свят е застрашен.

Представете си и една екологична глобална бомба. И много приключения, и съдби.  

Очаква ме „Седем възела и седем пробуждания” на Ана Величкова.

Не знам откъде може да се намери „Обратната страна”, най-вероятно в библиотеките я има. При късмет и на „Славейков”. Ще се повторя: не знам изобщо могат ли да се открият по книжарниците книгите на Ана Величкова. Ще преглътна гнева, който ме обзе докато написах горните два реда. Ще го потуша, в името на ценностите за които иде реч в книгите на Ана Величкова. Но тя не е лигава телевизионна звезда, че да са изложени книгите й на всяка книжарница и чаршия, и да са сред най-продаваните книги за годината в България, а една от знатните дами на българската фантастика. Творила и вдъхновявала нас следващите поколения вече десетилетия. Истинско щастие е, че въпреки възрастта си е сред нас. Тук във фейсбук. Намерете я. Харесайте страницата й. Може и да не се откриват книгите й по книжарниците, но заслужават да бъдат дори в учебниците. А в страницата ще откриете повече отколкото на пазара.

Фейсбук страница на Ана Величкова

Самодивско хоро

На фотографиите не бяха излезли. Виждаше се реката, спокойният вир, лунният образ отразен в нея, някакво лице надничаше иззад гъсталаците, бледо и безизразно, изглежда моето. Не разбирам как съм снимал себе си от другата страна на вира….
-Шумно е!-шептеше тя, сгушила се като мъничка, под мишницата ми – Много е шумно при вас.
Автобусът смени скорости, следваше наклон, едва пъплеше. Струваше ми се, че й е лошо. 
Каквато и да е било следа не открих сутринта на мястото, а гуляят им беше разюздан. Имах чувството, че ще изпотрошат всичко около себе си. Как никой не ги чуваше, селото беше на някакви си двеста – триста метра. Дори животните не бяха неспокойни, няколко кучета се разлаяха и замлъкнаха.
Наскоро напуснах семейството си. Събудих се една сутрин и осъзнах, че не съм щастлив. Мелодията още звучеше в съзнанието ми. Онази от детството. Още не познавах нотите тогава, а когато ги научих, мелодията ме напусна. Все едно никога не бях я чувал. Имаше нещо в нея, което я правеше невъзможна за изписване с ноти. Нотите просто я унищожаваха. Чувал съм от свой приятел поет, че има и такива строфи. Сънуваш ги за да те подлудят, карат те да пиеш или да обичаш невъзможни. Според мен, преиграваше, може да се каже, че беше саморазрушителна личност. Той и изчезна. Преди години още. Носят се градски легенди за него, сменил си пола, наследил несметни богатства от някаква възрастна жена която забавлявал, самоубил се, направил си пластична операция. Сега минаваше през главата ми какво може да се е случило с него. Той също имаше онова невъзможно за изразяване което искаше да изрази.
Жена ми каза, че прибързвам. Тогава разбрах за любовника й. Тя си мислеше, че е заради него. Изведнъж я видях с други очи. Чужди. Пожелах я през тях. Възбуди ме, правехме секс. Животински както никога. Без нежност и близост, като открадната тръпка. Все едно ми изневеряваше с мен самият. Непознатото в нея предизвика тръпката. Не съм и предполагал, че е имало друг. 
Излъгах я, че няма да тръгвам, но тръгнах. Едва ли ми е повярвала, че ще остана. И синът знаеше. Имаше нещо в погледа му. Израз – мелодия. Истинска мелодия, от тези които ме плашат. 
Мен истинските мелодии ме плашат. Наистина.
Когато се напия твърдя, че не обичам музиката. И не лъжа. Само, че рядко се напивам. Много рядко. Владея се, дори и рядко влюбвам. Какво говоря, не се влюбвам. Харесвам бедра и гърди, дупета и лица, умове и изрази, гласове, много гласове харесвам, но не се влюбвам. 
Пиша парчета на популярни групи и певци. Повечето стават хитове. Не ме задоволява самата музика, но е истинско удоволствие, че върша работата си с лекота. Като ме нарекат маестро луга тръгва по червата ми. Гадно е. 
Прощавам им. Не знаят какво правят. Трябва да свикна да ме ласкае това което ме наричат. 
Жена ми се чукала. Ами хубава е. И с това трябва да свикна. Но защо ли, след като и без друго я напускам. 
Музиката определено ме дразни, а истинската, каквато рядко чувам – плаши. Не съм и посветил живота си на музиката, а музиката е посветена на живота ми. Малко съм луд. 
Откакто започнах да сънувам онзи вир от детството, разбрах, че с нормалният ми живот е свършено. Подредбата му, приличаше ми на музикално клише. Звучеше натрапчиво в главата ми. Неповторимо дразнещо, затъпяващо, задушаващо. Да издраскам стените и да изгоря биографията си, да изхвърля документите си и да острижа косата си, да сменя дрехи и име или да се оставя да полудея без да ускорявам процеса. В това се състоеше избора ми. Бързо или бавно. 
Не постъпих безотговорно, че ги напуснах. Въпрос на време беше, волно или неволно, съзнателно или не, да го направя. Защото дразнещата мелодия звънеше в главата ми. Защото не можех да я изгоня, а други образи се опитваха да я изместят.
Вече виждах вира не само на сън, а и наяве. Замисля ли се малко, заиграваше лунната светлина, игривите му вълнички. Все още не чувах мелодията, онази далечната, приказната, която ме ориентира към музиката, макар да бях едно селско дете. 
Опитвах се известно време да се боря, но не се получаваше. Нито приказните образи чезнеха, нито дразнещата мелодия на битовото спираше да звучи.
Отдавна не се качвам във влакове. Знаете ли защо? Заради монотонната мелодия, а всичко останало заприлича на влак.
Автобусът се спускаше ли, спускаше. Малката спеше. Неспокойно. Кичурчета бяха полепнали по лицето й. Какво е това? Пот? И улавям миризма на пот. Нима е започнала да се поти. И косата й не прилича златиста паяжина е. Сега е като изрусена. Има по страните й руменина. Естествена руменина, под очите сенки, като след недоспиване. Уморен вид, но и живец. 
Трансформира се. Нали това исках.
Убеден съм, че те можеха да бъдат видени само в психическо състояние излизащо от стандартите на ежедневието. Граница на лудост или самата лудост. Истеричен пристъп или силен страх. 
От всичко имаше по малко. Близо месец се храних зле и не спах добре. Отивах до вира, стоях с часове. Нищо не чувах. Памук ме запълваше от вътре. Тръгвах из гората, губех обувките й чорапите. Строших телефона, не си спомням коя вечер или коя сутрин беше. Струваше ми се, че зад дърветата надничат женски лица. Кикотят ми се, но не чувам. Все едно гледам телевизор с изключен звук. Стъпих върху нещо меко, докато вървях по камъните на реката. Погледнах надолу за да видя ококореното око на мъртво, разлагащо се прасе. Не го очаквах, взел бях тялото му за камък. Подскочих отвратен и ужасен, загубих равновесие и паднах в дълбината, на прага, на метър от брода. 
Не мога да плувам. Овчарят който ме измъкна ми се стори три метра висок. От къде се взе? По това време тук не би трябвало да има хора. Разпитвах за него из селото, но никой не се сети за овчар висок три метра, но ми обясниха кой може и да е бил, а той не е три метра, само два е. Взеха ме на подбив. 
Не трябваше да ходя до реката. Странни неща се случваха. Окото на прасето все едно още беше вперено в моите. Трябва да си тръгна. Няма да чуя мелодията от детството, тя е сантименталност. Може и никога, никаква мелодия да не съм чувал. Това е гласът на носталгията, а аз колкото и да не се вземам на сериозно – човек на изкуството съм. Страх ме е да покажа чувствителност, настроил съм се да се държа като останалите в средите си и се заблуждавам, че съм като останалите в средите си. Днес времето не е за нежни души. По-дълбоката впечатлителност, обаче си нося. Може да е ненормалност, но имам си я, крия си я, сега е заговорила. Измислила ми е някаква мелодия в детството. 
На какво ме изби в тази изба. На всичкото отгоре пия много, откакто съм в село. Ще отида на реката. За последен път ще отида. Ще й кажа, че я обичам, но трябва да я напусна. Не мога да стоя все на този бряг. Така, ще й го кажа, както и на съпругата си не го казах. Нещо се къса с мен. Не знам защо вървя и плача. От болка ли е, от вълнение ли е, не знам. В кой ден се случи историята с мъртвото прасе и давенето? Изглежда и не изглежда да е с мен.
Била ли е жена ми някога сервитьорка и сваляли ли сме сенници на заведение или си го измислям?
И тогава пред очите се разтвори вира. 
Беше същият и много по-различен. Напомни ми за миг огромна вагина която искаше да ме погълне, а после сърце което ме отхвърляше. 
Застинах удивен все едно го виждах за първи път и тогава се разкри нещо което виждах за първи път. 
Те танцуваха по водната повърхност. Виеха полети около дърветата. Дрехите им бяха прозрачни, под тях формите умопомрачаващи. Цъфтяха гърдите им. Пръскаха се черни зърна. Докосваха ги и целуваха една на друга, кикотиха се. Косите им се превръщаха в криле, в разноцветни платна и ленти. Пламтяха, превръщаха се в пъстър дим в който чезнеха. Късаха дрехите си, въргаляха се върху вълните, отскачаха от тях като, че ли са върху пружина. Плетяха си плитки, търкаха бедра. Дояха лунното отражение като виме, поливаха тела с млякото и се облизваха. Вързаха ръце и…..видях хорото. 
Мелодията му, онази която исках да си припомня, която не може да се улови в ноти, която ме измъчваше, която сега сякаш излизаше от гърдите ми.
Чувал бях достатъчно легенди за самодивите за да знам, че не бива да го правя. Но излязох от укритието си. Тръгнах по вълните и се хванах в края на хорото. Като видяха мъж, закискаха се. Оставиха аз да го водя. Не знаех как се играе, но вече почувствал мелодията, заиграх го.
Гроздове цъфтяха по гърдите им, гроздове и мушмули, змии пълзяха по ръцете им, змии от водни струи, живи и разумни, тръпки със хладни кореми, приятно усещане. Устните им се отделяха от листата и се превръщаха в пеперуди. Впиваха се жадно в кожата, пиеха бодрост и впръскваха съновидение. Всяка прегръщаше като десетки, а те бяха десетки. Всяка имаше десетки изражения и ставаха повече. Превръщаха се в мантии които прилепяха по тялото ми, плътно. Впиваха вендузи, всмукваха ме в друго измерение. После се разгръщаха и ме разголваха до степен каквато не съм се чувствал разголен и разтваряха като криле и ме носиха високо. Помислих си, че ще ме разкъсат и ще умра в наслада, но утихнаха. Обиколиха ме в кръг, лежах в безпомощна нега, когато решиха да имам до сутринта една от тях която сам да избера. Искаха да ме запазят за по-дълго. 
Не беше произволен избора ми. Не знам какво повече ме привлече в нея, възможно ли е при качествата която всяка една от тях притежаваше, да има повече. Изглежда: да. Защото го усетих и то беше към нея. Те изчезнаха, оставиха ни до вира. Скоро щеше да настъпи зазоряване. Правихме любов. Сега разбрах какво означава да правиш любов. Все едно се бях хранил само с трохи, а сега опитах и меда. Магическият. 
После заговорихме. Дълго си говорихме, но първо тя разкри това което вече се досещах. Мина покрай нас ранобуден овчар. На метър зад гърба ми. Мен видя, а нея – не. 
-С реката ли си говориш? – изсмя се – Хайде, дано да ти каже нещо.
Погалих я, за да се уверя, че не е халюцинация. Не беше.
-Истинска съм. – прочете мислите ми.
-Той не те вижда.
-Трябва да е в твоето състояние, за да е истински и за нас и ние за него. И аз не видях кой е той, за който ми говориш. 
-Значи, трябва да си в по-особено състояние.
-Да.
-Но това означава, че ще се разделим.
-Не означава това, глупчо. Не означава.
-Но то ще отмине и при мен.
-Ще отмине, ще отмине, ако го пожелаеш. Имаме достатъчно елексир за да го поддържаме. 
-Слушай, искам да сме заедно, но….
Ужасих се при мисълта. Не разбрах на какво се дължеше. Това беше приказен свят, поне сега все още ми изглеждаше приказен, който нямаше връзка с онзи който и без друго ме беше отегчил.
-Какво, но? – усмихна се нацупено като дете – Кажи, де.
-Аз, ще изглеждам.
-Боиш се, че ще изглеждаш луд?
-Да кажем, идеята не ми харесва.
Гримира лицето си със сянка. 
-Ти можеш да дойдеш в гората. Никой няма да те вижда. Ще си изчезнал, но няма да си мъртъв. 
Не й отговорих.
-Виж, ти не си случайно тук. Аз съм сгодена за теб. 
-Какво?
-Малък наш ритуал. Рядко се ражда самодива. Те, останалите са на хиляди години, но аз съм на твоите. Родени сме в едни и същи дни, а когато ти беше шест годишен и аз бях шест годишна. Сгодиха ни, това не означава нищо. То си е шеговит ритуал. Но аз те обичам. Разбираш ли?
-И ме доведе дотук.
-Така си мисля.
-Мислиш ли или наистина е така? 
-Откъде да знам. Силата ни е ограничена на около километър около вира. Мисля си обаче, че самодивата която има сила навсякъде е любовта и ти си я почувствал. Да. Така си мисля.
Засмях се. Стъписано ме изгледа. 
-Голяма романтичка си била. 
-Проблема ти е, че не вярваш в нищо. Самодиви видя, а в чудеса не вярваш. Ей, туй. Скучен си. Ама те обичам. 
-Дете си сладко, ти.
-Не съм дете. Знаеш ли колко мъже са загубили душите си край този извор. На колко мъже, лично, съм погубила душите. Ей, тъй, любили са ме, без да съзнаят. Живеят, да. Мислят си, че живеят нормално, ама съм ограбила. Теб – не. На теб само мога да ти дам от тях. Мога да ти дам всичко и от гората и от сестрите си. И не съм ревнива. Можеш да имаш всяка. Даже ще ти го препоръчам. И на мен ще са благодарни, и ти ще си доволен, а аз знам, защото надзъртам по-дълбоко от всяка жена, че ти ще си обичаш само мен…
Говореше истина. Наивно говореше, но истина. Представих си живот единствено сред този кът. Това което ми се стори приказно, изведнъж ми се видя затвор и адска скука. 
-Не мога да остана тук.
-Не ме ли….
Роса тръгна по бузите й. Не сълзи, а роса.
-Обичам те, но не мога. Свикнал съм вън. Ето това е.
-Аз мога да дойда с теб.
Това вече не очаквах. 
-Ще го сториш ли?
-Нали е интересно навън?
Не бях убеден, но й казах „да”.
-Нали ме обичаш?
Бях убеден и й казах: „да”
-Искаш да дойда с теб. Нали?
Исках. 
Автобусът стигна до последната спирка.
Събуди се. Беше се превърнала в най-обикновено момиче. Което не обичах, а с което трябваше да се примиря. 

За Кристалната огърлица на Ана Величкова

„Веднъж Вирнал му показа празното място на стената срещу входа.
-Напиши го с мъдрост, до която сам си достигнал. Но не бързай, защото други хора ще дойдат след теб да прочетат надписа.”
„Кристалната огърлица” Ана Величкова
Мойрите имат чувство за хумор. Няма как Ана Величкова да е знаела, че думите на нейния герой, мъдрец от цивилизация с близка до елинската и тракийска култура, ще бъдат публикувани и на стена във фейсбук. А в това, което стария мъдрец съветва младия си ученик, няма да е зле да се вслушаме всички. И малки, и големи. Светът се мени, технологиите се развиват, с тях и модата, а с нея изглежда и нравите, ала много неща остават неизменни. И точно в тях – тези неизменните черти в характера на човека е риска, големия риск, но и надеждата. От една страна безумието, неутолимата жажда за власт, за притежание над души и материални облаги; от друга добродетелите – любовта, любовта към свободата, солидарността, а в книгата особено важно значение има и умереността. И както преди няколко хилядолетия когато се развива действието, така и днес имаме нуждата от хубавата приказка, с героичния сюжет, в която злото и доброто са изправени едно срещу друго, за да се види кое е зло и кое е добро. Книгата е пълна с битки, приключения, а това, което я прави различна от модния поток е, че това не е фентъзи приказка, а научно – фантастична приказка. Свръхоръжията, тайнствените сили с които си служат героите не са магия, а остатък от една силно развита технология от преди потопа. И ако има някаква магия, то тя е в изкуството. И тук е очарователния образ на трите грации – всъщност най-обикновени момичета, които изпълват художника с вдъхновение за да превърне образа им в божествен, и спасителен в битката за свобода. Не само красиво, но и много дълбоко философско послание, над което си струва човек да се замисли. Лично на мен ме доведе до мисълта: подобие сме на божествата, независимо има ли ги или не. И не във властта, която можем да придобием, а в красотата, която можем да одухотворим.
А книгата е пълна с предизвикателства за размисъл. Почти във всяка страница може да се открие крилат афоризъм, но това не натоварва действието, вълнението от приключението не отслабва. Сюжетът е много силен – две главни действащи лица, двама младежи на път, преминаващи през десетки тежки изпитания. Единият ученик на художник ще трябва да отиде при мъдреца. Другият ученик на мъдреца ще трябва да отиде при художника. И двамата водени от своите ценности, отхвърлящи войната, ще трябва да се отдадат на борбата за свобода. А в отношението им към тайнствените предмети с огромна сила, които са им поверени, всъщност е цялата мъдрост, която трябва да прояви човечеството за да опази и живота и свободата си.
Изключително издържан героичен епос. Голяма наслада ми бе да го прочета. Очакват ме „Обратната страна” и „Седем възела и седем пробуждания” от Ана Величкова.
Не знам, може ли да се открие някъде „Кристалната огърлица”, не знам изобщо могат ли да се открият по книжарниците книгите на Ана Величкова. Ще преглътна гнева, който ме обзе докато написах горните два реда. Ще го потуша, в името на ценностите за които иде реч в книгите на Ана Величкова. Но тя не е лигава телевизионна звезда, че да са изложени книгите й на всяка книжарница и чаршия, и да са сред най-продаваните книги за годината в България, а една от знатните дами на българската фантастика. Творила и вдъхновявала нас следващите поколения вече десетилетия. Истинско щастие е, че въпреки възрастта си е сред нас. Тук във фейсбук. Намерете я. Харесайте страницата й. Може и да не се откриват книгите й по книжарниците, но заслужават да бъдат дори в учебниците. А в страницата ще откриете повече отколкото на пазара. Тук.

За Пришълецът на Ана Величкова

„Който прави дисекция на красотата, сам се порязва.”

Горните думи са на Мария – героиня от романа на Ана Величкова: „Пришълецът”, отправени са към главния герой Кирил, когато той впечатлен от красотата на розите (вижда ги за пръв път живота си) несъзнателно започва да анализира тази красота математически. Дано не изпадна в тази конфузна ситуация, за това ще се опитам да опиша най-импулсивните си първи впечатления пред това да анализирам книга на един от класиците в българската фантастика, какъвто е Ана Величкова.

Ще се опитам, но няма да успея. Защото в духа на книгата е да се подхожда с разум към чувствата, а също да се приема с чувство човешката разумност.

Както Кирил, така и всички останали герои са рационалисти, учени, всеки отдаден на своята област, на своята дарба, но наедно с това млади духове – преизпълнени с копнежи, поривисти, сърцати, а особено чаровната Мира буквално има способностите да съпреживява цялата планета: птичките, мурите, Кирил, останалите, останалото. Тя е образ толкова чист и толкова поетичен, че от думите ми, ако не сте прочели книгата ще ви се стори, че иде реч за алегория, но не – Мира не е просто художествено средство, тя си е героиня от плът и кръв, толкова логично присъстваща, че да добие разказа максимално усещане за реалистичност. А малко или много, и без рядката й дарба, всички останали герои са като Мира. Всеки е осъзнат като част от огромно разумно мироздание, за което го боли, за целостта на което се бори, с което се развива. Чувстващ чрез всеобщото, осъзнаващ го сам с разума си на учен. От една страна човека, който ще се опита да изчисли красотата на розите и ще се убоде, но същия, който ще се бори да изкачи върха воден от порива и волята си, въпреки, че съзнава, че е още слаб. Такъв е и автора и характера на книгата. Геологът Ана Величкова и поетът Ана Величкова в едно са фантаста Ана Величкова.

И това е условието за създаването на този кристално изобразен, колкото фантастичен толкова и реалистичен свят.

Какво почувствах като я четох: на първо място, че съм направил нещо за себе си, което е трябвало да направя. Пречистващ ритуал след който се чувствам облекчен, по-малко тревожен, с повече надежди и по-малко тревоги. С повече вяра към човек и общочовешкото. Не, не преувеличавам.

Подобна книга не съм чел от десетилетия. От юношеството си. В това време съм гледал хиляди фантастични филми и съм прочел хиляди фантастични книги. Някои слаба работа, други посредствена, производствено конвейерна, добра, талантлива, много талантлива, гениална: книги и филми които са ме забавлявали, книги и филми, които са ме променили, обогатили, направили по-мислещ или просто убили времето ми, но общото при всички тях е било мрачния, тъжен, мъчителен образ на едно бъдеще, което сме изпуснали от ръце. Безкрайно ценни са, това са предупреждения, провокации за размисъл, но дори в тези, които я има надеждата, мрака доминира.

Не така е в „Пришълецът”. Представете си сюжет едновременно и пост-катострофически и катастрофически, но най-висшите човешки добродетели са се развили. И тук не е насилен патетичен утопизъм или блудкавата позитивност на съвременни проповедници, които искат да ни накарат да отвърнем поглед от реалността, напротив: остър взор в реалността и начин да я преосмислим. А и единствения начин да опазим света. Представете си роман, в който няма един отрицателен герой. И все пак е грабващ, държи в напрежение от начало до край. Къде е конфликтът? В духовни начала. Природни и човешки сили. От дълбоката ни история в която пророк (рационалистичен пророк) Кормес предсказва колосалния катаклизъм с думите: „когато брат престане да убива брата, а мечовете и копията ръждясат…” премине се през ядрена глобална катастрофа и се стигне до бъдеще в което далечни правнуци ще се изправят пред последното изпитание за живота.

Какво е? Прочетете я за да разберете. Геологът Ана Величкова е направила невероятно описание. Няма да видите подобно в нито един от стотиците катастрофически филми, които ни заливат. Връзката е човешки нрав – земя – космос. Както проблема, така и решението му.

Всички с всичко сме връзка.

И ще си призная: поплаках си малко. При срещата със Соле. Обречената Соле, запазила от начало до край най-човешкото въпреки печалната си съдба. И бях поразен от самообвиненията на Мира, която прави нещо божествено за Соле – създава й смисъл на живота, но поемайки подобна отговорност не спира да бъде терзана от съвестта си.

Сам за себе си, без да ангажирам никого, това си е мой прочит възприех Соле, освен като реална героиня и като алегория на цялото човечество. Но човечеството в един от своите етапи. С надежда този етап да отмине и да отстъпи на онзи, в който то – човечеството ще бъде като останалите герои в „Пришълецът”.

На масата пред мен са „Кристалната огърлица”, „Обратната страна” и „Седем възела и седем пробуждания” на Ана Величкова. След малко ще започна „Кристалната огърлица” и съм много, много нетърпелив. Ще пиша за всяко едно от очакващите ме приятни преживявания.